Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (4)

4.

Шели Уинтърс беше наблюдавана на всяка крачка от хората на големия съдия и задкулисен главатар на бандата Адам Дейвид Прескот. Неговият брат ръководеше тази акция — мъжът, който наричаше себе си Чарлз Адамс и за когото никой в Омаха и околността не знаеше, че е брат на съдията. Както никой не предполагаше, че в действителност съдията е просто един престъпник.

— Е, как стоят нещата? — попита съдията, когато брат му отново влезе в дома му, за да докладва.

Чарлз Адамс се ухили:

— Рибата налапа стръвта, братко — отвърна той. — Шели получи паричките и току-що влезе с тях в кантората на шерифа. Сега нашата Вълчица ще направи опит да се запознае с Ласитър. Любопитен съм да видя как ще реагира той.

Двамата братя зацвилиха от удоволствие и са затупаха един друг по раменете. Бяха твърдо убедени, че държат нещата в свои ръце.

Но скоро съдията отново стана сериозен.

— Ние май забравихме, че Ласитър е изпечен кучи син — предупреждаващо каза той. — Моето старо правило гласи, че човек никога не трябва да се радва предварително. Неслучайно този сатана успя да застреля двама от нашите хора във влака. А сега и Шейкли и Барник в града. И той успя да го направи, макар че Кар и Адлър бяха зад гърба му.

— Да, той наистина е сатана — потвърди братът на съдията престъпник. — Опасявам се, че би могъл да ни създаде още цял куп неприятности. Най-добре ще е, ако го очистим още тази нощ. И ще приберем петдесетте хиляди. Какво ще кажеш?

Прескот поклати глава:

— Не си обмислил нещата докрай, братко — каза със самочувствието на човек, убеден в своето превъзходство. — Първо — как мислиш да ликвидираш Ласитър?

— Неколцина маскирани мъже ще нахълтат в кантората. Ще изглежда така, сякаш хората на Ласитър са дошли, за да го измъкнат. Това лесно може да се инсценира с няколко указания. Естествено, няма да се размине без изстрели и някой куршум ще улучи Ласитър.

— Ами шерифът? Нали в момента е в затвора и играе карти с Ласитър? Каза ми, че знаеш това от разказа на един от заместниците му, който е в кръчмата. Или нещо не си разбрал?

Чарлз Адамс повдигна рамене:

— Поне така ми казаха моите хора. Но какво значение има това? Просто ще премахнем и шерифа.

Големият брат се усмихна съчувствено.

— Чарли, Чарли! — въздъхна той. — Можеш да се чувстваш щастлив, че ме има мен. Добре де, добре! — Той вдигна помирително ръце, когато видя, че Чарли е готов да избухне. — Разбирам, че не криеш зла умисъл. Но въпреки това имам цял куп възражения срещу твоя брутален план. В никакъв случай не трябва да убиваме Ласитър. Това би била най-голямата грешка, която можем да допуснем.

Чарлз Адамс, галено наричан Чарли от по-големия си брат, се усмихна предано.

— Обясни ми това по-подробно, Адам.

Мнимият съдия се усмихна снизходително и бащински потупа по-малкия си брат по рамото:

— Слушай внимателно, Чарли! Ще ти обясня всичко в най-общи линии, защото не ни остава много време. Шели няма да се бави дълго в кантората. И после твоите хора ще трябва да действат дяволски бързо. За нищо на света не бих искал да се откажа от тези петдесет хиляди. Още повече, че това е начин да принудим красивата Вълчица да падне на колене. Разбира се, ударът ще бъде болезнен за нея, но това няма да я съсипе. Затова съм подготвил много специален план. Слушай, братле… — И той със самодоволна усмивка заразказва какво е намислил.

* * *

Вероятно тази самодоволна усмивка би изчезнала начаса от лицето му, ако знаеше, че по това време трима мъже говорят за него. Това бяха тримата най-високопоставени босове на Бригада Седем: полковниците Карингтън, Уоруик и Стивънсън.

