Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (48)

„Мислите ли, че властта може да се окаже най-неустойчивото от достиженията на човечеството? Но какво ще кажете тогава за несъмнените изключения в присъщата й несигурност? Отделни родове оцеляват. Всеизвестно е, че административните апарати на някои твърде мощни религии също са издържали на времето. Помислете за взаимната връзка между вярата и властта. Дали те взаимно се изключват, когато всяка от тях зависи от другата? В продължение на хиляди години в «Бин Джезърит» се радват на сравнителна сигурност зад преданите стени на вярата. Но къде се изгуби силата на тяхната власт?“

Откраднатите Дневници

Лошото настроение на Монео пролича от сприхавия му тон:

— Господарю, щях да бъда по-доволен, ако ми беше дал малко повече време.

Стоеше в късата сянка, която Цитаделата хвърляше по обяд. Лито лежеше пред него в Царската кола с прибрано кълбообразно покривало. Бе тръгнал на обиколка с Хви Нории, заела наскоро монтираната седалка в обсега на покривалото непосредствено до лицето му. Иксианката любопитно наблюдаваше засилващата се около тях бъркотия.

Колко е спокойна — помисли Монео и потисна неволното си потръпване при мисълта за онова, което бе научил от Малки. Бог-Императора беше прав. Хви се оказа точно копие на външния си облик — безкрайно мило и чувствително човешко същество. Би ли могла наистина да легне с мен? — внезапно се запита той.

По едно време променящата се обстановка отклони вниманието му. Докато Лито обикаляше около Цитаделата заедно със седналата до него Хви в колата с включено суспенсорно устройство, наоколо беше се струпала огромна тълпа от царедворци и Говорещи с риби. Всички придворни бяха облекли най-ярките си премени, в които преобладаваха златисти и червени цветове, а Говорещите с риби носеха официалните си тъмносини униформи, различаващи се единствено по оцветяванията на ширитите и ястребовите изображения. Част от гвардейките теглеха голяма и покрита кола-шейна с багаж на суспенсорни плазове. Въздухът беше изпълнен с прахоляк, както и с миризми и звуци, предизвикани от видимото вълнение. Повечето царедворци бяха се уплашили, когато им казаха къде отиват. Някои веднага си купиха собствени палатки и шатри. Те тръгнаха преди останалите заедно с разнообразния си багаж, струпан сега на пясъка малко преди да се покаже Туоно. Говорещите с риби, включени в свитата, също не бяха в празнично настроение. Дори се осмелиха да възразят на висок глас, когато им бе наредено да не носят лазестрели.

— Още съвсем малко време, господарю — повтори Монео. — Не знам как ще…

— Няма заместител на времето при разрешаването на много въпроси — каза Лито. — Можеш да бъдеш напълно сигурен. Не приемам никакви закъснения и забавяния.

— Три дни ни трябват само за да стигнем дотам — почти проплака икономът.

Лито пресметна часовете, необходими за преход на сто и осемдесет километра в обичайната последователност: бърз ход — подтичване — бърз ход… Да, три дни.

— Сигурен съм, че си се погрижил за организацията на местата за почивка по пътя — каза той. — И достатъчно много топла вода за схванатите мускули…

— Всичко ще бъде наред — кимна Монео, — но на мен лично никак не ми харесва, че напускаме Цитаделата точно сега! И ти добре знаеш защо!

— Имаме надеждни комуникационни средства и предани помощници. В Сдружението вече се опомниха, както и трябва да бъде. Успокой се, Монео.

— Церемонията спокойно можеше да протече и в Цитаделата!

Вместо да отговори, Лито дръпна кълбообразното покривало на мястото му, оставайки насаме е Хви.

— Има ли някаква опасност? — попита тя.

— Винаги има опасност.

Майордомът въздъхна, обърна се и побягна бавно натам, където царският път започваше дълго изкачване в източна посока, преди да завие на юг покрай Сарийър. Лито приведе колата си в движение и чу как пъстрата група придружители пое след тях.

— Всички ли тръгнаха? — попита той.

Хви погледна назад.

— Да — любимата му обърна лицето си към него. — Защо напоследък работите с Монео вървят толкова трудно?

— Той откри истината, че току-що отминалият миг остава завинаги извън възможността да го уловиш отново.

— Явно е потиснат и объркан след връщането ти от малката Цитадела. Няма нищо общо с предишния иконом.

— Обич моя, той е от атреидите, а ти си създадена да им харесваш.

