Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (3)

3.

Шерифът стоеше пред вратата на килията на Ласитър и настойчиво се взираше в лицето на затворника:

— Нещата не изглеждат добре, Ласитър — сухо каза той. — Всички свидетелски показания говорят против вас. Нападнали сте Робърт Шейкли и Саймън Барник и без предварително да ги предупредите, сте открили огън по двамата.

Ласитър лежеше на нара, кръстосал ръце под главата си. Все още чуваше жужене на оси в главата си.

— И никой не е видял другите двама негодници, така ли, шерифе? — гневно попита той. — Дявол да го вземе, та те бяха четирима хладнокръвни наемни убийци! Шерифе, вие ми изглеждате умен човек. Трябва ли да продължа да ви обяснявам? Това беше опит за отмъщение заради историята във влака. Бандитите искаха да си отмъстят, че застрелях двама от техните хора.

— Ако това е вярно, значи вече са станали четирима — сухо отвърна шерифът. — Но не ми се вярва, че Шейкли и Барник са били в прословутата банда на Пумата. Вече направих известни проучвания. Никога не е съществувала връзка между тях и двамата мъртви бандити от влака.

— Кои бяха двамата, шерифе?

— Това няма особено значение — недружелюбно отвърна шерифът. — Впрочем аз самият също не знам много за тях, освен че Шейкли е имал ферма и че Саймън Барник е работил при него. Доколкото зная, никога досега не са се провинявали в нещо, а ако са имали някакви афери с жени или на игралната маса, това във вашия случай няма никакво значение, Ласитър. Съдът изобщо няма да се заинтересува. Но вие трябва да сте познавали двамата, Ласитър.

Ласитър наостри уши:

— Как стигнахте до този извод, шерифе?

— Свидетелски показания, господине.

— Хм, това е много интересно. Какви са тези свидетели?

— Попитайте съдията — хладно отвърна шерифът. — Не съм упълномощен да ви дам информация по този въпрос. Утре сутринта ще ви отведат при него. Имате ли някакви други въпроси или особени желания, що се касае до храна или напитки? Вие, разбира се, знаете, че имате право на всички удобства, докато срещу вас все още не е отправено официално обвинение. И докато можете да плащате. Знаете това, нали, господин Ласитър?

Ласитър се ухили:

— Ето ви сто долара предплата. Срещу тях бих искал да получа добра храна и бутилка вино. Не, почакайте! Бутилка уиски също няма да ми навреди. И донесете колода карти! Може би ще ми помогнете да убия част от времето. Какво ще кажете, шерифе?

— Хм, всъщност защо не?

Ласитър за пръв път го видя да се усмихва и това беше добър знак.

* * *

Докато Ласитър започваше първата игра на карти, Шели Уинтърс влезе във великолепната голяма къща на съдията Адам Д. Прескот. Шели беше приета в огромния салон от един достолепно облечен иконом, който беше много любезен и дружелюбен. Когато тя изрази желанието си да разговаря със съдията, икономът я заведе в един малък салон за гости и й предложи да се настани удобно, докато чака господин Прескот да я приеме. В момента той имал посетител, който обаче нямало да остане още дълго.

Шели Уинтърс благодари по същия любезен начин. Веднага след това пристигна един облечен в ливрея слуга и я попита за желанията й.

Икономът съобщи на господаря си за посещението. Адам Дейвид Прескот беше видимо изненадан:

— Съобщете на дамата, че след десет минути ще бъда на нейно разположение.

— Много добре, сър.

Съдията Адам Д. Прескот и другият мъж се спогледаха многозначително.

— Я гледай ти, Чарлз — каза Прескот на госта си. — Какво ли ще иска от мен Шели Уинтърс така неочаквано? Дали е дошла, за да ми предложи да сключим мир?

Чарлз коварно се засмя:

— Почти бих могъл да се досетя, Адам — отвърна той. — Но все пак нека я оставим да ме изненада.

Съдията сбърчи чело:

— За какво се досещаш, Чарлз? Знаеш колко много ненавиждам подобно потайничене. Хайде, изплюй камъчето най-после!