Бяха необичайно загрижени, защото междувременно по телеграфа бяха научили за всичко, което се беше случило в Омаха. Това беше истинско извънредно заседание. За тримата беше ясно, че най-добрият им човек, Ласитър, се намира в изключителна опасност.

— Трябваше да му кажем самата истина, джентълмени — каза полковник Рандолф Уоруик, който никога досега не се беше произнасял особено ласкаво за Ласитър. — По мое мнение допуснахме фатална грешка. Но за съжаление, сега вече не можем да върнем нещата назад. Бихме могли единствено да се опитаме така да насочим моментното развитие на събитията, че накрая всичко да завърши поне отчасти благополучно.

Двамата му колеги кимнаха в знак на съгласие.

— Само че той сега, за съжаление, е в затвора — промърмори Евърет У. Карингтън. — Там в никакъв случай не можем да се намесваме.

— Както гласят нашите инструкции — отбеляза Джордж Д. Стивънсън. — Трябва да се придържаме към тях. За жалост… — Те мълчаливо се спогледаха.

Действително засега не можеха да предприемат каквото и да било. Трябваше просто да чакат.

— Трябваше да го посветим в нещата — с горчивина каза полковник Карингтън. — Тогава той поне щеше да бъде предупреден.

— Това би било в противоречие с нашите предписания — отбеляза Уоруик. — Висшият принцип на Бригада Седем гласи, че никой не може да бъде признат за виновен, докато това не бъде доказано. А срещу съдията Адам Д. Прескот няма никакви доказателства. И в това е нашата голяма дилема. Изпратихме Ласитър в Омаха, защото се надявахме, че би могло да се стигне до решителен сблъсък.

— Та нали точно това се случи! — кипна Стивънсън. — Известно ли ви е всъщност какви биха могли да бъдат последиците?

Двамата му колеги кимнаха.

— Да, известно ни е — каза Карингтън. — Ако Ласитър няма късмет, може дори да бъде обесен. А ние не сме в състояние дори да си мръднем пръста за него.

— Наистина ли ще го отпишем? — с изумление попита Уоруик.

Другите двама мъже свиха рамене.

— Така гласят нашите инструкции — сподавено каза Карингтън. — Споразумяхме се за това преди доста дълго време. И Ласитър го знае. Той също взе участие в обсъждането на всички условия и ги прие. Всеки агент от нашата Бригада Седем го знае. Как иначе бихме могли да се борим така успешно с престъпността, ако нашите закони не бяха така строги? С изключение на малцината посветени, няма човек, който да знае, че Бригада Седем изобщо съществува. Тя е най-ефективното оръжие, което е било откривано някога в борбата с организираната престъпност. Тогава приехме Ласитър на работа при нас. Това е най-добрата стъпка, която сме правили някога. А…

— А ако той бъде обесен? — Рандолф Уоруик невъздържано прекъсна полковника. — Тогава ще останем с празни ръце, Карингтън.

Обикновено Карингтън беше онзи, който стоеше на страната на Ласитър. Но сега каза:

— Ще трябва да се примирим с това, приятели. В нашата борба нямаме право да се съобразяваме със странични обстоятелства. Дори да става дума за живота на Ласитър!

* * *

Ласитър играеше с шерифа на „двайсет и едно“, което по тези места наричаха „Блек Джек“. Играта протичаше изключително напрегнато. И двамата участници през цялото време поставяха всичко на острието на бръснача. Но играта беше такава, каквато трябва да бъде всяка игра. Двамата мъже се разбираха великолепно.

Ласитър не изпитваше вече ни най-малко опасение. Както и шерифът. Смехът му беше истинска прелест. С този човек наистина можеш да се спогодиш.

Той не беше единственият представител на закона, с когото Ласитър се бе разбирал. Истинско щастие беше, че съществуваха такива хора!

В очите на Ласитър те бяха солта на земята. За повечето от останалите представители на закона, каквито бяха например съдиите и адвокатите, той също не можеше да каже лоша дума.

Нямаше ни най-малка представа що за сатана е съдията Адам Д. Прескот.

Също така не можеше и да предполага, че Бригада Седем го бе изпратила в Омаха, за да задвижи един строго определен лост. Във всеки случай стратезите на Бригада Седем бяха имали съвсем други планове.

