Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (5)

5.

По това време Омаха се бе превърнала в преизподня, за което се бе погрижила бандата на Пумата.

Мъртвият шериф бе намерен пред празната килия. Имаше достатъчно на брой „безпристрастни“ свидетели, които можеха да потвърдят, че Ласитър е избягал и е убил шерифа.

Противното едва ли би могло да се докаже. Хората кипяха от недоволство. А когато намериха убития заместник-шериф Майерс, чашата преля.

Естествено, през това време се бяха появили и всички останали заместници на шерифа. Бяха останали петима. Всички те се бяха настроили да прекарат спокойна нощ. Всеки по свой начин смяташе да се наслаждава на заслуженото време за отдих: при момичето си, в игра на карти в някой бар, или чисто и просто да се наспи.

Всички бяха още много млади и насилствената смърт на техния шериф ги бе потресла до дъното на душите им. Младите, неопитни мъже бяха съвсем безпомощни. Никой не се осмеляваше да поеме командването.

В този момент, за тяхно облекчение, се появи съдията Прескот. Когато влезе в кантората, той изглеждаше много спокоен и самоуверен. Първото нещо, с което се зае, беше да изгони навън всички, които нямаха работа тук.

Да, съдията Прескот определено изглеждаше много спокоен и невъзмутим. Но вътрешно изгаряше от безпокойство. Последните събития го бяха изнервили дотолкова, че му беше изключително трудно да играе ролята си на съдия.

Като си помислеше за Ласитър, се чувстваше като с камък на шията. А си бе представял всичко толкова просто!

Според неговия план Шели Уинтърс трябваше да бъде заварена с Ласитър край трупа на шерифа. Доказателствата щяха да бъдат неоспорими и тогава съдията Прескот трябваше да вземе Шели под свое покровителство. Щеше да я принуди да направи пълни самопризнания и най-накрая да постигне целта си, а именно — да стане новият собственик на ранчото „Уинтърс“.

Това беше нещото, за което този престъпник мечтаеше от дълго време насам, и беше убеден, че с арестуването на Ласитър съдбата най-после е изпратила в ръцете му печелившите карти.

„Проклет да си, Ласитър! — мислеше си Прескот. — Най-напред за малко да провалиш големия удар при нападението над Канзас Пасифик. А сега отгоре на всичко се съюзяваш с Вълчицата. Ще трябва да премина в масирано настъпление! В името на закона, естествено. Ще има да се чудите на какво съм способен! Пъкълът ще погълне и двама ви!“

Чарлз вече бе започнал преследването с отряд от двайсет души. Не бе необходимо дълго да се чудят в каква посока да поемат. Ясно беше, че Шели Уинтърс и новият й партньор бяха поели на юг. Към ранчото „Уинтърс“. Дотам бяха сто и двайсет мили, разстояние, при изминаването на което можеха да им се случат куп неща.

Но даже и да успееха да стигнат до ранчото, това нямаше да е краят. В случай на нужда съдията Прескот можеше да потърси съдействие от армията. В края на краищата, всичко говореше против Шели Уинтърс и Ласитър. Кръгът около тях щеше все повече да се стеснява, докато накрая не им останеше никакъв изход.

Сега трябваше незабелязано да се извършат съответните приготовления.

— С настоящето изявление потвърждавам — каза Прескот, след като се върна от коридора между килиите, — че видях шерифа Рос Ковънтри да лежи убит с нож пред килията, в която се е намирал арестуваният Ласитър, обвинен в убийство на двама души. Има ли свидетели? Който е видял или чул нещо, нека го съобщи! — Той говореше на висок глас, така че всяка дума отекваше надалеч по тъмната улица.

Един дребен, кривокрак мъж си проби път през врата, пред която се бе струпала тълпа любопитни. Това бе Уили Дъкни, шпионинът в бандата на Пумата. Той, разбира се, не знаеше, че съдията Прескот е големият бос. Уили получаваше заповедите си от предполагаемия бос Чарлз Адамс.

— Видях една жена да влиза в кантората, сър — съобщи той. — Може би е била съучастницата на убиеца. — Това беше едно от многото предварително подготвени показания, които щяха да последват. Така щяха да плъзнат слуховете…

Съдията престъпник също перфектно играеше ролята си:

— Вие нямате право да правите никакви заключения, господин Дъкни — строго каза той. — Това е задача само и единствено на съда. От вас искам само показания, нищо повече. Надявам се, че ме разбирате.

Уили Дъкни покорно сведе глава:

— Разбира се, сър.

