Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (5)

3

Едо, Япония, 1702 г.

Оиши Кураносуке сведе поглед към копринената торба в скута си и почувства как го изпълва задоволство. Внимателно дръпна вървите, бръкна вътре и извади наградата. Стисна стегнатия кок и вдигна високо отрязаната глава на Кира Йошинака. Чу общата въздишка на облекчение от четиридесет и шестимата самураи, подредили се в кръг.

Ето го и краят на тяхното начинание, тъжно си каза Оиши. Сбъднаха онова, за което мечтаха, с което живяха година и половина. Нима началото бе толкова неотдавна? А му се струваше, че е изминала цяла вечност, безкраен наниз от дни в неспирните терзания на позора и срама, откакто техният господар Асано Нагамори трябваше да срещне безславната си смърт.

С просълзени очи Оиши се взря в гроба на Асано, около който бяха насядали мъжете.

Само преди две години смелият, нетърпелив Асано, живо въплъщение на стария самурайски кодекс, бе призован от императора да служи в двореца. Подчиниха го на Кира Йошинака, безсърдечен придворен с типично за новите времена презрение към всички, които не са отрасли в изтънчената атмосфера на императорския двор. Щом се сети за прокълнатото име, Оиши пак погледна отрязаната глава в ръцете си, сякаш да се увери за пореден път, че омразният враг най-сетне е мъртъв.

Тогава бе неотлъчно до господаря си и ставаше всекидневно свидетел на обидите и словесните капани, с които страхливецът Кира го измъчваше. В дните, когато воините още управляваха страната, недостойният щеше веднага да си получи заслуженото. Но Йошинака знаеше, че е защитен от императорския указ, предвиждащ смъртно наказание за всеки, дръзнал да извади сабята си от ножницата в двореца, пък било то за да отмъсти за оскърбление.

Затова ден след ден изнеженият галеник на императора терзаеше душата на закаления воин. Наричаше го селяндур и невъзпитан варварин, също както момче се гаври с орел в клетка. Подсмиваше се неприкрито, докато Асано се стараеше да научи сложните ритуали, възприети в столицата Едо. Разбира се, главата на клана Нагамори можеше лесно да сложи край на подигравките. Трябваше само да плати подкупа на Кира, както останалите направиха рано или късно. Тогава Йошинака изведнъж би решил, че не е под достойнството му да въведе Асано в тънкостите на дворцовите обичаи. Но гордостта на самурая не му позволи да се унижи и насмешките продължаваха.

Настъпи часът, когато секнаха изведнъж — орелът се изтръгна от клетката си. „О, защо не бях с него през онзи ден“, за кой ли път въздъхна Оиши. Би могъл да възпре господаря си или поне пръв да посегне на наглеца. Съдбата обаче реши драмата да се разиграе без него.

Готвейки се за аудиенция при император Цунайоши, Кира отново оскърби Асано, че не знае някаква дреболия от придворния етикет, и се опита да го осмее пред всички. Нагамори изкрещя от ярост и налетя с извадена сабя срещу Йошинака, който побягна с писък на ужас. Единственият удар само разряза кожата по челото на придворния.

Преди да догони врага си, Асано бе повален от десетина нахвърлили се върху него служители. Други отнесоха Кира.

 

 

Цунайоши, известен и като „Повелителя на кучетата“ заради указите в защита на тези четириноги, не се забави с присъдата. Още преди слънцето да е докоснало хоризонта на запад, Асано се прости с живота си. Вярваше, че поне е сразил Кира, докато забиваше късия меч в корема си.

Но Йошинака оздравя бързо. Императорът заповяда да няма кръвно отмъщение от страна на клана Нагамори. Всеки нарушител на волята му щеше да бъде наказан със смърт.

Но старите самурайски правила също бяха недвусмислени. Нима може истинският мъж да ходи под едно небе с убиеца на своя баща? Нима не е още по-страшен позор да прости на виновния за смъртта на господаря му?

За всички, които не бяха забравили повелите на честта, нямаше съмнение, че Кира с непрестанните си обиди е причинил гибелта на Асано, все едно е забил меча в тялото му със собствените си ръце.

Така възникна „Съюзът на верните“ — четиридесет и седемте самураи, заклели се да отмъстят. Всички присъединили се към Оиши знаеха каква участ са си избрали. Подчинявайки се на висшия самурайски закон, те се противопоставяха на императора.

Ето че всичко свърши. Кира бързо научи за отмъстителите и се обграждаше с охрана, криеше се из крепостите си.

Но днес бе забравил бдителността, заблуден от мълвата, че Оиши и другарите му са далече.

Така нанесоха удара си. Проникнаха в твърдината на Йошинака, приклещиха го в бараката за въглища, забравил дори да грабне сабята си.

Оиши се отърси от унеса и се загледа в останалите от „Съюза на верните“. Той ги бе повел към този миг. И сега щяха да умрат. Всеки се бе простил със семейството и приятелите си. Всеки вече се бе оттеглил в мислите си, готов да тръгне по пътя към незнайното. Още в мига, когато главата на Кира се отдели от тялото му и отмъстиха за покойния си господар, те бяха осъдени.