Чарлз повдигна рамене:

— Добре тогава, Адам — каза той след кратко колебание. — Само че преди това ми обещай, че няма пак да ме наречеш глупак, ако се окаже, че съм се заблудил.

— Обещавам ти, Чарлз.

Чарлз си наля още едно шери и отпи глътка. После важно каза:

— Струва ми се, че е свързано с Ласитър.

— С Ласитър ли? Абсолютно невъзможно е тя да го познава.

— Но сега тя го познава, Адам — усмихна се Чарлз. — Случайно я наблюдавах, когато стоеше на Франклин стрийт, докато нашите хора се опитваха да си разчистят сметките с него.

— Наблюдавала е престрелката?

— Поне една част от нея. Шели тъкмо излизаше от шивашката работилница, когато нашите хора нападнаха Ласитър. Не ми се вярва да е видяла всичко от самото начало. Би могла само да види, както и всички останали, как Ласитър нападна нашите мъже и пръв извади оръжие.

— Не нашите хора, Чарлз — коригира го съдията с вдигнат показалец. — Твоите хора, Чарлз! За всички акции ти единствен носиш отговорност.

Чарлз махна небрежно:

— Добре де, Адам. Не се горещи толкова. Няма защо да се страхуваш, че някой може да спомене името ти. Ако наистина някога стане провал, ще мълча като гроб. Няма защо да се страхуваш за себе си. При условие, че ще ме спасиш от бесилката, ако наистина нещо се пропука.

— Какво може да се пропука?

— Това искам да кажа и аз, Адам! — ухили се Чарлз. — Организирал съм всичко толкова добре, че човек никога не би успял да разкрие тайната ни. Но сега трябва да тръгвам, Адам. Ти сигурно изгаряш от нетърпение да разговаряш с вечерната си посетителка.

Двамата се надигнаха от тежките кресла.

— Да, наистина изгарям от нетърпение — призна съдията. — Само че набързо ми кажи защо смяташ, че посещението на Шели Уинтърс би могло да има нещо общо с Ласитър?

— Най-общо казано, Адам, това е само предчувствие — каза Чарлз. — Обаче… тя ми изглеждаше така, сякаш току-що се е влюбила.

— Шели да се влюби? — недоверчиво попита съдията, поклащайки глава. — И при това в някакъв съвсем непознат мъж? Точно Вълчицата? Не мога да повярвам, Чарлз. Вълчицата… — Той отново поклати глава.

— Струва ми се, че Ласитър е вълк, Адам. Двамата биха си подхождали добре. В очите на Шели имаше нещо, което ме накара да се замисля. Но ти съвсем скоро ще разбереш. Всичко хубаво, Адам…

Веднага след тези думи Чарлз изчезна от големия салон през една странична врата.

Съдията Адам Д. Прескот позвъни на иконома:

— Покани госпожица Уинтърс да влезе, Джеймс. И се погрижи никой да не ме безпокои, докато разговарям с нея.

— Разбира се, сър.

Няколко минути по-късно Шели Уинтърс стоеше срещу съдията Адам Д. Прескот. Отново си спомни, че баща й винаги беше твърдял, че Прескот е мръсник и когато един ден тя сама поеме в ръцете си управлението на ранчото „Уинтърс“, да не забравя това.

Бащата на Шели беше умрял преди половин година и тя бе решила да се съобразява с неговите предупреждения. Но ето че сега положението коренно се бе променило.

Съдията Адам Д. Прескот й се усмихваше лъчезарно. Протегна двете си ръце към нея за поздрав.

— О, госпожице Уинтърс! — прекомерно възторжено каза той. — Каква чест е за мен да ви посрещна в моя дом. И каква радост! Допреди няколко минути дори не знаех, че отново сте в Омаха. Но, моля ви, седнете! Може ли да ви предложа нещо? Може би чаша шери?