Сега Ласитър отново трябваше да разчита само и единствено на себе си. Но тъй като нямаше представа за истинското състояние на нещата, той, естествено, беше в добро настроение.

Същото можеше да се каже и за шерифа. В този момент той тъкмо раздаваше картите. За целта беше поставил малка масичка пред вратата на килията, през която Ласитър трябваше да се пресята, за да може да вдига картите си.

Докато раздаваше картите, шерифът бавно обясни:

— Ако зависеше от мен, Ласитър, още сега бих отключил кафеза и бих те пуснал да вървиш където пожелаеш. Според всичко, което ми разказа досега, действително става дума за изфабрикуван заговор срещу теб.

— Нали това казвам през цялото време — засмя се Ласитър. — Бандата на Пумата, Рос Ковънтри, за която ти разказа. Четиримата от Франклин стрийт бяха нейни членове, т.е. двама все още са. Би трябвало сега да разузнаеш кои са били приятелите на Шейкли и Барник.

— Нямаш ли желание да ми помогнеш? — попита шерифът и въпросът му прозвуча така, сякаш през цялото време беше мислил за това. — Ти си точно човекът, който ми трябва. Не искаш ли да ми помогнеш?

Ласитър като че ли се колебаеше:

— Знаеш, че пътувам по работа, шерифе — отвърна той. — Ако не пристигна достатъчно рано при хората, които ми трябват, ще изгубя маса долари.

Шериф Рос Ковънтри наля в чашите уиски от бутилката, която стоеше между картите върху малката масичка.

— Плюй на тези презрени пари! — изсумтя той. — Животът ти е по-важен от тях. Така или иначе, утре останалите главорези от бандата на Пумата пак ще се спуснат по петите ти. Още щом съдията Прескот те освободи.

— А дали ще го направи?

Ласитър се пресегна през решетката, вдигна чашата си и отпи. Отдавна можеше да надхитри белокосия шериф. Той седеше толкова близо до него, че Ласитър трябваше само да протегне ръка и да грабне револвера, който шерифът театрално беше оставил върху масата. Това трябвало да служи на голямото представление, бе обяснил той, след като бе стигнал до мнението, че се разбира с Ласитър много добре и че този човек е всичко друго, но не и опасен престъпник.

— Дали ще го направи? — промърмори шерифът. — За мен няма никакво съмнение. Прескот е прозорлив съдия. Лесно ще се убеди, че ти не си негодник. Освен това Канзас Пасифик ще застане зад теб. Те със сигурност не са забравили, че си ги предпазил от големи загуби.

Ласитър се засмя:

— Наистина ли мислиш така, Рос? Забрави ли, че бандитите ограбиха пощенския вагон?

— Въпреки всичко ти застана в защита на Канзаската тихоокеанска железница. Единствен в целия влак. Това беше смела постъпка, а те знаят как да изразят благодарността си. По дяволите, та ти си герой, Ласитър! Още ли не можеш да го проумееш? Затова съдията също ще застане на твоя страна. Няма да повярва на тези безсмислени брътвежи. Но след няколко часа ти сам ще се запознаеш с него. Тогава ще видиш що за човек е. Никога досега не се е впечатлявал от подобни обвинения. Ще видиш, Ласитър! А сега би трябвало лека-полека да свършваме. Един от моите заместници ще поеме смяната тук. Макар това всъщност да не е необходимо. Нямам желание да продължаваме с играта на карти. Докато заместник-шериф Майерс пристигне, бихме могли да поговорим. О, по дяволите! — Той хвърли поглед към джобния си часовник. — Вече е дванайсет и три. Пак ще трябва да дърпам ушите на Майерс. Само да се появи!

Беше готов с една цветиста ругатня, но се наложи да я преглътне, защото вратата се отвори. Обаче на входа се появи не очакваният заместник-шериф, а Шели Уинтърс.

— Какво правите тук, госпожице Уинтърс? — слисано попита шерифът и по този начин Ласитър веднага научи името на красивата жена.

