Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (10)

8

— Блеки, това е забележително! — ликуваше Курст. — Ти сътвори чудеса!

Сиса Блек се наведе към него и разроши игриво гъстата му кестенява коса. Също като очилата му дългата до рамене грива бе изостанала с поне десетка години от модата. Вероятно Курст дори не забелязваше, че повечето хора се остригват почти до голо и си оставят дълги кичури само над челото.

Но нейната работа й налагаше да бъде изискана, затова тя винаги следеше най-новото. Тази година се носеха дълги до глезените рокли, но с деколте, което стигаше до пъпа. Двамата с Курст се сближиха още като студенти и макар да не се договориха за постоянна връзка, поддържаха отношенията си въпреки разделящите ги хиляди светлинни години. На Атор нямаше свободни професури, а Сиса дори не помисляше да изостави президентския пост в брокерската фирма, за да затъне на някаква провинциална планета.

— Чу ли нещо за нови удари? — попита тя спокойно, докато си сипваше петия кофеинов коктейл за деня.

— Май долу са се раздвижили. Поддържам връзка със Зола и щом науча…

Спогледаха се усмихнати.

Той отново се поддаде на изумлението от това, което постигнаха. Прекрачи разсеяно към видеоекраните, запълващи изцяло едната стена.

Пазарът вреше и кипеше, Сиса също застана пред екраните.

— Миличък, нашите идеи са страхотни — прошепна и го ухапа игриво по ухото.

Борсата, на която тя доскоро играеше с фючърсни сделки за кехлибар и ценни метали, вече се занимаваше само с опции от тотализатора. Начинанието бе извънредно поверително. Коховете не биваше да научат в никакъв случай. Иначе веднага щяха да се наложат на пазара, пък и Зола би се досетил кой е основният източник на информация.

Търгуваха тихомълком, но оборотът въпреки това се вдигна до небесата. Вярно, налагаше се билетите да останат с първоначалната си регистрация, но според сключваните договори всички потенциални печалби щяха да бъдат прехвърлени на текущия притежател на опцията.

Участниците наддаваха за цели пакети, предвидливо купени от инвестиционни фирми. Засега крайният резултат изобщо нямаше значение. Важна беше възможността да се сбъднат всякакви вероятности. Следователно всеки билет, в който не бе предвидена смърт на играч преди четиринадесетия ден, още беше ценна стока с потенциала си за печалба, а цената му се пресмяташе според непрекъснато променящите се оценки на вероятностите.

Минималната опция за придобиване на собственост върху билет беше шест часа — половин денонощие в Дупката. Разбира се, ако през това време се случеше нещо непредвидено в конкретната комбинация, всички похарчени от купувача пари отиваха на вятъра. Но ако билетът запазваше потенциала за печалба или още по-добре — настъпеше събитие, предвидено в комбинацията му, цената нарастваше многократно.

Голямото табло в залата долу светна с поредната поръчка за едра покупка и брокерите отново пощуряха.

— Искат да вземат повечко комбинации с успешен удар на Габлона срещу Алдин — забеляза Блеки. — Имаме и такива в нашия портфейл. Ти какво ще кажеш?

Курст не можеше да се опомни от изведнъж събралата се в ръцете му мощ. За броени дни се превърна от никому ненужен професор във финансов съветник, който нехайно си играеше с милиони. И всички това заради разговор в бара със стар приятел!

— Не ми се вярва да стане — изрече накрая. — Нареди да ги продадат. Алдин оцеля и в последното нападение. По-вероятно е той най-после да предприеме нещо срещу Габлона, а не обратното.

Сиса включи комуникатора и след малко нареждането й бе изпълнено.

Курст се хилеше до уши, като гледаше как всяка секунда десетки хиляди билети сменят собствениците си. Стъписваше се, щом помислеше какви възможности за печалби се крият в този пазар. Започнаха преди няколко дни с плахи сделки за по хиляда билета, а тук вече се въртяха стотици милиони на час. Сиса му каза днес, че цял нов търговски консорциум от гафски свят си купил право да играе на борсата и направо удвоил обема на сделките, още щом се намесил.

Друго обединение на гаварнци налапа целия пакет, който тя току-що пусна за продажба.

Пейджърът на кръста й бръмна кратко. Блеки се свърза със своите дилъри. Разговорът беше с кодови думи.