— О, да, много благодаря, сър — учтиво каза тя и седна в едно от огромните кресла, където се почувства много, много малка. — Доброто шери е сред любимите ми питиета.

Той с усмивка наля до средата две чаши.

— Значи в такъв случай имаме еднакъв вкус, госпожице Уинтърс. — Съдията галантно сложи чашата пред нея и седна насреща й. — За ваше здраве, госпожице Уинтърс!

Отпиха от шерито.

Шели не можеше да понася съдията. Изглеждаше й прекалено внимателен и любезен. Но тя се усмихваше:

— За ваше здраве, сър.

Той запали пура. През пламъчето от кибритената клечка я наблюдаваше изпитателно, но запазваше приветливото си изражение.

— Да бъдем съвсем честни, госпожице Уинтърс. За мен беше огромна изненада, че сте намерили пътя до дома ми. След смъртта на баща ви се боях, че сте поели ръкавицата, която аз навремето в престараването си му хвърлих.

Тя поклати глава и каза сериозно:

— Аз нямам нищо общо с враждата помежду ви, сър. Дори имах намерение да постигна споразумение с вас за онова парче земя край потока Севън форк.

— Това отдавна е и мое намерение, госпожице Уинтърс. Вие сама знаете, че направих повече от добро предложение на баща ви. Сега се радвам, че дойдохте, за да можем най-после да поговорим за всичко.

Тя отново поклати глава:

— Не съм тук заради това, сър. Става дума за друго. За една молба, така да се каже.

Съдията великодушно разпери ръце:

— Не се стеснявайте, госпожице Уинтърс. Може ли да ви наричам „госпожице Шели“? Разкрийте без заобикалки какво ви тежи на сърцето!

„Проклет кучи син! — помисли си Шели и сведе поглед. — Изобщо не ми харесват твоите превземки. Но това няма да има никакво значение, ако с твоя помощ мога да получа Ласитър.“

А Адам Д. Прескот си мислеше: „Ти съвсем заслужено носиш името, което са ти дали хората. Да, ти действително си вълчица. Виждам как дебнеш. Затова и свеждаш поглед, за да не видя издайническите вълчи пламъчета в очите ти. Но аз съм опитен ловец, Вълчице. Никога няма да успееш да ме заблудиш!“.

— Става дума за моя годеник, сър — със запъване каза тя. — За мъжа, когото обичам повече от всичко и който би трябвало един ден да стане баща на децата ми! О, сър, това е дълга и заплетена история. Аз… аз не знам дали вие изобщо ще можете да проявите съчувствие. О, господи…! — Привидно разстроена, тя захлупи лицето си в шепи. — Моля ви да се отнесете с разбиране към моето положение, сър! — Тя криеше лицето си с ръце и хлипаше. Правеше го забележително естествено.

Адам Д. Прескот се усмихна цинично. В главата му вече назряваха пъклени планове. Щеше да се престори, че й е повярвал, за да я заблуди. Все някога ще му падне в ръцете. И тогава мрежата около нея ще се затегне.

„Почакай, Вълчице! Скоро ще ми паднеш!“

— Аз проявявам разбиране за всичко, госпожице Шели — благо каза той. — Грижите на моите ближни са и мои грижи. Само че сега най-напред ми разкажете всичко. За кой мъж става дума? Как изобщо бих могъл да ви помогна? Ако това е във възможностите ми, аз, естествено, ще направя всичко, което е по силите ми.

Хлипането на Шели затихна. Всеки друг сигурно би се хванал на въдицата й. Но не и Адам Д. Прескот, съдията, който в действителност беше престъпник — позорно петно за тази почтена професия. Но такива черни овце се срещат навсякъде. Това никога не може да бъде избегнато, каквито и предпазни мерки да са предвидени в закона.

А тук, в така наречения „див“ Запад, мъже като Прескот особено лесно успяваха да се докопат до подобни длъжности. Трябваше само да се държат подобаващо.

Разбира се, искаше се и нужната доза интелигентност, а нея Адам Д. Прескот без съмнение притежаваше. Както и необходимия опит, за да успее да прозре мислите на Шели Уинтърс.

