Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (9)

9.

Макар и трудно, Хенри Уилсън успя да се промъкне през гъмжилото от маршали, които се бяха събрали в Сиуърд.

„Съдията“ Адам Прескот беше настанил така наречената си главна квартира в хотел „Кинг“. Въпреки името си, хотелът не беше по-добър от останалите хотели от същата категория.

Но съдията беше наел цял етаж стаи и се бе разпоредил да ги преустроят, те поне в известна стенен да се чувства удобно. Той се намираше в стаята, която използваше като кабинет. Писалището беше на съдържателя на хотела, който не бе посмял да се противопостави, когато му го поискаха.

Прескот погледна изпитателно, когато Уилсън влезе в стаята.

— Имам добри новини, сър — с гордост заяви Уилсън. — Всичко премина по план. Този кучи син никога вече няма да ви създава неприятности.

Прескот се изправи зад писалището. Взе бутилка уиски и две чаши.

— Това трябва да се отпразнува, Уилсън. Заповядай, изпий едно по този случай. А после ще ми разкажеш всичко.

Крайно предпазлив, Уилсън отпи само една малка глътка. Големите му планове още не бяха осъществени. Не трябваше да допуска дори най-малка грешка. Най-напред искаше да приспи бдителността на съдията, за да подсигури тила си. После можеше съвсем спокойно да отиде в ранчото „Уинтърс“ и да предложи услугите си на Шели.

— Можеш ли да бъдеш напълно сигурен, че той е мъртъв? — попита Прескот, когато Уилсън свърши разказа си. — Наистина ли в това няма никакво съмнение?

— Абсолютно съм сигурен, сър — увери го Уилсън. — Никога досега не съм пропускал целта, сър.

Прескот кимна със задоволство.

— В такъв случай скоро пак ще трябва да тръгнеш на път, Уилсън — каза той. — Или може би не искаш да се придържаш към първоначалния си план? Може би си намислил нещо друго?

— Не, не съм, сър. — Уилсън се усмихна. — Дойдох тук само защото исках да ви информирам за хода на събитията, сър.

Беше малко след полунощ. Прескот извади своя златен джобен часовник и отвори капачето му.

— Вземи си стая и най-напред се наспи добре — извика той. — Трябва да се появиш там едва утре вечер. В противен случай може да събудиш подозрение.

— Такова е и моето намерение, сър.

— Обаче трябва да потърсиш друг хотел — каза Прескот. — По-добре ще е, ако не те виждат близо до мен.

— И аз съм на същото мнение, сър — послушно каза Уилсън. — Тук има един бар с доста хубави момичета. Ще си избера някое от тях.

— Добре, забавлявай се — каза Прескот. — Но не се напивай. Може да се разприказваш.

— Ще се пазя, сър, можете да разчитате на мен. Но може би ще изпратите неколцина мъже да наблюдават ранчото. Така те биха могли да видят, когато погребват Ласитър, и ще се уверите напълно, че не съм ви заблудил, сър.

— Това е добра идея, Уилсън. Веднага ще изпратя няколко души. Но ти трябва най-после да изчезваш.

Уилсън се обърна към вратата, но после се спря още веднъж, когато вече държеше бравата.

— Впрочем, маршал Робъртс вече беше там с цял полицейски отряд, сър — каза той. — Старши работникът ги прати за зелен хайвер. Той поиска заповед за обиск и маршалът си замина. Още ли не се е появявал тук?

— Сигурно е потеглил към Линкълн — предположи съдията. — Бях му казал, че ще ме намери там.

— Изглежда е твърдоглаво магаре. — Уилсън се ухили. — Както ми се стори, той се придържа стриктно към инструкциите.

