Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактически военни игри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin Gambit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2014)

Издание:

Уилям Форсчън. Гамбитът на убийците

Американска. Първо издание

Редактор: Персида Бонева

ИК „Лира Принт“, София, 1998

ISBN: 954-8610-19-3

История

  1. — Добавяне

16

Гласовете на неизброимото множество се сливаха в такъв оглушителен грохот, че Алдин дори не чуваше ужасните писъци на Габлона, който стоеше почти до него.

Алшигите бяха забравили разногласията си, единни в жаждата си да видят смъртта на онези, които Улсак им бе обещал.

Вазбата се озърна през рамо към висшия ула на Уарди, стъпил над него върху издигната за празника платформа. Повелителят протягаше ръце към тълпата, очите му искряха от свирепо удоволствие.

Алдин побърза пак да се загледа напред, защото прозря в миг, че вижда неизлечимо луд човек. Потрепери, щом си представи как подкрепеното от милион фанатици безумие след броени часове ще връхлети Облака.

— Чуй ме, мой народе! — Гласът на Улсак се издигна до вой, но потъна в тътена на хилядите като плача на бебе в буря.

Четирима стражи сграбчиха веригите и задърпаха вазбата напред. Спуснаха се по няколкото стъпала към платформата, достъпна за погледите на алшигите от целия площад.

Колкото и да бе напрягал волята си досега, вазбата омекна целият, щом го доближиха до кола. Повлече крака и като видяха унижението му, убийците се разкрещяха така, че едва не му пръснаха тъпанчетата.

Стражите ругаеха и дърпаха. Стоманеният шип блестеше сякаш със собствена злоба в утрото. Алдин изви глава настрани и повърна, сганта зарева още по-страшно в радостта си.

Виждаше Габлона да се търкаля на площадката, молбите му за милост глъхнеха в невероятния шум.

Няколко ръце сграбчиха грубо Алдин за раменете и го изправиха насила. Някой стисна ченето му и го принуди да отвори уста. Прохладна течност се изля в гърлото му и той отпи жадно — за последен път.

Веднага усети бодежите в пръстите, сърцето му се забърза, сякаш бе погълнал наведнъж цяла кана кафе.

— Това е, за да не припаднеш набързо — викна един страж в ухото му. — Не искаме да ни разваляш забавата.

Изведнъж тълпата притихна, всички вдигнаха глави.

— Малкият мрак! — ахна друг от стражите.

На диска на светилото се появи тънко резенче тъмнина, все едно някой великан си отхапа парченце. След гръмовните викове мълчанието на алшигите беше не по-малко страшно. Морето от лица се люшна едновременно към Улсак. Алдин видя, че повелителят на Уарди е застанал зад високия олтар.

— Чуй ме, народе мой!

Този път гласът му отекна над площада. Викачи, пръснати навсякъде, повтаряха думите му.

— Днес е времето на Улман! Сега ще ви разкрия какво ни очаква. Това е денят на единението. Нашите шест клана ще станат отново като един! — Сред ниското мърморене на гъмжилото Улсак се развика още по-гръмко. — Защото тъй е предречено! С жертвата на тези двамата Онзи, когото не може да съзре око, отсъжда, че мигът е настъпил. Ето, погледнете ме — днес ще ви отворя очите за своята същност.

Направи драматична пауза, но откъм тълпата се разнесе враждебно ръмжене. А жълтите се смълчаха напрегнато. Ако техният повелител се въздигнеше, значи сектата Уарди трябваше да стане първа сред останалите.

— Чуй ме, народе. Най-сетне мога да ви известя цялата истина. Защото аз съм изгубеният в прастари времена Ема, пратен да ви поведе към звездите!

Диви вопли. Някои ликуваха, други се вбесиха от светотатството. Покрай основите на кулата десетки жълти бяха повалени. Сякаш тласнати от гигантска ръка, мнозина червени извадиха кинжалите си и се втурнаха напред. За миг Алдин се ободри — стори му се, че безредиците започват и за пръв път от незапомнени години започна да се моли беззвучно.

Но множеството пак се вторачи в небето и се вцепени. Две хиляди години бяха минали в Дупката, докато изгнаниците видят двойното затъмнение.

Дясната сянка бе проникнала навътре в светилото, но и отляво се появи тънка ивица мрак, напредваща да я пресрещне.

— Това е знамението! — загърмя гласът на Улсак. — Двете сенки — като тези двамата, които скоро ще умрат. Щом светлината изчезне, Седа ще се отвори за вас и заедно ще полетим към звездите, за да убиваме за Онзи, чието име не бива да произнася никой смъртен! — Смаяното мълчание на тълпата криеше ужасна сила. — Както е предречено, ще се възнеса, за да ви отворя небесните порти. Гледайте към Гибелното място и там ще ме видите. Убедите ли се, че не падам към смъртта си, ще знаете в сърцата си, че аз съм Ема. Когато отново застанете лице в лице с мен, вече ще сме литнали към звездите.

Десет жълти държаха на раменете си подвижен пиедестал, покрит с най-фината жълта коприна. Улсак пристъпи върху него от олтара и беше понесен към входа на кулата.

— А тези — на коловете! — заповяда един ула.

Четиримата стражи повлякоха вазбата, наместиха го над стоманеното острие и го пуснаха внимателно. Краката му докоснаха площадката и в същия миг усети бодване. Инстинктивно се надигна на пръсти и по площада се разнесе смях.

Жълтите хванаха краищата на веригите и ги вързаха за куките, забити в площадката. Алдин се опита да помръдне предпазливо. Стоманеният пояс не му позволяваше да се отмести от смъртоносния шип, стърчащ само на два-три сантиметра под чатала му.