Тя бавно свали ръцете от лицето си и измъчено се усмихна.

— Наистина ли ще ми помогнете, господин съдия?

— Ако е във възможностите ми — увери я той.

Тя още веднъж пое дълбоко дъх. После се напрегна:

— Става дума за… Ласитър!

Той се престори на изненадан:

— Мъжът, който е в затвора?

— Да, за него ви говоря, сър. — Тя се чувстваше съвсем малка и смирена. Би направила всичко, за да освободи Ласитър. Дори би легнала с Прескот, ако би могло да й помогне по някакъв начин.

Но на съдията и през ум не му минаваше това.

— Хм — изсумтя той, — проблемът наистина е сериозен. Шерифът вече ми съобщи всичко. Според показанията на очевидците той е застрелял двама души на Франклин стрийт.

— Беше самоотбрана, господин съдия.

— Все още нямам право да се произнеса за това.

— Аз бях наблизо, сър. Първоначално исках да го посрещна на гарата, но когато влакът закъсня, си помислих, че бих могла да посетя шивачката си. Там чух, когато влакът пристигна. Отново тръгнах към гарата. Когато излизах от работилницата на шивачката, видях Ласитър да идва. Той ми махна с ръка. Но точно тогава неочаквано се появиха тези двама мъже. Те подвикнаха нещо на Ласитър и веднага след това отекнаха първите изстрели. Двама срещу един, господин съдия. Какво друго би могъл да направи моят годеник в случая?

Адам Прескот полагаше усилия да остане сериозен. Би трябвало да я попита откога впрочем е сгодена за Ласитър, но се отказа. Предпочете да се преструва, че вярва на всяка нейна дума.

— Разбира се, вашите показания представят нещата в съвсем различна светлина — каза той.

Всъщност изобщо нямаше право да прави такова изявление и той го знаеше, защото имаше опит в правораздаването. Като съдия нямаше право преди процеса да се произнася по някаква присъда или по някакъв начин да позволи да му бъде оказано влияние. Но по изражението на Шели разбираше, че тя няма никакво понятие от това. А и откъде ли би могла да знае? На Прескот също му бе трябвало дълго време да придобие тези познания чрез самообразоване. Естествено, той знаеше далеч по-малко от дипломираните юристи, но тук, сред тези повече или по-малко прости хора, това изобщо не се забелязваше.

— Да, ако погледна на нещата от този ъгъл, вероятно бих могъл да ви дам известна надежда.

Сърцето й затуптя от радост. Шели не си беше представяла, че нещата могат да се уредят толкова леко.

— Наистина ли мислите така, сър? — развълнувано попита тя.

Прескот важно кимна:

— Разбира се, мила моя — каза той и свойски й намигна. — Има някои параграфи, които неспециалистите, естествено, не знаят — не биха могли да ги знаят, защото не са следвали право като мен. Показанията на един-единствен свидетел са достатъчни, за да оборят показанията на останалите. И за да бъдем честни, Шели — той се наведе напред и се усмихна хитро, — аз също не споделям мнението, че вашият годеник е виновен. Но все пак присъдата зависи от съдебните заседатели и ако те решат, че е виновен, моите ръце са вързани. Би могло само… — Той стана и известно време крачи напред-назад.

Изпълнена с напрежение, Шели го наблюдаваше. Вече почти не изпитваше недоверие и погнуса към него.

Колко отзивчив човек беше той! Всъщност едва ли би могъл да бъде толкова лош, както винаги беше твърдял баща й.

Тя се стегна. Не, по дяволите! Сега не трябваше да става сантиментална! Стори й се, че отново чува гласа на баща си: „Пази се от него, Шели! Той е лисица по рождение. Винаги ще се опитва да съсипе семейство Уинтърс. Пази се от него, Шели!“.

Съдията се спря пред нея. Беше приключил с разходката си из стаята.

