Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (4)

2

Алдин Ларайс изстена и отвори очи. Сервоботът до него отвърна на погледа му с безжизнените си фотосензори от метал и стъкло. От пневматичния инжектор в пипалото му падна капка.

— Къде съм, по дяволите? — попита Алдин, надигна се и опря крака на пода.

Машината не отговори.

Където и да бе попаднал, вазбата подозираше, че положението е твърде неизгодно за него. Паметта му също започна да се събужда. Опипа гръдния си кош. Дупки нямаше, значи ксарнът бе забил в него не експлозивен куршум, а сънотворна капсула.

Имаше смътни, полупризрачни спомени как се опомня за малко, после — отново мрак. Значи ксарните са го скачили с упойващо устройство. Откога ли?

Сякаш в отговор на мислите му в стаята влязоха две от насекомоподобните същества.

— Алдин Ларайс, някои приятели биха искали да се срещнат с вас.

— Виж ти? Може пък да нямам настроение за дружески брътвежи. И между другото, защо трябваше да ме държите в безсъзнание?

— Значи бихте предпочел някой от убийците на Габлона да ви пусне десетмилиметрово куршумче? — попита единият ксарн с обичайната за тази раса непоклатима вежливост.

Алдин трябваше да признае, че има право.

— Нашите агенти отдавна се опитваха да ви открият — продължи другият. — Искахме да ви примамим в онзи трюм, за да ви приберем без излишен шум, но хомоботът се е промъкнал там преди нас. Бяхме поставили охрана около вашата каюта и дори премахнахме друг хомобот, който опита да нахлуе вътре. Не знаехме, че в кораба има още един. Все пак накрая стана каквото искахме. Вие се справихте с убиеца, а пък ние ви арестувахме.

— Ярослав добре ли е?

— Жив и здрав. Не ни е необходим, затова го освободихме веднага.

— Е, благодаря ви за помощта — изправи се вазбата, — но вече искам да си тръгна.

— Невъзможно е. Казахме ви, че някои приятели искат първо да поговорят с вас.

— А ако аз не искам?

— Няма смисъл да спорим. Ще дойдете с нас.

Двамата ксарни пристъпиха към него. Алдин не съмняваше, че ще го измъкнат насила, без изобщо да се затруднят. Имаше и по-лоша вероятност — да се изнервят и да избълват съдържанието на търбусите си.

— Идвам, успокойте се.

— Много се радваме, че не се противите. Подготвили сме ви специална изненада.

 

 

— И така, господа, според мен стигнахме до извода, че не може и дума да става за конфискация, екзекуция или предаване на нарушителите на Надзорниците — обяви ксарнът и огледа въпросително коховете.

— Хайде, изплюй камъчето — каква е четвъртата възможност? — нетърпеливо подкани Зола.

Ксарнът се обърна и кимна на един от помощниците си, който отиде до вратата в дъното на залата и я отвори.

— Алдин Ларайс! — възбудено кресна Зола. — Мръсен крадлив мошенико!

Вазбата усилено си придаваше невъзмутим вид. Кимна на придружителите си, като че ги освобождаваше от задължението, и влезе в залата.

Съзнаваше ясно, че покаже ли страха си пред коховете, с него е свършено. Но защо ли коленете му омекнаха изведнъж? Трийсетина години бе организирал игри за тях и така се бе запознал с най-могъщите разумни същества в Магелановия облак. Но след участието в неочаквания номер в последната игра го изпълваше само едно желание — да открие тихо кътче нейде из Малкия облак и да си брои печалбите.

Поклони се сдържано. Не по всички лица, обърнати към него, бе изписан гняв. Някои май искрено се радваха да го видят. Накрая един от гафовете не издържа.

— Щом първите три наказания са неприемливи, значи остава само едно — игра! — оживено изрече Ярвин.

— Игра ли?! — възкликна Зола, в миг забравил яростта. — Кълна се в душата си, вече не се надявах да участвам в някоя. Хайде, ксарн, обяснявай по-бързо!

— Че какво друго решение бихте могли да измислите, господа? — невъзмутимо се обади Алдин.

Застана до масата и си наля пълна чаша от каната, оставена до лакътя на най-близкия гаварнец. Беше все същия проклет мускател, но след като пресуши чашата до дъно, вазбата намигна на гафовете съзаклятнически, сякаш бе вкусил най-нежния нектар в целия Облак.