— Не е това. Щях да го знам, ако е тъй.

— Да… Мисля също, че до него стигна и реалното присъствие на смъртта.

— Нещо странно около обстановката в малката Цитадела, когато двамата бяхте там?

— Винаги е била най-самотното място в цялата ми Империя.

— Мисля, че се изплъзваш от отговора на въпроса — каза Хви.

— Не, обич моя. Споделям безпокойството ти за Монео, но моите обяснения вече не могат да помогнат. Той попадна в капана. Научи, че е трудно да се живее в настоящето, безцелно да се живее в бъдещето и невъзможно да се живее в миналото.

— Лито, ти заложи този капан.

— Длъжен е да се освободи от него.

— Нима наистина не можеш да му помогнеш?

— Не, защото мисля, че спомените на събраните в мен памети са неговият ключ към свободата. Смята, че именно аз съграждам нашето бъдеще от общото ни минало.

— Не е ли точно така?

— Не, скъпа Хви.

— Как е тогава?

— Почти всички вярват, че за подготвяне на едно задоволително бъдеще се налага да се върнеш в едно идеализирано минало… Което всъщност никога не е съществувало.

— Докато ти знаеш нещо съвсем различно благодарение на паметите.

Лито обърна към нея закачуленото си лице и я загледа внимателно, мислено опипвайки чертите й, за да ги запомни. Събраното в него множество му даваше възможност да изгради особен комбиниран образ на някакво генетично предположение за Хви, което обаче никак не съвпадаше с плътта на живото тяло. Разбира се, друго нещо можеше и да бъде. Миналото се появи като редове от очи, изпъкнали подобно тези на риба със зяпнала уста… докато Хви беше къс трептящ живот. Устата й бе извита по гръцки образец, подготвена за делфийски песнопения, но самата тя в никакъв случай не припяваше пророчески думи. Бе доволна да бъде жива, защото беше напълно открита личност, дето подобно на цвете постоянно се разтваряше в дъхав цвят.

— Защо така си се вгледал в мен? — попита иксианката.

— Наслаждавам се на любовта — отвърна той.

— О, да. Любовта — Хви се усмихна. — След като двамата не можем да споделим любовта на телата си, длъжни сме да споделим поне тази на душите. Лито, ще го направиш ли с мен?

Той се стъписа:

— Питаш за душата ми, така ли?

— Сигурно и други са го правили.

Отговори отсечено:

— Душата ми само премисля и възприема отрупания в нея опит и преживявания. Нищо повече.

— Премного ли поисках от теб?

— Струва ми се, че никога не би могла да искаш твърде много от мен.

— Тогава злоупотребявам с любовта ни, понеже не разбирам и не приемам твоето схващане. Чувала съм вуйчо ми да разказва за твоята душа.

Лито не отговори, а тя възприе мълчанието му като покана да продължи.

— Казваше, че владееш до съвършенство изкуството да дълбаеш и изследваш душата, преди всичко своята собствена.

— Вуйчо ти Малки отричаше, че той самият има душа!

Хви почувства грубата рязкост в гласа му, но не й обърна внимание.

— Все пак мисля, че беше прав. Ти си големият майстор-сърцевед. Истински гений.

— Остава само да се позовеш на скучната, неблагодарна и дълготрайна настойчивост — каза той. — Без следи от дарбата на интелигентността.

Бяха напреднали значително по дългото изкачване към горната точка на оградната стена около Сарийър. Лито спусна колелата на Царската кола и изключи суспенсорното устройство.

Хви заговори тихо; гласът й едва-едва се долавяше на фона на скърцането на колелата и шума от бягащи стъпки, заобикалящ ги отвсякъде.

— И все пак мога ли да те наричам „любими“?

Той отвърна с внезапно припомнено стягане в гърлото, което много отдавна бе престанало да бъде човешко:

— Да.

— Любими, родих се иксианка — каза Хви. — А защо тогава не споделям техния механистичен възглед за вселената? Лито, обични ми, знаеш ли какво е моето схващане?

Единствено погледът му й поиска отговор.

— При всички обрати на нещата съзирам свръхестественото — обясни тя.

— Както и всеки създава собствена мярка за свръхестественото — отвърна и сам долови грубостта в думите си.

— Не ми се сърди, любими.

Отново отзвънна познатата стържеща нотка.

— За мен е невъзможно да ти се сърдя.

— Но между теб и Малки някога се е случило нещо — тихо каза Хви. — Не го е споделял, ала не скри колко странен за него е фактът, че си го пощадил.