— Прибрахме чисто към двеста и петдесет хиляди катара — каза веднага, щом прекъсна връзката, и стисна ръката на Курст. — Скъпи мой, преди на всичко това да му се види краят, ще бъдем много богати.

За миг той се поддаде на опасенията си. Трябваше непрекъснато да се грижат за опазването на тайната. Научат ли коховете кой е издайникът, ще го смажат. Но огромното табло пак заблещука лудешки и Курст започна да се кикоти.

 

 

Улиците бяха пусти. Отново имаше верски празник и чужденците се криеха, а местните бяха заети с подхвърляне на отрязани глави по площада.

Сигма реши, че трябва да вложи всички сили в нападението, а не да остави половината си гаварнци за пазачи на убежището. Петдесетте добре въоръжени грамадни воини се прокрадваха тихомълком, доколкото това изобщо беше възможно, по тесните улички към кръчмата, където се бе спотаил Алдин.

Съгледвачът надникна зад ъгъла и махна на останалите да дойдат при него. Ура, главатарят на басаките, погледна към коха, който му кимна да продължава атаката.

По десетина гафове се наредиха край двете тежки греди и хванаха късите въжета.

Ура вдигна ръка и замахна рязко. С диви ревове воините му вдигнаха тараните и се затичаха. Първата група се втурна по страничната улица, водеща към задния вход, а втората препусна тромаво право напред, следвана от Сигма.

Неколцина басаки прибягаха към бойниците встрани от вратата и притиснаха към тях дебели дървени щитове. Бойците с тарана поспряха, докато завият, после се устремиха към входа на кръчмата. Мощният удар ги разтърси от главите до петите, укрепените със стоманени ленти дъски изпукаха.

Ура кресна, нападателите се отдръпнаха за ново засилване. Скрит зад гърба на един от телохранителите си, Сигма надничаше кьм постройката. Очакваше самураите на Алдин всеки миг да отвърнат на атаката, но напразно.

Таранът се заби втори път във вратата, но не я разби. Разярените гафове нададоха вой и отстъпиха, за да опитат пак. Тъкмо набраха скорост и вратата изведнъж зейна. Един от воините, които трябваше да проникнат през задния вход, запълни рамката с туловището си.

Щом зърна тарана, който сякаш летеше към него, той писна уплашено и се просна по гръб, а масивната греда хлътна в залата подобно на чудовищно копие. Десетината бойци внезапно загубиха всякаква опора и се струпаха на ръмжаща купчина, мачкайки най-долните, защото всеки тежеше към двеста килограма заедно с бронята си.

Главатарят застана до тях и се развика сърдито. Прескочи ги и с брадва в ръце хлътна в залата.

Подмамени от възможността да се проявят в битката, стражите около Сигма също препуснаха с радостни вопли към кръчмата. И след малко на улицата останаха само кохът и десетината натръшкани носачи на тарана.

Сигма забеляза, че притиснатият от гредата гаф още не може да се освободи от тежестта, защото другите не гледаха къде стъпват, прониквайки един след друг във вражеското укрепление. Кохът осъзна, че е истинска лудост да стърчи сам насред безлюдната улица. Засили се към вратата и скочи припряно върху гредата, за да се прибере по-бързо зад стените на къщата. Не обърна никакво внимание на гневното пъшкане под краката си.

Вътре цареше пълна бъркотия. Сигма напрегна зрението си докрай и видя, че телохранителите му се щурат из залата и горния етаж и предизвикват противниците да излязат за честна схватка. Не се виждаше нито един друг човек.

Поддаде се на вълнението си. Как само ще разказва пред другите кохове! Неудържимото нападение на препотените от бяс басаки с оглушителните им бойни викове, а той заедно с тях… Ще му завидят.

Ура се върна при него. Гневът му личеше ясно.

— Мръсните страхливци са избягали. Празно е.

— Какво?! Но нали това е мястото…

Кохът също се ядоса. Алдин развали всичко, като се изпари толкова ненавреме.

— Колда, който водеше атаката през задния вход, ми каза, че разбили вратата с първия удар. Не била залостена. Жалките пъзльовци са се скрили другаде — унило изрече главатарят. — Пък ние така се бяхме наточили за хубавичко клане…

А другите гафове вече размахваха брадви и си изливаха яростта, цепейки масите на трески. Някои побързаха да се справят с тезгяха, за да стигат по-лесно до буретата зад него. Скоро надигаха грамадните кани, като поне половината вино се разливаше напразно по броните им.

