Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (3)

1

— Алдине, внимавай!

О, богове, пак ли!

Той се метна инстинктивно към най-близкото прикритие — наредените една върху друга бъчви с вино.

Първият изстрел пръсна бъчва точно до главата му и го посипа с дъжд от трески и пенливо бургундско.

— Алдине, вляво от тебе е!

Заслепяваха го шумящите мехурчета по очите му, докато пълзеше около бъчвите.

Още два трясъка в склада и отново се разхвърчаха парчета дърво, а въздухът се насити с изпарения от рядка селекция халпариански мускател — любимо питие за ценителите сред гафовете.

— Ярославе!

Никакъв отговор. По дяволите, да не са го очистили вече?

Поредният откос взриви бутилки шампанско по рафта над него.

Алдин пак изпълзя настрани. Най-сетне пръстите му се вкопчиха в пластмасовата дръжка на пистолета. Не проумяваше защо хората се чувстват по-сигурни с оръжие в ръка. Той се разтрепери още по-неудържимо.

Приклекна зад бъчвите и свали предпазителя.

Пет пъти през последната половин година. Габлона нямаше ли да се откаже най-после?

Но докато се питаше, вече разбираше, че всякаква надежда да дочака края на преследването е нелепа. Би било твърде глупаво да се надява, че номерът, с който завърши играта за Александър, ще остане неразкрит. Корбин Габлона се досети как е бил изпързалян и лишен от империята си, а Алдин твърде скоро бягаше от наемниците на бившия си работодател — от единия край на Облака до другия. Габлона нямаше да се откаже. На Алдин му оставаше да се утешава с мисълта, че отмъстителният дебелак е натикан в лагер за превъзпитание на Надзорниците, но нищо не пречеше на други от неговия род да пращат все нови убийци.

Смръзна се. Иззад буре наблизо се появи ръка, която стискаше „Ерик 10“. Това оръжие изстрелваше мощни експлозивни куршуми, които лесно пронизваха и най-съвременната свръхброня, дори двоен комплект, какъвто Алдин бе надянал. Той вдигна своя пистолет и зачака.

Видя и цялата ръка, след нея изпълнено с ужас око, миг преди да натисне спусъка.

От гърдите му се изтръгна пресеклива въздишка на облекчение. Ярослав, старият му приятел и съучастник в последната игра, се примъкна до него.

— Колко са? — прошепна Алдин.

— Май е само един.

— Но как?…

Алдин не довърши. Едва ли и спътникът му разбираше какво става. Бяха се сврели в този третокласен скитащ товарен кораб, за да стигнат до системата Рафта-не, където старият им приятел вазбата Зердж бе намерил безопасно убежище. Освен тях имаше още няколкостотин пътници и Алдин виждаше във всеки от тях спотайващ се убиец, но бе принуден да рискува. За него времето на разкоша и удобството отмина — гръмнаха собствения му кораб още при третото покушение срещу живота му. Колкото и да се напъваше, не измисли сигурен начин да се сдобие с друг. Още в мига, когато информацията за покупката попадне в компютрите на банката, момчетата на Габлона ще научат. Е, не винаги бяха момчета — Алдин се наслади истински на четвъртия опит да бъде убит… тоест до мига, когато тя запрати към очите му отровна стреличка и едва не улучи.

Две седмици търпеше, скрит в каютата си, но броени минути преди скачването с орбиталната станция над Рафта-не се остави да бъде нападнат в трюма. И то само защото искаше да гушне две бутилки доста скапано вино. Един стюард-ксарн му подшушна, че били контрабанда и всеки можел да ги прибере безнаказано.

Очите на Ярослав зейнаха от ужас. Алдин се извъртя, вече натиснал спусъка. Пистолетът в ръцете му подскочи пет-шест пъти и още каси с бутилки се превърнаха в свистящи из трюма парчетии.

Убиецът изскочи иззад купчината отломки.