Нещо издрънча отзад. Наместваха големия меден съд, за да стърчи канелката точно над голямата платнена торба на гърба му.

Улата пристъпи напред и примижа срещу слънцето, сякаш пресмяташе точния момент. Завъртя кранчето и надникна в торбата.

— Така ще се свлечеш надолу, когато светилото бъде погълнато от тъмнината — каза злобно ухилен и се обърна към стражите. — Ако дотогава някой от двамата още упорства, просто го натиснете, за да не се бавим. — Пак се вгледа мръснишки в жертвата. — Имаш късмет. Водата ще капе бързо, ще умреш само след два часа. Обикновено проточваме веселието по цял ден.

— Майка ти се въргаля в сламата с прасета! — оплези му се Алдин.

Лицето на мъжа потъмня от гняв и вазбата се разкикоти истерично. Та какво по-лошо можеше да му стори този изрод? Неколцина от стражите се извърнаха да прикрият усмивчиците си, а улата се отдалечи припряно. Вазбата погледна Габлона, вързан само на три метра от него.

— Ларайс, видя ли докъде ни докара с глупостите си! — писна кохът.

— Аз ли? Май точно ти се опита да мамиш в предишната игра. И ти уж се споразумя с Улсак. Побъркал си се.

— Поне онези гадове горе ще останат без пукнат катар след смъртта ми — извика Габлона.

— Я млъквай…

Алдин опита да се изправи на пръсти и се отпусна съвсем бавно. Върхът на кола пак го бодна.

Тълпите мълчаха, само по някой подвикваше или се присмиваше. Вазбата се взираше в тях. Цял милион смахнати. Поклати глава. Техните жени и деца в градовете им бяха не по-малко луди. Магелановият облак скоро щеше да се превърне в касапница. Вече две хилядолетия нямаше армии, едва ли някой би смогнал да организира отбрана. Тези вълчи глутници щяха да избиват жертвите си с наслаждение.

Леко разкърши рамене. Вече усещаше натрупването на тежестта, докато торбата на гърба му се пълнеше с вода.

Наистина рядко зрелище, каза си печално, докато наблюдаваше как слънцето се скрива зад двете луни.

 

 

— Загубихме всякаква връзка с кулата! — кресна нахълталият Вол.

— Знаем! — пискливо отвърна ксарнът. — Стана още преди десет минути.

Коховете се щураха безцелно. В залата тегнеше погребално униние. Алдин и Габлона бяха в ръцете на алшигите, камерите по Небесния асансьор предаваха подготовката за жертвоприношението. Целият Облак замря. Тук-там по някой късметлия, налучкал печелившата комбинация още в първия ден на тотализатора, седеше в кръчма или на площад, гледаше големите видеоекрани и вече мислено си харчеше милионите, без да подозира какво бедствие назряваше.

Един от по-дребните кохове, купил акции на „Галактическата хазартна компания“, бе намерен преди малко в офиса си, стиснал шишенце отрова в сгърчените си пръсти.

— Зола, пак ли правиш същите номера? — развика се Вол. — Превключваш сигнала и после разправяш на всички, че е станало нещо друго.

Ниският кох поклати глава. Агентът, на когото се уповаваше, сега се криеше някъде из катакомбите, на стотици метри от площада. А и не би могъл да си пробие път през това гъмжило.

— Съвсем ли си загуби ума? — прошепна на Вол. — Прекъсна връзката със самата кула. Цялата информация за играта продължава да постъпва при нас.

— Но защо стана това?

— Защото, драги кохове, Надзорниците май вършат нещо, което не искат да наблюдаваме.

Внезапно пейджърът на Букха замига. Гаварнецът разсеяно намести малка слушалка в ухото си и всички млъкнаха. След малко лицето му замръзна.

— Значи Тиа е била права — изохка Букха.

— Защо пък се сети за Тиа? — изсумтя Зола.

— Момичето се опита да ме предупреди, но аз не поисках да се вслушам в думите й.

— За какво те е предупредила?

— Току-що получих две съобщения. Системите за сигурност в кулата са били изключени преди час. Поне десетина Надзорници са проникнали в Небесния асансьор. Проклетата кула е отворена за всички!

— А другото съобщение?

— Преди малко петдесет пътнически кораба първи клас са завършили подпространствения си скок и се намират в орбита около Дупката. Маневрират за скачване с кулата.

— Петдесет? — немощно повтори ксарнът, смазан от прозрението. — Май ще се издрайфам — прошепна и се затътри към изхода.

 

 

— Тук е — тихо каза Ярослав.

Шестима жълти бяха препречили коридора, водещ към врата от същото вещество, от което бе изградена и кулата.

— Сега сме точно под основата — добави шепнешком ученият.

— Млъкни, старче! — изсъска Оиши.

— Макар да бе чул и разбрал плана, още не вярваше. Но нима можеше да направи друго, освен да угоди на приумиците на този смахнат?

Групата забави крачка и спря пред стражите.

— Свободни сте — обяви Ярослав. — Моите хора ще ви сменят.

— По чия заповед? — недоверчиво изсумтя командирът на жълтите.

— По моя заповед!

— Ти си лудият шаман. Нямаш правото да ни заповядваш.

— О, тъй ли било!

Ученият размаха ръце в сложни движения, сякаш правеше зловеща магия. Шестимата пред него отстъпиха малко, но не пожелаха да се махнат.

— Хайде, вървете си.

— Само ако някой ула от нашите ни освободи! — упорито изръмжа друг уарди.

— Значи ще ми се инатите, а?