— Направих го заради онова, на което ме научи.

— Любими, какво е станало помежду ви?

— Предпочитам да не говорим за Малки.

— Моля те, обич моя. Чувствам, че за мен е важно да го знам.

— Опитах се да му внуша, че може да има неща, които хората не е трябвало да създават.

— Това ли е всичко?

— Не — неохотно отговори Лито. — Думите ми го разгневиха и той ми каза: „Значи мислиш, че в свят без птици не може да бъде изобретено летателно средство? Що за глупак си?! Хората са в състояние да създадат всичко!“

— Нарекъл те е глупак? — Хви не се опита да скрие смайването си.

— С пълно право. И въпреки че отричаше, Малки каза истината. Научи ме, че трябва да се бяга от изобретенията.

— Следователно те е страх от иксианците, така ли?

— Разбира се, че ме е страх! Те могат да предизвикат пълна катастрофа.

— И какво ти остава да правиш?

— Да бягам по-бързо. Историята е непрекъснато надбягване между изобретателността и катастрофата. Възпитанието и образованието помагат, но не са достатъчни. Ти също трябва да бягаш.

— Обич моя, душите ни се сливат. Знаеш ли го?

Лито отмести погледа си от нея и го насочи в гърба на Монео; по силата на изискванията за сигурност движенията на майордома сега бяха отчетливо предпазливи. Шествието бе вече оставило зад себе си първото леко спускане. Пътят се изкачваше по Западния пръстен на Стената. Монео се движеше по познатия на всички начин — провлачвайки леко единия си крак, за да опипа почвата, където ще стъпи. Ала в поведението му имаше и нещо ново. Лито чувстваше как той непрекъснато се стреми да дръпне напред, сякаш не желаеше да върви до закачуленото лице на своя господар. Сарийър чакаше натам, на изток. А на запад оставаха плантациите и реката. Майордомът обаче не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Беше видял друга цел.

— Не ми отговори — каза Хви.

— Вече знаеш отговора.

— Да, започнах по-добре да те разбирам. Мога да доловя някои от страховете ти. И мисля, че знам къде живееш, къде е мястото на твоите принципи и идеали.

Изненадан, той я погледна, без да може да отклони взора си от нея. Беше удивително. Не успяваше да отдели очи. Връхлетя го всепоглъщащ страх и почувства как ръцете му започват да треперят.

— Живееш там, където в една личност са събрани ужасът от живота и любовта към него — каза тя.

Успя само да примигне.

— Мистик си — продължи Хви. — Отнасяш се внимателно към себе си само защото се намираш в центъра на една вселена и гледаш вън от нея така, както останалите не могат. Страхуваш се да го споделиш, но го желаеш повече от всичко друго.

— Какво си видяла? — пошепна той.

— Нямам нито вътрешен взор, нито гласове в себе си. И все пак видях моя господар Лито, чиято душа обичам, и зная кое е единственото нещо, което той наистина разбира.

Отмести погледа си от нейния, боейки се от следващите й думи. Треперенето на ръцете му се предаваше на челните пръстеновидни части на тялото.

— Любовта е това, което разбираш — рече тя. — Онази любов, извън която няма нищо.

Ръцете му спряха да играят. Две сълзи се заспускаха по бузите. Когато стигнаха до долните гънки на качулката, извиха се тънки струйки син дим. Почувства острото парване и вътрешно благодари за тази болка.

— Вярваш в живота — каза Хви. — Знам, че смелостта да се обича има място единствено в тази вяра.

Тя се пресегна с лявата си ръка и обърса сълзите от лицето му. Изненада се, че качулката не реагира както обичайно на нейното докосване, за да предотврати допира.

— Знаеш ли — промълви той, — че откакто промяната започна в мен, ти си първият човек, докоснал бузите ми?

— Знам също какво си сега и какво си бил някога — отвърна тя.

— Ех, Хви, какво бях… Оттогава е останало само лицето ми, а останалото се губи в сенките на паметта… Крие се… Няма го…

— Но от мен не е скрито, обич моя.

Този път я погледна право в очите, без да се бои, че няма да може да отдели взор, и каза:

— Възможно ли е иксианците да знаят какво са създали в теб?

— Лито, обич на душата ми, уверявам те, че не знаят. Ти си първото и единствено същество, пред което съм се разкрила напълно.

— Тогава да не скърбя за онова, което е могло или пък може да се случи — каза той. — Да, обич моя, ще споделя душата си с теб.