Оиши се усмихна печално, щом погледът му се спря на неговия племенник Сейджи, седнал неподвижно до баща си Такаши — по-възрастния брат в рода Кураносуке. Братята се спогледаха за миг, споделиха гордостта си от младежа, от достойното му поведение в тази първа и последна за него битка. Обща беше и горчивината им, че са го обрекли на толкова скорошен край.

— Господарю мой Асано — поклони се Оиши до земята, а другите сториха същото, — смирено ви моля да приемете това свидетелство, че спазихме клетвата си за вярност към вас.

Изправи се и отново коленичи до самия гроб. Не му се искаше да остави кървавия дар, защото пуснеше ли го от ръцете си, всичко щеше да е свършено.

Замръзна за миг в поклон и положи старателно измитата глава на Кира Йошинака върху гроба на своя господар.

Спокойна въздишка се разнесе из иначе пустото гробище и за миг Оиши не беше съвсем сигурен дали я е чул от своите съратници или от духа на Асано, удовлетворен най-после, че честта му е била защитена.

Оиши събра длани в молитва за Асано, за предците от неговия клан, които вече можеха да намерят покой… и за себе си, за своите другари, които щяха да срещнат края, без да трепнат. Оставаше им само едно — да отидат при старшия монах на близкия храм и там да чакат пратеника с присъдата на императора, а тя несъмнено щеше да гласи „смърт чрез сепуку“.

Осъзна, че протака прекалено. Време беше.

— Соджио, Фумио!

— Хай!

— Вие двамата идете незабавно при управителя на двореца и го известете, че ще чакаме в храма.

Посочените самураи станаха и с бърза крачка изчезнаха в нощта.

— Теразака!

— Хай!

— Тръгвай веднага да съобщиш на нашата господарка, че отмъстихме за поруганата чест на нейния съпруг.

След миг и Теразака се скри от погледите им. Сега бяха четиридесет и четирима.

Той огледа кръга, кимна леко и всички се надигнаха едновременно с него.

— Готови ли сме за неизбежното? — попита ги тихо.

Кимнаха като един в отговор.

Оиши едва сдържа сълзите на гордост. Всеки от съратниците му знаеше, че е достатьчно да се стопи като сянка в нощта и обикновените хора, съчувстващи на „Съюза на верните“, ще го укрият и пратят по сигурни пътеки към далечни краища. Нито един не отстъпи. Заедно започнаха, заедно щяха да срещнат края. Принуждаваха императора да ги осъди публично, значи щяха да дадат пример за преданост и храброст в тези времена на упадък.

— Значи разбирате какво ни очаква — изрече Оиши.

Гледаха го мълчаливо и непреклонно.

— Нека тогава приемем участта си.

— Оиши!…

Той се извъртя, мярна за миг скованото от ужас лице на Сейджи и също се смръзна на мястото си. После се отпусна на колене и опря чело в пръстта. Ослепително, кристално чисто сияние заля гробището и самураите едва потискаха страха в душите си.

— Оиши Кураносуке! — разнесе се напевен глас от светлината.

Предводителят се озърна. Другарите му не отлепяха лицата си от земята. Кой би дръзнал да вдигне очи към духа на техния господар Асано Нагамори!

Нима бе възможно друго обяснение за пулсиращото над гроба сияние? Техният повелител бе дошъл от отвъдното, за да изрази радостта си от подвига им.

— Оиши Кураносуке, стани и пристъпи към мен.

Въпреки дългите години на обучение и битки, самураят се усети засрамен, че краката му треперят. Какво би си помислил неговият господар, ако го види такъв? Можеше само да се надява, че Асано ще го разбере — посетителите от другия свят вдъхваха ужас дори на най-закалените воини.

Преборил се с уплахата, Оиши се надигна и склони глава през светлината, обхванала изцяло гроба.

— Можеш да ме погледнеш.

— Да, господарю Асано.

Щом осъзна какво вижда, самураят викна стъписано и се дръпна назад. Не беше господарят му, а някакъв бог… или още по-лошо — демон!

Настръхнали от вика му, останалите скочиха, някои вече стиснали саби в ръцете си.

— Тишина! — изрева ужасното видение.

Всички се смълчаха. Приличащата на вълк твар се извисяваше над тях, острите зъби блестяха в приказния ореол.

— Не съм вашият господар Асано. Наричайте ме просто Зердж — внушително изрече съществото.

Гаварнецът се взираше напрегнато в самураите, застанали около него. По дяволите, трябваше да пратят тук някой човек, но той се поддаде на молбите на Алдин и накрая се съгласи. Надяваше се, че ксарните от кораба ще успеят да го върнат навреме, ако тези мъже се оскърбят от появата му. Алдин го уверяваше, че самураите точно от тази епоха биха се настроили доброжелателно точно поради приликата му с някои местни четириноги и в никакъв случай не биха се разправили с него от омраза към чуждите раси. И все пак му се струваше твърде рисковано да стои лице в лице с първобитни хора.