Изпаднал в неудържима паника, Алдин изпразни по него останалите в пълнителя патрони. Още цял тон пенливи пръски се изля като гейзер наоколо. Ярослав се изправи мигновено с див боен вик и изстреля всичко, което имаше в оръжието си. Ехото сякаш щеше да разкъса стените на тесния трюм. Убиецът се просна по гръб, сгърчи се и замря неподвижно.

От ямата на мястото на гръдния му кош на тласъци излизаха червени струйки. Ярослав презареждаше пистолета, докато пристъпваше предпазливо към тялото. Тъкмо се канеше да изрита оръжието от ръката му, но онзи седна рязко и се прицели в тях. Старецът притисна цевта към главата на убиеца и изстреля още десетина патрона.

Главата просто се изпари, но тялото подритваше конвулсивно още няколко секунди, преди да се отпусне.

Алдин застана нерешително до приятеля си, сведе поглед към трупа и прошепна:

— Още с първите откоси трябваше да сме го пречукали.

— Това е хомобот — отвърна изнервеният Ярослав и не забрави да ритне настрана оръжието на убиеца.

Двамата се спогледаха стъписано. И без това ги гнетеше мисълта, че Габлона няма да се откаже от желанието да отмъсти. Но да използва и хомоботи… Имаше строги закони срещу съвършените копия на разумни същества. Сервоботите трябваше да са с ограничени възможности и да изглеждат точно такива, каквито са — машини. Програмирани за убийство, роботите ставаха несравнимо по-опасни от наемниците, защото не се страхуваха от болка, наказание или смърт. Всъщност нищо не можеше да ги спре, освен непоправимите вреди, нанесени на основните им системи.

Двамата се втурнаха отчаяно към вратата, за да излязат по-бързо на главната палуба. Стигнаха до последния ред палети и се огледаха на всички страни.

— Чисто е — прошепна Алдин и затича устремно към единствения изход.

Сграбчи дръжката и я задърпа яростно, само за да застане смаян пред стюарда-ксарн, който го подмами да търси бутилките.

Съществото усмихнато го гледаше право в очите и Алдин в миг прозря истината.

— Капан! — кресна и опита да се пъхне обратно в трюма, но се спъна в Ярослав.

Двамата се проснаха на пода, а стюардът измъкна изпод туниката си „Ерик 15“ — тежко оръжие, с което би могъл да пробие дупка и в защитния корпус на кораба.

— Подаръче от някои стари ваши приятели — прошепна ксарнът и зла усмивка разкриви лицето му. — Жалко само, че не са тук да се насладят на гледката. Време е за сън.

Пистолетът се опря в гърдите на Алдин, пръстът се сви около спусъка.

 

 

— Братко Корбин, време е да ставаш.

— Първо, никакъв брат не съм ти, а второ, хич не ми се става.

Бледите безкръвни устни на Надзорника се извиха в усмивчица на снизходително благодушие. Лоза влетя в стаята, а дългите поли на тогата му почти докосваха пода. Спря над нара.

— Ах, братко Корбин, тук всички сме сродни по дух. Остава по-малко от час до съмване, време е денят да започне за тебе.

— Слушай бе, Лоза или както ти беше името, не ти ли е ясно, че говориш с Корбин Габлона? Писна ми от вашето тъпо превъзпитание и обявявам стачка. — Лек гъдел се плъзна по тялото на Габлона още в същия миг. — Копелета! Да не беше тая затворническа ризница на мен, да съм ти извил кльощавото вратле хиляда пъти!

Лоза укорно размаха пръст насреща му, сякаш гълчеше вироглаво дете.

Бодежите по кожата не бяха болезнени — Надзорниците не се славеха с пристрастие към изтезанията, — но беше почти същото. Все едно десет хиляди комара се настаняваха върху тебе с намерението да похапнат здравата.