— С Алдин още не сме обсъждали подробностите — каза ксарнът и го изгледа с неприязън. — Нека първо ви представя другите участници.

Отвори се и вратата от другата страна на подиума. Зад нея двама затлъстели мъже разгорещено си разменяха обиди.

— Подли измамници! — ревна Вол и се устреми към вратата като изстрелян.

Секунда по-късно го последваха половината кохове, но по-уравновесените се опитаха да ги възпрат.

Двамата внезапно осъзнаха присъствието на напиращата вбесена тълпа и отстъпиха в дъното на стаята. Ксарнът повика няколко свои помощници, които с убеждение и заплахи върнаха коховете по местата им.

При първия взрив на ярост Алдин забеляза кои са хората в другата стая и направи опит да се измъкне тихомълком от залата, но бе хванат и върнат. Толкова време опитваше да се скрие от мъстта на Корбин Габлона, а ето че трябваше да застане лице в лице с врага си, също и да се срещне със Сигма Азерматай, който още му дължеше немалка комисионна за услугите покрай играта с Александър.

— Охо, значи сгащихте грабливия лъжец, заради който стана всичко! — кресна Габлона и посочи с пръст Алдин.

Като че чакаха само тези думи, коховете отново надигнаха оглушителна врява и минаха доста минути, докато ксарнът отново насочи вниманието им към предстоящото решение.

— Достойни господа, основната цел за тази наша среща бе да възстановим щетите, причинени от нечестната намеса на тези тримата в играта. — Всеки от обвинените понечи да заговори. — Млъкнете! — кресна им съществото и те стиснаха устни. — Така е по-добре — добави ксарнът доволен и избърса смукалото си. — Естествено, всички си имаме доверие, с изключение на някои от новодошлите… — кимна към пленниците, — …но въпреки това е ясно, че ще минат поне няколко месеца, докато нашите адвокати и счетоводители подготвят окончателно материалите за арбитража. Проблемите засягат голяма част от богатствата ви, затова изглежда вече сме се примирили, че не можем да мръднем оттук до окончателното им премахване.

Откъм слушателите му се чуха пъшкания и проклятия. Нямаше как да се отърват. В обозримото бъдеще не им предстояха никакви приятни пътувания до планетите на удоволствията и дори тази мисъл стигаше да изопне нервите им. Разбира се, банковата планета Атор беше най-логичният избор за принудителната конференция, само че тя се славеше като един от най-скучните светове в целия Облак. В края на краищата, тук живееха банкери, адвокати, счетоводители, заедно с хората, които ги обслужваха.

— Затова си дадох сметка — продължи ксарнът, — че бихме могли да се освободим от няколко причини за главоболия наведнъж и в същото време да се позабавляваме.

— За каква игра все намекваш? — попита Зола.

— Вече стигнахме до съгласие, че трите най-явни възможности да накажем злоумишлениците са напълно неприемливи. Нека помислим и за една игра като четвъртата възможност да облекчим кризата.

— Възразявам — припряно забърбори Сигма. — Никой не ме е питал за съгласието ми. Вашите грубияни ме изтръгнаха от частното убежище, където се отдавах на медитация. Те ме отвлякоха, упоиха и доведоха в другия край на Облака против волята ми…

— Чакаше те нещо далеч по-лошо, ако не се бяхме намесили — прекъсна го ксарнът. — Ако желаеш, ще ти покажем документални доказателства по-късно, но още сега те уверявам, че над онази планета вече е кръжал кораб с хомоботи-убийци, пратени от Габлона.

Смаяният Сигма изгледа отдавнашния си съперник в бизнеса. Корбин само се подсмихваше.

— Ами да чуем предложението — измънка Сигма.

— Правилата ще бъдат съвсем прости. Ето какъв е замисълът — нашите приятели Азерматай и Габлона ще бъдат свалени на планета, докато траят правните процедури. Ще им позволим да си наемат до петдесет телохранители по техен избор, с едно-единствено ограничение — да бъдат живи същества. Щом приключим с възстановяването на собствеността, ще обявим и края на играта. Докато довършваме подготовката за нея, сигурно вече ще е ясно кога адвокатите и счетоводителите ще си свършат работата. Ще можем предварително да определим продължителността й. — Той се обърна към двамата заловени кохове. — На нас ни е все едно как ще се разправяте помежду си. Ако щете — живейте в мир и любов, ако щете — колете се. Разбира се, по някое дребно залагане върху крайния изход ще ни помогне да изтърпим предстоящите месеци.