— Защо не укротиш малко бойците си? — раздразнено се сопна Сигма. — Нямам голяма полза от пияни телохранители.

— Нека се поразведрят. Така ще забравят разочарованието си, че не се сдобиха със слуги за отвъдното — весело отвърна Ура. — Вие доста дълго ни държахте затворени с вашето криене. Момчетата имат нужда да се разкършат малко. Иначе току-виж си изкарали яда по начин, който няма много да ви хареса. — Странният блясък в очите на Ура подсказа на коха, че е по-разумно да не започва спор. — Не се тревожете — успокои го гафът с такова тупване по рамото, че коленете на възрастния мъж се подгънаха. — Вашият враг или ще се върне, или ние ще излезем да го потърсим. Пък и момчетата още повече се разпалват за бой, ако пийнат.

Сигма поклати глава и си избра една маса в ъгъла. Друго не му оставаше. Ура побърза да стовари пред него двайсетлитрова кана мускател.

— Чудничко питие! — ревна тържествуващо. — Освежете се, май имате нужда!

Кохът помириса течността и носът му се сбърчи от погнуса.

— Да не е твърде силно за вас? — изсмя се гръмогласно главатарят на смущението му и се върна при приятелите си, които не се отделяха от буретата.

Кохът огледа тъмната зала. С всяка изминала минута гафовете ставаха все по-шумни. Неколцина запяха своите особени унили погребални песни, с които вече му лазеха по нервите.

Нямаше никаква надежда да изненадат Алдин, ако се прибере заедно със самураите си. Но щом вазбата не е тук и не е оставил стража в убежището си, какво ли е намислил, по дяволите?

 

 

— Нещо не е наред — прошепна Оиши и се дръпна от тесния прозорец.

Досега се взираше в убежището на Габлона отсреща. Алдин бе приклекнал до него.

Няколко дни обсъждаха как да нападнат. След смъртта на Малади, Мари се превърна в безценен съветник. Само ден по-късно успя да разузнае къде се крие Корбин и да наеме малък склад точно срещу къщата. Алдин се стъписа, щом научи, че Сигма е само на няколко пресечки оттам, а изгорялото здание, определено за него, е съвсем наблизо.

Жената му разказа и за катакомбите под града. Според мълвата алшигите погребваха там мъртъвците си. Малцина знаеха тайните на тези безкрайни подземни коридори и пещери. За жалост нямаше входове към тях, които да позволяват незабелязаното проникване от кръчмата до склада. Трябваше да рискуват по улиците.

Алдин изруга беззвучно.

— Да опитаме ли все пак? — обърна се към самурая.

Оиши го изгледа. Мислеше си, че понякога благоразумието е по-нужно от храбростта, но не и сега. Дори ако врагът се бе подготвил за атаката, отстъплението би обезсърчило собствения им отряд, защото самураите жадуваха да отмъстят за гибелта на другарите си. А и противникът би станал още по-нагъл, защото досега все нападаше безнаказано.

— Искате ли да се оттеглим? — попита предводителят.

Лицето на Алдин помрачня.

— Хайде да свършваме с тази проклетия — натърти остро и видя сдържаната усмивка на Оиши, който веднага кимна на хората си.

Неколцина от японците бяха стъкмили два масивни арбалета.

Предводителят застана до затворената врата и взе първата бутилка. Когато господарят спомена за идеята си, Оиши веднага разбра забележителните предимства на такова оръжие. Вярно, така престъпваха забраните на алшигите, но всички местни жители се стекоха на площада за кървавите си забавления и Алдин прецени, че рискът не е особено голям. Предводителят вдигна запалената свещ към платнения фитил на бутилката и даде знак на стрелците.

Дръпна рязко вратата и арбалетите запратиха стрелите си право в тесните бойници от двете страни на входа отсреща. Оиши метна пламтящата бутилка, която се строши на две педи от прозореца, но горящият дестилиран спирт въпреки това се разля по стената. Още неколцина самураи се изредиха да хвърлят чудатите си бомби. Следващите две бутилки паднаха вътре в къщата и японците едва сдържаха радостните си викове, щом видяха огъня да се разгаря.

Още стрели се забиваха през прозорците на горния етаж. Забравил всякаква предпазливост, Такаши се хвърли напред, стиснал в ръце три запалени бутилки. Започна да ги хвърля към тесните прозорци горе и две хлътнаха през процепите. Пламъците забушуваха и на втория етаж.

