Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (7)

„Враговете ви правят по-силни. Съюзниците ви отслабват.

Казвам го с надеждата, че ще ви помогне да разберете защо постъпвам по този начин при сигурните признаци, че в моята Империя се струпват големи сили с едно-единствено желание — да ме унищожат. Вие, четящите тези думи, можете да знаете много добре какво се случи, но се съмнявам, че го разбирате.“

Откраднатите Дневници

Церемонията на „представянето“, с която започна срещата на затворниците, се проточи сякаш безконечно за Сиона. Тя седеше на първия ред и гледаше навсякъде, само не в Топри, който ръководеше ритуала на няколко крачки от нея. Никога не бяха използвали тази стая от сервизните помещения, издълбани под Онн, но тя толкова много приличаше на всички техни други места за събирания, че с пълно основание можеше да се приеме за стандартен модел.

Сборна зала на размирниците, клас Б — помисли Сиона.

Явно „залата“ бе предназначена за складова камера, така че фиксираните светоглобуси бяха пренастроени в еднообразен бял блясък. Беше дълга около трийсет стъпки и малко по-тясна. До нея можеше да се стигне само през лабиринтна серия от подобни камери, една от които — подходящо обзаведена със здрави и твърди сгъваеми столове — бе предназначена за спално помещение на сервизния персонал. Деветнайсет от приятелите-бунтари на Сиона бяха заели местата около нея с изключение на няколко, оставени за закъснелите, които все пак можеха да дойдат на сбирката.

Времето беше подбрано между нощната и утринната смяна с цел да се прикрие притокът на повече хора в плътно заетите сервизни помещения. Повечето от размирниците бяха пременени като работници в енергийния сектор — тънки сиви панталони и куртки за еднократна употреба. Неколцина, включително Сиона, бяха облечени в зелените униформи на машинни инспектори.

Гласът на Топри се носеше с настойчива монотонност в залата. За отбелязване бе, че сега той изобщо не писукаше, следвайки хода на церемонията. Всъщност трябваше да се признае, че се представяше доста добре за целта, особено в очите на нововербуваните. Самата Сиона бе започнала да гледа на него по друг начин след рязко изразеното недоверие на Найла. Дружката й умееше да говори с язвителна искреност, която веднага смъкваше маските. След последния им сблъсък бе научила за Топри доста неща.

Тя най-после се обърна и погледна към него. Студената сребриста светлина никак не бе подходяща за бледата му кожа. Служеше си с имитация на кристален нож(*) по време на церемонията — контрабандно копие, закупено от музейните свободни. Гледайки острието в ръцете му, тя си спомни за протичането на сделката. Идеята беше на Топри и тогава я бе приела за подходяща. Той я заведе на срещата в един бордей в покрайнините на Онн, излизайки от града с падането на здрача. Бяха чакали вечерта, така че тъмнината да скрие пристигането на свободните от музея. Не им се позволяваше излизане от техните жилища в сийча без специално разрешение от Бог-Императора.

Вече почти се бе отказала и се канеше да си тръгва, когато свободният пристигна като сянка на нощта, оставяйки свитата си за стража отвън до вратата. Топри и Сиона седяха на груба пейка, опряна о влажна стена в съвършено празна стая. Единствената светлина идваше от мъждив факел, прикрепен на пръчка, забучена в ронещата се кирпичена стена.

Първите думи на свободния я изпълниха с опасения:

— Носите ли парите?

Двамата бяха станали при неговото влизане. Въпросът му като че ли не направи никакво впечатление на Топри. Той потупа кесията под дрехата си, накарвайки я да звънне.

— Парите са тук.

Мъжът беше съсухрен, свадлив и прегърбен; облечен в имитация на робите на старите свободни, а отдолу носеше нещо лъскаво, което навярно бе бутафорен вариант на влагосъхраняващ костюм. Прихлупената качулка скриваше чертите на лицето. Факлата хвърля сенки, които танцуваха наоколо.

Той погледна първо към Топри, а после и към Сиона преди да извади изпод дрехата си предмет, увит в парче плат.

— Копието е автентично, но е изработено от пластмаса — каза мъжът. — Не може да среже и буца масло.

Измъкна острието от обвивката и го вдигна нагоре.

Сиона, която бе виждала кристални ножове само в музеи и рядко гледаните стари видеозаписи от семейните архиви, се почувства странно привлечена от острието. В нея сякаш трепна нещо отдавна изживяно и тя си представи стоящия пред нея беден свободен от музейната експозиция с пластмасов кристален нож като истински „пясъчен пират“ от онова време. А държаният от него предмет просветна подобно сребристото тяло на истински нож от зъба на червей на фона на жълтите сенки.