Присъстващите помълчаха още секунда-две, докато осъзнаят напълно какво развлечение им е подготвил ксарнът.

— Все едно са гладиатори! — ликуващо кресна Зола. — Могат да си правят всякакви мръсотии!

— Именно!

Корбин и Сигма се изяждаха свирепо с погледи, за миг ненавистта бе прогонила всяка друга мисъл от главите им. Едновременно се извърнаха към ксарна и кимнаха доволно.

— Има още условия — продължи арбитърът. — Всички сме загрижени за цената на услугите, които трябва да ползваме. Няма съмнение, че ще ни струват доста милиарди. Затова предлагам, ако някой от двамата загине, наследството му да бъде използвано за разплащане с адвокатите и счетоводителите.

— Приказно! — изкикоти се Зола, но гласът му потъна в общия радостен хор.

Двамата противници вече не изглеждаха толкова въодушевени, но веднага се утешиха с мисълта, че точно омразният враг ще се прости с живота си, че и ще си плати отгоре на това.

— Е, съгласни ли сте?

Мощен рев на одобрение.

— Последната част от идеята — обяви ксарнът. — Алдин Ларайс също ще бъде включен в играта.

Коховете се подвоумиха. Все пак вазбата далеч не им беше равен по положение, а не им допадаше мисълта, че може би ще му се отдаде сгоден случай да убие кох.

— Аз нямам нищо против. — Габлона пристъпи към Алдин и заби показалец в корема му. — Тоя ще е труп, преди да са минали десет дни от началото.

— Готов ли си да се обзаложиш? — Букха хладнокръвно се възползва от повода.

— Десет милиона катара! — изрева бясно Габлона.

— Прието!

Всички трескаво се впуснаха да залагат и няколко минути не искаха да мислят за нищо друго. Имаше и такива, които допреди часове се кълняха, че ще убият Габлона с голи ръце, а вече стояха около него и обсъждаха залозите, докато пълнеха чашата му с бренди.

Ксарнът се спогледа крадешком с Букха, кимнаха си заговорнически. Поне засега се отърваха от кошмара да укротяват всевъзможните раздори, които можеха да избухнат между изнервените кохове. Развлечението щеше да насочи вниманието им към дребния хазарт вместо към обичайните интриги.

— Имам два-три въпроса. — Гласът на Алдин като че проряза глъчката и тълпата се смълча.

— Питай.

Ксарнът бе предвидил, че вазбата пръв ще се сети за подробностите.

— Казахте, че можем да изберем за телохранители които и да са петдесет живи същества.

— Точно така. Нашият мил приятел Габлона наруши твърде много и важни закони, когато поръча хомоботите, за да ликвидира тебе и Сигма. Абсолютно му се забранява да ги използва в играта. Ще измислим как да се отървем от тях.

Корбин се усмихна безпомощно. Знаеше, че е по-благоразумно да не се впуска в спор.

— Чудесно — тихо одобри Алдин. — Сега другото — къде ще се проведе играта?

— А, това е още едно интересно допълнение. Искаме да е близо до Атор. Затова прецених, че е най-добре да уредим играта в местната звездна система. Освен това имаме нужда от място, където сигурността да е особено затегната, а достъпът — ограничен, за да няма тайна намеса като миналия път.

Коховете чакаха напрегнато, целите в слух.

— Затова, господа — невъзмутимо продължи ксарнът, — играта ще се състои на мястото, което местните жители са нарекли Дупката.

— Не можете да постъпите така с нас — възмути се Алдин. — Не е честно!

— Но нали всички чухме току-що изразеното от вас съгласие с условията — лукаво подхвърли насекомоподобното същество. — Пък и така действието ще се развива по-оживено.

Мнозина от коховете се кискаха.

— Залагам десет милиона катара, че и тримата ще пукнат за по-малко от седмица — изпъчи се Зола.

— Защо не за три дни? — бездушно се учуди Вол.

 

 

— Превъзходна каша забъркахте. А аз се мъчех да ви предпазя, глупаци такива, дълго преди да подхванете щуротията с Александър.

Недоволният Зердж влезе в стаята. Алдин и Ярослав се обърнаха към него и го подканиха с жестове да си сипе нещо, преди да се включи в разговора.