С гръмки ругатни Корбин се гърчеше и опитваше да се освободи от ризницата, прилепваща като втора кожа по неговата собствена. Дори имаше съвсем естествен цвят и следваше всяка гънка на неговото сто и петдесет килограмово туловище.

Мъчеше се да издържи, но и той, и Лоза знаеха, че съпротивата е безсмислена. Някои сутрини успяваше да стиска зъби по две, дори по три минути. И какво от това, питаше се Корбин, но съзнаваше, че всеки път им позволява мъничка победа.

— Добре де, добре! — писна накрая и влудяващото усещане веднага изчезна.

— Ах ти, ще те…

Лоза пак вдигна пръст и прекъсна заплахата.

— Стига, скъпи ми братко. Някой ден ще ми благодариш, че търпеливо ти соча пътя към духовното единение. Най-силното ни желание е онези, за които се грижим, да живеят в мир. Насилието ни отвращава, би трябвало и ти да се настроиш така. Отдавна разбираш, че нашият просветен подход превъзхожда несравнимо вашата първобитна, реакционна войнственост. Нима не си съгласен, братко?

Корбин се вторачи хищно в него, но промърмори:

— Ъхъ, тъй си е.

— Братко… — подсказа Лоза, без усмивката му да трепне, сякаш залепена на лицето.

— Да де, братко — измънка и Габлона.

Надигна се от леглото, за да изтърпи осемдесет и седмия ден от своето „превъзпитание“. Значи му оставаха някакви си две хиляди деветстотин и тринадесет дни… и то в случай, че му намалят присъдата за добро поведение.

След няколко минути Корбин вече се тътреше прегърбен по главния коридор след Надзорника. Утешаваше се, че поне още не са човъркали в мислите му. Но и това беше само въпрос на време. Първо щяха да го подресират около година и щом се убедят, че са му създали трайни навици, настъпваше моментът да изтърбушат и мозъка му. Гадно му ставаше, като си помисли, че никой още не бе надхитрил тези противни типове в играта по собствените им правила. В края на краищата всеки, подложен на първокласно превъзпитание, ставаше блеещ глупак, готов дни наред да обсъжда нравствените проблеми в изяждането на порция салата, защото, виждате ли, може би растенията също имат чувства и не им харесва да бъдат излапани.

По дяволите… Сам се напъха в техния капан. Надзорниците много държаха и на последната буквичка в закона. Корбин си въобразяваше, че неговите адвокати ще ги оплетат в съда и делото няма да започне още назнайно колко години. Само трябваше да си кротува, за да не го спипат „за собственото му добро“.

Но някой го издаде и както се криеше в станция на удоволствията из забравено от всички кътче в Малкия облак, в един миг пет-шест кораба на Надзорниците му отрязаха всякакви пътища за бягство. След по-малко от час вече му бяха навлекли ризницата.

— За какво размишляваш, братко? — попита го Лоза и го погледна внимателно през рамо с всичките си четири очи.

— А, кажа ли ти, пак ще пуснеш напрежението — изръмжа Габлона.

— Братко…

— Добре де, добре! Но аз си знам, че ще ме мъчиш, братко — Корбин наблегна леко заплашително на последната дума.

— Не, братко, ние — Надзорниците, винаги се стремим да научим истината. Много повече бих се разстроил, ако започнеш да се отклоняваш от нея, подтикнат от страха си. Именно на това искаме да научим вас, непросветените езичници — да казвате само истината и да живеете в мир. Не се бой, братко, говори от все сърце.

— Само се чудех кой ме изтропа… братко.

— Истината не може никому да навреди, затова се радвам да те осведомя, че беше твоят отдавнашен съперник Сигма Азерматай. Негови служители са узнали къде е скривалището ти и влязоха във връзка с нас.

— Онзи проклет подлец, значи… Нарушил е правилата, като е доносничил за вас, копелета!

— Братко — хладно добави Лоза и неодобрението за миг мина като сянка по лицето му.