— Изход има, Шели — съзаклятнически тихо каза той. — Само че мога да се изложа на много голяма опасност. Бих могъл да уредя вашият годеник да бъде освободен още тази вечер, но при определени обстоятелства… Моля ви, не ме разбирайте погрешно, Шели. Като съдия аз имам възможност да освобождавам подследствени. Но все пак това е въпрос на гаранция… Разбирате ме, нали, Шели?

Тя отдавна беше разбрала. Вътрешно кипеше от гняв. Не я бяха нарекли Вълчицата току-така.

— Колко? — тихо попита тя.

— Ами, струва ми се, че петдесет хиляди биха били достатъчни. — Той се усмихна ехидно.

Сега тя окончателно прозря намеренията му. Но лицето й оставаше непроницаемо.

— Всичко е наред, господин съдия — каза тя. — Ще ви напиша чек.

Той разпери ръце в знак на съжаление:

— Искрено съжалявам, Шели. Но законовите предписания гласят, че в такива случаи е валидна само гаранция в брой.

— Окей! — Тя кимна. — В такъв случай ще отида до моята банка, макар че е вече десет часът. Господин Алънби ще отвори трезора дори и в полунощ заради клиентка като мен.

— Убеден съм, Шели.

През цялото време изпускаше „госпожице“, но това й беше безразлично. Искаше на всяка цена да постигне целта си.

Тя се изправи:

— В такъв случай аз тръгвам, сър.

Той леко се поклони и се усмихна:

— Наистина съжалявам, госпожице Шели. Много бих искал да ви помогна да освободите годеника си още сега. Но аз също нося отговорност пред администрацията.

— Напълно ви разбирам, сър.

— Благодаря, госпожице Уинтърс.

Той изпрати Шели до вратата. Когато най-после се озова навън, тя с облекчение пое хладния нощен въздух.

Погледът й обаче стана суров. Този двуличен кучи син! Наистина ли си въобразяваше, че толкова лесно ще се отърве от нея? Забравил ли беше, че в областта я наричаха Вълчицата? Дали си даваше сметка, че тя отдавна е надушила клопката?

От този момент нататък Шели Вълчицата наистина беше в стихията си. Желанието за борба се пробуди у нея. Разбира се, то и преди не беше угасвало, но сега се бе разпалило истински.

Този негодник щеше да разбере. Нека тази вечер спокойно преглътне плячката.

Шели добре познаваше жестоките правила на играта. Неслучайно я наричаха Вълчицата.

Беше отгледана от един човек, който беше деспот, истински тиранин. И когато днес тя отново си припомняше всичко, трябваше да признае, че Джоузеф Уинтърс с нищо не беше по-добър от съдията.

Каква омраза бяха изпитвали двамата един към друг! Истинско чудо беше, че никога не се бе стигнало до открита война.

* * *

Банкерът Робърт Алънби беше симпатичен мъж около петдесетте. От много години семейство Уинтърс бяха негови клиенти, така че беше напълно естествено да приеме Шели в дома си толкова късно вечерта.

Чиста случайност беше, че точно тази вечер госпожа Роза Алънби беше на гости у приятелка. Порасналите синове и дъщери на банкера също бяха излезли, а готвачката Есмералда имаше почивен ден.

Робърт Алънби тъкмо се канеше да си ляга, когато звънецът на входната врата иззвъня. Беше вече по пижама и от скука беше изпил няколко уискита, от които, естествено, му се беше додрямало.

Но сега се разсъни:

— Шели! Това се казва изненада!

Той я прегърна. Имаше право да го направи, защото я познаваше от времето, когато тя беше малко момиченце, а с баща й го бе свързвало искрено приятелство. До този ден никога не си бе помислял за нещо по-особено с нея. Но днес беше различно. Може би причината беше в уискито.

За първи път му мина през ум, че се е превърнала в напълно разцъфнала, зряла жена.

Беше събудила инстинктите в него и затова той я задържа в обятията си по-дълго, отколкото благоприличието позволяваше. Но на Шели й беше все едно. Дори малко му помогна, като се притисна още по-близо до него. Той трябваше да усети, че тя има какво да предложи.