— Вашият император Цунайоши — започна Зердж, а малкият микрофон на яката му придаваше особена звучност на неговия глас, — е известен дори в далечни светове с указите си, закрилящи всички четириноги, наричани от вас кучета. И ти, Оиши, се славиш с благото си отношение към тях. Защо тогава ти и спътниците ти сте готови да вдигнете саби срещу някого, който с право може да нарече себе си сродник на тези същества?

Изумени от думите му, самураите само се гледаха смутено. Странната твар имаше право. Някои сметнаха императора за безумец, когато преди десетина години издаде „кучешките закони“. Никой не биваше да тормози и наранява кучетата, иначе го чакаше срамна смърт. Други, сред тях и Оиши, съзряха благородство в грижата за най-верните приятели на хората.

Предводителят се обърна към своите съратници.

— Приберете оръжията!

Вече овладяваше страха си и реши да даде пример на останалите. Прекрачи спокойно до самата граница на светлинния конус.

— Аз съм Оиши Кураносуке — представи се с нисък поклон, какъвто дължеше на всеки с по-високо положение.

— Добре, направо чудесно — отдъхна си Зердж. — Не бях съвсем сигурен дали съм попаднал където трябва. Достъпните ни данни не бяха особено точни.

Самураят се взираше изпитателно в него.

— Да не си пратеник на господаря Асано, за да приемеш нашия дар? — попита го и кимна първо към гроба, после към главата на Кира върху пръстта.

Съществото се понамръщи, щом видя главата. После се вторачи в краката си и май чак сега разбра, че стои на гроба. Побърза да се отмести. В същия миг сиянието избледня и изчезна.

— Питате дали ме е пратил Асано… Е, не е точно така. Да речем, че идвам от името на добър приятел на вашия господар. Препоръчаха ви с най-похвални слова.

— Кой приятел на господаря?

— Засега нека само ви кажа, че в света отвъд небесата, откъдето идвам, вие сте прочути като „Съюза на верните четиридесет и седем ронина“. А един от тамошните владетели отчаяно се нуждае от верни хора. Помоли Асано за разрешение да ви вземе за свои служители и вашият господар се съгласи, щом вече изпълнихте клетвата си към него.

— Е, кой е този владетел? — Оиши изведнъж стана предпазлив.

Някак усещаше, че съществото не казва цялата истина.

— Той е могъщ господар в други небеса. Обкръжен е от врагове, жадуващи да пролеят кръвта му. Има нужда от предани служители, но не повече от петдесет. Всеизвестно е, че няма други като „Съюза на верните“. А вашият господар ви освободи от задължения, защото постигнахте целта си. — Зердж посочи главата на Кира. — Вече можете да служите на Друг.

— Името му, моля?

— Великият владетел Алдин Ларайс.

Гаварнецът едва се сдържа да не прихне, представяйки толкова надуто стария си приятел.

— Алдин… Ларайс?

Самураят се запъна, когато повтори чудатото име.

— Никога не съм чувал за такъв владетел — отсече Такаши, застанал безстрашно до брат си.

— Извънредно достоен мъж — добави неубедително Зердж.

Надяваше се автоматичният преводач да прикрие неговата неувереност.

Оиши и Такаши се спогледаха.

— Нося ви предложение от господаря Алдин, което се надявам да събуди интереса ви — побърза да продължи гаварнецът.

— Какво е то? — попита предводителят на самураите.

Зердж се вторачи напрегнато в Оиши и останалите. Нямаше смисъл да им напомня, че ще умрат, ако не тръгнат с него. Вече бяха решили съдбата си. Трябваше да ги убеди. Спомни си твърдението на Алдин, че за тези хора най-привлекателно е онова, чрез което да съхранят честта и достойнството си. Провалеше ли се, винаги можеше да прати сигнал до ксарнския кораб и просто да отвлече самураите, но едва ли беше благоразумно да постъпи така с мъжете, на които Алдин щеше да повери живота си.

— Моят господар ми заповяда да му доведа само мъже на честта — заяви Зердж.

— Но ние сме длъжни първо да се явим пред императора — мрачно възрази Оиши.

„Ах, колко дълга ще ми се стори тази нощ“, безмълвно въздъхна гаварнецът. Как, по дяволите, да им обясни за хомоботите, скоковете във времето и онова място, наречено Дупката?

— Доверете ми се — престраши се накрая. — До сутринта ще ви върна тук.

 

 

Вцепенен от изумление, Хасан стоеше пред видението.

— И твърдиш, че си джин, така ли?!

Вярно, нещото пред него приличаше на човек, но го обвиваше огнена светлина, която заслепяваше всеки, осмелил се да погледне право в нея.

Мъжете наоколо бяха коленичили, някои крещяха в екстаз, че аллах им е пратил този съюзник в тежкия час. В далечината таранът на монголците изтрещя още по-гръмко и ударите спряха изведнъж. Значи бяха съборили последната укрепена порта. Оставаше им да разбият вратата на библиотеката, за да започне клането.