В интерес на истината Уили Дъкни действително не знаеше що за човек е съдията.

Прескот продължи разпита. Въпросите, които задаваше, бяха все за онази загадъчна жена, която се бе промъкнала през нощта в кантората.

Други „свидетели“ поискаха думата. Съдията можеше да бъде доволен.

По всеобщо мнение нито Ласитър, нито Шели Уинтърс имаха някакъв шанс да се спасят от бесилката.

* * *

Ласитър и Шели яздеха на юг през прерията. Трябваше да преминат през безбройни хълмове, падини и потоци. Когато утрото настъпи, бяха изминали трийсет мили. Спряха пред един от потоците, които тук прорязваха земята като огромна плетеница.

— Успяхме! — ликуващо възкликна Шели. — Не вярвам, че оттук нататък някой ще успее да ни настигне.

— Аз също.

На няколко крачки от потока слязоха от конете.

Имаха четири коня и през цялото време ги бяха сменяли.

Куинси беше помислил за всичко.

— Той е чудесен човек — каза Шели. — Преди години рискува живота си за баща ми.

Разхлабиха седлата на конете и свалиха мундщуците им, за да могат животните спокойно да пасат и да пият вода от потока.

Изглеждаше съвсем идилично, когато след това двамата се разположиха на тревата под първите лъчи на слънцето. Свариха кафе и си приготвиха солидна закуска от пържени яйца и сланина.

Да, Куинси беше помислил за всичко.

Беше сложил дори няколко бутилки уиски в торбата с провизии. Ласитър и Шели, естествено, изпиха по глътка.

След като закусиха, Ласитър се изтегна на тревата. Повече от всичко сега би искал да затвори очи и да поспи малко. Но не можеше. Защото съзнанието му беше прекалено заето с Шели Уинтърс.

Каква жена!

Тя се излегна до него и кръстоса ръце под главата си, точно както и той.

Ласитър каза тихо:

— Шерифът ми разказа някои неща, Шели. Беше на мнение, че трябва да се пазя от теб.

Тя обърна лице към него. Слънчевите лъчи се отразяваха в очите й. Но със сигурност не това беше причината те да блестят така.

Тя се засмя. Смехът й звучеше някак тъжно, но Ласитър долови в него и нотки на жестокост.

— В такъв случай знаеш, че ме наричат Вълчицата? — Тя зададе въпроса с изкусително нежен глас, като същевременно обърна тялото си още малко настрани, вдигна ръка и връхчетата на пръстите й заиграха по брадата му. Не бе имал възможност да се обръсне. А при сегашното развитие на събитията по всичко личеше, че ще трябва да почака още доста дълго.

Беше чудесно да усеща връхчетата на пръстите на Шели по бузата си. Ласитър отвърна на усмивката й.

— Да, Ковънтри ми каза.

— Обясни ли ти защо?

— Не, това не.

— Не ви остана време, така ли? — Ръката на Шели продължаваше да лежи на бузата му. Лекият вятър си играеше с косите й. Тя беше прелестно създание. Ласитър би могъл на мига да се влюби в нея.

Той я погледна и кимна в отговор. Тогава наистина не бяха имали време.

— Не е необходимо да ми разказваш с подробности — каза тя с кадифения си глас. — И сама мога добре да си представя цялата история. Ти си попаднал в глупава ситуация, Ласитър. Всичко е започнало във влака. Впрочем вече всичко ми е известно. А аз случайно видях как онези негодници се опитаха да те пречукат. Това беше най-вълнуващото нещо, което някога съм виждала. Как само се бранеше! Още тогава разбрах, че точно ти си мъжът, който ми трябва. Това беше и причината да искам да те освободя от затвора.

— Срещу петдесет хиляди долара!

— За теб бих платила и двойно повече, Ласитър.

— Толкова ли си богата?

— Мислех, че шерифът ти е разказал.

— Нямахме много време, за да се впускаме в детайли. Знаеш това.

Той не само виждаше, но и чувстваше как възбудата й расте. Палтото й леко се бе отворило на гърдите. Под него тя носеше синя рокля с доста дълбоко деколте. Можеше добре да се видят великолепно оформените й гърди. Гледката беше точно по вкуса на Ласитър.

— Трябва да знаеш всичко — каза тя, а гласът й беше дрезгав от възбудата. — Аз действително съм доста богата. Моето ранчо е едно от най-големите в целия Запад. Наследих го от баща си. Той почина през февруари. Сега нашите стари врагове си мислят, че ще могат лесно да спечелят играта. Вече са на път да ме притиснат до стената. О, Ласитър! — Тя се търкулна до него и го прегърна. Устните й се впиха в неговите.