Старецът заподскача още по-лудешки, пристъпвайки полека към командира, който го отблъсна и внезапно се преви със стон. От гърдите му стърчеше дръжката на кинжал.

Оиши захвърли жълтата мантия, със същото движение извади сабята си и разсече втори от жълтите, преди още да се е опомнил. Самураите връхлетяха останалите и ги повалиха за секунда.

— Добър удар! — засмя се японецът и тупна Ярослав по рамото.

— А, не съм си загубил майсторлъка. Нали ти казах, че си ме бива! — заядливо отвърна старецът.

Застана пред вратата и се огледа.

— Седем ключа — промълви унесено и пръстите му се плъзнаха по седемте квадрата в стената. — Доста си поблъсках главата, докато разгадая тайната. Дни наред се мотах тук под носа на алшигите. Мислеха ме за слабоумен, но след като се срещнах с Улсак, решиха да ме оставят на мира. Само небесата знаят колко часа съм стърчал пред тези ключове. Натисках ги безброй пъти. Все някоя комбинация трябваше да отвори вратата. Най-сетне я налучках онзи ден.

Ученият старателно докосна всеки от седемте квадрата. Никакъв резултат.

— О, само да не съм забравил! — изпъшка той.

Настръхналият Оиши му обърна гръб, за да не започне да вие от ярост.

— Я да опитаме пак — едно, две, четири, шест, три, пет, седем.

Слабо щракане и плочата се плъзна встрани.

— Ха, сетих се аз, че онези Първобродници са вложили някаква логика в поредността, иначе още щях да си натискам. Добре де, какво се мотаете още?

Старецът опари с поглед спътниците си и влезе.

Оиши се подвоуми, но останалите вече се връщаха по тъмния коридор, понесли тежките пръстени гърнета. Ярослав им ги показа в скривалището си преди малко.

Щом пристъпи прага, душата на японеца трепна от страхопочитание. Този коридор сияеше със същата чудата белота като кулата. Горе замъждукаха светлини без огън, каквито видя и в странния кораб, пренесъл ги дотук. Неколцина от самураите ахнаха от уплаха.

— Побързайте де! — скастри ги ученият и тръгна напред. Стигнаха до зала в края. — Хайде, наредете гърнетата покрай стените.

Объркан за миг от гледката, Оиши пристъпи да докосне стената. В нея пробягваха приказни проблясъци, сякаш нечии силуети се мяркаха зад мътно стъкло.

Един от съратниците му изохка стъписано.

Нещото се появи откъм далечния край на залата. Извисяваше се над зашеметените самураи. Наглед беше метално и имаше може би стотина ръце, люлеещи се покрай тялото му. Рееше се във въздуха, сякаш го крепяха невидими ръце.

— Позволете да ви представя един от Първобродниците — изрече Ярослав и посочи създанието. — Всъщност е напълно безобиден. Оставя човек да се шматка наоколо, да прави каквото си ще. Не вярвам изобщо да съзнава, че сме тук. Върши си своята работа. Когато най-после проникнах тук, присъствието му потвърди всичките ми предположения. Сетих се, че мястото трябва да е на самата планета, защото в космоса би било твърде уязвимо към случайни произшествия. Признавам, че е направено много изобретателно. Системата поглъща всеки тласък от земетръс, преди да се повреди нещо. Малки двигатели по кулата компенсират дори нищожно слабия натиск на слънчевия вятър! Но сега ще се възползваме от превъзходно съвпадение. Двете доста масивни луни притеглят в една посока, а трябва да прибавим и грамадната звезда на тази система. О, каква сила дърпа Небесния асансьор нагоре! Но тази система ще успее да се справи с нея, макар че въздействието е неравномерно — към края на кулата притеглянето е още по-силно.

Ярослав огледа недоумяващите самураи.

— Все едно. Просто оставете гърнетата, където ви посочих. И по-леко! Този нитроглицерин е доста по-капризен от любимия ви черен барут. Колко се мъчих, докато го забъркам… — Щом изпълниха нареждането му, старецът се завъртя засмян из залата. — Мисля, че е по-добре да се отдалечите — промърмори, докато пъхаше фитила в единственото гърне с барут и го наместваше сред съдовете с нитроглицерин.

Взе факел от един гаварнец. Забави се малко, впил поглед в очите на едрия воин, но се извърна, без да каже нищо.

— Ще позволите ли аз да го направя? — предложи Оиши. — Нека всички други излязат.

— За нищо на света! — сопна се ученият. — Защо най-големият кеф да остане за тебе? Я се разкарайте!

Предводителят кимна, обърна се и побягна по коридора.

Ярослав се взря в Първобродника, който се поклащаше леко наблизо. Съществото се бе сътворило, за да гради и поддържа, но никога не бе познавало нуждата да брани своя свят. Затова само наблюдаваше и не се намеси.

— Извинявай, приятелю — прошепна старецът.

Поднесе факела към края на фитила и изфуча от залата с веселия крясък на хлапе, хвърлило бомбичка в училището си.

 

 

Луните закриваха почти изцяло слънцето, а торбата се впиваше в раменете на Алдин.

Сред жълтите се надигаше ритмично заклинание:

— Ал-Шига, Ал-Шига, Ал-Шига!

Вазбата се дразнеше до полуда, че сякаш напяваха с ударите на сърцето му. Всеки вик беше грохот, отекващ из вените му.

Опита да намести товара по-удобно, но коленете му се подгънаха и стоманата одраска кожата между краката.

Изправи се с мъчителна гримаса и откъм тълпите се разнесе гръмовен смях.

Тогава се престраши. Трябваше да го направи! Само да се надигне на пръсти и да се стовари с все сила върху кола. И без това скоро ще се наниже. Да протака страданието още дори минута би било лудост.