— Да, аз съм онзи, за който ме мислите. Служа на повелител от далечна земя, който търси хора като вас. Изпрати ме да ви отведа.

— Щом си джин, порази враговете ни още тук! — излая Хасан.

Твърде отдавна наставникът бе посветен в най-съкровените тайни на своя орден. Бяха го убедили, че няма аллах, ангели, демони или джинове. Съществуваше само безмилостната ръка на властта, имаше ги и мъжете, способни да я стоварят върху непокорните. А легендите служеха, за да подчинят останалите на волята им.

— Не това е причината да дойда при вас — хладно отвърна видението.

Хасан прецени трезво положението. След няколко минути ще е мъртъв, заедно с всичките си следовници. И последната исмаилитска твърдина ще бъде покорена от монголските нашественици. В първите мигове бе почти готов да признае, че учението на великите наставници е лъжа. Но неподвластната на страха логика не му позволяваше да повярва.

— Щом не желаеш да се сражаваш срещу враговете ни, какви са твоите намерения?

— Моят повелител ви заповядва да тръгнете с мен, за да му служите вярно отвъд небесата.

Недоверието личеше ясно в очите на Хасан.

— Значи можеш да ни измъкнеш оттук? — махна към вратата, през която монголските бойци щяха да нахлуят ей сега.

— Мога.

— И на каква цена?

— Покорство дори пред лицето на смъртта. Ще се подчинявате на онзи, който споделя вярата ви в правото дело.

Хасан се обърна към оцелелите си хора. Неколцина си позволяваха да го гледат с надежда.

Пак се взря във видението и се усмихна.

 

 

— Току-що получих съобщение от нашия кораб — обяви ксарнът драматично и влезе наперено в залата. — Времевият скок на Земята е завършил успешно. Ще се върнат след три дни. Поисканите от играчите телохранители са осигурени. Господа, сигурен съм, че ни очаква необикновено интересна игра.

Коховете прекъснаха разговорите си и изръкопляскаха вежливо.

— Телохранителите на Сигма ще бъдат докарани в моя кораб, откъдето ще ръководим играта, само след час. Според информацията, която получих от своите помощници, играта може да започне след три стандартни денонощия. А ръководителите на нашите юристи ни съобщиха преценката си, че всички документи по разчистването на вредите от провала ни с Александър ще бъдат готови след четиридесет и три дни. Следователно обявявам, че изгнанието на играчите в Дупката ще трае четиридесет стандартни денонощия. Щом пристигне и другият кораб с телохранителите от Земята, трите групи ще бъдат събудени и пренесени долу. — Ксарнът млъкна, за да привлече вниманието, преди да продължи. — Вече ви обясних, че на тримата противници и телохранителите им ще бъдат присадени микроскопични следящи устройства. Така ще знаем къде са по всяко време. Всяко излъчва незабележимо силово поле, което взаимодейства с полето на противник. Който и да е докоснат от участниците предмет също носи слаба следа, затова дори отрова или метателно оръжие, докоснати от някого, могат да бъдат открити. В Дупката вече са поставени дистанционни скенери и информацията от тях ще постъпва в основните компютри, обработващи резултатите на играта. Няма да възникнат никакви съмнения кой и по кого е нанесъл удар.

— Възможностите за облози са извънредно интересни — отбеляза изправилият се Вол. — Например, можем да допуснем, че и тримата ще се унищожат взаимно…

— Не забравяйте, че и местните могат да свършат тази работа — прекъсна го един от гафските кохове. — Проклет да съм, ако не рискувам всичките си пари в подобни облози!

— Естествено, важен е и видът оръжие, с който е нанесен решителният удар — вметна Астър, друг гаварнец, докато пълнеше чашата на съседа си човек. — И за това ще има множество интересни облози, както и за индивидуалните схватки — да речем, между басаките и самураите.

— Детски забавления — изпръхтя Зола и огледа пренебрежително събралите се в залата кохове. — Господа, държите се глупаво. В тази игра се крият печалби… големи печалби!

— Къде пък ги надуши? — учуди се ксарнът.

— Имам един въпрос към тебе — каза човекът.

— Питай де!

— Добри ми приятелю, в предишните игри изборът бе еднозначен — залагаш за някого или срещу него. Облозите са преки, между двама, а винаги има арбитър, който взима процент за услугите си. Точно както беше в последната игра.

— Вярно, ксарн, ти ръководеше последната! — натърти Вол и този път Зола кимна с одобрение на вечния си конкурент.

— За какво намекваш? — предпазливо се осведоми съществото.

— Просто напомням, че възможностите за залагане са прекалено сложни и оплетени, съдържат толкова интересни подробности, че не бива да ги прахосваме. Обичайно е при такива неясни вероятности да има и вътрешен резервен фонд на организатора, срещу който участниците също могат да си опитат късмета. Чудехме се какви са твоите планове…

— Веднага ще ви обясня. Щях да вложа своето доста значително състояние именно в такъв фонд. Наех млад вазба, който вече разработи програмите за управление и залагане, определи първоначалните стойности на облозите за всички вероятни резултати.