— Такива хора са ни необходими — каза Прескот. — Всичко трябва да изглежда така, като че ли аз действам съвсем легално. Ти си прав, този маршал е предан на закона до мозъка на костите си. Никога няма да се отклони даже и на милиметър от правия път. Сега със сигурност е потеглил към Линкълн. Дотам обаче е значително по-далече, отколкото от ранчото дотук. В Линкълн той и хората му ще трябва да направят почивка. Едва ли ще бъде тук преди утре по обяд. Но дотогава ти ще бъдеш при Шели Уинтърс. Любопитен съм да разбера дали тя ще приеме предложението ти да й помогнеш.

— Аз съм напълно сигурен в това, сър — увери го Уилсън. — Фактът, че съм бил приятел на Ласитър, ще я впечатли. И тогава аз ще заема неговото място. Като отмъстител. Можете да разчитате на мен, сър.

— Само не се престаравай — предупреди го съдията.

— Не се тревожете, сър. Скоро ще чуете за мен.

Когато излезе навън, той се усмихна сатанински: щеше да се докара пред Шели Уинтърс и да спечели симпатията й. Нито за миг не се съмняваше, че тя ще го приеме с отворени обятия. Вече беше обмислил с подробности историята, която да й разкаже. Това щеше да бъде първото и последното поражение, което Прескот щеше да понесе в живота си. Без да подозира, сам беше затегнал примката около шията си.

Прескот нямаше да има възможност и да свидетелства срещу Хенри Уилсън. Престъпникът бе обмислил всичко съвсем точно. Или щеше да прати Прескот на бесилката, или щеше да го застреля — при самоотбрана, естествено, и в името на закона. След това щеше да представи нещата така, като че ли не е знаел за какъв престъпник работи. За съжаление, научил е истината прекалено късно и тогава не му е оставал никакъв друг избор…

Обзе го диво задоволство, когато влезе в бара, където щеше да прекара още няколко приятни часа до сутринта.

Вече го очакваха. Той уверено прекоси дългия салон и се насочи към отделените с дървени стени едно от друго сепарета в дъното, където гореше само приглушено осветление. Тук можеха да се настанят само специални посетители, които бяха в състояние да платят необходимата сума.

В тази част имаше най-много от симпатичните момичета на бар „Елефант“. Това беше атракция, за която се говореше в околността и която привличаше все повече нови посетители, готови да изминат немалко път, за да могат някъде под фалшиво име да изживеят пламенно любовно приключение.

Хенри Уилсън влезе в най-задното сепаре, което беше по-голямо от останалите и беше скрито от любопитни погледи.

Това беше специалното сепаре, за което човек трябваше да се бръкне по-дълбоко, ако искаше да го наеме за няколко часа или през цялата нощ. Освен всичко друго, тук се предлагаха само най-скъпите питиета и най-добрите ястия.

Вътре имаше трима мъже и три полуголи момичета. Мъжете изпитателно погледнаха към Уилсън, който посочи с палец към вратата.

— Тези кокошки да изчезнат — студено каза той. — След половин час можете да дойдете отново. И не забравяйте да ми доведете някоя от приятелките си. Тъкмо видях една дребна блондинка зад бара. Ще ми е точно по размера. Кажете й да се приготви. Тази нощ ще бъде моя.

Момичетата изчезнаха светкавично.

Уилсън се отпусна в най-близкото кресло. Ухилено си наля уиски и отпи с наслада. Беше в рядко приповдигнато настроение. Отдавна не се беше чувствал така сигурен в победата си. Изглеждаше като човек, който е спечелил от лотарията. Всъщност изключителният му шанс бе дошъл съвсем неочаквано, и то само защото Чарлз Адамс се бе преселил в небитието.

— Всичко стана като по поръчка — заяви той. — Вие оставате в сянка, докато ви дам уречения знак. Прескот в никакъв случай не бива да научава, че работим заедно. Най-напред трябва Шели да захапе въдицата. Дотогава ще чакате.

— Какво стана с Ласитър? — попита Ашбърн. — Ликвидира ли го?

Уилсън го погледна заплашително.