— Гарантирам автентичността на острието, от което е взето копие — каза свободният. Говореше с нисък глас, странно заплашителен поради липсата на ударение върху произнасяните звуци.

Сиона долови начина, по който той изразяваше жлъчта си — също като през тръбичка, състояща се от меки гласни звуци, и в нея внезапно звънна сигнал за тревога.

— Само опитай да ни измамиш и ще те смажем като вредна твар — рече тя.

Топри я изгледа смаяно.

Музейният свободен се прегърби още повече, сякаш потъвайки в себе си. Острието заигра в ръката му, но пръстчетата като на джудже все още бяха здраво свити около него, сякаш той стискаше нечие гърло.

— Каква измама, уважаема госпожо? О, не. Но си помислихме, че искаме прекалено малко за копието. Изработката и продажбата му, при цялата ни бедност, ни заплашва с голяма опасност.

Сиона го загледа, спомняйки си думите на старите свободни от Устната История: „Когато придобиеш душа за пазарището, целият свят на твоето съществуване се превръща в пясък.“

— Колко искаш? — попита тя.

Той назова сума, двукратно превишаваща първоначално казаното. Топри зяпна. Сиона погледна към него:

— Имаш ли толкова много?

— Не, но нали се съгласи с мен за…

— Дай му всичко, което носиш — рече тя.

— Всичко ли?

— Не го ли казах вече? До последната монета в кесията. — После погледна към свободния от музея. — Приемаш това, което плащаме.

В думите й нямаше никакъв въпрос и съсухреният мъж я разбра правилно. Зави острието в плата и й го поднесе.

Топри подаде кесията с монети, като съвсем тихо пошепваше нещо.

Сиона отново се обърна към музейния свободен.

— Знаем как се казваш. Ти си Тейшар, помощник на Гарун от Туоно. Манталитетът ти е на търгаш от сука(*). Караш ме да потръпвам от омерзение заради сегашния вид на свободните.

— Милостива госпожо, всички трябва да живеем някак си — възпротиви се той.

— Вече не си жив човек — отряза тя. — Изчезвай!

Тейшар се обърна и почти побягна навън, стискайки кесията с парите близо до гърдите си.

Споменът от оная нощ никак не бе подходящ за мислите й сега, когато наблюдаваше как Топри си служи с имитацията на кристален нож в церемонията на размирниците. С нищо не сме по-добри от Тейшар — помисли тя. — Копието е по-лошо от липсата му. Дебеланкото размахваше глуповатата имитация на острието над главата си, приближавайки към края на ритуала.

Сиона отмести погледа си от него и се взря в седналата отляво Найла, озъртаща се ту в една, ту в друга посока. Вниманието й сега беше насочено към групата на новопостъпилите, събрани в задната част на помещението. Найла трудно се доверяваше. Сиона сви нос, когато раздвижването на въздуха донесе мириса на смазочни масла. Недрата на Онн винаги миришеха на нещо машинно! Тя подсмъркна. Ама че стая! Никак не й хареса мястото на срещата. Лесно можеше да се превърне в капан. Стражата би могла да отцепи външните коридори и да изпрати въоръжена група за обиск. Тогава церемонията щеше да възвести завършека на техния бунт… Почувства се двойно по-неуютно от факта, че помещението бе избрано от Топри.

Една от малкото грешки на Улот — помисли тя. Бедният Улот, вече мъртъв, беше одобрил включването на Топри в заговора.

„Той е дребно длъжностно лице в сервизната служба на града — беше обяснил Улот. — Може да ни намира подходящи места за сбирки и за въоръжаване.“

Дебеланкото вече бе стигнал до самия край на ритуала. Прибра ножа в богато украсена калъфка и я постави на пода до себе си.

— Лицето ми е моят залог — каза той. После застана в профил към залата, ляв и десен. — Показвам ви се, за да ме разпознавате навсякъде и да знаете, че съм един от вас.

Глупава церемония — помисли Сиона.

Но не се осмели да наруши ритуала. И когато Топри извади от джоба си черна маска и я постави на главата си, тя също надяна своята. Всички в залата последваха техния пример. После в помещението настъпи раздвижване. Повечето от присъстващите бяха предупредени, че е поканен специален посетител. Сиона притегна на тила си връзката на своята маска. С нетърпение очакваше да види посетителя.