Другите кохове си кимаха, сякаш не бяха и очаквали друг отговор.

— Мисля, че знам за какво иска да ни подсети Зола… — проточи Вол. — Ти май само трупаш тлъсти печалби напоследък. Първо прибра процента за играта с Александър, после таксата за организирането на тази конференция, ще вземеш много пари и като арбитър на сегашната игра. Научаваме и че ти ще си собственикът на резервния фонд. Приятелю, цялата работа ми намирисва на говна.

Неколцина от присъстващите се разсмяха, защото обидното за тях заяждане всъщност беше сериозен комплимент за ксарните. Въпреки това арбитърът разбра отлично смисъла на подмятането.

— Нима се съмнявате в моята честност? — попита и се надигна наежен на задните си крака.

Всички побързаха да се отдръпнат към отсрещната стена и се развикаха, че молят за извинение.

— В никакъв случай! — разпалено възрази Вол.

— Добре, ще имаме и допълнителни развлечения — спокойно се намеси Зола. — Господа, нашият добър приятел ксарнът изглежда се грижи не само да ни отърве от скуката, но и за собствената си изгода.

— И да не остави разбирателството между коховете да изчезне завинаги — тихо добави Букха.

— О, разбира се, твърде благородно намерение — веднага се съгласи човекът. — Но вече си мисля, че ръководен от своите добри намерения, той е пренебрегнал възможността да извлечем несравнимо по-големи печалби. А като кохове именно те са нашата първа и най-важна грижа.

— Е, ще ни просветиш ли? — подкани го гаварнецът.

— Тотализатор за масите — простичко каза Зола.

— Полудя ли? — ревна Букха. — Игрите са наши и изобщо не засягат простолюдието! Само ценители могат да вникнат в тънкостите на военното изкуство. Ами че простаците ще превърнат играта в…

Той се запъна, като че не знаеше коя по-оскърбителна дума да използва.

— Ще превърнат нашите военни игри в грубиянско кръвожадно развлечение — прихна ксарнът.

— Точно така! — кресна гаварнецът. — Ама че приумица! Тотализатор! Хайде да се заемем с другата си работа.

Зола мълчеше, усмивчица на самодоволство плъзна по устните му, докато останалите кохове се споглеждаха неуверено.

— Я почакайте! — сърдито се обади Вол. — Тук всеки има право да говори. Любопитен съм да чуя подробностите за този „тотализатор“.

Настана тишина. Коховете като един впиха погледи в ксарна и Букха.

— Правилно — накрая каза и Астър. — Тук всички сме равни и настоявам да изслушаме Зола.

— Благодаря ви, господа. — Зола не пропусна благоприятния момент. — Трябва да знаете, че направих някои проучвания и стигнах до идеята да направим играта достъпна за всекиго в Облака.

— Безумие! — изръмжа Букха. — Не се ли замисли първо какво ще кажат Надзорниците?

— Известно ви е как се отнасят към нашите любими занимания — неприязнено добави ксарнът. — „Не се намесвайте на първобитните светове, иначе лошо ви се пише“.

— Позволих си дързостта да се срещна с представител на Надзорниците и му обясних всичко, включително и своята представа как трябва да се организира играта.

— Моля?! — изреваха в един глас коховете.

— Но това е нечувано! — писна Вол.

Мнозина веднага се сетиха за Смахнатия Дуба, който преди почти столетие бе се отказал от положението си на кох и влязъл доброволно в център за превъзпитание. Бе причинил главоболия кому ли не, защото веднага издрънкал всичко на Надзорниците и не едно нелегално начинание, засягащо варварски светове под покровителство, увехна на корен.

— Май не пращаме в Дупката когото трябва, но пък винаги има място за още един — промърмори един гаф.

— Господа, моля ви да се успокоите — малко нервно започна Зола. — Само споделих с Надзорника, че организирам тотализатор, при това напълно и несъмнено на законно основание. Изтъкнах, че по никакъв начин не се намесваме в живота на алшигите от Дупката.

— И той ти повярва? — смаяно попита ксарнът.

— Да, потвърди мнението си с подпис — победоносно обяви Зола, бръкна в куфарчето си и измъкна тежък свитък, който подхвърли върху масата.

Всички знаеха твърде добре колко държат Надзорниците на всяка дума в законите. Подписването на такъв договор и даването на подобни права бяха невиждано събитие в отношенията им с коховете.

Букха и ксарнът се зяпнаха тревожно.

— Обещаха да няма никакви арести във връзка с играта, нито намеса в разпределението на печалбите. Съгласиха се и да прекратят разследването за каквито и да било последици от предишната игра.

Всички замърмориха оживено. Немалко студена пот проляха, щом през последната половин година се сетеха за предишния провал. Габлона вече бе наказан, а ксарнът дръзна да го освободи насила. До един се бояха от натикването им за превъзпитание, а ето че Зола, когото вече презираха почти по навик, бе изкрънкал амнистия!

