Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (2)

2.

Влакът пристигна в Омаха с тричасово закъснение. На гарата вече цареше голямо оживление. Разправяха се всякакви небивалици.

Ласитър напусна купето си и слезе от задната страна. Когато стигна до края на влака, се огледа и изчезна между няколко склада.

Беше почти напълно сигурен, че никой не го е забелязал, но за съжаление това беше заблуда. Имаше един дребен, кривокрак тип, който го беше видял и незабавно беше съобщил за това на четиримата мъже, които чакаха отвън пред гарата.

— Да не ми е името Дъкни, ако това не беше Ласитър — задъхано каза той. — След около пет минути ще бъде на Франклин стрийт. Ако побързате, все още можете да го пипнете, Шейкли.

— Отдавна знаем, че това е Ласитър, Дъкни — надменно промърмори Роб Шейкли. — Това е известно вече и на врабчетата по покривите. Къде мислиш, че ще излезе на улицата?

— Струва ми се, недалеч от магазина за фуражи — с усърдие отговори кривокракият Уили Дъкни. — Във всеки случай на негово място аз бих избрал този път, ако искам да изляза на Франклин стрийт, без да привлека излишно внимание. — Дъкни имаше славата на най-добрия шпионин в бандата, от която бяха четиримата мъже. По всичко личеше, че бяха опитни стрелци.

Роб Шейкли кимна на тримата си спътници:

— Ами да тръгваме тогава! Ще свършим бързо и безболезнено: обичайният номер с предизвикването. След няколко минути босът ще може отново да спи спокойно. Лий и Бил — вие ще нападнете от другата страна, ако Ласитър ни създаде неприятности. Но не ми се вярва, че ще се наложи да се намесите. Саймън и аз ще уредим всичко.

Лий и Бил изчезнаха с бързи крачки. Роб Шейкли и Саймън Барник бавно ги последваха на известно разстояние.

Шпионинът Дъкни изостана. Задачата му беше възможно най-бързо да предава необходимата информация на боса на бандата.

Сега Уили, изпълнен с напрежение, очакваше да види това, което по негово мнение щеше да се случи след няколко минути.

Беше му ясно, че на края на пътя щеше да остане да лежи един мъртъв Ласитър. Но Уили Дъкни тайно се надяваше, че при престрелката ще бъдат убити и някои от четиримата стрелци, или поне един от тези устати типове, които винаги гледаха на него като на нищожество.

Уили Дъкни би се зарадвал най-много, ако куршумите улучат главатаря на четиримата, а именно Роб Шейкли. Но и за другите също нямаше да му е жал.

В мислите си още отсега доволно потриваше ръце. За Ласитър не само беше чувал куп неща, но също така го беше виждал в действие. Беше преди доста време, но Дъкни си спомняше всичко толкова ясно, сякаш е било вчера.

Да, този Ласитър беше човек, с когото трябва да се съобразяваш. Неслучайно така се беше развилнял във влака. Големият бос на бандата побесня, както никога досега, когато му съобщиха какво се е случило, затова изпрати четирима от най-добрите си стрелци срещу Ласитър.

Но как щеше да свърши всичко? Напрежение завладя Уили Дъкни.

Ласитър подозираше, че сега разбойниците ще решат да си разчистят сметките с него. Но в същото време си мислеше, че свърталището на бандата не се намира в Омаха, както беше предполагал.

Нямаше чувството, че го наблюдават, когато премина покрай складовете до гарата и накрая излезе на Франклин стрийт. Познаваше Омаха от предишните си идвания и си спомняше, че Франклин стрийт винаги е била доста оживена улица. Но сега почти не се забелязваха хора.

Той излезе зад магазина за фуражи и пое наляво, след като още веднъж се огледа. Не откри нищо подозрително. Явно първоначалното му подозрение все пак се бе оказало безпричинно. Сега можеше съвсем спокойно да отиде в хотела си и да чака по-нататъшни указания. Все някога щяха да му изпратят тайно съобщение, каквато беше обичайната практика на Бригада Седем.