Ласитър обхвана раменете й и я отблъсна от себе си:

— Най-напред ми разкажи всичко докрай! — настоя той. Неговият глас също бе пресипнал от възбуда.

Усещаше и туптенето в слабините си, но разумът му подсказваше, че в никакъв случай не може да се впусне в пламенна любовна авантюра, преди да добие ясна представа за цялата ситуация.

Шели се отдръпна и кръстоса крака. Седна до него в така наречената „шивашка поза“. Отначало беше сериозна, после пое дълбоко дъх — и накрая се усмихна.

— Какъв дявол си, Ласитър! — нежно каза тя. — Най-прекрасният, най-чудесният, най-желаният дявол, който някога съм срещала. Затова сега искам да ти кажа истината, без да крия нищо от теб. Имам подозрения, че съдията Адам Дейвид Прескот стои в дъното на всичко. Той беше най-безмилостният враг на баща ми и моят баща би се провалил, ако сам не беше достатъчно жесток. Да, баща ми беше деспот. Един от най-жестоките, най-непоносимите мъже, които можеш да си представиш. Опитах се да бъда като него. Хората ме наричат Вълчицата и говорят, че вече съм заповядала да бесят крадците на добитък, защото смятам това наказание за справедливо. А всъщност веднъж застрелях двама мъже, защото се опитаха да ме изнасилят.

— Двама наведнъж ли?

— Бяха четирима. Трима ме държаха. Никой не знаеше, че под полата си имам скрит револвер. Някои от нашите кравари бяха чули изстрелите. Когато пристигнаха, вече бях очистила двама от тези типове. За останалите двама по-късно се погрижи баща ми. Собственоръчно ги обеси. Той никога не е знаел какво е пощада. Наистина беше изключително жесток човек. Но аз просто не мога да бъда като него. Онези двама негодници убих при самоотбрана. Но просто така да заповядаш да обесят някого — не, това за мен преминава всякакви граници.

— А крадците на добитък, за които говореше преди малко?

— Това е една от многото легенди — уморено каза тя. — В действителност нашият старши работник издаде заповедта за това. Но по-късно баща ми чу или, по-точно, желаеше да чуе, че аз съм се разпоредила така. Това бе много объркана история, Ласитър. Баща ми беше дяволски горд, когато научи за това. Все още добре си спомням как ме потупа по рамото и каза: „Един ден ти ще станеш също като мен, Шели. Такава трябва да бъдеш, иначе няма да можеш да браниш това, което аз съм създал“. Да, Ласитър, това в общи линии е цялата история. Аз притежавам огромно ранчо и не мога да се справям сама. Липсва ми подходящият партньор. Когато те видях да се биеш на Франклин стрийт, съвсем спонтанно ме осени мисълта, че ти си мъжът, когото търся.

— И после отиде при съдията Прескот и му направи предложение да платиш гаранция за мен.

Тя поклати глава:

— Идеята за гаранцията беше негова, Ласитър.

От този момент нататък за Ласитър нямаше никакво съмнение защо Бригада Седем го бе изпратила в Омаха. Изведнъж всичко му стана съвършено ясно.

Държеше ръце под главата си и се преструваше, че е капнал от умора.

— Ама че работа — промърмори той престорено сънено. — Съдия, който е корумпиран. Просто не мога да повярвам. Напълно сигурна ли си в това, Шели?

— Почти напълно — тихо отвърна тя.

— Имаш ли доказателства? — попита Ласитър.

Тя поклати глава:

— Нито едно.

— И какво смяташ да правиш по-нататък?

— Просто ще изчакам — хладно каза Шели. — Или си забравил, че сега преследват и двама ни? Ти си заподозрян в убийството на шерифа Ковънтри. А мен по всяка вероятност смятат за твоя съучастница. Доколкото познавам Прескот, няма да му е трудно да представи нещата в такава светлина. В края на краищата, аз самата му казах, че съм твоя годеница. Исках да те освободя, за да те спечеля като партньор, Ласитър. Трябва ли да ти обяснявам в подробности всичко това?

Той отново я погледна в очите:

— Не, не, разбирам всичко, Шели. Сега вече знам цялата история. Ти си права. Би трябвало да потеглим веднага щом си отдъхнем. Колко път остава до твоето ранчо?

— Най-малко петдесет мили.