— Това нещо истинско ли е? — малко уплашено попита Вол.

— Вземете го — махна с ръка Зола. — Има си всички печати. Погледнете и в личните си системи, ще намерите копиран този документ, пратен ви от Надзорниците. Кодът за достъп е приложен към споразумението.

Той се усмихваше неудържимо. Откакто се помнеше, все го гледаха снизходително, имитираха невъзпитано тъничкия му гласец, присмиваха му се зад гърба. А сега му бяха длъжници и той се опияняваше от хвалебствените крясъци.

— Добре си се справил!

— Знаехме си, че по-хитър от тебе няма!

Струпаха се около стола му, тупаха го приятелски по гърба. Букха и ксарнът обаче не се присъединиха към тълпата почитатели и Зола впи зъл поглед в тях.

— Мисля, че мога от името на всички ни да изразя благодарност към Зола за успешните преговори за амнистия — започна гаварнецът. — В края на краищата, просто сме принудени да останем тук още поне четиридесет дни, докато нашите адвокати и счетоводители разгребат този хаос. Най-голямата ни грижа беше сигурността, но вече няма за какво да се безпокоим… стига този документ да не е фалшив.

— Лесно е да се провери — възрази друг гаф, застанал зад героя на деня. — А и кох Зола не би посмял да ни пробута толкова нагла лъжа.

— Така да бъде, но още не сме чули подробностите за тотализатора, който той ни предложи.

— Стига си се мусил, Букха — сгълча го Зола. — Нали всички тук сме бизнесмени? Аз също се стремя да закрепя положението си. Все пак последната игра, за чието организиране помогна и ти, накрая ни струваше много време и пари.

Помълча, за да обмислят останалите думите му, и не един от присъстващите, дори по някой гаф, изгледа враждебно Букха.

— Тотализаторът е само начин да си върнем загубите и дори да увеличим капиталите си.

Зола огледа скупчилата се край него тълпа и се ухили. Бе събрал специална група, която да оцени маркетинга на играта и да започне организирането й. Всички членове на групата бяха под най-строго наблюдение. Научеха ли и другите кохове твърде рано, можеха да се намесят самостоятелно, но вече беше късно — ксарнът обяви началото на играта и никой не би успял да предприеме нищо.

Отначало тихо, после все по-възбудено той им изложи плана си до последната дреболия. Повтори чутото от Курст преди повече от седмица. Виждаше изумлението, разкривило лицата на коховете в смешни гримаси, личеше и досадата, че не са се сетили сами.

— Ксарнът обяви, че играта ще трае четиридесет дни. Пресметнах набързо, че това ни дава малко над четири милиона вероятни резултата. Но има една забавна подробност. За наш късмет небесната механика е определила денят в Дупката да е точно половината от стандартния. Значи ще използваме за основа на залозите местното време на планетата. При осемдесет дни различните вероятности нарастват до тридесет и три милиона. — Коховете мълчаха стъписано. — Още няколко детайла. Масовият участник едва ли ще предпочете билетите със смърт на играч от ръката на собствената му охрана. Но ние ще добавим в тази категория самоубийството, естествената смърт…

— На какъв награден фонд си се спрял? — нетърпеливо попита Вол.

— Ето още нещо интересно. Двадесет и пет процента. Така ние не рискуваме нищо, но всеки простак, купил си билет още първия ден, ще се надява на печалба от осем милиона катара. И ще въведем ограничения. Всеки анализ на залозите ще покаже високата вероятност играчите да бъдат довършени от местните жители, затова всички подобни вероятности ще бъдат включени в „черни“ билети. Печалбата от тях ще бъде наполовина от нормалната. Ще се опазим от случайности и ще насочим вниманието към други залози. И последното условие — тотализаторът ще бъде достъпен за залагания до смъртта на всичките трима играчи или пет дни преди края на играта. Простолюдието ще продължи да купува билети с всеки изминал ден, но при все по-малки възможни печалби, разбира се.

— Удивително! — възкликна Астър. — Говориш за средна очаквана печалба в размер на седемдесет и пет процента от постъпленията, от която трябва да се приспаднат само разходите по организацията. И никакви сериозни капиталовложения, освен за разпространението на билетите, рекламата и съхранението на информацията!

— Един от служителите ми дори измисли девиз за рекламната кампания — подсмихна се Зола. — „Срещу един катар ще спечелиш целия Облак!“ — Коховете изразиха шумно одобрението си. — Моите специалисти по психология поговориха с експертите по вероятности и стигнаха до общия извод, че започне ли веднъж това нещо, ще се разраства неспирно. Заблуждавали сме се, че нашите игри са останали тайна. Простолюдието знае отдавна, а позволим ли да участват и те, хубавичко ще погъделичкаме самолюбието им.

— Играй с коховете и спечели звездите! — въодушевено се провикна Вол и приятелите му го поздравиха за дарбата да измисля рекламни девизи.

— Точно в това е същината — добродушно подметна и Зола. — Тотализаторът става особено привлекателен, разбира се — и много по-драматичен, защото в схватката ще участват и кохове.