— Да, братко — побърза да повтори Корбин.

Знаеше, че Надзорниците са много докачливи, като се заговори за ритуалите на сношенията им и законността на следващото поколение. Усмихна се незабележимо. Все пак постави натясно надменната твар.

— Така е по-добре — изрече Лоза. — Длъжен съм да отбележа, че той е постъпил правилно. Има надежда, че някой ден ще открие Пътя към покоя. В края на краищата, братко Габлона, ти си бил организаторът на една от вашите отблъскващи игри и дори си стигнал дотам в падението си, че си решил да измамиш останалите.

— Да бе, тормозите ме, защото исках малко да се разведря, ама вие някога сте затрили пет-шест свята наведнъж. Я ми обясни тази работа, братко!

— Стига, Корбин. Вече разговаряхме подробно за това. И не ние „затрихме“ онези светове, както предпочиташ да се изразяваш, а самите вие. Ние само поставихме устройствата. И първо дадохме възможност на жителите да се евакуират. Взривяването на планетите бе обвързано с едно-единствено условие — ако продължат сраженията между вашите праотци. Те не прекратиха стълкновенията и световете бяха унищожени, затова си позволявам да твърдя, че именно представителите на вашите раси причиниха катастрофата. Колкото и да е трагично, само по този начин успяхме да прекратим войните. След това премахнахме всички системи за производство и управление на средства, с които водехте своите междузвездни войни. И не ви позволяваме отново да си послужите с нещо подобно. Жалко, че сме малцина и не можем да бъдем навсякъде по всяко време. Поне спряхме най-опустошителните конфликти. И за нас е особено болезнено да се сблъскаме със случай, когато подстрекавате към битки жителите на изпаднали във варварство светове, а отгоре на това стигате до мошеничество.

— А, значи съм мошеник, тъй ли било? Просто бях по-хитър от останалите, а те също правеха долни номера и провалиха цялата игра. По дяволите, та аз само постъпих с тях така, както те се готвеха да постъпят с мен.

— Корбин Габлона, ти си почти непоправим. Но имаме достатъчно време да ти покажем, че си поел по неправеден път. Сега да се заемем с днешния урок.

Надзорникът махна с ръка към вратата, която се отвори веднага. В двора стояха няколко сервобота, смътно напомнящи с облика си своите господари. Заедно с Лоза и другия — Вуш, те бяха единствените обитатели на този център за превъзпитание, копнеещи да се занимават с единствения си пленник. С него, Корбин.

— О, не, пак ли събеседване за мирното сътрудничество! — изпъшка дебелакът.

— Не се разстройвай така. Подготвили сме ти пълна поредица от беседи за Пътя към покоя. Тази е едва седмата, а са общо двеста. Роботите също искрено се стремят да внесат светлина в съзнанието ти.

— Защо просто не ме пуснете? — изведнъж заскимтя Габлона. — Ще направя каквото поискате, ще ви подпиша всички документи, само нека се махна от тази дупка. И ден повече няма да изтърпя вашите глупости!

— Успокой се — благо промълви Лоза. — Унинието ти е добър признак. Ставаш по-податлив към истината. Сега влез. За твое добро е.

— Никога не съм се доверявал на типове, които ми казват какво е добро за мен! — кресна Корбин.

Изчерпал търпението си, Надзорникът вдигна ръка, за да отрезви затворника с поредната доза непоносим сърбеж. В същия миг в далечината се чу пронизително свистене.

— Стой където си и не мърдай! — заповяда Лоза и даде знак на сервоботите.

— Какво става? — извика дебелакът, за да го чуят във все по-силния шум.

— Нищо, което би трябвало да занимава ума ти.

Изведнъж насред централния двор се появи слабо блещукане, последвано веднага от още пет-шест светлинки.

— Зердж! — тържествуващо изрева Габлона, когато първата фигура придоби плътност след прехвърлянето по носещия лъч.