И нищо не се случи. Никакъв отпор. Напрегната тишина.

Такаши остана на улицата, сякаш нарочно дразнеше врага. Размаха сабята над главата си.

— Ние сме четиридесет и седемте ронина! — провикна се на японски.

Светкавично се хвърли към едната бойница и надникна вътре, после се върна на бегом при съратниците си.

— Вътре е истинска пещ!

Иззад ъгъла вихрено се появи Хидео — ниският кльощав самурай, който бе пратен да пази задния вход към убежището на Габлона. Другите трима тичаха с него.

— Нищо! — кресна гой гневно. — Хвърлихме всички бутилки вътре, дори надзъртахме през прозорците. Празно е.

— Значи всички са излезли — тихо каза Алдин. — Или Габлона е бил предупреден за нашата атака, или и те са тръгнали нанякъде.

— Накъде? — озъби се Такаши, разгорещен от очакването на битката.

— За да ударят Сигма или мен.

— Не ми пука какво правят, но ние май не сме най-желаните съседи тук — намеси се Мари.

Откъм улицата се чуваха сърдити крясъци. Алдин също долепи лице към процепа на бойницата. Отсрещната къща вече беше огнен ад. А обитателите на съседните постройки се стичаха наоколо, някои придружени от многобройна стража. Вече имаше и такива, които размахваха юмруци към малкия склад. Вазбата забеляза, че в тълпата изневиделица се появиха и хора със сини мантии.

— Ти наруши забраната за всяко оръжие, което не се държи или мята с ръка. Алшигите съвсем ще озвереят — напомни Мари.

— Време е да се махаме — реши Алдин и повечето самураи кимнаха.

Приготвиха се да отнесат арбалетите.

— Винаги можем да си направим други. Видят ли ни на улицата с нашите измишльотини, ще загазим.

Сейджи, който участваше усърдно в направата на оръжията, погали нежно своето творение, после тръгна с останалите към задната врата на склада.

Криволичеха по уличките, за да се отърват от преследвачи. Вече се здрачаваше. Алдин избърза напред, за да върви с Оиши и Мари.

Щом доближиха укрепената къща на Сигма, забавиха крачка. Предводителят вдигна ръка, за да спре воините си. Надничаше предпазливо иззад ъгъла. Вазбата също чуваше пиянските вопли. С учудване осъзна, че викат гафове.

— Какво правят, дяволите ги взели? — прошепна той.

Улицата пред тях гъмжеше от гаварнци, очевидно прекалили с виното и много ядосани. Изведнъж видя Сигма само на петнайсетина метра от себе си.

Оиши се озърна към господаря си. който изглеждаше слисан от неочакваната случка. Да премахнат Габлона беше едно, но ей така да нападнат другия кох… Все пак той също им беше противник, колкото и това да не се харесваше на Алдин.

Трябваше да реши веднага. Сигма беше наблизо, а телохранителите му — пръснати по улицата. Стори му се нелепо да види ниския, набит мъж сред тези гиганти с вълчи черти.

Разбра, че чувството за чест го възпира. Как да заповяда нападение срещу човек, който още не бе посегнал открито на живота му? Дали кохът щеше да направи това, ако беше на неговото място? Вазбата си отговори честно — да, би заповядал атака, без да се колебае.

Тъкмо пак се загледа в Сигма и с изумление видя най-близкия до коха гаф да се олюлява, като че алкохолът го е надвил накрая. Но щом басакът рухна, от разпраното му гърло рукна ален поток.

 

 

Сигма успя да убеди Ура, че с тази врява са загубили всяка надежда да изненадат враговете си. Поумуваха дали да не изчакат Алдин в кръчмата, но вечерта наближаваше и кохът се чувстваше несигурен. Можеше сам да пострада от заложения капан. Собственото им укрепление беше за предпочитане пред напълно съсипаната кръчма. Накрая решиха да тръгнат.

Някой от басаките предложи да подпалят сградата, но никой не се бе сетил да вземе поне огниво. Напразно ровиха из стаите, бързо се отегчиха и се отказаха.

Връщането съвсем не приличаше на несръчния им опит да обкръжат незабелязано убежището на противника. Кръвта на гаварнците кипеше и желанието да се сбият с някого направо ги измъчваше.

