Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (19)

17

— Да му беше видял лицето! — засмя се Букха и отново напълни сребърния си бокал с мускател. — Тъкмо се беше опомнил от сътресението да научи, че скромната ни фирма е обрала печалбите. Примири се полека. „В края на краищата“ — гаварнецът чудесно наподоби мрънкането на Зола, — „спечелихме девет милиарда“. В този момент влизат адвокатите и счетоводителите, трясват на бюрото му сметката за останалите дванадесет милиарда и го на-бутват в дългове до ушите. После се размирисва още една историйка — бръкнал в касата на компанията, за да изкупи дела на Тиа! Сега е по-закъсал, отколкото преди два месеца!

Алдин се превиваше на тапицирания с коприна диван. Най-после се изправи и грабна още една чаша от подноса, разнасян из стаята от сервобот.

— Май ти стига толкова! — натърти Мари и му взе чашата.

— Нима? — палаво възкликна вазбата. — Миличка, говориш с един от богаташите на Облака. — Не пропусна да кимне с уважение на Букха и Тиа. — Ако ми се пие, ще се наливам до насита.

— Лекарска забрана! — отсече жената и стовари чашата върху подноса. Сервоботът се отдалечи предпазливо. — Раната ти още не е зараснала, а и нали го чу: „Никакъв алкохол и един месец пълна почивка.“

— Месецът свършва утре — заинати се Алдин.

— Да, ама тогава ще трябва да се издължиш на Мари — ухили се Ярослав.

И двамата се изчервиха.

За празненството тази вечер старецът отново бе навлякъл шаманските си дрипи. Откакто се върнаха, повтаряше неуморно как разрушил най-грамадната постройка в галактиката и бързо се впускаше в технически подробности, размахваше ръце, за да покаже как се е клатушкала гигантската кула.

— Чух, че Корбин ти се обадил — вметна Тиа. — Какво искаше този подлец?

— Да, я кажи какво е забъркал старият лисугер — оживи се Букха.

— Още не мога да повярвам — подсмихна се Ярослав. — Доскоро двамата с Алдин бягахме от единия край на Облака до другия. Чрез Букха пробутахме идеята за играта, защото беше единствената ни надежда да оцелеем и да се отървем от Габлона. Е, имаше и още някои хитрини за цвят. Да вземем тотализатора за пример. И какво дочакахме — Габлона сам да те потърси!

— Трябва да признаеш, че ни се размина за малко с Надзорниците. Беше съвсем неочаквано — възрази гаварнецът.

— Но сме си живи и здрави — махна с ръка старецът.

— На ръба бяхме… — прошепна Алдин.

— Е, какво ти каза тлъстото прасе?

— Каквото може да се очаква от него. Нямало как да събере пари, за да ми плати обещаното.

— А ти?

— Ами предложих му работа — засмя се вазбата. — И най-интересното беше, че той поумува секунда, преди да ме прати по дяволите. Предложи обаче и нещо интересно.

— Казвай, казвай! — нетърпеливо го подкани Букха.

— Няма нищо против някоя нова игра — безучастно обясни Алдин.

— О, небеса! Игра!

Тежкият юмрук на гаварнеца удари по масата и разплиска чашите.

Всички забърбориха едновременно и само след секунди Ярослав настояваше, че една част от Колбард била особено многообещаващо място.

Вазбата печално поклати глава и се измъкна незабелязано. Щом доближи края на коридора, двойната врата се разтвори пред него.

Това беше любимата му част от неговата нова яхта. Прозрачният корпус откриваше гледка към сияещия Облак — огромно море от светлина сред мрака на космическата пустош.

Тук беше и онзи, когото Алдин търсеше.

— Знаех, че ще те заваря тук.

— Господарю — поклони се Оиши.

Вазбата хвана раменете му и го изправи.

— Не съм твой господар. И никога не съм бил.

Японецът се усмихна сдържано.

— Но това придава смисъл на живота. Аз съм самурай и мой дълг е да служа.

— Щом така желаеш — промълви Алдин. — Но служиш на приятел, както и мой дълг е да служа на тебе.

Оиши премълча. Вазбата не сваляше ръцете си от раменете му. Взря се отблизо в лицето на приятеля си.

— Липсват ти, нали?

Самураят кимна леко.

— Такаши, Сейджи, всички останали… Но те умряха както мечтаеха — като бойци — побърза да добави Оиши и пак зарея поглед към звездите.

— Загинаха заради мен, заради онази глупава суета, която ни събра. Трудно понасям бремето на тази мисъл.

— Ти се опита да ми обясниш как попаднахме тук — започна японецът. — Не ми е лесно да проумея, но едно разбрах — ако не беше ти, оцелелите сред нас също щяха да бъдат мъртви. Ти ни даде нов живот. Отначало ни излъга, защото вече чух, че е невъзможно да се върнем на Земята в своето време.

Самураят изчака, но Алдин не каза нищо.

— Значи няма да умра за господаря Асано — довърши Оиши. — И срещнах Тиа.

Най-сетне се засмя открито.

Вазбата кимна. Племенницата му и Оиши бяха неразделни. Радваше се да я види такава. Най-сетне се държеше с достойнството, подобаващо на кох. И за пръв път изглеждаше щастлива.

— Аз също съм доволен — призна си, — но споменът за мъртвите ме измъчва.

— Каза на Габлона, че изобщо не се е променил, но може би ти също не си извлякъл поука. Редки са хората, за които честта е над всичко. Аз се обвързах с честната си дума да ти служа. А още не знаех кой и какъв си. В първите дни се почувствах излъган, но честта ме задължаваше да не отстъпвам. Накрая я съзрях и в тебе. Ти беше готов да дадеш всичко, дори живота си, за своите приятели. Уважаваше околните, но искаше същото от тях. Знам колко често дребните души отвръщат с измама на благородството. И все пак, Алдине, ще си послужа със слова, които вашият свят разбира — животът е игра, но не е най-важно да спечелиш, а да играеш честно. Загиналите за тебе вярваха в това. Щом и ти се отнасяш с почит към тях, живей както те биха продължили живота си и не скърби.

Алдин се усмихна не особено весело.

— А за мен особена чест е да се нарека твой приятел — тихо добави Оиши.

— Ларайс, къде се скри?

На вратата се очерта внушителната фигура на Мари.

— Я се върни при нас. Ярослав има страхотни идеи!

— Идвам, скъпа.

Докато се обръщаше, вазбата изведнъж се сгърчи от болка. Самураят го прихвана, смръщен угрижено.

— Раната ти! Добре ли си?

Алдин стрелна с поглед жената.

— Надявам се…

Двамата приятели заедно излязоха от звездната зала.