— Дочу ли какво мътят Габлона и Азерматай, как върви подготовката? — попита Алдин.

— Ксарнът обяви, че тримата сте под домашен арест и не можете лично да доведете телохранителите си, но имате право да посочите кой да направи това вместо вас. И ви е забранено да се срещате с охраната си до началото на играта, когато ще ви спуснат в Дупката. Доколкото разбирам, опасява се да не ги подтикнете към въоръжен бунт, ако прекарате твърде много време заедно.

— Правилно — промърмори вазбата. — Какъв е изборът на другите двама?

— Плъзна мълва, че Сигма иска гаварнци.

— Интересен избор — отбеляза Ярослав, — само че са малко тромави в ръкопашна схватка.

— Избрал е бесните басаки — добави Зердж, разбърка искрящото си бургундско и реши да пусне щипка анасон в чашата, за да угоди на гафския си вкус.

Ярослав и Алдин кимнаха замислено. Вазбата бе организирал залагане за сражение с участието на басаките преди петнайсетина години. Бяха прочути с фанатичната си храброст в битките. Смятаха всякаква мирна смърт за позор, който ще им попречи да се присъединят към братята си в отвъдното.

— Добро решение по няколко точки — бавно изрече Алдин. — В пряка атака е почти невъзможно да ги спреш. Но не съм сигурен колко ще струват долу, срещу алшигите.

— Вие двамата твърде дълго ме баламосвате — меко ги укори Зердж и извади личния си детектор на подслушващи устройства. Увери се, че стаята е чиста и чак тогава продължи: — Не е ли време да ме открехнете какво става? Не знам защо, ама не ми се вярва да сте невинни жертви, оставили се на волята на коховете. Когато ксарнът ми заповяда да доведа тук Габлона, веднага усетих, че има нещо скрито в цялата история. Игра в играта, така да се каже.

Двамата човеци само му се усмихваха.

— Не се оплаквай — кротко каза Алдин. — Нарочиха ме заради предишната игра, но си държах устата затворена и не позволих да натопят тебе и Букха. Надявам се, че си напомнил това на добрите си приятели. Не ме питай за нищо друго.

— Поне ми обясни що за гнусотия е тая Дупка. Тя засяга вас — хората, а като гаварнец никога не съм проявявал любопитство към това място.

— Но нали единият от шестте клана долу е съставен от гафове! — учуди се Ярослав.

— Нашата раса предпочита да забрави, че съществуват — студено отвърна Зердж. — Онези окаяници не знаят що е чест. Повече приличат на хората, макар да твърдят, че по начало култът е тяхно творение.

— Култът Ал-Шига е твърде интересно явление — подхвана старият учен. — Възникнал е при първата вълна на колонизацията в Облака. Разбира се, и човеците, и гафовете от Дупката си приписват заслугата, но според мен всичко се дължи на удивително културно съвпадение, довело до приемането на легендата от представители и на двете раси. Смята се, че при хората коренът е в радикална религиозна традиция, която едва не причинила унищожението на цивилизацията през двадесет и първия век.

— Шиитската секта на Дванадесетте в Близкия изток — намеси се Алдин. — Оцелелите й привърженици били прогонени в космоса след Втората атомна война.

— Както и култът към Скрития тауг е причинил немалко неприятности на вас — допълни Ярослав. — И двете групи твърдят, че тяхната вяра е единствено праведната. Смятат се за жертви на гонения, стремят се към отказаното им достойно място, което им се падало по право. Според тях убийството е пътят към спасението и властта. Отдават се стръвно на любимото си занимание, защото за тях то е акт на преданост към вярата. Били доста силни по времето, след като Надзорниците наложили забрана над междузвездните войни. Накрая трите раси се обединили и ги поставили извън закона. Праотците ни биха ги изтребили до крак с удоволствие, но Надзорниците се намесили и натикали алшигите в Дупката. И досега са си там, защото им е отказан всякакъв достъп до технологии за космически пътешествия. Дупката е единственият източник на зелен кехлибар, затова има някаква търговия с тези фанатици, но не им се продава съвременна техника. Длъжен съм да кажа, че за мен търговците, които слизат в Дупката, са неизлечими идиоти — повечето не оцеляват и година. За алшигите взаимните убийства и избиването на търговците са обичай.

— Обичай ли? — недоумяващо повтори Зердж.