По това време авоарите й в банката възлизаха на около десет хиляди долара, а тя се нуждаеше от пет пъти повече. Единствено от благосклонността на банкера зависеше дали ще получи толкова голям кредит. Тя притежаваше сметки и в други банки, но искаше да получи парите още сега, за да може да плати гаранцията за Ласитър.

По принцип Робърт Алънби беше солиден и верен съпруг. Не можеше да бъде обвинен в нищо лошо с изключение на няколко авантюри, но и той като всички останали хора си имаше своите слабости.

Така че нещата поеха своя ход…

След един час Шели Уинтърс имаше парите за гаранция, а Робърт Алънби настоятелно я закле никога да не отваря дума за това кратко приключение. Иначе щеше да се озове в казана на дявола, ако неговата Роза научеше нещо.

Беше доста задъхан, добрият господин Алънби. Ето че сега се беше уплашил от собствената си смелост и лекомислие.

— Няма за какво да се безпокоиш — обеща му Шели. — Както и за кредита. Ще ти изплатя всичко до последния цент.

— Всичко е наред, Шели.

Той облекчено си отдъхна, когато тя изчезна в мрака на нощта. Само че трябваше отново да си спомни за жена си — можеше всеки момент да се върне от партито. А не му се искаше дори да си помисля какво ще стане, ако Роза забележи нещо.

И тези притеснения изпитваше Робърт Алънби, банкерът, пред когото всички превиваха гръб, когато се нуждаеха от кредит — а нима някой можеше да каже, че никога не е имал нужда от такъв; за някои господин Робърт Алънби беше „сър“ и нещо като добрия Бог, пред когото всички извиваха гръб като дръжката на бастун. Само за Роза нещата изглеждаха другояче. Когато тя изказваше мнението си, той ставаше дребен като бълха. Никога не се бранеше, когато понякога тя го халосваше с дръжката на новия си моден японски чадър…

Когато час по-късно разбра, че въпреки всичките му опасения бурята се размина, господин Алънби отново въздъхна с облекчение.

Но имаше други хора, които съвсем точно знаеха какво се бе случило през последния час в къщата на банкера. Тези типове знаеха и това, че Шели Уинтърс е напуснала дома му с огромната сума от петдесет хиляди долара.

Главатар на тези негодници беше Чарлз Адамс. Мъжът, за когото никой не знаеше, че е брат на коварния мним съдия Адам Дейвид Прескот.

* * *

Шели Уинтърс не мислеше за нищо друго, освен как да освободи Ласитър от затвора. Когато мина покрай кантората на шерифа, зад която се намираше сградата на затвора, тя внезапно замръзна на мястото си. Причината беше една мисъл, която я осени съвсем спонтанни.

Трябваше най-после да се представи на Ласитър! В противен случай човекът въобще нямаше да знае за какво става дума.

Трябваше да го примами към себе си, да му даде определен знак, за да може той да разбере, че тя има нужда от помощта му.

Ласитър! Вече часове наред в главата й се въртеше само това име.

Какъв мъж й беше изпратила съдбата! За Шели Уинтърс това беше нещо като голямата печалба от лотарията. Макар че все още нямаше никаква представа как би реагирал Ласитър, тя изпитваше неописуемо чувство на щастие.

Импулсивно смени посоката и се упъти към кантората на шерифа.

Дори не подозираше, че над главата й вече надвисват неприятности. Не само за самата нея, но и за Ласитър и шерифа.

Шериф Рос Ковънтри — той беше безукорен мъж. Един от онези, с които човек би могъл да „краде коне“. Ласитър го беше разбрал, докато двамата играеха на „Блек Джек“ и същевременно разговаряха. Този шериф беше мъж, с когото можеше да се разбереш. Човек с нужното чувство за хумор и здраво чувство за справедливост.

Жалко, че скоро щеше да бъде мъртъв.

Но в тези минути едва ли някой можеше да го предположи. Нито шерифът, нито Ласитър.

Нещастието надвисваше като буря.