Той си спомни, че вече я бе виждал. Това беше станало преди няколко часа, малко преди шерифът да го арестува. Макар че тогава беше все още замаян от силния удар по главата, нейната красота бе привлякла вниманието му. Мъж като Ласитър не можеше толкова бързо да забрави такава жена.

— Ласитър! — извика тя. — Горкият ми любим! Само какво са направили с теб! Вече си мислех, че ще те изгубя още преди да се оженим! Но сега вече всичко ще бъде наред. Обсъдих всичко със съдията Прескот. За това обаче ще поговорим по-късно. До един час ще бъдеш отново на свобода…

Тя се спусна към килията и вкопчи ръце в решетката, взирайки се настойчиво в очите на Ласитър. Но в погледа й се четеше и страх. Това, без съмнение, беше човек, изпаднал в голямо затруднение. Ласитър винаги бе притежавал тънък усет за подобни неща.

Тя протегна ръце към него през пръчките на решетката. В този момент шерифът сложи ръка на рамото й и внимателно я дръпна назад.

— Госпожице Шели Уинтърс — строго каза той, — в никакъв случай не мога да допусна подобен контакт със затворника!

Тя се обърна към него и го стрелна с поглед:

— Шерифе, аз имам изричното разрешение на съдията Прескот да посетя годеника си!

— Съжалявам, госпожице Уинтърс — каза с усмивка на помирение шерифът, който вече бе отдръпнал ръката си, — трябва да се придържам към предписанията, а те гласят, че затворникът няма право на непосредствен контакт със своите посетители. Но това се казва изненада! — Той погледна през рамото й към Ласитър. Затворникът имаше чувството, че е забелязал присмехулни пламъчета в очите на опитния шериф. Тази стара лисица — шерифът — отдавна беше прозрял какво се разиграва тук. — Ласитър, защо досега не си ми казал, че госпожица Шели е твоя годеница? Вместо това ми разправяш, че пътуваш по работа. Защо е тази загадъчност?

Ласитър се засмя:

— Не исках да причинявам неприятности на годеницата си, Рос — каза той. А после добави с упрек към Шели, която отново се бе обърнала към него: — Не беше необходимо да правиш всичко това, скъпа. Така или иначе, след няколко часа щяха да ме освободят. Вече беше безспорно установено, че съм действал при самоотбрана. О, Шели, май пак си се поддала на емоциите си! Ела, скъпа, искам да те целуна!

Тя не се поколеба нито за миг. Притиснала тяло плътно до решетката и протегнала ръце, тя целуна високия мъж с такава страст, че той почти повярва в истинността на нейните думи.

Ласитър вече не изпитваше абсолютно никакво желание да остане в затвора даже минута повече.

Все едно какви бяха плановете на тази възхитителна жена! Бяха му подхвърлили примамка, която той с готовност захапа като изгладнял вълк. Само че с тази разлика, че не ставаше дума да утоли глада в стомаха си. Освен това сега изобщо не беше гладен, защото шерифът Рос Ковънтри се бе постарал да му донесе направо царска вечеря, преди двамата да започнат играта на карти.

Каква нощ!

Ласитър плъзна ръце по раменете на Шели, а после незабелязано продължи надолу по стегнатата й гръд. И тогава усети, че тя крие под палтото си някакъв пакет, но не зададе никакви въпроси: другото го интересуваше много повече.

— Ти каза, че до един час ще бъда отново на свобода, Шели. Това е прекалено хубаво, за да бъде истина.

Тя се усмихна нежно. Лицето й почти се докосваше до неговото. Близостта й възбуждаше Ласитър.

— Споразумях се със съдията за размера на гаранцията — тихо каза тя. — Току-що набавих парите.

— Колко поиска той?

— Петдесет хиляди долара.

Ласитър я гледаше с изумление:

— Но това е безумие, Шели!

Тя поклати глава и дългата й руса коса се разпиля като грива по раменете:

— Това е моя грижа, скъпи. А сега потърпи още малко! Тогава най-после ще имаме възможност да се поздравим, както е прието между годеници.

