Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (8)

8.

Минавайки по множество тайни пътеки, най-после успяха да стигнат до земите на ранчото. Влязоха невредими и в самото ранчо, благодарение на изключителната помощ на четиримата нехранимайковци, които в началото бяха взели за бандити.

Белокосият старши работник Ричард Карсън поздрави Шели Уинтърс с ръкостискане. Ласитър и останалите удостои само с бегло кимване и небрежно подхвърлено „Здрасти!“.

— Тази сутрин тук бяха шестима маршали, Шели — съобщи той. — Казах им да вървят по дяволите, което и направиха. Изглежда не бяха напълно наясно с правата си, иначе със сигурност щяха да останат.

— Те не са били истински маршали — каза Шели. — Не ти ли казаха, че съм убийца, Ричард?

Старши работникът кимна с безизразно лице:

— Междувременно чух някаква история, Шели, но със сигурност не тази, която отговаря на истината. Разкажи ми какво се случи в действителност.

Шели накратко разказа всичко.

Старши работникът гневно изръмжа:

— И аз така си го представях! Във всеки случай — нещо подобно. Още от първия миг ми беше ясно, че е невъзможно ти да си извършила убийство. Въпреки всичко сега си преследвана от закона. Естествено, можеш да забравиш за тези преоблечени маршали, изпратени от Прескот. Но се обзалагам, че скоро тук ще дойдат истински маршали, за да арестуват теб и Ласитър. Трябва спешно да измислим нещо за този случай. Какво мислиш, Ласитър?

Той обърна поглед към едрия мъж, който му отвърна невъзмутимо:

— Мисля, че Шели и аз би трябвало най-напред да се наспим. Ако пак пристигнат някакви служители на закона, трябва само да им кажеш, че не сме тук. Момчетата ще трябва да се върнат обратно, за да вземат заповед за обиск. Това ще им отнеме известно време. До Текумзе са двайсет мили, както Шели ми каза преди малко. А докато съдията издаде такава заповед за обиск, също ще мине време. Така че засега няма за какво толкова да се притесняваме.

Шели гръмко се засмя:

— Ти винаги имаш страхотни идеи, Ласитър — извика тя. — А и аз също съм уморена. Скоро ще се стъмни. Обаче най-напред ще създадем работа на нашата Амалия.

Настъпи всеобщо оживление. Шели помоли старши работника да настани четиримата скитници в помещението за въглища. После заедно с Ласитър влезе в къщата — голяма каменна сграда с много стаи. Готвачката Амалия, дебела мулатка с кръгли очи, поднесе пържоли с гарнитура от фасул и пържени картофи. Яденето беше превъзходно.

Ласитър се чувстваше като у дома си.

— Харесва ли ти тук? — усмихнато попита Шели.

— Като в рая, Шели.

— Тепърва ще се намериш в рая, скъпи.

И това се случи час по-късно. Лежаха в огромно меко легло в спалнята на Шели.

Сега за пръв път Шели можа истински да докаже качествата си на любовница.

Ласитър също трябваше доста да се постарае.

От дълго време не беше срещал подобна ненаситност. Сега отново можеше истински да се наслади на удоволствието от любовта.

Когато си почиваха, пийваха по нещо или просто лежаха един до друг, без да говорят.

Някъде към полунощ отвън отекнаха изстрели.

Ласитър и Шели скочиха към прозореца.

В двора на ранчото стояха около двайсетина ездачи. На гърдите им проблясваха месингови звезди. Всичко беше обгърнато от лунна светлина. Гледката беше някак призрачна.

— В името на закона! — извика един от ездачите. — Дошли сме, за да арестуваме Шели Уинтърс и Ласитър.

От мрака наоколо се появиха фигури на хора.

— Госпожица Уинтърс замина за Омаха — извика старши работникът. — Още не се е върнала.

— Има достатъчно доказателства, че тя се намира в ранчото — извика предводителят на отряда. — Свидетелски показания.

— Лъжливи свидетелски показания — с мечешко спокойствие отвърна старши работникът Ричард Карсън. — Кой идиот твърди подобно нещо?

— Не ставайте дързък, господине! — изрева маршалът. — Сега ще претърсим всичко. До последната дупка.

Старши работникът ядосано се изсмя:

— Имате ли заповед за обиск, маршале?

Изглежда, беше истински маршал, защото остана слисан. По всичко личеше, че не е очаквал подобна реакция от страна на старши работника.

— Откъде ви дойде това наум, човече?

— Кое?

— За заповедта за обиск.

— Ами чел съм някои книги — съвършено сериозно отговори Ричард Карсън. — Преди години дори съм следвал известно време и все нещо ми е останало в главата. Да, така е, маршале. Сега, за съжаление, трябва да ви помоля да изчезнете заедно с отряда си. В противен случай бихме могли да сметнем идването ви за нарушаване спокойствието на дома и да използваме оръжията си.