Но едва изминал десетина крачки, внезапно чу глас зад себе си:

— Хей, Ласитър! Спри се!

Той бавно се обърна.

От една странична уличка излязоха двама мъже. Веднага разбра що за типове са. Издаваха ги вървежът им и револверите в кобурите, закопчани ниско на бедрата.

— Стойте! — извика той, когато помежду им останаха двайсетина метра. — Какво искате от мен? — Но те се приближаваха.

Ласитър пусна на земята чантата си от непромокаемо платно и в същото време извади револвера. Тази игра му беше безкрайно позната. Вече неведнъж се бяха опитвали да го убият по такъв нагъл начин.

Шейкли и Барник — Ласитър не знаеше имената им — очевидно бяха изненадани. Бяха си представяли съвсем другояче развитието на нещата.

Но не беше ли Ласитър онзи, който пръв беше посегнал към оръжието? Това страшно опростяваше нещата. Самоотбрана! Наоколо имаше няколко души, които можеха да го потвърдят и бяха длъжни да го направят.

Револверите излетяха от кобурите.

Противниците бяха на малко повече от петнайсет метра, а това разстояние бе твърде голямо дори и за изпечен стрелец, ако искаше светкавично да изпрати куршума си в целта. Необходимо беше да се намира доста по-близо до противника си.

Понеже знаеше това, Ласитър беше поел инициативата. Беше действие при самоотбрана, но не за другите, а за него.

Револверите загърмяха, затрещяха и засвяткаха. За секунди сякаш пъкълът се отвори.

Ласитър видя как двамата мъже потръпнаха, а по свистенето на въздуха усети куршумите, които профучаха съвсем близо до него. Коленичи на мига — и това се оказа неговото спасение.

Но все още не беше в безопасност. Никой не го беше предупредил, но той го усещаше инстинктивно.

Вече изобщо не се интересуваше от Роб Шейкли и Саймън Барник. Хвърли се настрани, претърколи се и се приземи по очи в уличната пепел.

Вече видя двамата мъже и пламъчетата, проблясващи от дулата на револверите им.

Просто стреля, без да се цели много точно. Така или иначе не можеше да види много през облаците пепел.

Изобщо нямаше за цел да улучи. Щеше да бъде достатъчно да накара двамата негодници да побегнат. Така и стана. Изглежда, тези типове бяха изпаднали в паника. През стелещите се облаци пепел Ласитър видя как си плюха на петите и секунди по-късно изчезнаха като привидения.

Ласитър беше изпразнил и двата револвера. Да, и онзи, калибър 36, който беше извадил от кобура под мишницата по време на престрелката. Може би вторият револвер се беше оказал от решаващо значение.

Той си отдъхна, когато погледна към първите двама негодници. Те лежаха в пепелта и вече не мърдаха.

Не знаеше какво още щеше да го сполети. Иначе със сигурност нямаше да си отдъхне с такова облекчение…

* * *

Когато отекнаха изстрелите, Шели Уинтърс излезе от работилницата на шивачката.

С ужас видя как един мъж стоеше там и изваждаше револвер срещу други двама.

Без съмнение беше нападение. Защото той пръв извади оръжие, докато другите двама посегнаха към револверите си едва части от секундата по-късно. Значи мъжът пръв беше започнал престрелката.

Шели Уинтърс очаровано наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите й. Запомни всяка подробност. Никога досега не беше виждала подобно нещо. Преди всичко я впечатли начина, по който този мъж се бореше. Той като че ли не изпитваше никакъв страх. Как светкавично коленичи и спокойно се прицели, докато револверите на неговите противници вече трещяха! Това възхити Шели Уинтърс повече от всичко.

После тя видя как двамата се олюляха и се строполиха на земята, а тайнственият стрелец вече се бе хвърлил настрани и бе започнал да стреля с два револвера едновременно по някаква цел, която Шели Уинтърс не можеше да види.