Надзорникът се извъртя с лице към вазбата гаварнец, участвал в подготовката за играта с Александър. И другите се виждаха ясно около застаряващия гаф — до един ксарни, насочили оръжията си към Лоза и неговите сервоботи.

— Поведението ви е крайно неуместно — изрече Лоза все още невъзмутимо, без неуловимата усмивка на превъзходство да изчезне от лицето му.

— Доста време изгубихме, докато надушим къде го криете — каза безстрастно и Зердж. — И не успяхме веднага да излъжем алармените ви системи. Все едно. Дойдохме да приберем кох Габлона.

— Ей така ми харесва! — ликуващо се провикна Корбин. — Дай му да се разбере и да се махаме.

— Опасявам се, че не мога да допусна това — възрази Надзорникът. — Той е длъжен да прекара още три хиляди дни в превъзпитание.

— Майната му на вашето превъзпитание! — ухили се дебелакът и застана до Зердж. — Пречукай най-после това копеле и да си вървим.

— Известно ви е, че убийството на Надзорник може да има твърде неприятни последици — напомни Лоза. — Разбира се, не казвам това от страх за живота си, а само от загриженост за вас, братя мои.

Корбин се изсмя остро и протегна ръка към пистолета на гаварнеца.

— Не се тревожете — каза Зердж. — Дошли сме само да приберем Габлона. — Без да се бави, той се извъртя към и притисна оръжието в гърдите на Корбин. — Сега ще поспиш — добави с леден глас и натисна спусъка.

 

 

— Господа, господа, моля ви да не нарушаваме реда. Моля ви, господа!

Възбудата най-сетне се отрази зле на ксарна и с последните думи настъпи типичната за расата му реакция към прекомерното напрежение — последното погълнато ястие се пръсна от смукалото му из залата.

Стъписването от вонящия душ попречи на тауг Букха да забие юмрука си в слънчевия сплит на Зола фалдън. Коховете като един прекратиха разгорещените си спорове, обърнаха се и закрещяха сърдито на ксарна, който се опитваше да ръководи сборището.

Още двама от същата раса застанаха до предводителя си и се надигнаха на задните си крака.

— Или млъкнете незабавно — ревна единият, — или ще ви полеем още веднъж със същото!

Това стигна страстите да се охладят и коховете се отказаха от намерението да се хванат за гушите. Още мърмореха закани, но думите на ксарна вече се чуваха добре.

— Господа, моля всички да се върнат по местата си. Не забравяйте старото, но вярно правило, че времето е пари. Според последните получени от мен данни в залите под нас чакат поне две хиляди адвокати и двойно повече счетоводители. Вече плащаме за всяка минутка, която са прекарали тук.

Настъпи мълчание. Чуваха се само тихичките шумове от работата на сервоботите, които почистваха смляната храна на ксарна и една маса, където дребен гафски кох бе пролял малко кръв след разпра със съседа си.

— Така е добре. Помнете, че като кохове сме длъжни да се държим достойно.

Другите кимнаха сговорчиво, макар че продължаваха да си разменят кръвнишки погледи.

— Да се върнем към същината на предложението. Ще го повторя съвсем ясно — всички корпоративни ценности, сменили по какъвто и да е начин притежателите си във връзка със събитията, които всички наричат играта с Александър, да бъдат замразени от днес на обяд по стандартно време. Всяка фирма ще представи цялостен финансов отчет пред свикания специално за целта съвет от одитори. След това съветът ще започне съвместна работа с адвокатите и счетоводителите, представляващи бившите собственици, за да проверят чии притежания са били ограбени, след като се разкри, че играта е нагласена. Накрая съветът ще се опита да възстанови съответната собственост, преди корпорациите да бъдат върнати на притежателите им. Е, съгласни ли сте?