Разтърси глава и капките пот паднаха от клепачите му. Щеше му се да прокълне тези фанатици, но знаеше, че няма да го чуят.

Погледна за последен път чудото, извисяващо се в небето. Небесният асансьор сякаш разсичаше на две слънцето, издигнало се в зенита.

Нима трябваше да се прости с всичко това, учуди се печално, докато друга част от съзнанието му се напрягаше за смъртното усилие.

Принуди краката си да се отпуснат и се постара да падне тежко, само за да подскочи след частица от секундата с безумен рев на болка. Загуби равновесие и като че щеше да се свлече отново. Пищеше, макар да знаеше, че острието едва ли е проникнало и на сантиметър в плътта му.

Спомни си насмешките на Улсак — как жертвите подскачали нагоре-надолу като кукли на конци. Обърна глава към Габлона. Дебелият кох правеше точно това и за пръв път през тези мъчителни седмици вазбата изпита съчувствие към врага си.

Изведнъж подигравките и скандирането стихнаха в уплашено мълчание. Стотици хиляди ръце сочеха кулата. Алдин стисна зъби, замря напрегнато и вдигна глава. На площадката, стотици метри над площада, се показа жълта точица.

За миг му се стори, че усети как земята се разтресе под краката му, и пак се заклати несигурно над смъртоносната стомана.

Скоро сенките на луните щяха да се слеят пред светилото. Последните му късчета се смаляваха и щом се сети какво ще последва, Алдин изрева от ярост.

 

 

Площадката се залюля под краката му, Улсак изпъшка стреснато и погледна с широко отворени очи Надзорника.

— Няма нищо страшно — прошепна Лоза. — Кулата се движи, защото луните я притеглят.

Повел ителят на Уарди се постара да укроти ужаса си и пристъпи напред.

Хиляди години всеки от Ал-Шига, опитал се да проникне нагоре, бе извеждан тук, на триста метра над площада, след проверката на пътниците. Неверниците се връщаха в стъклените си сандъци и продължаваха към небето. А праведните биваха захвърлени обратно в Дупката.

Но с това вече е свършено, ликуващо си напомни Улсак. Погледна надолу.

Неговият народ запълваше площада. И сякаш вятърът донесе до него напевните им викове.

— Ема, Ема!

Със сияещо от победата лице той стоеше така дълги минути, опивайки се от обожанието на тълпата.

Изви глава, за да погледне по дължината на Седа, която точно в този миг сякаш се забиваше в светилото, чийто лик изяждаха луните.

Всичко това е негово. Скоро ще е господар на звездите.

Изведнъж присви очи. Иглата вече не беше права!

Стори му се, че вълна пробягва по изпъната струна. Спускаше се стремително.

Улсак извика задавено и отскочи към безопасността на залата. Седа се раздруса със стонове и скърцане, заклати се като кораб сред буря и тласъкът запрати повелителя на Уарди към стената.

Взираше се в Надзорника и различи страха дори у това чудовище.

Изохка гневно и пак тръгна към площадката. Сега вълната се носеше нагоре, а откъм небето я засрещаше друга, още по-могъща. Кулата се разтресе. Почти недостъпно за ушите бучене изпълни залата, звучеше все по-гръмко. Подът се изви и удари висшия ула.

Но Улсак изпълзя упорито навън. Гърч след гърч, все по-неудържими, пробягваха по туловището на Седа.

— Пада! — писна той.

Скочи и се извъртя с кинжал в ръка, но Надзорникът бе избягал.

— Забранявам! — закрещя Улсак. — Аз съм Ема! Забранявам!

Някак успя да застане на площадката. Гъмжилото долу приличаше на скупчени разтревожени буболечки.

— Аз съм Ема! — Воят му се понесе към тълпата. — Вярвайте, защото аз повелявам така!

Грохотът ставаше оглушителен. Висшият ула отново вдигна глава, тъкмо когато последните парченца от светилото потънаха в сенките насред ясното обедно небе. Пламтяща червена корона обкръжаваше затъмненото слънце, а от хоризонт до хоризонт звездите засияха в цялото си величие.

— Настъпи предсказаният миг! — изрева Улсак.

Отгоре се спускаше гръмовен мрак.

— Аз съм Ема!

И още преди да е изрекъл думите, площадката се изтръгна изпод краката му.

 

 

Алдин осъзна, че сганта вече не надава воплите си. Всички лица бяха обърнати към небето. Забравил болката, той също погледна.

В първата секунда беше убеден, че вече и зрението му изменя. По Небесния асансьор пълзеше издутина.

Зяпаше изумено как вълната пробягва светкавично, все по-голяма. Тътенът проникна и в тялото му, когато гърчът се стовари върху земята, мигновено се отрази и плъзна нагоре по другата страна на кулата.

Гробна тишина завладя площада.

А по Седа се спускаше нова вълна и когато пресрещна първата, издутината се удвои, сякаш кулата ей сега щеше да се разкъса.

— Алдине, какво става? — подвикна Габлона.

— Нещо се е объркало в Небесния асансьор. Започнали са пулсации.

Вторият гърч също се блъсна в земята и вазбата трудно запази равновесие.

— Още една налита! — възбудено изпищя Корбин.

— Тази гадост ще ни се стовари на главите! — отвърна с вик Алдин.

Думите му се разнесоха над тълпата, която замърмори развълнувано. Вазбата се досети, че по-добър момент едва ли ще има.

— Улсак е богохулник! — развика се с все сила. — Той не е Ема, нашата смърт ще разгневи Онзи, чието име не бива да изричаме!