Настана тишина. Стрелецът се изправи на крака. Шели се учуди, че той все още можеше да стои, защото до този момент си беше мислила, че също е ранен. Но както изглежда, беше жив и здрав.

В този момент Франклин стрийт се изпълни с хора. Появиха се сякаш от нищото и наобиколиха непознатия, който тъкмо беше отишъл до двамата неподвижно лежащи мъже и ги оглеждаше.

Кати Брукс, шивачката, изхвръкна от работилницата си.

— О, господи, госпожице Уинтърс! Какво става? — възбудено попита тя. — Видяхте ли?

— Знам толкова малко, колкото и вие, госпожо Брукс — някак отнесено отвърна Шели Уинтърс. — Стрелбата започна в момента, когато излязох на улицата.

— И? Страшно ли беше?

— Доста страшно, госпожо Брукс. — Шумната тълпа пречеше на двете жени да разберат какво става нагоре по улицата. Чуваха се само заплашителни викове, в което се споменаваше „бесене“. — Бих предпочела да видя това отблизо — енергично каза Шели Уинтърс. — Трябва да знам какво всъщност се е случило. — Тя решително се запъти натам.

— За бога, госпожице Уинтърс! — извика шивачката. — Не се излагайте на излишна опасност!

Шели Уинтърс хвърли поглед през рамо и се усмихна:

— Не се безпокойте за мен, госпожо Брукс. Мога да се оправям в подобни ситуации.

Това беше непонятно за Кати Брукс. Навярно би могла да го разбере, ако знаеше, че Шели Уинтърс е много особена жена. Там, на юг, я наричаха Вълчицата…

* * *

За около минута Ласитър се оказа заобиколен от тълпата, всъщност би могло да се каже — обкръжен. В никоя посока нямаше изход. Никаква възможност за бягство.

Но той и нямаше намерение да бяга. Беше защитил живота си от неколцина негодници — това беше всичко, което бе направил.

Първите заплашителни викове се надигнаха и бяха подети от останалите:

— Той уби Шейкли и Барник!

— Нападна ги безпричинно!

— Да, напълно безпричинно! Видях всичко!

— Аз също! Аз също!

— Този човек е опасен убиец! Такива типове би трябвало да бъдат бесени на място.

— Но във влака той се би срещу бандитите! — извика някой отзад. — Забравихте ли това? Преди половин час вие го поздравявахте.

— Кой знае защо го е направил! — обади се друг. — Сигурно е искал да спечели одобрение.

— Правилно, Хенри! — отекна от друга посока — Ясно е, че този тип има какво да крие.

— Той е един изпечен негодник!

— Може би той самият е искал да пипне парите! — обади се друг глас. — А другите бандити само са му попречили. И той си е отмъстил за това.

Колко бързо може да се променя хорското мнение.

Ласитър стоеше със скръстени ръце и безизразно лице. Над него надвисваше страшна буря, но той беше уверен, че ще я преживее.

В края на краищата, Омаха беше сравнително голям град с около пет хиляди жители и тук законът вече беше успял да се наложи. Мъжът от Бригада Седем се намираше в положение, съвсем различно от това, в което би се намирал, ако стоеше в центъра на разгневена тълпа в някое от онези малки градчета на запад, в които, повече или по-малко, закони нямаше. Там би трябвало да предполага, че на бърза ръка ще бъде обесен на най-близкия клон.

Колко много може да се заблуждава човек! Ласитър разбра това още в следващите минути.

Крясъците около него ставаха все по-оглушителни, а споровете около неговата личност — все по-разгорещени.

Най-накрая виковете заглушиха гласовете на онези, които бяха застанали на негова страна. Груби ръце вече посягаха към него и трябваше да понесе първите юмручни удари.