Един от гафовете се надигна с явното намерение да възрази. Разнесоха се няколко бързи ругатни, още двама-трима гаварнци начело с тауг Букха се надигнаха и наобиколиха нахалника. Разговорът беше кратък, гафът постоя още малко с разкривено от болка лице, сви немощно рамене и седна на мястото си.

— Чудесно. Значи поне за това се споразумяхме — доволно изрече ксарнът. — Моля всички да потвърдят съгласието си, за да бъде регистрирано.

Коховете едновременно протегнаха ръце, лапи и пипала, за да докоснат екраните на бележниците си.

Тиха въздишка прошумоля из залата.

— Е, направихме първата стъпка — промълви Букха. — Но остава още един проблем.

— Какви проблеми пък сега? — обади се Зола. — Проклети да сме всички, но дори онова, заради което се събрахме, ще ни отнеме стотина години, докато разплетем хаоса. Първо почти половината богатство на целия Облак бе заложено на онази дяволска игра. После пък се разпълзя мълвата, че нещо не било наред и резултатите се оказали не съвсем такива, каквито ни ги представиха.

— И точно тогава вие, празноглавци — студено го прекъсна ксарнът, запазил спокойствие с голямо усилие на волята, — вместо да се обърнете към мен като арбитър на играта, започнахте да грабите всяка корпорация, сменила собственика си, защото знаехте, че ще бъдете принудени да я върнете накрая. Проблемите ни щяха да бъдат много по-леки, ако веднага бяхме замразили финансовите операции. Можехме бързо да върнем всичко на предишния собственик и край на главоболията. Но вие не устояхте на алчността си.

— Дребно затруднение — пренебрежително каза Ярвин, един от по-незначителните кохове сред гаварнците.

— Дребно, а? — писна Вол — човек, който бе загубил твърде много в залаганията. — Моите счетоводители твърдят, че ще съм голям късметлия, ако си върна дори половината, загубено заради измама. Но пък вие — гафовете, добре се облажихте…

— Лъжа! — кресна Букха и отново се изправи рязко.

— Я слушай — предизвикателно подхвана Зола, — ако толкова ви се иска иначе да си решим проблемите, ние — хората, сме повече от готови да ви угодим.

Настана напрегната тишина. Надвисналата над срещата заплаха най-после бе изречена недвусмислено. Внезапно всички разбраха, че са стъпили на ръба. Въпреки страха от намесата на Надзорниците въздухът сякаш вонеше на кръв.

— Господа, нека се държим според положението и доброто си име — сдържано започна ксарнът и разпери първия и втория си чифт ръце в успокоителен жест. — Вече се споразумяхме за главното — да замразим собствеността от днес на обяд. Счетоводителите и адвокатите на всеки кохски род ще имат неограничен достъп до архивите на бившите ви фирми, които се съхраняват от посредници. Скоро ще бъдат в състояние да докладват каква част е прелята в други корпорации след смяната на собствеността и ще ви върнат всичко, като приспаднем, разбира се, дължимите за моята помощ такси.

Хората и гафовете изпъшкаха почти в един глас, но в същото време им беше ясно, че без ксарните в ролята на арбитри нямаше как да оправят страшната бъркотия.

— Но кой ще покрие разходите за работата на твоята одиторска фирма? — попита Зола. — И без това адвокатите и счетоводителите ще ни изпият кръвчицата. Ами че само таксите за участието на адвокатската къща „Личър“ се закръглиха на сто милиона!

— Да бяхме избили всички фокусници на закона през последната война — изръмжа един от гафовете. — Знам, знам — необходими са, съгласен съм и да има университети за тях, ама щом си получат дипломите, трябва да ги разстрелваме за назидание, а и за да опазим от тях беззащитното общество.

— Ей за това да пием! — провикнаха се на секундата неколцина кохове и вдигнаха чаши от радост, че след толкова дни стигнаха до единодушие в нещо.

— Господа — намеси се друг гаварнец, — предлагам да организираме игра. Нека намерим пустинна планета, да стоварим там всички адвокати, бюрократи и политици, и който успее да умъртви останалите с отчети и резолюции, е победител!