— За този тъп въпрос би трябвало да ти фрасна един — изръмжа той. — Никога досега не съм вършил половинчати работи. Утре по обяд ще се появя в ранчото „Уинтърс“. А после ще изчакам развитието на събитията.

— Защо да не очистим Прескот още тази нощ? — лукаво попита мустакатият Търки. — Така няма да може да те издаде. Няма ли да бъде по-сигурно?

Уилсън го погледна още по-мрачно, отколкото Ашбърн преди малко.

— Ти си по-тъп и от Ашбърн! — изсъска той. — Трябва истински да разоблича Прескот. Не проумяваш ли? Аз съм един честен служител на закона, който не е знаел, че е бил превърнат в инструмент в ръцете на този съдия престъпник. Много е важно как ще изглеждам накрая в очите на хората. Вие, естествено, също ще спечелите от това. Ако обаче Прескот бъде убит сега, ще излезе мъченик. Не, амигос, трябва да го подмамя при Шели. И тогава ще го докарам дотам, че в нейно присъствие да направи самопризнания. Той ще свали маската си едва когато стигне до убеждението, че най-после е принудил Вълчицата да падне на колене.

Тримата негодници мълчаха. По лицата им се четеше недоверчивост, но те предпочитаха да не я изразяват гласно. Уилсън можеше да стане много жесток, ако не споделяха мнението му.

Той им обясни в подробности какво трябва да свършат в най-скоро време.

Трите момичета се върнаха точно след половин час. Изглеждаха доста притеснени.

— Къде се бави малката блондинка? — попита Уилсън. — Не казах ли достатъчно ясно, че е моя за остатъка от нощта?

— Сали е възпрепятствана — каза боязливо червенокосата Сю. — Някой я е ангажирал преди теб, Хенри.

— И кой е този тип? — вън от себе си от гняв попита той.

— Някакъв непознат. — Тя сви рамене. — Не сме го виждали досега.

— Сам ли е?

— Така изглежда.

— Тогава иди при Сали и й кажи, че искам да я видя тук след една минута.

— Вече й казах, Хенри. Смятам, че и тя би дошла на драго сърце. Но непознатият не я пусна. Каза, че той е бил пръв и че Сали трябвало да се придържа към правилата.

Уилсън се изправи.

— Я да видим — изръмжа той. — Хайде, момчета! Ще трябва малко да го поразтрием.

— Но нали не трябва да привличаме погледите — напомни Ашбърн. — Смятам, че не е разумно да предизвикваме скандал, шефе.

— Хм, може и да си прав.

— Има достатъчно други момичета — намеси се Мери-Лу. — Дали да не доведа всички, които са свободни в момента?

— Няма нужда — раздразнено каза Уилсън. — Сам ще си избера някоя. Ще използвам случая и да огледам този непознат. Интересно що за тип е. — Той тръгна към вратата.

— Да дойда ли с теб, шефе? — раболепно попита Търки. — Ако се стигне до бой, бихме могли да прикриваме гърба ти.

— Съвсем не би било зле. — Уилсън се ухили. — Но изчакайте малко. Не трябва да го правим толкова явно.

После отиде в предната част на бара, който дори и сега, късно след полунощ, беше пълен. През гъстия тютюнев дим можеше да се вижда само на няколко метра наоколо. Едва когато Уилсън стигна до дългия бар, видя мъжа, който оживено разговаряше със Сали. Тя беше миловидно, крехко създание, което правеше впечатление със своята великолепна сламеноруса коса. Затова и Уилсън я бе забелязал още в първия момент. И ето че сега у него отново се надигна желанието непременно да я има — и никоя друга.

Освен това беше ужасно подразнен. Суетата му не можеше да допусне някакъв съвършено непознат тип да застане между него и желанията му. По дяволите, трябваше ли да изтърпи всичко това? Точно той!

Погледът му само бегло пробяга по непознатия. И това беше фатална грешка, защото иначе може би щеше да го познае.

Този мъж беше Ласитър.