Сигма вървеше умислен сред тях. Дали пък някой не е предупредил Алдин? Следящите устройства, които им бяха присадени, позволяваха на сканиращите системи в Небесния асансьор да определят мястото на всеки от тях с точност до сантиметър. Може би имаха двойно предназначение — не само да регистрират дали играчите и телохранителите им са още живи, но и да записват какво казват. Ако вазбата си е осигурил някак достъп до тази информация…

Разсея го гръмък радостен вой. Беше един от гафовете наблизо. Сигма се обърна.

В края на улицата стояха неколцина в зелени мантии. Препречваха пътя към убежището. До един носеха червени превръзки на челата си.

— Е, ще поразмахаме тия брадви най-после — изръмжа друг гаварнец и опипа острието на оръжието си с палец.

Кикотейки се в пристъп на пиянско веселие, басаките се наредиха напряко по улицата, захвърляйки последните кани вино. Виковете им отекваха от стените.

Кохът се взря внимателно в алшигите. Нещо го притесняваше. Стояха съвсем неподвижно, докато гафовете започнаха да пристъпят към тях, изчакаха разстоянието да намалее до двайсетина крачки и тогава един от тях направи оскърбителен жест, разбираем за всички раси и народи.

С оглушителен рев неколцина от басаките вдигнаха високо бойните си брадви и се затичаха тромаво. Приятелите им също се настървиха и се втурнаха към очакваното меле.

Изведнъж зелените се извъртяха на пети и побягнаха. Сигма трепна. Никой мукба не би се уплашил от въоръжен гаварнец. Та нали се биеха срещу тях на всеки десет дни по време на празниците?! Повечето му телохранители минаха край вратата на убежището, без дори да погледнат натам.

Кохът се озърташе трескаво, за да намери Ура и да му заповяда да спре бойците си. Но и той бе хукнал да се разправя с алшигите. Внезапно предчувствие вледени Сигма.

— Ура!

Но писъкът му изобщо не се чу в шумотевицата. Яростно ръмжене почти му спука тъпанчетата. Един от малцината останали край него басаки се люшна напред.

След миг кохът видя шурналата кръв. Гафът се гърчеше в краката му. Сигма заотстъпва по-надалече от умиращия басак. От другата страна на улицата рухна друг от телохранителите му. Дръжката на метателен нож стърчеше от отворената му уста.

Объркан, кохът се въртеше в кръг. Какво ставаше тук?

Трябваше непременно да се скрие в укрепената си къща. Понечи да побегне към вратата и в този миг я видя да се отваря. Нима бяха оставили някого да пази вътре?

Още един гаф падна. През широко отворената врата изскачаха мъже в свободно развяващи се около телата им черни дрехи.

Убийците на Габлона бяха превзели убежището, докато те се опитваха да довършат Алдин!

Неколцина от басаките забелязаха заплахата откъм гърбовете си, но гъмжилото от хора в черно вече беше на улицата.

Сигма се опитваше да отстъпи назад. Край него профуча гаварнец, запял смъртната си песен. Един от убийците се хвърли насреща му. Басакът стовари брадвата си в смъртоносна дъга. С почти презрителна лекота човекът се претърколи, изправи се невредим зад гърба на противника и с един замах на ятагана си преряза краката му.

Не забеляза другия басак, който удари с брадвата, сякаш цепеше дърва. Почти успя да пререже убиеца на две. Сигма се преви от напъна да повърне, щом видя как вътрешностите на човека пльоснаха в прахта.

Но нападателите вече бяха забелязали главната си цел и нищо не можеше да ги спре. Гафът рухна, защото следващият исмаилит заби кинжала си толкова майсторски, че му преряза гръбнака.

Сигма се озърташе втрещен. Двама в черно налитаха право към него. Басак изскочи насреща им. Докопа единия със страничен удар, разпаряйки човека от рамото до хълбока, но другият просто го заобиколи светкавично.

Кохът писна ужасено и затича слепешката по улицата.

Как можеше Габлона да постъпи така? Та нали бяха от едно съсловие, нали се споразумяха?! Това беше само игра!

Почти не забеляза как телената примка се уви около шията му. Усети ледените тръпки, когато гарогата преряза мускулите и нервите. Ослепителна експлозия запълни света пред него.

Само игра!…

Той пропадна в мрака.

 

 

На Алдин му призля и той се извърна. Ако Сигма бе побягнал към тях, а не в другата посока, може би щеше да прати своите хора на помощ. Но кохът се бе отдалечил от тях и вазбата знаеше, че би обрекъл още от самураите на смърт без почти никаква надежда да спасят жертвата. Нападението на хашашините беше твърде добре подготвено.