Тя се наведе към него и го целуна. Този път с истинска страст. Тлеещият огън на желанието се разгоря отново. С пълна сила. Ласитър не можеше повече да му противостои.

Двамата изгубиха представа за пространство и време. Изобщо не си даваха сметка, че лежат под открито небе и че в тази хълмиста местност можеше да бъдат забелязани отдалеч, ако човек избереше подходящо място за наблюдение.

Неколцина мъже вече се намираха точно на такова място на приблизително две мили на север. Един от тях държеше пред очите си далекоглед и напрегнато се взираше, но не можеше да различи подробности.

— Там има една любовна двойка. Изглеждат много разпалени. Не се вижда много ясно, но може и да са двамата, които търсим.

— Трябва да проверим — обади се друг.

— Ще тръгнем пеша — реши главатарят и останалите незабавно се отправиха нататък.

Бяха осем души, но единият трябваше да остане при конете. И така, седем мъже поеха напред, за да обкръжат Ласитър и Шели.

Те двамата го разбраха твърде късно. Ласитър получи силен удар с приклад в тила си, но негодникът не беше улучил както трябва. Макар да беше силно замаян, Ласитър остана в съзнание. Усети, че кожата зад дясното му ухо е разкъсана и че по врата му се стича кръв.

Той постъпи по единствено правилния начин. Престори се на припаднал. В началото не му беше трудно, защото лежеше по корем и негодниците не можеха да видят лицето му.

Чуваше как Шели пищи и се дърпа и как негодниците се смеят подигравателно. На драго сърце би й помогнал, но да се изправи в този момент би било най-голямата глупост.

Шели ставаше все по-тиха. Накрая се чуваше само скимтене. Ласитър можеше да си представи какво правеха с нея тези типове, но нямаше как да й помогне.

Той получи няколко ритника, но не издаде нито звук.

— Май си го убил, Ханк — каза някой и гласът се стори познат на Ласитър. — Дали да не му пуснем един куршум за всеки случай?

Ласитър усети ледени тръпки по гърба си.

Какво да прави сега? Дали някой от негодниците вече е насочил оръжието си? Дали в следващите секунди щеше да отекне изстрелът, който ще угаси пламъка на живота му?

О, по дяволите, какво да прави? Напрегна всичките си сили, за да се обърне и да се опита да продаде живота си възможно най-скъпо.

Ослуша се за металното изщракване, което се чува при зареждане на оръжието, но чу другият да казва:

— Остави го, Бърт. Лешоядите си знаят работата.

Последва силен ритник. Ласитър не помръдна, затаил дъх.

Ако забележеха, че у него е останала и искрица живот, със сигурност щяха да му теглят куршума. Стисна зъби. Цялото му тяло гореше. Някой отново го ритна. Макар че лежеше със затворени очи, Ласитър се почувства като заслепен от болката, която премина през мозъка му като мълния.

— Този наистина е хвърлил топа! — изсмя се негодникът, който го ритна. — Не си струва да хабим куршум за него.

Разбойниците се изсмяха злорадо.

Шели изпищя:

— Вие, псета! Вие, проклети псета! — После се хвърли върху Ласитър. Изглежда бе успяла да се отскубне, друго обяснение нямаше. Чу я да шепне в ухото му: — Дръж се, аз разбирам всичко.

Стана така бързо и незабележимо, че никой от бандитите не успя да разбере.

— Не се превземай толкова, проклета пачавра!

Шели изпищя пронизително, когато един от негодниците я дръпна назад.

Ласитър можеше да си представи цялата картина с всички подробности и му беше непоносимо трудно да продължи да се преструва, че е в безсъзнание. Но издържа. Дори сам се учуди на самообладанието си.

Чу един от бандитите да казва:

— Какво ще правим сега с жената?

— Ще я заведем на боса — отвърна друг. — Отдавна й е хвърлил око.

Отново се разнесе всеобщ кикот.

По шума, който се чу, Ласитър разбра, че влачеха Шели. После стана съвсем тихо.

Всичко му изглеждаше като някакво чудо. Не можеше да допусне, че бандитите наистина бяха толкова тъпи, че не му пуснаха един куршум в главата поне от предпазливост.

Нямаше да се чуди, ако можеше да чуе какво казваше малко по-късно главатарят на негодниците, Чарлз Адамс, братът на съдията престъпник.