Беше сменил градския си костюм с облекло на каубой, а на главата си носеше широкопола шапка, която скриваше засъхналата рана на слепоочието му.

Впрочем Уилсън никога досега не беше виждал лицето му отблизо. Познаваше го само от описанията на малцината мъже, които бяха имали възможност да го видят. Но във вихъра на последните събития никой не бе обръщал особено внимание на лицето на Ласитър. Винаги досега на първо място се бе говорило за един мъж в тъмен костюм. За Уилсън това също бе достатъчно, когато тръгна с намерението да го убие.

Ласитър оживено разговаряше със Сали. Беше се представил с името Том Браун, но това нямаше никакво значение за момичето. В нейния занаят се държеше единствено на това — накрая клиентът да си плати.

А този висок мъж, който изглеждаше като обикновен каубой, изобщо не се скъпеше. Даже тайно й беше дал десетачка, която отдавна беше изчезнала в дълбокото деколте на тънката рокля.

Срещу банкнотата Ласитър беше успял да научи доста неща за Хенри Уилсън и сега знаеше, че точно Уилсън е човекът, когото търси.

При първия оглед на следите беше получил възможно най-добрата помощ от работниците в ранчото „Уинтърс“. Сред тях имаше трима бивши следотърсачи от армията, един от които беше полуиндианец. Той беше човекът, който в последна сметка откри, че следите на коварния стрелец водят към Сиуърд.

Ласитър потегли заедно с десет ездачи. Тези мъже сега чакаха извън града. Беше настоял да уреди всичко сам и без излишен шум.

И ето че сега стоеше на крачка разстояние от човека, който за малко не го уби.

— Хей, Сали! — провикна се Уилсън. — Вече е крайно време да се погрижиш и за други посетители.

— Има достатъчно други момичета — предизвикателно отвърна тя. — Както виждаш, аз съм заета, господине.

— Въпреки това искам да дойдеш тук! — властно каза той.

С периферното си зрение Ласитър забеляза, че трима мъже се приближиха към бара, промъквайки се от различни страни през навалицата. Без съмнение, имаха съвсем определени намерения.

Останалите посетители все още не забелязваха нищо. Бяха заети със своите питиета, със своите разговори и със своите вицове. И естествено със своите момичета.

Уилсън пристъпи по-близо до Ласитър.

— Тук смърди — каза той и смръщи нос.

Ласитър продължи да се преструва, че се интересува единствено от Сали, сякаш не беше чул думите на Уилсън.

Ярост обзе Уилсън. Той блъсна Ласитър с рамо и с раздразнение изръмжа:

— Я ми направи място, човече!

Ласитър бавно извърна глава:

— Искаш да се бием ли, човече? — провлачено попита той.

Видя как Уилсън се слиса. В очите му започнаха да проблясват нервни пламъчета и се стегна. Погледна през рамото на Ласитър, който предусети, че зад гърба му хората на Уилсън се приближават все повече.

— Но аз те познавам отнякъде — процеди през зъби Уилсън. — Обзалагам се, че вече съм те виждал.

Ласитър се усмихна подигравателно.

— Това е напълно възможно, Уилсън — невъзмутимо каза той.

Дясната ръка на Уилсън се плъзна надолу към кобура.

— Знаеш името ми! Откъде?

— Може би от съобщения за издирване — каза Ласитър. — Във всеки случай сигурно е било в Канзас.

— Аз съм щатски маршал! — изсъска Уилсън. — Искаш ли да видиш значката ми? Както и моята легитимация?

— Които си получил от Прескот, нали?

Неочаквано дясната ръка на Уилсън посегна към колта. С невероятна бързина той извади револвера от кобура.

Но Ласитър го беше предвидил. Юмрукът му спря в брадичката на Уилсън. Престъпникът се изправи на палци и обърна очи. Политна назад и във вцепенението си изстреля два куршума напосоки.

Момичетата зад бара изпищяха пронизително и се наведоха.