Гневно ръмжене се надигна откъм гафовете в червено.

Четвъртата вълна стигна до основата и се размина с петата по пътя си нагоре. Оглушителният гръм сякаш разцепи въздуха.

В този миг слънцето изчезна в сенките на луните. Алдин въздъхна пресекливо. Време беше да умре.

Озърна се към стражите. Трима се бяха смръзнали от ужас, но четвъртият посегна да натисне раменете му надолу.

— Улсак!

Скупчените около площадката изреваха в един глас. Стражът, който се бе вторачил свирепо в очите на жертвата си, рязко вдигна глава и отстъпи.

В сумрака неясна фигура падаше с развята жълта мантия. Тялото на Улсак се пръсна на площадката с отвратителен плясък.

— Смърт на богохулниците от Уарди! — отекна гръмък вик откъм червените.

Стражите побягнаха, а около площадката закипя бясно изтребление. Още един гърч плъзна по кулата с вцепеняващ грохот.

Алдин гледаше унесено как вълна след вълна разтърсват Небесния асансьор. Усети, че ръми дъждец и се обърка. След малко разбра какво става — парченца се откъсваха от кулата. Дъждът се превръщаше в порой. Все по-големи късове се разхвърчаваха и се забиваха в гъмжилото. Един човек беше смазан, после друг, скоро няколкометрови буци поваляха десетки наведнъж.

Вазбата смаяно чу собствения си кикот.

— Май имаме прелестен избор — да бъдем набучени на кол или сплескани! — извика на Габлона, който зяпаше изцъклено разпадащия се Небесен асансьор.

Внезапно усети длани върху раменете си и се смръзна от паника. Знаеше си, че все пак някой побеснял уарди ще се върне да го довърши.

Чу звука на разпорен плат и водата плисна от торбата на гърба му. Почувства се лек като перце. В здрача видя гаварнец пред себе си, до него стоеше мъж в разкъсани дрехи на самурай.

— Вдигнете веригите по-нависоко! — кресна Оиши.

Воините му задърпаха трескаво тежките брънки, а Мари се промъкна между тях и с радостен писък се хвърли в прегръдките на Алдин, който за миг приклекна от тежестта й.

— Да пукна, ако ще мога да спя с тебе! — изврещя, мъчейки се да не падне върху острието.

Най-сетне махнаха стоманения пояс от кръста му и той полека отстъпи на пръсти. Самураи го прихванаха да не падне.

— Ами аз! — писна Корбин.

Вазбата видя, че кохът още е вързан над своя кол.

— Един милиард катара! — каза му тежко.

— Каквото поискаш! — изплака Габлона.

— Тиа, като кох ти ще засвидетелстваш сделката.

— Видях и чух! — побърза да потвърди тя.

— Добре, добре, ще ти дам и сто милиона отгоре. Само ме отървете! — крещеше Корбин.

Алдин се смили и кимна. Неколцина от басаките освободиха дебелака.

— Е, хареса ли ти моето представление? — ухили се Ярослав.

— Беше възхитително. Но как го направи?

— После ще ти кажа. Крайно време е да се отдалечим от тази съборетина.

Старецът размаха ръце и подвикна на групата да се събере. Поведе ги към входа на Небесния асансьор.

— Там ли да се напъхаме?! — изпули се вазбата.

— Има поне още час, докато наистина започне да се разпада, а нямаме никакъв шанс да се измъкнем живи през площада. Ще избягаме през катакомбите. Има вход и откъм кулата.

Преди да влезе, Алдин огледа за последно площада. В призрачния сумрак на затъмнението алшигите отприщваха всички стари вражди. В дивашкото изтребление помежду им се вкопчваха и смесваха мантии с всякакви цветове. А притиснатите към основата на кулата отчаяно се напъваха да си пробият път, за да избягат от гибелната разруха.

— Шибани кретени! — извика от все сърце вазбата и се затича след Ярослав.

 

 

— Все още сме твърде близо! — извика задъханата Тиа, когато изкачиха ниския хълм извън стените на града.

— Цяла седмица да вървим, пак няма да избягаме — възрази ученият. — Ами че онова чудо се издига на четиридесет хиляди километра! Горните парчета просто ще влязат в орбита около планетата, други ще започнат да се снижават съвсем бавно, а остатъкът ще се сгромоляса. Може да си на хиляда километра оттук и пак да бъдеш премазана. Между другото, направих някои груби сметки как ще падне и избрах една пещера наблизо. Така ще сме на по-сигурно място, но ще можем да догледаме представлението.

— Дано не си забравил математиката — промърмори неспокойно Алдин, обърнал се да провери какво става с Небесния асансьор.

Намериха укритието под върха на височинката. Щом се сгушиха във входа на пещерата, обърнаха се към продължаващата в града лудост.

Алшигите се изливаха на потоци от всяка порта, но продължаваха да се избиват в движение. Общият погром срещу жълтите вече бе забравен. Щом някой видеше враг от друга секта, опитваше се да го довърши. Не се виждаха мнозина от клана Уарди. Тук-там сплотени отряди от тях още се съпротивяваха, но околните се съюзяваха и ги връхлитаха безмилостно. Веднага след заколението се вкопчваха помежду си.

— Я вижте това! — изохка Тиа.

Мощен гърч се спускаше по кулата, добре осветен от наполовина откритото слънце, клонящо на запад.

— Това може да е краят — промълви Ярослав. — Пулсациите са самоподдържащ се процес, който се усилва непрекъснато до пълно разпадане на структурата.

Шумът наоколо беше като от наближаващ ураган.