— Ласитър изобщо не е мъртъв. Сега ще следим какво ще предприеме. Само така ще можем да разберем какво иска този кучи син. — Негодниците се изсмяха. Шели Уинтърс също чу думите на главатаря. Обзе я вледеняващ ужас. Беше убедена, че от този момент нататък Ласитър е осъден на смърт. Срещу тази банда главорези той със сигурност нямаше никакъв шанс. — Наблюдавайте го! Ще се оттегля за малко с нашата лейди. И не желая да бъда обезпокояван, докато съм с нея.

Всички се изсмяха. Заеха удобни места наоколо, за да могат да наблюдават Ласитър от всички страни.

* * *

Ласитър притвори очи и се замисли. Трябваше да внимава само да не заспи, защото в такъв случай дишането му щеше да го издаде.

Не знаеше, че бандитите са получили заповед от главатаря си да го наблюдават, но разумът и интуицията му подсказваха, че в цялата тази история има нещо гнило.

След известно време дочу шепот в иначе дълбоката тишина наоколо. А после някъде в храстите сойката започна да надава предупредителните си крясъци.

Сега Ласитър беше напълно уверен: някои от неговите неприятели бяха някъде наблизо. Значи искаха да го наблюдават.

След всичко, което се беше случило, сигурно им се струваше заплашителен.

А този съдия, без съмнение, беше предрешен дявол. Иначе не би успял да се докопа до такава служба.

Бандата на Пумата имаше лош късмет, че напада точно влака, в който пътуваше Ласитър. Това му даде възможността да се натъкне на гореща следа, която иначе дълго трябваше да търси.

Ласитър още веднъж прехвърли всичко през ума си и веднага състави план.

Изстена продължително и се претърколи. Напрягайки сякаш последните си сили, седна, като държеше главата си с две ръце.

Негодниците не трябваше да забележат, че вече достатъчно се е съвзел. Трябваше да си мислят, че пред себе си имат един напълно съсипан човек, който вече не представлява никаква опасност за тях. Така накрая изненадата щеше да бъде пълна.

Четирите коня все така стояха край потока и кротко си пасяха. Още едно доказателство за това, че бандитите бяха наблизо и искаха да разберат какво ще предприеме Ласитър.

Въпреки това, защо не бяха взели конете със себе си? Или се чувстваха напълно сигурно, или бяха най-големите глупаци, с които Ласитър някога си беше имал работа.

Във всеки случай той беше готов сега да им изиграе театъра, който със сигурност очакваха да видят.

Със залитане се изправи на крака. Клатушкаше се насам-натам като човек, който не е с ума си, и подвикваше:

— Шели! Къде си, Шели? Шели! Обади се най-сетне! Какво стана тук?

Залитайки, се отправи към конете, като от време на време подвикваше името на Шели. В действителност беше наострил уши като котка и от слуха му не убягна как негодниците наоколо тихо се изсмяха.

Най-после стигна до първия от четирите коня и спря. Продължавайки да вика Шели, се хвана с две ръце за седлото му. В него, в специален кобур, беше пъхната една рязана карабина, а във всеки джоб — по два револвера.

Нарочно беше оставил револвера си на мястото, където бандитите го бяха ударили по главата. Само по такъв начин би могъл да приспи бдителността на тези негодници.

Държеше се с две ръце като пиян за седлото на пъстрия кон, като същевременно се стараеше да накара животното да отстъпи назад, така че в последна сметка Ласитър се оказа между четирите коня, които го скриха от погледите на бандитите.

После с отчаяна решителност се метна на гърба на пъстрия, който по време на цялата езда от Омаха дотук му се бе сторил най-жилав и най-повратлив.

Ласитър нададе оглушителен вик.

Великолепното животно препусна.

Останалите три го последваха, водени от вроденото стадно чувство, присъщо на всеки кон.

Ласитър се беше прилепил към гърба на животното, за да бъде възможно най-трудна мишена за противниците си. Но бандитите не откриха огън. Ласитър не подозираше, че Чарлз Адамс вече им е дал съвсем определени напътствия.

Чарлз Адамс… Мъжът от Бригада Седем нито веднъж досега не беше чувал името на този човек. Шели също не знаеше нищо за него.

Чарлз Адамс беше неизвестният двигател в тази дяволска игра, организирана от мнимия съдия Адам Прескот. Беше действал толкова майсторски, че до този момент дори тайните служби не бяха успели да влязат в дирите му.

Сега Ласитър имаше само една-единствена цел: да се отдалечи от противниците си, за да може да нанесе следващия удар.

Само че изненадата дойде от друга страна.

Едва изминал стотина метра, Ласитър чу изстрел. Той беше началото на една чудовищна схватка.