Шишкото отиде до единствения вход на залата. Настана суматоха, примесена с трополене, когато все още седящите се изправиха, събраха столовете и ги подредиха до стената срещу вратата на помещението. По сигнал, даден от Сиона, Топри чукна три пъти, почака за двукратен отговор, след което почука още четири пъти. Вратата се отвори и някакъв висок човек, облечен в тъмнокафява официална жилетка без ръкави, се вмъкна в стаята. Не носеше маска и лицето му оставаше на показ — с тънки черти и високомерна властност, плътно свити устни, остър нос и тъмнокафяви очи, потънали дълбоко под рунтавите вежди. Мъжът се оказа познат на повечето присъстващи.

— Приятели мои — изрече тържествено Топри, — представям ви Ийо Кобат, посланик на Икс.

— Бивш посланик — поправи го Кобат.

Гласът му беше гърлен и грижливо овладян. Той застана с гръб към стената, огледа маскираните хора в стаята и продължи:

— Днес получих нареждане от нашия Бог-Император да напусна Аракис в немилост.

— Защо?

Сиона рязко изрече въпроса си, без да спазва правилата на етикецията.

Кобат завъртя глава, приковавайки погледа си в маскираното й лице.

— Имало е опит за покушение върху живота на Бог-Императора. Той свързва оръжието на престъплението с моята особа.

Съратниците на Сиона освободиха пътека между нея и посланика, с което ясно подчертаха, че се съобразяват и подчиняват на говорещата.

— Тогава защо не те е убил? — продължи с въпросите си тя.

— По този начин сигурно ми казва, че не си струва да го прави. Освен това явно е решил да ме използва за преносител на послание до Икс.

— Какво послание? — Сиона пресече свободното пространство и спря на две крачки от Кобат. Внезапно забеляза жив сексуален интерес в опипващия я поглед.

— Ти си дъщерята на Монео — каза посланикът. Безшумно напрежение взриви залата. Защо разкриваше, че я е разпознал? Кого още познава от присъстващите? Защо ли го направи?

— Твоето тяло, глас и маниери са добре известни в Онн — продължи той. — Маската ти е ненужна глупост.

Сиона свали маската от главата си и му се усмихна:

— Съгласна съм. А сега отговори на въпроса ми.

Тя чу приближаването на Найла отляво; други две помощнички застанаха до нея.

Забеляза как Кобат веднага оцени обстановката — незабавна смърт, в случай че не изпълни желанието. Гласът му остана все така овладян, но отговори по-бавно, подбирайки грижливо думите си.

— Бог-Императора ми каза, че знае за съглашение между Икс и Сдружението. Правим опити да създадем механичен усилвател за навигаторите, които понастоящем разчитат на мелинджа.

— Тук го наричаме Червея — рече Сиона. — Какво би следвало да върши вашата иксианска машинка?

— Знаеш, че навигаторите на Сдружението се нуждаят от подправка, за да могат да видят пътя, определен за изминаване, нали?

— Искате да замените навигаторите с машина?

— Може да се окаже възможно.

— И какво послание носиш за своите хора във връзка с тази машина?

— Длъжен съм да ги предизвестя, че могат да продължат работата си върху проекта, но само, ако изпращат всекидневни отчети за резултатите.

Тя поклати глава в знак на несъгласие:

— Подобни отчети не му трябват! Посланието е безсмислено.

Кобат преглътна, без да крие обзелата го нервност.

— Сдружението и Сестринството смятат нашия проект за повече от интересен — каза той. — Дори участват в него.

Сиона кимна само веднъж:

— И плащат за участието си, като делят подправката с Икс. Кобат втренчено я погледна.

— Самата работа е скъпа, а подправката ни трябва и за сравнителни изследвания над навигаторите на Сдружението.

— Всичко това е лъжа и измама — не отстъпи тя. — Взетото приспособление никога няма да заработи и Червея го знае.

— Как се осмеляваш да ни виниш в…

— Замълчи! Току-що произнесох истинското послание. Червея е съгласен вие, иксианците, да мамите Сдружението и „Бин Джезърит“. Това го забавлява.

— Възможно е да сполучим! — настоя Кобат.

Тя му се усмихна подигравателно.

— Кой се опита да го убие?

— Дънкан Айдахо.

Найла силно въздъхна. Из залата се чуха и други сподавени звуци на изненада — някои шумно поеха дъх, други се смръщиха.

— Айдахо мъртъв ли е? — запита Сиона.

— Предполагам, но Червея отказва да го потвърди…

— Защо мислиш, че е мъртъв?

— Тлейлаксианците вече пратиха нов гола.

— Разбирам.

Тя се обърна към Найла и й направи знак; помощничката се отдалечи встрани и се върна с малък пакет, увит в розова хартия от сука, с която продавачите пакетираха дребните покупки. Подаде й пакетчето.