— Разделили са се на шест съперничещи си клана. Убийството е игра помежду им. Ако искаш, наречи го основната форма на развлечение в Дупката. Те вярват, че ще настъпи денят, когато най-праведният, най-чистият сред клановете ще се въздигне над останалите и неговият водач ще се окаже скритият Ема — великият наставник, който ще ги върне сред звездите.

— Ема ли?

— Точно това означава — „велик наставник“. Всяко поколение алшиги вярва, че ще им се яви съвсем скоро, но са необходими подходящи жертвоприношения.

— Какви по-точно? — объркано попита гаварнецът.

— Ако знаеха, досега да са принесли жертвите и да са се измъкнали от Дупката — мрачно се подсмихна Ярослав.

— Такава сбирщина фанатици може да предизвика страшен хаос — замислено проточи Зердж.

— Прав си — каза Алдин. — И затова изборът на Дупката за новата игричка никак не ми хареса. Алшигите са безмилостна и кръвожадна сган. Би трябвало много повече да се боим от тях, отколкото един от друг. Все още не разбирам защо се спряха точно на Дупката. Представях си, че ще е някой първобитен свят, защо не и отново Колбард…

— Идеята не беше на ксарна — обясни Зердж, който след последните думи на приятеля си се взря с подозрение в него.

— Откъде научи?

— Чрез Зола.

Алдин и Ярослав пак се спогледаха, сякаш поредно тяхно предположение бе потвърдено.

— Ето как можем да си обясним и избора на Габлона — продължи гаварнецът.

— Ах, да, моят скъп приятел Габлона — навъсено изрече Алдин. — Какви са последните му кроежи?

— Отначало се опитал да подкупи ксарна. Според слуховете предложил сто милиона, за да излезе от играта.

— Хъм… Щом ксарнът е позволил да се разчуе тази сума, какво ли е било истинското предложение?

— Точно това се попитах и аз — натърти гаварнецът. — Но изборът на Дупката обяснява решението на Корбин.

— Е? — подкани го Ярослав.

— Исмаилити от земното средновековие. Чувал съм и ти да ги споменаваш. Мъчни противници.

— Не бих и очаквал друго от него — неприязнено промълви Алдин.

— Значи се бръщаме към онова, което обсъждахме, преди ти да дойдеш — намеси се Ярослав. — Помисли добре от кого ти предстои да се опазиш. Изборът на Габлона само потвърждава опасенията ми. Трябва да си намериш същите лукави гадове, каквито са алшигите, а и бъдещите телохранители на Корбин. Сигма също смята да напада, при това се осмелявам да предположа, че ти ще си първата жертва. На твое място бих се спрял на ейторите. Не са непобедими в пряк сблъсък, но са твърде изкусни с отровите и биха затрили собствените си майки, за да си направят майтап.

— А защо да не са ашанторите от Грий? — възрази Зердж. — Някои разправят, че тези мръсници могат да минат и през стена. Едва ли има по-умели шпиони и убийци в целия Облак.

Вазбата изгледа приятелите си, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Какво?! Да стана същият като Габлона или прокълнатите алшиги?

— Пожар не се гаси с молитви — непреклонно отвърна Ярослав.

— Вие май не искате да ме разберете — тъжно отрони Алдин. — Какво исках да постигна в предишната игра?

— Да си напълниш гушата — отсече старецът.

Вазбата поклати глава.

— Не отричам, че и към това се стремях. Но желаех да стана богат точно с парите, които Габлона ми дължеше отдавна. За мен беше и въпрос на чест. Личната ми чест срещу алчността на Корбин. И надеждата, че някак мога да измъкна Тиа от калта. Също и да съхраня достойнството на Александър и Кубар.

— Чест, значи… — мрачно се засмя Ярослав. — Мит, който разпалва въображението на младите, за да се покоряват по-лесно на онези, които управляват света.

— Но според мен честта може да бъде по-силно оръжие от онези в ръцете на Габлона или поклонниците на Ал-Шига.

— Да бе, опитай с чест, като замахнат да ти отрежат главата — прихна старецът.

— Аз така разбирам живота и онова, което му придава смисъл — упорито отвърна Алдин.

— И затова животът непрекъснато ти набива шамарите — озъби се Ярослав.

Зердж не продумваше. За гаварнците честта беше едва ли не вродена ценност, но трите хилядолетия общуване с човеците бяха добавили към характера им и пресметлива практичност, която им позволяваше да се придържат към убежденията си в личния живот, но и да си служат с измама срещу недостойните.