— Един по-малко — с леден глас изрече Оиши и Алдин само кимна зашеметен.

 

 

Хасан залости вратата, когато и последният жив от неговите подчинени се гмурна със скок през входа. Един младеж застана пред него задъхан, стиснал окървавената гарота.

Габлона разбута скупчилите се до вратата мъже и по лицето на наставника разгада новината.

— Кой успя да го направи?

Хасан посочи юношата с широко отворени от възбуда очи, който веднага вдигна изцапаното с кръв оръжие пред очите на Корбин.

— Добре — промърмори кохът сякаш на себе си и без нито дума повече се отдалечи.

Всичко стана точно според замисъла на Хасан. Един от неговите подчинени се бе промъкнал върху покрива на убежището на Сигма и подслуша оживените разговори на басаките за предстоящото нападение. Предположиха, че той ще събере всичките си бойци за удара срещу Алдин. Затова заеха опразнената къща, разпределиха хората си и просто изчакаха завръщането на Сигма. А измамата с преобличането на неколцина от хашашините в зелени мантии беше още по-сполучлива от очакванията им. Накара гафовете да забравят всичко друго.

Тъкмо преди да нападнат, един от съгледвачите съобщи, че Алдин се е опитал да премахне самия Габлона и е подпалил убежището му. Кохът само се разсмя, като си представи объркването на вазбата. Хасан бе предвидил и това.

Сега разполагаха с къщата на Сигма и неговите припаси. Скоро щеше да дойде ред и на Алдин, после оставаше да дочакат края на играта и победоносно да се изкачат с Небесния асансьор.

 

 

На улицата басаките виеха от бяс. Враговете бяха изчезнали, надбягвайки лесно тромавите воини. Ура бързо се досети, че страхливците изобщо не са имали намерение да се бият. Спря се и чак тогава чу врявата зад гърба си.

Капан! Извика на бойците си да го последват и всички вихрено свиха зад ъгъла. На улицата, където беше тяхното укрепление, неколцина от приятелите им лежаха убити, а двама-трима още се сражаваха с убийците в черно, които се оттегляха в собствената им къща!

Ура нападна с дрезгав вик на ярост, но вратата се затръшна под носа му. Започна да сече с брадвата и през следващите няколко секунди не забелязваше, че неговите басаки продължаваха да падат наоколо — убийците сипваха врящо масло от дупката над вратата, мушкаха с дълги копия през бойниците.

Най-сетне Ура изрева от безсилие и се отдръпна заедно с оцелелите воини. Злобните подигравки на враговете сякаш звъняха в ушите им. Чак сега главатарят се сети за онзи, когото бе обещал да брани.

Веднага забеляза неколцина от своите, застанали в кръг над нечий труп малко по-нататък. На лицата им бе изписана лека тъга.

Гледаха Сигма.

Ура коленичи до мъртвия старец в канавката. Гаротата бе прерязала врата му чак до гръбнака. Гафът отметна глава назад и нададе вой.

Възрастният кох му се виждаше съвсем поносим за един човек, развеселяваше го с приказките си за военното изкуство и битки, дори с очевидното си смущение от грубите обноски на басаките. Гордостта на Ура беше накърнена. Обеща да запази живота на стареца, а се провали. Погледа трупа още малко и стана.

— Сега какво ще правим? — изръмжа стоящият до него Колда.

Главатарят преброи бойците си и се озърна към доскорошното им убежище. Някой пак подвикна обидни думи оттам.

Поне половината му приятели бяха мъртви. Повечето бяха поразени в гръб при изненадващото нападение.

Вече нямаше къде да се приютят, а се спускаше мрак — времето, когато тукашната сган шареше по улиците на квартала в търсене на лесни жертви. Ново нападение срещу къщата се равняваше на самоубийство, но главатарят не виждаше друг избор. Вдигна брадвата и понечи да се втурне към гибелта си. Поне щеше да срещне голокожия кох в отвъдно-то и да го помоли за прошка.

Колда се усмихна доволно зад гърба му. За тази задача вече не се налагаше да рискува живота си. А може оня Зола все пак да му плати… Пък и имаше още време до края на играта. Току-виж му падне друг шанс да заслужи обещаното богатство.

 

 

— Хайде да тръгваме — изсъска Оиши.