— Ето цената на нашето мълчание — каза Сиона, връчвайки го на Кобат. — Затова позволихме на Топри да те доведе тук тази нощ.

Посланикът взе пакетчето, без да сваля поглед от лицето й.

— Какво мълчание? — попита той.

— Поемаме задължението да не уведомяваме Сдружението и Сестринството, че ги мамите.

— Не ги ма…

— Не се прави на глупак!

Кобат преглътна с труд. Бе разбрал смисъла на казаното от нея: вярно или не, ако бунтарите разпространяха думите му, всички щяха да повярват. Проява на „здрав разум“, както обичаше да казва Топри.

Сиона погледна към дебеланкото, застанал непосредствено зад Кобат. Никой не се бе присъединил към бунта заради „здравия разум“. Нима Топри не си даваше сметка, че този „здрав разум“ би могъл да го издаде? Тя отново се обърна към Кобат.

— Какво има в пакетчето? — попита той.

В начина, по който го стори, нещо подсказваше, че вече знае отговора на въпроса си.

— Дреболия, която пращам на Икс. Ще я занесеш от мое име. Това са копия от двата тома, задигнати от крепостта на Червея.

Кобат бързо погледна към онова, което държеше в ръцете си. Нямаше съмнение, че ужасно му се иска да го захвърли, че поетият риск с присъединяването към бунта за него се е оказал товар, по-опасен от очаквания. Той изгледа със смръщено лице Топри, сякаш му казваше: „Защо не ме предупреди?“

— Какво… — посланикът отново се взря в Сиона и се изкашля. — Какви са тези… томове?

— Може би твоите хора ще ни обяснят. Предполагаме, че са думи на самия Червей, но така зашифровани, че не можем да ги прочетем.

— И защо мислите, че ние…

— Вас, иксианците, ви бива за такива неща.

— А ако не успеем? Тя сви рамене.

— Няма да ви обвиняваме. Но ако си послужите с тях за други цели или забравите да ни известите подробно за успеха…

— Кой може да е сигурен, че ние…

— Не сме заложили само на вас. Съществуват още екземпляри. Мисля, че нито Сестринството, нито Сдружението ще проявят колебание, ако им се удаде възможност да опитат с дешифрирането им.

Кобат мушна пакета под мишница и го притисна към тялото си.

— Какво те кара да вярваш, че Червея не знае за вашите намерения, както и за това събиране?

— Мисля, че знае много повече, та дори и кой е отнесъл томовете. Баща ми твърди, че той може да прозира в бъдещето за всичко.

— Значи баща ти вярва в Устната История!

— Всички присъстващи вярват в нея. По основните въпроси няма различия между Устната и официалната история.

— Тогава защо Червея не прави нищо срещу вас?

Тя посочи пакета под мишницата му:

— Може би отговорът е там.

— Или вие и тези загадъчни томове не са реална опасност за него! — Кобат не скри гнева си, тъй като никак не обичаше да взима решения по чужда воля.

— Възможно е. Кажи ми, защо спомена Устната История?

Посланикът отново долови познатата заплаха.

— В нея се казва, че Червея не е способен да има човешки чувства.

— Не това е причината. Имаш още една възможност да ми я съобщиш.

Найла доближи на две крачки до Кобат.

— Аз… Ами, казаха ми да прегледам отново Устната История, преди да дойда тук, защото вашите хора…

Той сви рамене.

— Защото я преповтаряме на глас, нали?

— Да.

— Кой ти го каза?

Посланикът преглътна, отправи боязлив поглед към Топри и сетне отново се втренчи в Сиона.

— Топри ли беше?

— Мислех, че ще му помогне да ни разбере — каза споменатият.

— И му съобщи името на своя водач — додаде Сиона.

— Вече го знаеше! — намери отново пискливия си глас дебеланкото.

— Коя по-специално част от Устната История ти беше казано да прегледаш отново? — запита Сиона.

— Ами… родословието на атреидите.

— Значи, сега си мислиш, че знаеш защо хората се присъединяват към мен и към бунта.

— В Устната История е казано как се отнася той към всички от атреидското родословно дърво!

— Тоест, вдъхва ни известна надежда, а после ни придърпва към себе си, така ли? — Гласът на Сиона бе измамливо безизразен.

— Точно така постъпи със собствения ти баща — кимна Кобат.

— А сега оставя мен да си играя на размирици, а?

— Аз съм само пратеник. Ако ме убиеш, кой ще пренесе посланието ти?

— Или посланието на Червея — вметна тя.

Кобат премълча.