— Избери ашанторите — най-после се обади гаварнецът. — Не забравяй, че ще се разправяш с Габлона.

— Не, проклет да съм, ако го направя! — избухна приятелят му.

— Добре де, а кой ще те охранява?

— Четиридесет и седемте ронина от древна Япония — изрече Алдин тихо и почти замечтано.

— Но защо?! — учуди се Зердж и поклати глава.

— Защото изобщо не мога да си намеря мястото в тази епоха и винаги съм се опитвал да следвам техния пример. Прочетох историята им още като студент. Един от моите преподаватели ми посочи този прастар текст. — Той се усмихна на Ярослав. — Знаели са, че не могат да очакват никаква награда за своята преданост. Вярвали са, че никой няма да ги прослави, дори няма да ги запомнят. Но честта била по-важна за тях и от живота, и от наградите. Може би тези мъже ще успеят да покажат и на нашия свят що е чест… и откъде минава един забравен път към поба.

— Алдине, ще си мъртъв само след седмица — тъжно каза Зердж. — Неопетненото достойнство не би възпряло острие в мрака. Не си на тъп изпит по философия, чака те борба на живот и смърт. Повтарям ти — или ще се биеш като противниците си, или ще загинеш.

Алдин само се подсмихваше и въртеше глава, сякаш говореше с дете, на което тепърва му предстои да поумнее.

— Ами нека се инати — намеси се Ярослав. — Животът си е негов. Но я да погледнем по-практично на нещата. Щом искаш чест и вярност, така да бъде. Само че ако си спомням правилно историята им, тези мъже се самоубили пред свидетели, след като постигнали целта си. Миналото не може да се промени. Е, как, по дяволите, смяташ да се оправиш с това дребно затруднение?

— Ксарнът конфискува хомоботите. Ще ги променим да приличат външно на самураите и просто ще ги включим. Ксарнът каза, че мога да си избера които и да са петдесет телохранители. Настоявам да са тези хора. Според мен само пълната преданост може да доведе до победа в моето положение. Затова ще бъда с най-верните мъже в човешката история.

— А как ще убедиш подобни воини да ти служат? — усъмни се Зердж.

Вазбата се взря във вълчите черти на своя приятел и се усмихна.

— Мисля, че знам един начин.

— Щом толкова настояваш — промърмори Ярослав. — И все пак мисля, че си се побъркал. В мига, когато твоите самураи се покажат в Дупката, ще бъдат схрускани живи. Но аз си имам други грижи. Изобщо не очаквах да изберат Дупката. Трябва сериозно да си поблъскам главата как да те отървем жив и здрав.

Алдин напълни отново чашите.

— Знаеш ли, чудя се какви ли ги е забъркал Зола — измънка тихичко.

Ярослав се ухили, а Зердж ги зяпна.

— Да, вие определено предпочитате да ме баламосвате. Я ми кажи по-добре как ще убеждаваш самураите?

— Довери ми се. Очакват те интересни преживявания.

 

 

— Добре, пуснете го да влезе — неохотно каза Зола и побърза да натисне бутона на подемния механизъм.

Подиумът, на който бяха поставени бюрото и креслото му, се издигна почти метър. Все едно строг съдия се взираше отвисоко в гузен престъпник. Зола вечно се притесняваше за крехкото си телосложение — темето му беше едва метър и половина над пода. Комплексите му личаха във всичко, което правеше — грамадните яхти за удоволствия и великанските постройки, пристрастието към едри пищни жени и жаждата му при всяка възможност да гледа останалите отгоре надолу.

Крилата на двойната врата се плъзнаха встрани и пропуснаха висок строен мъж с изпитото лице на аскет. Прекалено бледата му кожа подсказваше, че вижда слънце, само когато се налага да излезе от някакво тъмно убежище. Просто лъхаше на откъснат от света учен. Този Курст не беше съвсем непознат на Зола. Кохът се допитваше до отнесения младеж всеки път, когато трябваше да пресмята сложни вероятности в игрите, но се изненада да го срещне на Атор. Ученият работеше в някакъв затънтен университет в другия край на Облака. Сигурно нещо сериозно бе смутило спокойствието му, за да предприеме такова пътешествие и да седи като пиявица половин денонощие в приемната, отказвайки да съобщи на друг, освен на Зола, причината за ненадейната си поява.