Земята подскочи. Небесният асансьор се усука около оста си. Из Дупката се разнесе пукот като от немислимо страшна мълния. Кулата бавно се въртеше в основата си.

Още по-силна вълна се стовари… и изумените погледи на хората и гаварнците проследиха как Небесният асансьор се откъсна и краят дълги секунди се задържа на петдесетина метра във въздуха. Поредният гърч заби Седа обратно с такава страхотна сила, че от удара целият град се надигна. Дори алшигите забравиха за миг кръвопролитието, проснаха се на земята и заскимтяха от ужас.

— Пречупи се! — кресна Корбин.

Алдин също погледна в небето. Много километри по-нагоре кулата приличаше на разкъсана нишка.

— Двайсет, може би и трийсет километра — задави се Ярослав. — О, ще бъде истинска прелест! Аз го направих, аз!

Старецът танцуваше от радост.

Поне минута не личеше нишката да е помръднала, но се накланяше полека на изток, видимата й ширина нарастваше плашещо бързо. От засилващия се тънък вой ушите на всички зазвъняха. Ъгълът на наклона ставаше все по-остър. Облаци прах се надигнаха около основата и след миг парчето удари.

Изглеждаше сякаш дълга ивица заровени мини се взривяват една след друга от центъра на града чак до края на Дупката.

С разтърсващ грохот кулата разсичаше града, разхвърляйки парчета стотици метра нагоре, за да се пръснат и довършат унищожението.

— Вижте какво идва! — ревна Ура и посочи право нагоре.

Няколкокилометров къс се носеше към земята като стрела.

— Великолепно! — крещеше старецът, който не можеше да се спре на едно място.

Гафовете се задъхваха от радостните си викове, накрая се впуснаха в дивашки танц около Ярослав.

— Хиляди… не, стотици хиляди слуги за нашите братя в отвъдното! — ликуваше главатарят. — Ние ще сме най-прочутите басаки, сражавали се и загинали някога!

Габлона застана крадешком до Алдин.

— Знаеш ли, още се чудя какво е сполетяло онова копеле Хасан.

— Доколкото го опознах, ще оцелее даже в тази катастрофа — отвърна вазбата почти добродушно.

— Не говореше сериозно за онзи милиард, нали? — небрежно подметна кохът, все едно се майтапеше със стар приятел.

Усмивката на Алдин показа всичките му зъби.

— Милиард и сто милиона, за да бъдем точни.

— Е, какво да се прави. Поне сме живи. След две-три минути всичко ще свърши.

— Алдине!

Нещо го блъсна и той се просна по гръб. Гафът Колда лежеше до него, а от гърдите му стърчеше къс самурайски меч. Такаши стоеше над тях, с някакво странно учудване по лицето си. След миг рухна — коремът му беше разпран.

Вазбата извика и припълзя до падналия самурай.

— Гафът се промъкна зад вас двамата и вдигна брадвата, но аз му попречих — прошепна Такаши. — Нещо у този мръсник ме дразнеше вече няколко дни.

Ярослав и Оиши коленичиха до ранения.

— Можеш ли да му помогнеш? — изплака Алдин, вперил пълен с надежда поглед в приятеля си.

Старецът огледа раната и завъртя глава. Самураят им се усмихна.

— Ах, каква битка беше… Моят син ще се зарадва, когато му разкажа всичко.

В следващата секунда лицето му застина в покой.

Ужасеният Ура гледаше невярващо стореното от неговия боец. Заговори умолително на Оиши:

— Колда е бил предател. Дано никога не зърне братята си в отвъдното! Дано бъде слуга на демони, за да го терзаят вечно!

— А какво ще кажеш за пролятата кръв на моя брат? — ледено изрече японецът и сабята му изскочи наполовина от ножницата.

— Нека Колда целува прахта под краката на твоя брат — много по-сдържано отвърна главатарят, вторачил се в острието. — Но ако желаеш друго възмездие, не те спирам.

— Брат ми е мъртъв! — кресна предводителят и вдигна сабята си за удар.

Изведнъж оръжията се озоваха в ръцете на хората и гаварнците.

— Не ви ли стига?!

Схватката още не започваше.

— Нима не убивахме достатъчно, нима нямаше смърт сред нас? — дрезгаво попита Алдин и застана между Оиши и Ура. Взря се в трескавите очи на самурая. — Твоят брат е мъртъв — прошепна вазбата, — но възвиси честта си, защото пожела да запази моя живот. Пролятата му кръв тежи и върху мен. — Сълзите се стичаха начесто по бузите му. — Той беше и мой брат, какъвто си ти. — Озърна се през рамо към Ура, в чиито ръце брадвата не трепваше. — Ти също си мой брат.

Гаварнецът хвърли оръжието и закри лицето си. Алдин се вгледа в Оиши.

— Приятелю, ще ти помогна да погребем нашия брат.

Раменете на самурая се разтресоха, той прибра сабята в ножницата и пак коленичи до Такаши.

Вазбата присви очи към Габлона, който безстрастно вдигна рамене.

— Това е честта! — остро каза Алдин. — Той даде клетва и загина, за да не я престъпи. А според тебе всичко се купува. — Кохът се смръщи презрително. — Нищо не ти влиза в главата, а? Заради това беше всичко. Ето защо и алшигите, и ти се провалихте. — Пак се загледа в Такаши. — И затова умря той.

Дръпна се на няколко крачки от групата и се обърна на запад. Слънцето се скри зад хоризонта.

— Играта завърши — сдържано обяви Ярослав.

Изведнъж Габлона пристъпи към Алдин.

— Защо ме спаси?

— От чисто делови съображения — ухили се старецът. — Време е да ти съобщя, че Алдин и още неколцина негови поддръжници се сдобиха с няколкостотин хиляди билета, предвиждащи вие двамата да оцелеете.

