Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (10)

10.

На сутринта Адам Дейвид Прескот изглеждаше състарен с години. Цяла нощ не бе затварял очи. Когато получи съобщението за смелото нападение на Ласитър, едва не изпадна в пристъп на ярост. Но като съдия трябваше да запази самообладание. Никой не трябваше да се усъмни, че се е поддал на личните си чувства.

Единственият човек, на когото се бе доверил, беше в ръцете на Ласитър. Не искаше да мисли какво би станало, ако проговореше. Всичките му усилия щяха да отидат по дяволите.

Прескот изпадаше в ужас от тази мисъл.

Искаше му се да сложи край на всичко и да изчезне.

Или да се престори на болен и да предостави случая на друг съдия?

После да подреди личните си дела, да се оттегли от поста „по здравословни причини“ и да се откаже от по-нататъшна кариера. Притежаваше достатъчно пари. Оставаше само проблемът с Уилсън. Той беше единственият човек, който знаеше тайната на Прескот.

Ами Ласитър? Ами Вълчицата Шели Уинтърс?

Какво знаеха тези двамата?

Прескот почти обезумяваше от неизвестността.

А Уилсън със сигурност щеше да си развърже езика, ако разбереше, че Прескот малодушно е напуснал потъващия кораб.

Нямаше избор. Трябваше да продължи играта. А това означаваше да нападне с изключителна жестокост. Едва когато всички свидетели бъдат мъртви, би могъл отново да намери спокойствие.

Той заповяда да се извикат мъжете, на които бе раздал маршалски значки. Бяха трийсет. Прескот държа реч, която въодушеви всички.

Никой нямаше представа що за човек беше съдията Прескот в действителност. Бяха смятали Чарлз Адамс за главатар на бандата на Пумата и знаеха, че след смъртта му неговият приятел Хенри Уилсън беше заел мястото му. Той им беше казал, че сега пред тях стои единствената задача да ликвидират сатаната на име Ласитър. Когато приключат с него, ще си поделят парите, които бяха плячкосали досега. Всеки щеше да получи доста тлъст дял от плячката.

Уилсън беше казал, че това ще стане в името на закона — защото съдията Прескот е на тяхна страна — този глупак, който ги закриля, без да подозира нищо.

Бандитите смятаха, че съдията също така не знае, че Уилсън е новият главатар на бандата на Пумата, и си мислеха, че Уилсън е единственият човек, на когото е известно скривалището, в което бе плячката. Единственият, който би могъл да подели помежду им чувалите с долари.

Ако Уилсън умреше, всичко щеше да бъде изгубено.

Така че трябваше да направят всичко възможно, за да го спасят.

Мъжете бяха дълбоко впечатлени, когато съдията Прескот извика:

— И сега този сатана Ласитър с брутално насилие разруши мирния ни живот. Той е негодникът, който от самото начало искаше да забогатее по нечестен начин. На Франклин стрийт той застреля мъжете, които се опитаха да му потърсят сметка за дръзкото нападение на железницата, а после пречука почтения шериф Ковънтри, който бе попаднал на следите му. Поради никому неизвестни причини новата господарка на ранчото „Уинтърс“ му помогна и го подслони. Никой от нас не знае каква е причината за странното поведение на госпожица Уинтърс, но предполагам, че Ласитър я изнудва по някакъв начин. Това обаче са само предположения. Единствено сигурен е фактът, че Ласитър е най-големият от всички престъпници, които някога са всявали страх по тези земи. Той е човекът, на когото трябва да се потърси сметка. И затова настоятелно ви призовавам да не стреляте по госпожица Шели, каквото и да се случи. По мое мнение тя не е престъпница, а една невинна жертва, на която ние с всички сили трябва да се опитаме да помогнем.

Надигнаха се одобрителни възгласи. Дори шерифът Джон Мейсън беше развълнуван от този пламенен апел. Той излезе напред и стисна ръката на съдията.

— Благодаря ви, господин Прескот! — гласът му отекна наоколо. — Вие правилно сте преценили ситуацията. Смея да твърдя това, тъй като нашият град граничи непосредствено с областта на ранчото „Уинтърс“ и тъй като аз самият познавах много добре бащата на Шели. Затова аз също съм сигурен, че този сатана Ласитър изнудва горката Шели. Сега всички ние трябва да обкръжим ранчото, да заловим Ласитър и да го изправим пред съда, за да могат да излязат на бял свят всичките му престъпления. Аз ще се присъединя към вас, когато потеглите с маршалите си, господин Прескот. И съм сигурен, че още много мъже от нашия град ще бъдат готови да се присъединят. Чухте ли думите ми, мъже от Сиуърд?

Въодушевени викове се надигнаха в утринта. Междувременно пред хотела се бяха струпали много любопитни.

Някои мъже вече се втурнаха да вземат конете и оръжията си.

Когато след половин час потеглиха на юг, отрядът наброяваше около шестдесет души. А съдията и шерифът яздеха начело.

Съдията Прескот се чувстваше притеснен. Беше свързано не само с преумората му. Непрекъснато си мислеше за това, че в един момент този доблестен шериф би могъл да обърка непоправимо сметките му.

Вече беше изпратил съобщение на губернатора. В него Прескот молеше за подкрепа от доброволните отряди, а в случай на нужда — и от армията.

Но той се надяваше, че ще успее да се справи само с помощта на хората си. Беше уверен, че ще му се удаде така да предизвика Шели и Ласитър, че да не им остане никакъв друг избор, освен да се защитават с всички сили и изключително ожесточение. Щеше да се разрази безпощадна битка, която нищо нямаше да може да спре.

А когато Вълкът и Вълчицата бъдат убити, за съдията Адам Дейвид Прескот нямаше да съществуват никакви притеснения.

Оставаше само Уилсън.

Този проклет глупак!

Как можеше в такава ситуация да се поддаде на инстинктите си! Това беше проява на лекомислие.

За съдията беше ясно, че ще трябва да се раздели с Уилсън, щом веднъж цялата история приключи. Един куршум щеше да сложи точка на всичко.

Но може би и другият му план щеше да успее.

Прескот беше изпратил напред шестима мъже. Шестима души, за които знаеше, че винаги са били безусловно предани на брат му Чарлз, а по-късно и на Хенри Уилсън. Настойчиво им беше внушил, че пътуват с изключително важна тайна мисия, за която никой, освен тях, не трябва да научава.

Това бяха шест изключително опитни момчета. Но и те също нямаха никаква представа кой всъщност е съдията.

По такъв начин събитията поеха по начертания от съдбата път. Животът на Ласитър и Шели Уинтърс висеше на косъм.