— Е, какво те води тук? — добродушно попита Зола. Наистина му беше приятно да види човека, с чиято помощ спечели не един внушителен облог. — Дошъл си да сметнеш някоя вероятност просто за удоволствие?

Курст вдигна глава към него и както винаги побутна нагоре своите вечно смъкващи се очила. От десетина години тези тромави оптични приспособления отново бяха на мода в академичните кръгове. По-суетните учени вярваха, че така си придават дълбокомислен вид.

— Имам една идея… — започна той развълнувано.

— Нима е толкова важна, че не можа да предадеш паметна бележка, както правят повечето ми служители и сътрудници? — полушеговито се учуди кохът.

— О, не, в никакъв случай — увери го Курст, а краката му потропваха нервно по пода.

— Добре, започвай, но дано да си струва времето, което ми отнемаш.

— Кох Зола, моите идеи винаги си струват — много по-самоуверено отвърна младежът. — Щом ми хрумна тази, с цената на значителни за мен разходи си купих билет за първия експресен кораб дотук.

— И сигурно очакваш да ти възстановя сумата?

— Е, знаете, че един професор по теория на вероятностите трудно би се похвалил със заплатата си.

— Разбирам — хладно промълви Зола. — Добре, започвай, пък после ще решавам.

Курст се позапъна, като че с мъка удържаше нервите си или пък думите напираха да изскочат наведнъж от устата му.

— Дочух слухове, че вие и другите кохове ще организирате игра.

— Нима? — тросна се Зола. — От кого ги чу?

— Ами всички говорят за това поне от месец.

— Какво си научил?

— Достатъчен е фактът, че всички кохове се събраха на едно място. Освен това се знае, че тук са пристигнали три кораба при особени мерки за сигурност. Едва ли не всеки адвокат и счетоводител в Облака е наясно с последиците от предишната игра, затова облозите на коховете вече не са тайна за никого. Две и две винаги е равно на четири и някои мои приятели стигнаха до заключението, че трима противници ще влязат в схватка помежду си на някоя варварска планета. Това се обсъжда по много мрежи.

— О, Богове! — кресна Зола невъздържано.

Побърза да се извърне, за да не вижда Курст лицето му. Щом клюката се е разнесла по коя ли не комуникационна мрежа, най-вероятно и Надзорниците са добре осведомени какво става тук. Що за идиотщина се мътеше? Защо досадните управници на галактиката още не са се намесили?

Дали пък измишльотината за среща на ксарна с представител на Надзорниците не е чак толкова неправдоподобна?

Пак се вторачи в Курст.

— Продължавай.

— Слухът тъй и тъй е плъзнал из целия Облак. Осени ме прозрението как да обърна това във ваша полза.

— По-точно?

Кохът се поотпусна малко.

— Тотализатор! — провикна се младежът, сякаш думата е напирала да прозвучи седмици наред.

Всъщност идеята не беше негова, поне в началото. Възникна в един разговор на чашка с приятел, който знаеше за връзките на Курст със Зола и искаше да разнищи възможностите на играта с него. Човекът спомена небрежно, че един тотализатор би разнообразил чудесно скучния живот на масите. Курст поръча следващите питиета и скоро изскочи стремглаво от бара, за да си запази билет за Атор. Обмисли всички възхитителни възможности и докато корабът кацне на планетата, вече смяташе идеята само за свое творение.

— Какво искаш да кажеш с този „тотализатор“? — кисело промърмори Зола.

— Игра за всекиго в Облака! — тържествуващо обяви Курст.

Кохът помълча няколко секунди, после натисна бутона. Подиумът се смъкна до пода и дребничкият мъж се изпречи пред събеседника си.

— Ти да не си луд? — изсъска тежко всяка дума. — Игрите принадлежат на нас — коховете! Не са за подобните на тебе отрепки!

Младежът отстъпи крачка, явно уплашен.

— Нямах никакво намерение да обидя вашето изтъкнато съсловие — измънка накрая.

— А и това би означавало всеки в галактиката да научи какво вършим тук — с леден глас добави Зола.

Не пожела да спомене Надзорниците, защото тези твари бяха само легенда за жителите на Облака, а коховете никога не признаваха съществуването им пред по-низшите класи.

— Моля ви, позволете ми да обясня… — измънка Курст.

— Хайде, обяснявай. И когато престанеш да хабиш скъпоценното ми време, надявам се да си тръгнеш обратно с първия кораб.