— Така масите ще задоволяват долните си инстинкти, а ние ще се простим с достойнството си, защото им позволяваме да залагат на хора, които са ни равни — хладно възрази Букха.

— Да — хладнокръвно потвърди Зола. — Каква по-добра примамка за тълпите да жадуват своя дял? Господа, нека не забравяме основното в живота на коховете — бизнеса. Мислете за печалбите, които можем да изтръгнем от обикновения жител на Облака. — Той огледа съзаклятнически присъстващите и гласът му се сниши почти до шепот. — Една от прогнозите на моите психолози показва, че всеки гражданин на свят от клас „алфа“ ще похарчи поне сто катара, ако играта продължи осемдесет дни. Признавам, че данните за населението са приблизителни дори спрямо десетте хиляди планети, които разполагат с космически транспорт, но май общата сума ще доближи два трилиона катара, от които средната очаквана печалба е трилион и половина.

Дълго никой не можа да промълви и дума.

— Та това почти се равнява на общото ни богатство, събрано накуп… — дрезгаво изграчи ксарнът.

— Правилно — сдържано му се усмихна Зола. — Да ви кажа защо споделих информацията с вас — за да се разгърнем както повелява добрият случай. Под наш общ контрол са комуникационните линии, компютърните мощности за обработка на залозите, отпечатването на билетите и най-важното — системите за сигурност, които ще регистрират всеки залог и ще предотвратят разпространението на фалшиви билети. Всъщност организационната структура е пред очите ни.

Той посочи надолу, където през панорамния прозорец ясно се виждаше огромното игрално поле, разделено на хиляди временни работни места. Адвокатите и счетоводителите го бяха превърнали в истинско делово градче.

— Всичките ни компютърни системи са свързани денонощно с подпространствените мрежи, осигуряващи ни мигновен достъп до всяка точка от Облака. Както си седим тук, можем да управляваме цялата игра и да сме готови поне тридесет часа, преди тримата противници да слязат в Дупката. Пришпорих хората от рекламата и клиповете са готови за пускане по всяка общодостъпна мрежа. Господа, чуйте ме — разполагам с необходимото, за да дам началото на тотализатора на петстотинте свята, които контролирам. С вас или без вас ще обявя началото на играта след не повече от час. В предложението ми към вас няма нищо сложно за разбиране. Мога да ви включа в системата, така че всяка планета, която владеем или с която имаме икономически връзки, да бъде обхваната в тотализатора.

— На каква цена? — незабавно се обади ксарнът.

— Смятайте го за инвестиция. Влагате пари в начинанието, присъединявате и своите светове към пазара на билети и заедно започваме да събираме печалбите. Продавам дялове — всеки пакет от хиляда акции ще струва 20 милиона катара и ви позволява да продавате играта на един свят. Разбира се, така си осигурявате и дял в печалбата на компанията. Приятели мои, ще натрупаме стотици милиарди!

— А какъв дял ще запазиш за себе си? — усъмни се ксарнът.

— Петдесет и един процента — безстрастно отвърна Зола.

— Значи ако продадеш всички акции, които ни предлагаш, ще струпаш още сега 200 милиарда катара — ледено изрече Букха.

— Е, да — нехайно се съгласи Зола. — Естествено, можете да се откажете, но пък печалбите, подлежащи на разпределение между акционерите, току-виж достигнат 750 милиарда.

— Значи продаваш акции… — недоверчиво проточи един гаф. — Защо да купуваме дялове от твоята компания, щом можем сами да организираме тотализатори на своите планети?

— Приятелю, информацията е безплатна, но е редно да те предупредя, че ще минат няколко седмици, докато организираш всичко. С всеки изминал ден ще губиш милиарди от неосъществени печалби. Този пазар предлага твърде краткотрайни перспективи. Я си представи, че нашите трима приятели долу бъдат толкова нелюбезни, че се простят с живота си, още преди да си започнал продажбата на билети.

— Това е гнусно — намеси се Букха. — Вярно, ние също се канехме да залагаме за живота на приятелите си, но по-скоро като професионални познавачи на уменията им, на тактиката и стратегията. А ти превръщаш всичко в долнопробно развлечение за целия Облак.

— Никой не те принуждава да участваш — невинно напомни Зола. — Повтарям — моята система е готова, имам гаранции от Надзорниците и възнамерявам да започна, независимо дали някому това се харесва или не. Всички вие имате избор — да вземете дял от печалбите или да се откажете. Ваша воля.

— Значи ще споделиш печалбите с нас от добро сърце, а? — изръмжа Букха.

— По-уместно е да кажем, че съм предпазлив бизнесмен. Ще ми се рискът да е разпределен по-равномерно. Да речем, че всички купите дялове, но само ден по-късно играта приключи. И аз ще съм на печалба. Ако играта продължи всичките осемдесет дни, печалбите от вашите дялове далеч ще надхвърлят онова, което сте ми платили за тях, а аз също ще спечеля много. Осигурявам си по-широка капиталова основа, това е всичко. Напомням, че без вашето участие тотализаторът не може да бъде разпространен навсякъде из галактиката.