На сбогуване тя го целуна още веднъж. После заяви на шерифа, че след половин час ще се върне с необходимата заповед за освобождаване, подписана от съдията, и изчезна.

Шерифът Рос Ковънтри напълни чашите:

— Пийни, приятелю! — каза той със зле прикрит гняв. — Това със сигурност ще ти дойде добре. След такава изненада! — Ласитър взе чашата си. — Няма защо да се преструваш пред мен, Ласитър — продължи шерифът. — А и не би могъл. Знам всичко за Шели Уинтърс, а ти — абсолютно нищо. Пък и откъде ли би могъл да знаеш, след като едва преди минути я видя за пръв път в живота си. Но — моите уважения — ти изигра ролята си направо великолепно. На твое място и аз бих постъпил така. Сега си се наточил като бръснач, а? Е, да, няма нищо чудно — при такава жена! Тя ще те измъкне оттук още щом внесе гаранцията при съдията. После ще изживееш рая на земята. А по-късно — най-вероятно и ада. Предупреждавам те, Ласитър: бъди нащрек! Шели Уинтърс не си поплюва. Там, откъдето идва, я наричат Вълчицата. Вече показа на някои мъже що е страх. Струва ми се, че вече се досещам защо иска да плати тази гаранция за теб. Прави го само от хладна пресметливост. Тя има нужда от първокласен мъж, който за нея би минал и през огъня. Откакто баща й не е вече между живите, тя си има известни неприятности. Разни типове се опитват да превърнат живота й в ад. Освен това е господарка на огромно ранчо в Южна Небраска. Земите на семейство Уинтърс се простират далеч нататък, чак до Канзас. Това е царство на добитъка, каквото има само в Тексас и може би в Ню Мексико. Ще има да се чудиш, когато видиш всичко това. Сега сигурно ще трябва да работиш за нея. В края на краищата, ти налапа стръвта, която тя ти подхвърли.

Ласитър кимна в знак на съгласие:

— Да, така е, Рос. Стръвта се казва Шели. И аз няма да пусна, можеш да бъдеш сигурен!

— Не забравяй за моето предупреждение, Ласитър. Ненапразно я наричат Вълчицата.

— А аз съм вълк! — самоуверено каза той.

— Вярвам на всяка твоя дума, Ласитър. Но ти…

Вратата се отвори. В светлия правоъгълник се появиха двама маскирани мъже, които се втурнаха към шерифа. Той посегна към револвера си, но в този момент острието на нож се заби в гърдите му.

Ласитър светкавично протегна ръка през решетката и грабна револвера на шерифа от масата.

Стреля като обезумял. Видя как двамата маскирани негодници един след друг потръпнаха и реши, че ги е улучил така, че те би трябвало да се строполят на пода. Но те не му направиха тази услуга. Изчезнаха от полезрението му като привидения. Невъзможно беше през решетката на килията да се прицели точно и да улучи на повече от пет крачки.

Ласитър изруга.

Шерифът лежеше пред малката масичка, а от гърдите му стърчеше дръжката на ножа.

— Рос! — отчаяно извика Ласитър. — Можеш ли да ме чуеш, Рос? Хвърли ми ключа, ако можеш! Чуваш ли ме, Рос?

Шерифът изстена. Беше ужасно.

Ласитър отмести масичката настрани, така че да може добре да види шерифа, който се бе строполил точно пред нея, когато бе направил опит да вземе револвера си.

Шерифът Рос Ковънтри извърна глава към Ласитър. На лицето му беше изписана горчива усмивка.

— Ще се опитам, амиго — изпъшка той. — Но скоро, така или иначе, ще дойде подкрепление. Сигурен съм. Майерс трябва да дойде всеки момент. Проклет заместник! Къде ли пак се е запилял? — С трепереща ръка той бръкна в джоба на якето си и пръстите му затършуваха за ключа.

Ласитър се взираше във вратата към кантората. И той като шерифа очакваше всеки миг да пристигне помощ.

Но нищо не се случи. Всичко оставаше тихо.

* * *

Неприятностите сполетяха Шели Уинтърс в мига, когато зави по улицата, която водеше към къщата на съдията престъпник.