— Както вече споменах — престраши се ученият, — хрумна ми привлекателната идея да организираме тотализатор за вашата игра. Доколкото разбрах, двама кохове и един вазба ще бъдат захвърлени на варварска планета за определен брой дни. — Запъна се, сякаш очакваше потвърждение, но Зола мълчеше. — Тъй като имах възможността да опозная изтънчените вкусове на вашето съсловие, мога да предвидя, че ще сключвате сложни облози за подробностите от стълкновението между тримата, но моето предложение е друго.

— Слушам те — окуражи го кохът.

— Нека да разгледаме случая като логическа прогресия. Имате трима играчи. Да ги обозначим с X, У и Ъ. Всъщност има и четвърти елемент — местните жители. За тях ще определим символа N. За играча X, например, има пет възможни крайни резултата. Може да бъде убит от местните, от някой от двамата си противници или дори от собствените си телохранители. Петата възможност е да оцелее.

— Май вече се досещам… — промърмори кохът и слаба искрица на интерес светна в очите му.

Курст продължи още по-разпалено:

— Ако участникът е само един, имаме пет варианти на залози. При двама играчи комбинациите са двадесет и пет.

— А при трима? — вече развълнувано попита Зола.

— Сто двадесет и пет възможни комбинации само за първия ден!

— За първия? — повтори смутено кохът.

— В това е цялата прелест на идеята. Нека се върнем на примера. Позволявате ли да се осведомя какви са намеренията ви за продължителността на играта?

Зола се взря напрегнато в очите на младежа. Никой още не бе казал нищо определено.

— Да речем, че са шестдесет дни — каза кротко, защото подозираше какъв размах може да достигне замисълът.

— Прекрасно, просто прекрасно! — Ученият потърка ръце. — Значи четири възможни резултата в продължение на шестдесет дни.

— Нали уж бяха пет?

— Оцеляването до самия край просто се прибавя, иначе не го броим за събитие. И така — имаме двеста и четиридесет резултата плюс един. Следователно с трима играчи възможните комбинации стават 241 на трета степен.

Кохът го зяпаше стъписано.

— За да бъдем точни — отсечено добави Курст, — числото е 13 997 521 възможности за залагане. Можете да ги продавате като билети от тотализатора. Да речем — „X е убит на третия ден от У, Z е убит на четиридесет и деветия ден от местните, У оцелява“.

— О небеса, трябваше да се сетя сам за това… — прошепна Зола.

— Защо да се притеснявате? — ликуващо го успокои младежът. — Нали съм ваш консултант? Това ми е работата.

Кохът му се усмихна. Може да продаде милиарди от тези билети! Вярно, някои залози ще изглеждат по-добри и тълпите ще се втурнат да ги изкупуват, но достатъчно е да снижи наградния фонд — защо не до 25 процента от постъпленията? Така винаги ще е на изгода. Е, нямаше да се размине без някои спънки. Преди всичко трябваше да помисли за Надзорниците, но при такава потенциална печалба все ще изнамери как да се спогоди с тях.

— Съжалявам, ако се държах малко избухливо, но едрият бизнес е тежко бреме — подхвана Зола приветливо и обхвана с ръка раменете на Курст. — Какво ще кажеш за хубава пура и нещо за пиене?

— О, с удоволствие! — отдъхна си ученият и с изумление наблюдаваше как кохът собственоръчно му запали пурата.

— Къде си отседнал, драги? — небрежно се осведоми Зола.

— Ами… тук имам приятелка от едно време, на борсата за ценни книжа е — отвърна младежът малко засрамено.

— Аха, уредил си се — ухили се кохът и го смуши в ребрата. — Утре първата ми работа ще бъде да се срещнем отново. Дотогава ще трябва да проведа няколко разговора. На излизане се отбий при секретарката ми и я накарай да се обади в счетоводството. Веднага да ти напишат чек за… нека са двайсет хиляди. Стигат ли?

Очите на Курст се изцъклиха.

— Това е само началото, добри ми човече — щедро каза Зола. — Само началото!

Вратата се затвори и кохът не можа да сдържа смеха си. С няколко ловки маневри и два твърде впечатляващи подкупа си бе осигурил услугите на един от телохранителите на Сигма. Простодушният гаф захапа стръвта, щом чу обещанията за несметни богатства.

Зола вече знаеше в какво да вложи парите си.