— Гадник! — изрева дебелакът. — Пък аз си въобразявах, че в душичката ти се е събудила верността към онзи, който доскоро те хранеше.

— Налага се да те поправя — кротко отвърна вазбата. — Когато всеки вземе, каквото му се полага, може би трябва аз да ти предложа работа.

— Ах, защо не умрях, вместо да търпя това! — завайка се Корбин.

— И сега може да ти се уреди въпросът — изсъска Тиа. — Сигурна съм, че Оиши би те съпроводил с удоволствие до най-близката групичка оцелели от сектата Уарди.

Кохът изръмжа гневно и се махна.

— Ти какво ще правиш с печалбите си? — полюбопитства старецът.

— Май ще уредя някои стари дългове — бавно изрече Алдин. — Но като си помисля, някои от тях не мога да изплатя никога.

Зарея поглед към самураите и басаките, събрали се около своя последен загинал съратник.

 

 

— Не знам как стана чудото, но се отървахме! — писна весело Зола и пльосна в креслото си.

Другите кохове вече празнуваха буйно. Неспирно вдигаха наздравици за добрите си приятели Алдин и Корбин, които проявиха здрав разум и оцеляха.

— Господа! — кресна Букха и стовари юмрук по масата.

— Сега пък какво те гризе отвътре? — разсмя се Зола. — Пак ли започваш с твоите черни прорицателства?

Вече преглътна разочарованието. Подкупването на един от гафовете беше само допълнителна застраховка. Лесно подлъга дивака с няколко технически „чудеса“, обеща му щедро да го затрупа с богатства. Все едно. Гафът умря съвсем навреме и никой нищо нямаше да узнае, макар проваленото покушение да лиши Зола от милиарди.

Поне Надзорниците не го докараха до просия, а засега можеше само да гадае колко спечели „Галактическата хазартна компания“.

— Моля ви, господа — по-спокойно каза гаварнецът. — Искам да ви задам един въпрос.

— Добре де, казвай.

— Всички акционери в тотализатора ли присъстват в тази зала?

Зола набързо преброи събралите се кохове.

— Да, всички, без горкичкия Петир, който прибърза глупаво.

Другите се подсмиваха на участта, която слабодушният им приятел сам си навлече.

— Добре. Остана да се занимаем с два проблема. После закриваме срещата си и поемаме към своите светове, за да си вършим работата. Целта ни бе постигната тази сутрин. Изяснено е кое на кого принадлежи въпреки хаоса след играта с Александър. Всички адвокати и счетоводители одобриха доклада. Трябва само да го подпишем и ние. Но нека първо обсъдим по-спешния проблем.

— Ама какви грижи те налегнаха изведнъж?

— Налага се да уредим изплащането на печалбите от тотализатора — кротко напомни гаварнецът.

— Ах, да, печалбите — разсеяно повтори Зола.

Неколцина от коховете млъкнаха притеснено. Толкова се зарадваха на спасението си от капана на Надзорниците, че съвсем забравиха възможността някой все пак да е познал крайния резултат.

Букха кимна на ксарна, който се изправи внушително в целия си триметров ръст.

— Изминаха два часа от залез слънце в Дупката, с което официално приключи и осемдесетият ден от играта. Като упълномощен арбитър обявявам, че всички билети, в които е предвидена смъртта на Сигма през тридесет и първия игрови ден, а Алдин и Габлона оцеляват, са печеливши и подлежат на изплащане в съотношението, отбелязано на тях според деня, в който са закупени.

— Правилно, да се отървем и от това главоболие — ухили се Зола. — Из целия Облак няма да се съберат и сто хиляди билета от първия ден с тази комбинация. Вече проверих.

— Да разбирам ли, че изразяваш официалното си съгласие с резултата? — неумолимо попита ксарнът.

— Да, приемам ги.

— В качеството си на председател и главен акционер на „Галактическата хазартна компания“?

— Разбира се — натърти Зола, наведе се над бюрото си и притисна палец към сензора до монитора.

Отпечатъкът веднага се появи на екрана под документа, извикан от ксарна.

— Прекрасно! — въздъхна Букха.

— Защо се радваш толкова?

— Ами трябва да ти съобщя, че има още някои пакети от печеливши билети. Толкова се опасяваше от купените в първия ден от играта, че дори не си направи труда да поискаш преброяване на билетите, продадени между петия и тридесет и петия ден. А пък се оказа, че са цял милион и всички само у една фирма. Е, имаше случайни бройки и в други късметлии, но опциите за тях също бяха изкупени. Да го наречем допълнително начинание.

Зола пребледня.

— Позволих си да направя някои сметки — продължи гаварнецът. — Сега ще пусна на твоя монитор общите възможни печалби от всички печеливши билети.

Дребничкият кох присви очи към екрана, но веднага отскочи с измъчен писък, събаряйки креслото.

— Взеха ни всичко! Изплатим ли печалбите, остават ни само девет милиарда!

— Точно така е — весело потвърди Букха.

— Кой ни стори това? — изпъшка Вол.

— Ами една холдингова компанийка. Няколко души се сдружиха и рискуваха парите си.

— Кои са те?!

— Един от акционерите ще пристигне скоро. Мой кораб го прибра току-що и след около два часа ще застане пред вас, за да си поиска заслуженото. Стар мой приятел. Вазба…

Пропусна да спомене, че самият той също е сред главните акционери в холдинга. И без това другите кохове щяха да научат скоро.

— Нима говориш за Алдин Ларайс? — прошепна съкрушеният Зола.