Негодниците, които неочаквано я наобиколиха, не се церемониха дълго с нея. Тя усети пронизваща болка в тила и падна, свита на кълбо, в уличната пепел. Пъргави, обиграни ръце я пребъркаха и няколко секунди по-късно нападателят й намери това, което търсеше.

— Отнесете я при заместник-шерифа! — изсъска някой. — Когато след половин час се свести, в паниката си ще направи точно това, което очакваме от нея.

Всички наоколо се изсмяха. Двама мъже грабнаха Шели за раменете и краката и бързо я понесоха нанякъде. Останалите се отдалечиха с плячката в противоположна посока.

* * *

Когато Шели дойде на себе си, й трябваха няколко минути, за да подреди мислите и да мобилизира волята си.

Едва след това забеляза неподвижното тяло, което лежеше до нея на бледата лунна светлина. Тя го обърна по гръб и в следващия миг издаде съскащ и същевременно ръмжащ звук.

Убитият беше заместник-шерифът Майерс. Шели се огледа наоколо и бързо й стана ясно, че се намира на малката уличка точно до кантората на шерифа.

Тя отправи последен поглед на съжаление към мъртвия.

На него вече не можеше да се помогне, но тя си даде сметка, че сега други хора имат нужда от помощ и хукна напред. В следващите минути доказа, че неслучайно носи името си.

Вълчицата тръгна на лов.

* * *

Шерифът Рос Ковънтри се бе претърколил всичко на всичко три пъти, и то с цената на върховни усилия. Сега беше достатъчно близо до вратата на килията, за да може да подхвърли ключа на Ласитър.

— Късмет, амиго! — Гласът му вече само хъркаше. Ласитър хвана ключа през решетката. Трескаво отключи вратата. После коленичи до Рос Ковънтри, който се взираше в него с разширени от болка очи. — С мен… вече… е свършено — прошепна Ковънтри. — И те ще го лепнат на теб, амиго.

Ласитър разкопча ризата на шерифа, за да може по-добре да огледа раната.

— Не говори, Рос! — каза той. — Всичко ще се оправи. Къде има превързочни материали?

Шерифът се усмихна измъчено.

— В кантората… писалището… Но най-напред… намери оръжие… Тези главорези… пак ще дойдат…

Ласитър изтича в кантората, намери чанта с превързочни материали и взе със себе си един револвер, ловна пушка със сачми и една рязана карабина.

Когато отново коленичи до шерифа, видя, че краят на Рос Ковънтри наближава. Това изражение по лицата на умиращите беше познато на Ласитър.

Напразно беше донесъл бинтовете. Вече нямаше никакъв смисъл да вади ножа от гърдите на умиращия.

Рос Ковънтри отново отвори очи. Погледът му беше неестествено прояснен. Както и гласът му. Беше онова последно просветление, на което Ласитър често бе ставал свидетел.

— Бягай, Ласитър! — изхриптя той. — Бягай, преди да е станало прекалено късно!

Отекнаха стъпки. Първо в кантората, а после в коридора между килиите. В първия момент Ласитър импулсивно вдигна револвера си, но после го отпусна, когато видя, че е Шели.

Беше препасала върху палтото си колан с револвер, а в ръцете си стискаше пушка. Оръжията бяха на убития заместник-шериф.

— Така си и мислех! — през зъби каза тя. — Тази проклета банда не се спира пред нищо! — Беше потресена, но се стараеше да не го показва. Отдавна й бе станало ясно, че в такъв момент няма никаква полза от хленчене.

— Шели, добре е, че дойде — с последни сили изпъшка шерифът. — Съюзете се, вие двамата! Знам какво става с теб, Шели. Някои хора се опитват да те поставят натясно, а може би дори и да те унищожат. Както и теб, Ласитър. Сега изчезвайте, преди да е станало твърде късно! Те скоро ще дойдат. И ще ви обвинят за убийството на шериф. Вие нямате свидетели… — Главата му клюмна настрани.

Шериф Рос Ковънтри беше мъртъв.

Ласитър затвори очите му.