И последният самурай се плъзна безшумно покрай стената. Гафовете, скупчени около трупа на Сигма, дори не ги забелязаха в тъмнината.

Но Алдин и Зердж не помръдваха.

— Всички те ще бъдат мъртви до сутринта — промълви гаварнецът.

— Май няма как да им помогнем — мрачно отвърна човекът.

Още не можеше да се опомни от ужасната смърт, сполетяла стария кох. А някога този човек бе най-богатият в Облака… Ето го, проснат в канавката, загинал в така наречената „игра“.

— Все пак има едно нещо, което можеш да направиш — натърти Зердж.

— Знам за какво си мислите… — намеси се Оиши, готов да възрази.

— И идеята е страхотна — решително го прекъсна Мари. — Тия несръчни великани не са опасни в пряк двубой. Вече се убедихме. Но ако налетят всички наведнъж в тясна уличка, никой не може да им устои.

Зердж почти опря устни в ухото на Алдин.

— Остави ме аз да се оправя. Може и да са диваци, но поне са честни. И са гаварнци — добави съвсем тихо.

Преди приятелят му да каже и дума, Зердж се отдалечи. Оиши изруга под носа си.

 

 

Ура видя някой да изниква пред него от здрача. В първия миг беше готов да стовари брадвата, но видя изумен възрастен гаварнец. При това не беше от алшигите, защото сънародникът му носеше странна копринена премяна и на пояса си имаше две саби.

— Дойдох да ви предложа нещо — започна Зердж направо.

— Да чуем.

— Аз съм приятел на Алдин Ларайс.

Неколцина от басаките изръмжаха и вдигнаха брадвите си, но главатарят ги възпря.

— Дебелакът на име Габлона е виновен за нападението, а не ние. Сега имаме общ враг. Можем заедно да го довършим.

Ура се поколеба. Беше воин, не го биваше в преговорите.

Зердж се обърна да погледне къщата, където се бяха залостили Габлона и неговите убийци. Злобните подмятания се чуваха съвсем ясно.

— Вие сте добри воини — заговори на всички басаки. — Нападнете това укрепление и ще загинете като добри воини.

— Не се боим от смъртта, старче — ядосано се обади някой.

— Разбира се. Но ще умрете, без да сразите когото и да било от онези вътре. Ще застанете пред братята си в отвъдното, но няма да водите със себе си слуги, които да изпълняват желанията ви. И вашите братя ще признаят, че сте смелчаци, но ще ви съжаляват, защото не сте ги почели с още слуги в другия свят.

 

 

Минаха няколко напрегнати минути, после Алдин видя Зердж, който водеше басаките. Този път проклятието се изтръгна гръмко от устата на Оиши.

— Ако ни подхванат, както вървят с нас, трудно ще ги спрем — рязко каза той.

— Но с тях имаме по-голяма сила от Габлона — възрази Мари.

Алдин я зяпна. За пръв път говореше, като че се бе присъединила към групата. Тя долови въпроса в погледа му и вдигна рамене, после продължи делово:

— Можем да ги настаним в подземието. Така ще ги държим под око. Току-що изгубиха господаря си, попаднали са в чужд за тях свят… Май си струва да рискуваме.

Зердж спря до Алдин.

— Ще дойдат с нас. Според мен можем да им се доверим. Нека само се поукротят малко след суматохата.

Двете групи продължиха напред в нощта. Басаките вървяха последни. Най-после различиха кръчмата и Мари с вик се втурна към задния вход. Вратата бе изтръгната заедно с пантите.

Оиши заповяда на Такаши и още двама самураи да огледат набързо сградата. Разузнавачите се върнаха скоро. Кръчмата беше пуста.

Нахълтаха вътре и Мари побесня, щом зърна разрухата. Японците побързаха да запалят лампи и започнаха да оглеждат за клопки.

— Кой може да е сторил това? — изкрещя жената. — Вижте само как са съсипали всичко!

— Да не е Габлона? — предположи Оиши.

— Съмнявам се — промърмори Зердж. — Досега някой да е пострадал от хитростите на неговите мръсници.

— Няма как да са били алшигите, защото всички бурета са пресушени — изръмжа Мари и подритна парчетата от счупена кана.

Изведнъж всички се смълчаха и се вторачиха в басаките, които още стояха в тесния заден двор.

— Ами ние малко се ядосахме, че не сте ни дочакали да се сбием както подобава — измънка Ура и лицето му се сгърчи от мъчителен срам.