Другите изразиха с рев съгласието си, за миг настъпи спокойствие в залата. Поне се договориха някак да оправят вредите, нанесени от безумните залагания в последната игра. Ксарнът се облегна удобно и изчака да види накъде ще се люшне настроението.

— Хайде да не се отдаваме на самодоволство — обади се Зола. — Нашият приятел Букха спомена, че имало още някакъв проблем. Моля те, Букха, обясни ни за какво говориш.

— Много е просто, но ми се стори, че едва сега настъпи подходящият момент да го обсъдим.

Коховете наостриха уши. Досещаха се, че както винаги Букха се е въздържал да изрази най-съкровените си мисли през първите дни от срещата им.

— Хайде де, какво ни вадиш душата! — подкани го един от хората, който усещаше, че се мъти нещо интересно.

— Какво ще кажете за двамата кохове, които не са сред нас? — тихо попита Букха.

— Ами да, Габлона и Сигма. Какво ще ги правим онези гадове? — веднага го подкрепи Вол. — Ако Корбин не се бе опитал да обърна играта наопаки, а Сигма не се бе правил на ударен през цялото време, за да се нагуши, нямаше да си губим времето сега.

— Не забравяйте и Алдин Ларайс — изсъска Ярвин. — Той погази правилата, спазвани от гилдията на вазбите.

Букха си седеше невъзмутимо. Забеляза втренчения поглед на Зола и също се вторачи в него, вдигнал невинно вежди. Нали още през първия ден доказа неопровержимо, че само щастливата случайност го преведе невредим през капаните на играта, а не незаконно получена от Алдин информация.

— Дали пък не ти е известно нещо — подхвана Зола, — което ние още да не сме чули?

Букха разпери ръце и вдигна рамене.

— Е, може би е време да ви съобщя скромното предложение, до което стигнахме двамата с Букха — намеси се ксарнът.

— Какво е? — викнаха половината кохове.

— Нали самите вие съдихте двамата кохове в тяхно отсъствие и ги признахте за виновни в измама?

Всички кимнаха доволно. Бе първото, което свършиха, още щом се събраха, при това за някакви си две минути.

— Само че се налага да разгледаме трите възможности да ги накажем. Можем да им отнемем цялата собственост. Но вероятно ще изразя общото мнение, че е нежелателно да създаваме прецедент, който по-късно може да бъде използван срещу всеки от нас.

Икономическите консорциуми в Облака, обхващащи стотици планети, бяха на практика правителства. И все пак всички смятаха, че ударите в гърба и другите изтънчени похвати на почтения бизнес са едно, а принудителната конфискация по общо решение е съвсем друго.

— Втората възможност… Някой от вас има ли желание официално да предадем бившите си съратници на Надзорниците?

Яростни вопли. Всеки от тях бе готов да пробута тайничко донос на омразните галактически повелители, но не и да даде публично съгласие за сътрудничество с тях.

— Но нали се носи слух — пак се чу гласът на Зола, — че Надзорниците вече са издирили и спипали Габлона?

Мнозина изразиха полугласно гнева си и така проявиха сплотяващата ги ненавист към намесата на праведните досадници.

— Третата възможност е просто да ги убием — завърши ксарнът.

Този път в мълчанието се долавяше уплаха. Събраните тук кохове бяха оцелели в безмилостното боричкане за надмощие в Облака. Нали така бяха станали кохове, глави на цели родове и икономически синдикати. Едно от неподлежащите на обсъждане правила обаче повеляваше да не се посяга лично на кох или най-близките му. Започнеше ли взаимното изтребление, никой не можеше да го спре.

— И тъй като трите възможности са неприемливи, трябва да намерим друго решение — невъзмутимо добави Букха.

— Именно — натърти ксарнът и долната му челюст потъна надолу в страшничко подобие на усмивка.