Шели Уинтърс гневно изсъска:

— Той е прав, Ласитър. Трябва да бягаме! Ако останем в Омаха, с нас е свършено. Тук има подмолни течения, които все още не познавам добре. Но смятам, че главатарят на бандата на Пумата живее тук, в този град. Ще се бориш ли заедно с мен, Ласитър?

Отвън се чуха стъпки. Отекнаха викове, от които можеше да се разбере, че Ласитър е избягал от затвора.

— Ще се боря на твоя страна, Вълчице! — каза Ласитър. — Да тръгваме!

Хвърлиха последен поглед към мъртвия шериф. После се втурнаха към вратата, свързваща затвора и кантората на шерифа. Едва бяха стигнали до нея, когато откъм улицата на кантората нахълтаха неколцина мъже.

Веднага започнаха да стрелят. Безогледно. Ласитър отвърна на огъня: нямаше друг избор — тук ставаше въпрос за оцеляване. Освен това той си даваше сметка, че тези негодници можеха да бъдат членове единствено на бандата на Пумата и бяха инсценирали целия този дяволски заговор.

Ласитър имаше чувството, че всичко това има някаква връзка с неговата мисия тук, и предположението му беше основателно.

Вярно беше също така, че противниците му бяха членове на бандата на Чарлз Адамс, а с това — и на бандата на съдията, който всъщност беше големият задкулисен бос.

Най-малко четирима мъже бяха улучени от изстрелите с двуцевната ловна пушка със сачми и всички с крясъци потърсиха спасение навън от кантората.

С един изстрел на револвера Ласитър угаси лампата на тавана и в кантората настъпи непрогледен мрак.

Отвън беше настанала невъобразима бъркотия. Ранените крещяха. Останалите бандити трябваше най-напред да обсъдят кое е най-доброто, което биха могли да предприемат сега.

В това отношение Ласитър нямаше какво да обмисля.

— Да изчезваме! — прошепна той на Шели. — През задната врата.

— Това е единственото решение — отвърна тя.

Двамата се промъкнаха през тесния коридор, който водеше към задния вход на сградата.

Скоро крачеха един до друг в мрака.

— Знам една конюшня на края на града — запъхтяно каза Шели. — След пет минути ще бъдем там. Собственикът е добър стар познат на баща ми. Ще ни даде най-добрите коне. Преди бандата да разбере какво става, ще сме изчезнали далеч на юг. Оставаш ли с мен, Ласитър?

— Аз ти обещах.

— В такъв случай отсега нататък си мой партньор и съдружник, Ласитър.

— Не звучи лошо — сухо каза той и двамата забързано продължиха нататък, към края на града.

Собственикът на конюшнята се казваше Куинси Стафърд. Имаше дървен крак. По-рано е бил един от най-верните и най-смелите бойци в ранчото „Уинтърс“. За ранчото „Уинтърс“ бе пожертвал и левия си крак и Джоузеф Уинтърс му се бе отблагодарил за това: беше се погрижил да му осигури ново препитание и Куинси се бе спрял на тази конюшня в Омаха.

Той не зададе излишни въпроси, когато Шели го измъкна от леглото. Куинси беше човек на действието. Избра им четири от най-добрите си коне и им помогна при оседлаването.

Докато оседлаваше своя кон, Шели накратко му разказа какво се бе случило.

— По дяволите! — изруга старият Куинси. — Сега остава само да се разбере кой е големият бос, който дърпа конците.

— Така е, Куинси! — гневно каза Шели. — А това бихме могли да разберем само ако сега успеем да им избягаме. Заедно с Ласитър ще се оттегля в моето ранчо. А после ще видим!

— Тя се метна на седлото, все още по рокля и палто, с препасан отгоре колан с револвера на убития заместник-шериф. — Бъди здрав, Куинси! Ако не се лъжа, скоро ще чуеш ехото от битката чак тук, в Омаха.

— Бъдете предпазлива, госпожице Шели. Имате си работа с банда главорези.

— Знаем това, Куинси — извика Шели Уинтърс.

После с Ласитър препуснаха в галоп и изчезнаха в нощта.

Вълкът и Вълчицата…