— Именно! За най-богатия човек в Облака! — прихна гаварнецът и заудря с юмруци по масата, сякаш по-смешна шега не би могъл да измисли.

 

 

— Съсипани сме! — стенеше Курст.

Огромното табло беше тъмно. В залата на борсата не остана никой. Сервоботите щъкаха наоколо, събираха хилядите късчета хартия, парчетата от натрошени бутилки. Понякога откарваха труп на самоубиец, намерен под купчините боклуци.

Младият мъж търкаше с пръсти дулото на своя „Ерик 10“ и събираше смелост да погледне в цевта.

— Триста милиона! А можехме да станем кохове!

Загубени до последния катар. Трябваше да отпише и първата вноска за личния си кораб, а месечният наем за неговата територия в една планета на удоволствията се равняваше на професорската му заплата за десет години. Имаше да изплаща и половин милион по кредитните чипове…

Вдигна пистолета към челото си.

— Поне изчакай да се дръпна, преди да натиснеш спусъка.

— Блеки! — прошепна Курст и си почувства много глупаво.

Все едно бе попаднал в най-изтърканото видеошоу — приятелката идва да разубеждава краля на финансите, рухнал от висотите на успеха.

— Би ли ме оставила сам за минута? — помоли с пресеклив глас.

— Нима трябва да се прахосва геният, замислил това грандиозно начинание? — опита да го утеши тя.

Курст застена отново. Ах, защо му трябваше да се напива със стария си приятел, преподавал му някога в университета? Нито щеше да чуе за играта, нито би му хрумнало да предложи идиотския тотализатор. Проклет да е онзи Ярослав!!!

— Добре, но нека ти покажа нещо, преди да си пръснеш черепа — помоли Блеки.

Тя коленичи до него, порови в джоба си и извади омачкано листче с петно от разлято кафе. Вдигна го пред очите му. Курст погледна разсеяно и понечи да бутне ръката й настрана. После грабна листчето с измъчен вопъл.

— Но това е печеливш билет от първия ден!

 

 

— Имахме петстотин такива, само че аз продадох опцията за 499 от тях. Викам си: „Знае ли човек?“, задържах един за късмет.

— Ти си чудесна! — Той захвърли пистолета, дръпна я за ръката и я поведе към изхода. — Мислех си за още някои вероятности! — забърбори трескаво. — Този тотализатор може да се окаже само началото на нещо страхотно. Слушай какво ми хрумна…

Вратата се затвори полека след тях.

 

 

Най-старшият влетя величаво в стаята и десетимата други Надзорници склониха глави.

— Сега доволни ли сте? — В гласа му трептеше недоловима следа от гняв.

Те мълчаха.

— Можем ли да ограничим вредата от случилото се? — обърна се най-старшият към Вуш.

— Вече е сторено. Няма записи, няма улики. Никой не може да опровергае версията за наркоманите, които са купували билетите. А корабите принадлежат на Габлона и вече се връщат към планетата, на която са регистрирани.

— Какво ще ми кажеш за Лоза?

— И той, и тръгналите с него са мъртви. Следите от изключването на системите за сигурност са заличени с унищожаването на Небесния асансьор. Лоза и останалите се опитали да избягат, но кабината паднала обратно в Дупката.

— Цяла дузина мъртви… — прошепна най-старшият. — Почти една двадесета от нас. — Поклати глава и огледа по-младшите. — Всичко свърши. Наложи ли се, ще направим необходимото, за да се отървем от случайно запазили се улики. Разбира се, коховете са научили всичко, но не биха посмели да ни разобличат, защото и тяхното добро име ще бъде опетнено. Запомнете едно — следващия път трябва да действаме много по-предпазливо и обмислено.

Даде знак, че ги пуска да си вървят и отлетя към изхода. Никой няма да научи, каза си с кротко задоволство. Дори не ще заподозрат, че е знаел за замисъла от самото начало. Други поеха вината, а той, както подобаваше на един водач, винаги би могъл да докаже невинността си.

Накрая само Вуш остана в стаята. За разлика от събратята си не се чувстваше никак съкрушен. Отърва се навреме от опциите за билети, в които гафовете на Сигма убиват Алдин и Габлона. Все пак спечели немалко. Ако имаше ръце, би ги потъркал, предвкусвайки с какви инвестиции има да си поиграе.

 

 

Парчетата продължаваха да се сипят от небето. Горе просветваха ослепителни ивици — нажежени до бяло късове от кулата се врязваха в атмосферата и довършваха опустошението долу.

Крясъци и стенания още отекваха из улиците на съсипания град, но мъжът не им обръщаше внимание.

Прекрачваше купчините мъртъвци и вървеше към мястото, където доскоро се издигаше Седа — светинята, донесла гибел на праведните.

Ровеше с крака из по-дребните останки, подпомаган от пожарите и проблясъците в небето.

Улицата се разклати под краката му и го просна по лице. След няколко проточили се секунди го връхлетя и тътенът на взривната вълна, която за малко да изсмуче белите дробове от гърдите му.

Погледна на запад. Над града на червените се издигаше огромна огнена топка, а над нея вече се разстилаше зловещ непрогледен облак.

Сви рамене и продължи да рови. Накрая намери каквото търсеше.

Главата я нямаше. Или се бе разпръснала при удара, или някой любител на трофеите я бе отнесъл. „Дано да е някой от сектата Сутар“, мрачно се усмихна мъжът. „Поне малко ще се утешат.“

Изплю се върху трупа.

— Ти не беше Ема — изсъска враждебно. — Не ти достигаше лукавство!

Хасан огледа руините и вдигна очи към небето.

— Но някой ден аз ще бъда!