Двата куршума улучиха огледалната етажерка с многото бутилки. Стъклата се пръснаха с дрънчене, бутилките нападаха и се изпочупиха.

Отзад хората на Уилсън с рев се нахвърлиха върху Ласитър. Той се извъртя светкавично и юмруците му заработиха като чукове.

Тримата негодници се бранеха ожесточено, но въпреки това Ласитър набързо се разправи с тях. Трябваше да свърши още преди замаяният Уилсън да е дошъл на себе си.

Тримата спътници на Уилсън се строполиха на пода почти едновременно. Ласитър се обърна и изби с крак револвера от ръката на Уилсън, който тъкмо се канеше отново да стреля.

Негодникът почти изквича от болка. Ласитър го сграбчи, повдигна го и в следващия миг юмрукът му отново се стовари върху брадичката на Уилсън.

Негодникът се отпусна и Ласитър го преметна през рамото си като чувал с картофи. Държеше, готов за стрелба, своя „Ремингтън“.

— Ще взема Уилсън със себе си. — Гласът му проряза възцарилата се тишина. — В случай, че тук има негови приятели, които имат намерение да се опитат да ме нападнат — ще го застрелям на място!

Отстъпвайки назад, той стигна до изхода. Всички останаха по местата си като вкаменени.

В този момент хората на Уилсън се свестиха. Ругаейки, те извадиха револверите си.

С отчаяна решителност Ласитър откри огън и тримата отново се строполиха. С изкривени от болка лица, коленичиха пред барплота, притискайки раните си с ръце.

По страничната уличка край бара отекна тропот от копитата на дузина коне. Идваха ездачите от ранчото „Уинтърс“. Ласитър беше доволен. Досега всичко вървеше като по конец.

Ездачите, начело със старши работника Ричард Карсън, спряха конете си пред входа.

— Поздравете съдията Прескот от мен! Кажете му, че Ласитър е бил тук!

Две секунди по-късно силно зашеметеният Уилсън лежеше по корем върху едно седло, а Ласитър се бе метнал на гърба на своя кон, който ездачите бяха довели.

Потеглиха отново по страничната уличка и не след дълго градът остана зад тях.

— Можехме да го пипнем и по-лесно — засмя се старши работникът. — Не беше необходимо да се излагаш на такава опасност, Ласитър.

— Сега поне фронтовете са очертани — отвърна Ласитър. — Обзалагам се, че това здравата ще изплаши „чистия“ съдия. А освен това сега няма защо да инсценираме погребението, както предвиждахме да направим за заблуда на бандитите.

— Ще има да съжалявате! — изкрещя Уилсън. — Съдията ще нападне така, както отдавна трябваше да нападне. Това, което вършите, е открит бунт срещу държавната власт. Прескот ще поиска съдействие и от армията, ако се наложи. Ще има да се проклинате! Направихте голяма грешка!

— Големите грешки вече са направени от Прескот — с леден тон отвърна Ласитър. — Не е трябвало да ти дава маршалска значка, защото е знаел, че те издирват за убийства в няколко щата, Уилсън.

— Той не знаеше нищо за това.

— Разбира се, че е знаел — каза Ласитър. — А ние междувременно научихме още повече. Как мислиш, какво ще се случи, ако бъде претърсена къщата му в Омаха? Сигурен съм, че тогава ще се намерят последните доказателства, че той е босът на бандата на Пумата.

Копитата на конете трополяха в нощта. С енергично темпо групата се приближаваше към ранчото „Уинтърс“ на юг.

— Нищо няма да намерите! — извика Уилсън. — Нима смяташ Прескот за такъв глупак, Ласитър?

— В скоро време той ще предприеме открита война — отвърна Ласитър. — И това ще бъде последната му голяма грешка.

Уилсън се усмихна горчиво.

— Ще видим, Ласитър — промърмори той сякаш на себе си. — Прескот ще прати всички ви в ада.