— Подозирам — обади се друг човек, — че си обмислял всичко седмици наред и си крил информацията от своите приятели, за да си осигуриш основния дял.

— Ха, а ти веднага ли щеше да изтърчиш при нас, ако се бе сетил пръв? — ухапа го Вол.

— Разбира се! — увери го другият мъж, за което бе възнаграден с гръмки подигравки.

Повечето кохове не се поколебаха да признаят, че старият хитрец само е направил онова, което биха сторили и те на негово място.

— Е, вече ви е ясно какво съм намислил — доволно каза Зола. — Разбира се, помежду си ще играем както сме свикнали. Ще залагаме кой ще победи, като разчитаме на прозорливостта и опита си във военните игри.

— Естествено! — потвърдиха другите.

— Добре. Ще се обадя на моите служители да донесат проектодоговора, за да го подпишем. Техническите ми екипи също чакат. Щом се присъедините към компанията, пратете своите отговорници по комуникациите, компютърните системи и сигурността да се срещнат с тях. До утре ще можете да управлявате разпространението на тотализатора в своите светове, колонии, станции и кораби — в целия Облак. Здравата ще ги оскубем!

— Първо един въпрос — каза Букха.

— Питай каквото искаш — враждебно отговори Зола.

Никога повече няма да трепери пред този кох. Твърде вероятно е Габлона и Азерматай да изчезнат завинаги, а гафът и приятелчето му ксарнът вече се опитват да налагат волята си в съвета на коховете. Само че след четиридесет и три дни точно той — Зола, ще е най-богатият човек в историята. Тогава ще им покаже какво е истинско могъщество…

— Да предположим, че някой купи голям пакет печеливши билети — тихо започна гаварнецът. — Не говоря за печалбите от последните дни или дори седмици, които няма да са особено значителни. Нека си представим, че някой купи много печеливши билети още сега. Ако струпа достатъчно при съотношението на залозите в началото, май ще разори целия Облак. И ти не можеш да откажеш изплащането на печалбите, защото тогава Надзорниците ще се заемат сериозно с тебе. Забелязах в проектодоговора интересна подробност — ако печалбите не бъдат изплатени, всички акционери в компанията носят отговорност.

В гробната тишина напрежението можеше да избухне всеки миг. Надзорникът настоя за тази точка в договора, но и двамата със Зола се отнесоха шеговито към нея, защото вероятността за такова събитие бе едно на няколко милиона.

— Няма никакви проблеми — отвърна Зола с привидно спокойствие. — Когато заредите договора в компютрите си, ще намерите и анализа, направен от моя водещ специалист по вероятностите. Подобно събитие почти не може да настъпи.

— Но ако имаме този лош късмет? — настоя Букха.

— И някой купи голям пакет печеливши билети? — повтори съперникът му и започна да се киска. — Ами ще трябва да го убием.

В тишината гръмкият смях на Зола отекна из залата, сякаш бе измислил особено осгроумна шега. Един по един останалите се присъединиха към общото веселие, докато Букха и ксарнът излизаха.

Още чуваха кикота, когато приличащият на гигантско насекомо кох промърмори:

— Надзорниците…

— Значи са говорили и с него — също смънка Букха.

— Чудя се каква ли е тяхната игра — нервно подхвърли ксарнът.

 

 

Лоза огледа двора, където обикновено се отдаваше на медитация. Засмя се беззвучно.

Всичко започна с пристигналия пратеник на ксарна. Не се съмняваше, че рано или късно коховете ще се опитат да подкупят онези, които наричаха Надзорници, за да си осигурят безнаказаност. О, колко майсторски Лоза изигра своя праведен гняв от греховните им привички, дори заплаши да прати ксарна на превъзпитание заедно с Габлона!

Принуди пратеника да признае, че самите кохове желаят да накажат своя провинил се събрат и дори ще помогнат на Надзорниците в тази задача.

Толкова лесно бе да им подскаже избора на Дупката, а после позволи на всеки да си въобразява, че Габлона е бил спасен успешно от центъра за превъзпитание.

Така щракна капанът, който Лоза обмисляше цели столетия, за да си получат най-после заслуженото наглите натрапници, нахлули в прастарите територии на Надзорниците.

Познаваше ги добре. „Наказанието“ бе просто лицемерно прикритие за противните им игри, но това също влизаше в плана му.

Само че изобщо не очакваше кроежите на онзи Зола. Каква великолепна изненада! Възможност да отклони напълно вниманието от истинските си намерения. Хаосът, таящ се в тълпите алшиги, щеше да се съчетае чудесно с бъркотията, която Зола ще причини, преди всичко да свърши. А Върховният надзорник ще научи за станалото твърде късно. Няма да му остане друго, освен да отстъпи мястото си на онзи, който след толкова време е решил болезнения проблем и е премахнал натрапниците, без да засегне с нищо строгите нравствени устои.

Ако Лоза имаше длани, би ги потрил с удоволствие, докато се рееше из личните си покои.