Но той също удряше:

— По дяволите! — изрева. — Да не би всички да сте си изгубили ума? Какво ви става? — Същевременно със светкавично бързи и точни удари просна на земята първите трима нападатели. После хвана с две ръце друг мъж, вдигна го високо над главата си и го запрати в тълпата. — Опомнете се най-после, хора! — отново изрева той.

Сграбчи един гражданин, или какъвто беше там мъж, и го използва като жив снаряд. Следващият успя да хване за ръцете и се завъртя в кръг заедно с него, използвайки жертвата си като жив боздуган. Събори на земята някои от стоящите наоколо, а други отблъсна назад.

Това продължи няколко минути. Ласитър се биеше като разярен лъв срещу глутница чакали. За страничните наблюдатели гледката беше впечатляваща.

Особено за Шели Уинтърс.

Сърцето й лудо туптеше от радост: та това беше точно мъжът, когото търсеше цяла вечност! Трябваше да спечели този непознат за себе си. Би бил единственият подходящ за нея партньор.

Само че най-напред той трябваше да се измъкне от този пъкъл! Шели Уинтърс се съмняваше в това. Мъжете от нейното ранчо трябваше да бъдат тук сега. Всички до един бяха железни момчета. По заповед на Шели биха се включили в схватката, заставайки на страната на Ласитър.

Ласитър не знаеше нищо за жената, която в този момент му се възхищаваше като на герой от древността. Имаше друга работа.

Беше изпълнен с дива ярост, каквато отдавна не го беше обземала. Тези безумци наоколо! Какво си въобразяваха? О, по дяволите! Нямаше ли закон тук? В голям град като Омаха обикновено имаше не по-малко от дузина представители на властта. А поне един от тях трябваше да е чул глъчката на Франклин стрийт!

Ласитър вече сериозно си мислеше дали да не извади двата револвера и да даде няколко предупредителни изстрела, но си спомни, че след престрелката не беше заредил оръжията си, а освен това не беше за препоръчване да използва огнестрелно оръжие само за сплашване. Можеше да бъде погрешно разбран.

Някои хора само чакаха удобен повод, за да го отпратят на оня свят. Във всеобщата суматоха никой нямаше да проверява дали оръжията му са били заредени. И едва когато той бъде убит, всичко щеше да бъде преиначено за успокояване съвестта на убийците. И всеки тук на улицата щеше да потвърди, че Ласитър не само е налитал като разярен вълк, но и че е искал да убие невинни хора.

Но в следващия момент Ласитър вече не можеше да мисли за това. Рязък удар се стовари по тила му и пред очите му притъмня.

Не помнеше нищо от това, което после се случи с него.

* * *

Шерифът на Омаха се появи, придружаван от двама свои заместници. Суматохата бавно заглъхваше.

Последваха обичайните въпроси и отговори, които дори привидно безучастната зрителка Шели Уинтърс също бе очаквала. Та тя самата също беше видяла, че Ласитър пръв беше извадил оръжие, когато другите двама мъже бяха тръгнали към него. И така, нямаше никакво съмнение в това, че Ласитър не е действал при самоотбрана. Тя се изкушаваше от мисълта да си пробие път напред и да направи лъжливо изявление в полза на Ласитър. Но се отказа.

Семейство Уинтърс наистина живееха доста по-нататък на юг, но и тук, в Омаха, не се ползваха с особено добро име. А шерифът сигурно би надушил нещо в нейното изявление. Ако пък късметът й изневереше, в последна сметка можеше да получи дори наказание за лъжесвидетелство. Предпочиташе да не рискува. Със сигурност имаше и други пътища да помогне на Ласитър да се измъкне от задънената улица.

Тя видя как Ласитър се изправи на крака и един от заместник-шерифите му сложи белезници. После чу шерифът да казва със строг глас:

— В името на закона…

Шели Уинтърс продължаваше да стои, след като Ласитър беше отведен. Едва минута по-късно тя се обърна и като в транс закрачи надолу по улицата, за да се прибере в хотела си.

Мислите й се въртяха единствено около Ласитър…