— Не мисля, че разбираш Устната История — продължи Сиона. — Според мен не познаваш достатъчно добре и самия Червей, нито пък проумяваш неговите послания. Лицето на посланика почервеня от гняв:

— Какво ти пречи да станеш като всички други атреиди, една чудесна послушна част от… — той внезапно млъкна, дал си сметка какво бе изрекъл под напора на гнева.

— Още едно попълнение за приятелския кръг на Червея — довърши вместо него Сиона. — Също като Дънкан-Айдаховците, нали?

Тя се обърна към Найла. Двете адютантки — Анук и Тоо — изведнъж застанаха нащрек, но Найла остана невъзмутима.

Сиона кимна веднъж към нея.

Предварително инструктирани как да постъпят, Анук и Тоо заеха завардваща позиция до вратата. Найла се обърна и застана до рамото на Топри.

— Какво става…? — попита той.

— Искаме да знаем всичко важно, което бившият посланик може да сподели с нас — отвърна Сиона. — Трябва ни целия текст на съобщението.

Топри се разтрепери. По челото на Кобат изби пот. Той пак погледна за миг към него и се вторачи отново в Сиона. Този кратък жест й послужи като отдръпнат встрани воал; мигом прецени отношенията между двамата.

Усмихна се. Потвърждаваше се всичко, което бе вече научила.

Посланикът сякаш беше загубил дар слово.

— Можеш да започваш — подкани го тя.

— Аз… Какво…

— Червея ти даде лично послание за твоите господари. Искам да го чуя.

— Желае да удължат колата му…

— Значи очаква да се удължава. Друго?

— Трябва да му пратим голямо количество хартия от ридулианов кристал.

— С каква цел?

— Никога не обяснява целите на своите поръчки.

— Онези нещица, които забранява на останалите — кимна тя.

Кобат допълни с горчива нотка:

— И никога не забранява нищо на себе си!

— Изработвате ли сте подобни забранени играчки за него?

— Не знам.

Лъже — помисли Сиона, но реши да не го притиска по този въпрос. Достатъчно й беше да открие още една пукнатина в бронята на Червея.

— Кой ще те смени? — попита тя.

— Пращат племенница на Малки — отвърна Кобат. — Може би си спомняш, че той…

— Спомняме си Малки — прекъсна го. — Защо племенница на Малки ще става посланик?

— Не знам. Но бе разпоредено още преди Бо… преди Червея да ме отстрани.

— Как се казва?

— Хви Нории.

— Ще потърсим дружбата на Хви Нории — заяви Сиона. — С теб не си струваше да се сприятеляваме. Може би тя ще се окаже нещо по-различно. Кога се връщаш на Икс?

— Непосредствено след Празника с първия кораб на Сдружението.

— Какво ще кажеш на господарите си?

— За кое?

— За моето послание!

— Ще сторят това, което искаш.

— Така си и знаех. Можеш да си вървиш, бивш посланико Кобат.

Иксианецът едва не се сблъска с пазачите до вратата в бързината си да напусне помещението. Топри направи опит да го последва, но Найла го хвана за ръката и го задържа. Шишкото метна страхлив поглед към мускулестото й тяло, после отново се взря в Сиона, която изчакваше да затворят вратата след Кобат, преди да заговори.

— Посланието е предназначено не само за иксианците, но и с равна сила за нас — каза тя. — Червея ни предизвиква и оповестява правилата на боя.

Топри се опита да измъкне ръката си от хватката на Найла:

— Ти пък какво…

— Слушай! — прекъсна го Сиона. — От мен също има послание. Кажи на баща ми да му предаде, че приемаме.

Найла освободи ръката му. Топри разтри мястото, където тя го бе хванала и рече:

— Ти сигурно не…

— Махай се, докато още можеш, и никога не се връщай — каза Сиона.

— Не бива просто така да ме подо…

— Заповядах ти да си ходищ! Липсва ти гъвкавост, Топри. През по-голямата част от живота си съм била в училищата на Говорещите с риби. Там са ме научили да разпознавам всяка недодяланост.

— Кобат си отива. Какво лошо има в…

— Той не само знае коя съм, а е разбрал и за откраднатото от мен в Цитаделата! Но не знаеше, че ще изпратя и пакета с него.

Действията ти ме убедиха, че Червея иска от мен да пратя томовете на Икс!

Топри се отдръпна заднешком към вратата. Атук и Тоо я отвориха широко, за да го оставят да излезе. Гласът на Сиона го последва:

— Не настоявай, че Червеят е говорил на Кобат за мен и пакета! Той не връчва нескопосни послания. Предай му, че аз го казвам!