Маршалът изруга. После обърна коня и потегли, вън от себе си от ярост. Останалите го последваха. Дворът на ранчото отново утихна.

— Този маршал беше истински — тихо каза Ласитър на Шели, която се сгуши в прегръдките му. — Както вероятно още един или двама, но останалите сигурно са получили звездите си от Прескот.

— Ти се оказа прав в предположението си — каза Шели. — Съветът, който даде на нашия старши работник, беше добър. Изглежда наистина намираш изход от всичко. Продължавам да си мисля, че си имаш работа със закона.

— Какво говориш!

— Защо непрекъснато се опитваш да ме заблудиш?

Той я притисна към себе си и я целуна.

— Добре тогава — с усмивка каза той, — щом толкова настояваш, ще ти призная всичко. С настоящите думи потвърждавам, че аз съм известният щатски маршал Ласитър. Доволна ли си, лейди?

Тя се засмя, прегърна го и се притисна към него с неукротима страст.

Двамата бяха все още голи, но изобщо не мислеха за това, че силуетите им се виждат ясно през пердетата.

С малко фантазия стоящите на двора доста добре можеха да си представят какво става там горе и повечето наистина се взираха с жадни очи в прозореца.

Е, в края на краищата, двамата не правеха нищо лошо. В цялото голямо ранчо нямаше човек, който да ги укори.

Но само на около двеста крачки разстояние от сградите в ранчото дебнеше мъж с пушка, на цевта на която беше монтиран оптически мерник.

Този мъж имаше рядка руса коса и руси мустаци, а името му беше Хенри Уилсън.

Беше разбрал, че има само една-единствена възможност да убие Ласитър. С куршум от засада.

* * *

Хенри Уилсън се прицели внимателно. Беше съвършено хладнокръвен и не изпитваше никакви угризения, че се цели в човек. За него това нямаше никакво значение. Би бил също толкова безчувствен, ако се целеше по дивеч.

— Вълк и Вълчица — изръмжа той на себе си. — Но трябва да премахна само Вълка. Вълчицата трябва да остане. За мен…

После той сви показалеца си.

Видя как по-високата фигура се олюля и после описа дъга. Ласитър бе улучен.

Уилсън се ухили и избяга. Конят му стоеше на около сто крачки. Мъжът се метна на седлото и изчезна в тъмнината, изпълнен с чувство на диво задоволство. Беше сигурен, че съвсем скоро ще получи желаното.

Досегашният му бос, Чарлз Адамс, го беше посветил в плановете си за Шели Уинтърс. Хенри Уилсън щеше да превърне тези планове в действителност.

Вече знаеше какво ще трябва да направи. Беше премахнал най-голямата пречка по пътя си: Хенри Уилсън беше напълно сигурен, че този проклет кучи син Ласитър никога вече няма да отвори очи. А когато на сутринта дойде в ранчото „Уинтърс“, ще предложи услугите си на Шели Уинтърс. Револверът си. Опитът си.

Ще й помогне да докаже невинността си по случая с убийството на шерифа Ковънтри, ще разобличи истинския виновник и ще го прати на бесилката.

Хенри Уилсън нямаше основания да се безпокои. Беше обмислил всичко до последната подробност. От гърдите му се надигна самодоволен смях.

И нито за миг не му минаваше през ум, че е възможно да не е улучил Ласитър смъртоносно.

* * *

А какво се бе случило? Едрият мъж лежеше на пода, а лицето му беше обляно с кръв. Шели бе коленичила до него и от време на време разтърсваше раменете му, но той не помръдваше.

Вратата се отвори и в спалнята се втурна старши работникът Ричард Карсън. След него нахълтаха и останалите мъже.

— Какво става с него? Мъртъв ли е? — загрижено попита Карсън.

Ласитър смигна с дясното око:

— Аз съм мъртъв, амиго! — прошепна той. — Организирайте погребение! Това е важно. Отпрати мъжете навън, Карсън!

Шели неволно нададе вик:

— Ласитър!

Той затвори очи.

— Аз съм мъртъв! — процеди през зъби. — Дявол да го вземе, нима не разбирате? Аз трябва да съм мъртъв!

Едва сега Шели проумя, както и старши работникът.

— Излезте навън! — извика той. — Ласитър е мъртъв. Няма какво повече да се направи. А сега ни оставете сами!

Той избута мъжете навън от стаята.

Ласитър прокара ръка по кървящото си слепоочие и изкриви лице в болезнена усмивка.

— Разминах се на косъм.

— И така може да се каже — прошепна Шели. — Наистина помислих, че си мъртъв, Ласитър.

— Така мислят и останалите — каза Ласитър. — И в това е големият ни шанс. Организирай тържествено погребение с всичко необходимо. Карсън, мисля, че на теб може да се разчита. Трябва ли да ви обяснявам повече? Сега ще започне да става горещо.

— Какво си намислил? — изръмжа Шели.

— Първо ме погребете! — ухили се Ласитър. — После ще видим!