Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„Каква е непосредствената опасност за моето управление? Ще ви кажа. Това е истинският ясновидец — личността, оставала в присъствието на самия Бог, която много добре е знаела къде се намира. Възторгът, съпровождащ прорицанието, освобождава енергия, подобна на тази при половия акт — съсредоточена единствено в сътворяването. А един акт на сътворяване може до голяма степен да прилича на друг. Всичко зависи от естеството на визията.“

Откраднатите Дневници

Лито бе легнал без колата си на високия закътан балкон в кулата на малката Цитадела, решил да сподави раздразнението, причина, за което беше наложителното забавяне на датата за сватбата му с Хви Нории. Погледна на югозапад. Някъде там, отвъд смрачения хоризонт, вече шести ден продължаваше престоят на Дънкан, Сиона и спътниците им в селцето Туоно.

Вината за закъснението е моя — помисли той. — Защото промених мястото на сватбената церемония, което принуди горкия иконом да започне отново с всички приготовления.

Появи се и още нещо, разбира се — проблемът Малки. Нито един от задължителните въпроси за разрешаване не можеше да бъде обяснен на Монео, шумът от стъпките, на когото се разнасяше напред-назад в голямото помещение на орловото гнездо за наблюдение. Явно бе обезпокоен заради отсъствието си от командния пункт, където насочваше хода на празничните приготовления. Колко много обичаше да се тревожи Монео!

Лито погледна към залязващото слънце. То плаваше ниско над хоризонта, тъмнооранжево след скорошна буря. Отвъд Сарийър бяха приклекнали дъждовни облаци. В проточилото се безмълвие бе наблюдавал дъжда в отрязък от време сякаш без начало и без край. Облаците бяха израснали на тъмносивото небе и дъждът бе започнал изведнъж, падайки по ясно видими прави линии. Самият Лито се бе почувствал затрупан от спомени, дошли непоканени. Беше му трудно да разсее обзелото го настроение; без да се замисли, тихо изрецитира случайно припомнени стихове от много отдавна писана поезия.

— Каза ли нещо, господарю?

Гласът на Монео прозвуча близо до него. Обръщайки поглед встрани, Лито видя верния си иконом, застинал във внимателно очакване.

Преведе на галах:

„Славеят гнезди на сливата, но ще се разбере ли с вятъра?“

— Господарю, като въпрос ли да го приемам?

— Стар въпрос. Отговорът е прост. „Нека славеят остане при цветята си.“

— Не схващам добре, господарю.

— Монео, спри да повтаряш всеизвестното. Дразниш ме.

— Прости ми, повелителю.

— Мога ли да не го сторя?

Лито огледа внимателно лицето на отпадналия духом майордом:

— Каквото и друго да правим, драги ми приятелю, играният от нас театър си го бива.

Монео се взря в лицето му:

— Господарю, как да го разбирам?

— Слушай! Ритуалните церемонии на празника на Бакхус хвърлиха семената на гръцкия театър. Религията често е път към театъра. И от нас ще направят нелош такъв.

Той отново се обърна и огледа югозападния хоризонт. Беше се появил вятър, струпващ облаците. Сякаш чуваше как понесеният пясък шиба дюните, но в наблюдателното гнездо на кулата бе толкова тихо, че се долавяше само тишината.

— Да, облаците — пошепна той. — Пак да взема чаша лунна светлина, в нозете ми да спира древното море, по моето помръкващо небе да се полепват фини облаци; със сиво-синьо наметало на плещите ми… и недалече да цвилят коне.

— Кахърен е моят господар — каза Монео и състраданието в гласа му отекна болезнено у Лито.

— Светлите сенки на моето минало — продължи той — никога не ме оставят на мира. Вслушвам се да чуя успокояващ глас на селска камбана на свечеряване, който само ми напомня, че съм въздухът и душата на това място.

Докато говореше, тъмнината обви кулата. Автоматичното осветление припламна около тях. Лито продължаваше да гледа навън, където тънък резен от Първата Луна се носеше над облаците, оцветен в оранжево като планета и кръжащ в небесната клетка на естествен спътник.

— Господарю, защо дойдохме тук? — попита Монео. — Няма ли да ми кажеш?

— Исках да използвам предимствата на изненадата — поясни Лито. — Скоро лайнер на Сдружението ще се приземи наблизо. Моите Говорещи с риби ще ми доведат Малки.

Монео бързо пое дъх и го задържа известно време, преди да го изпусне.

— Вуйчото на Хви… Този ли Малки?

— Може би си изненадан, че не си бил предупреден?

Икономът усети как тръпка преминава през цялото му тяло.

После промълви:

— Господарю, когато поискаш да опазиш тайни от мен…

— Монео, не ме ли чуваш? — тихо го прекъсна Лито. — Знам, че Малки те е изкушавал много повече от всеки друг…

— Господарю! Никога не съм…

— Известно ми е, Монео — продължи Бог-Императора със същия тих и убедителен тон, — но изненадата разбужда с шока си спомените в паметта ти. Подготвен си за всичко, което мога да поискам от теб.

— Какво би желал господарят ми да…

— Може би ще трябва да се освободим от Малки. Той наистина представлява проблем.

— Аз ли? Искаш от мен…

— Може би!

Монео преглътна.

— Светата майка.

— Антеак е мъртва — довърши вместо него Лито. — Беше добър мой служител, но вече я няма. Насилието наистина бе жестоко, когато моите Говорещи с риби атакуваха мястото, дето се криеше Малки…

— Без Антеак е по-спокойно — каза икономът.

— Оценявам по достойнство недоверието ти към „Бин Джезърит“, но тя трябваше да ни напусне по друг начин. Монео, Антеак ни служи вярно.

— Една света майка е…

— Както „Бин Тлейлакс“, така и Сдружението искаха да научат тайната на Малки — вглъбено продължи Лито. — Когато видяха, че тръгваме срещу иксианците, те нанесоха изпреварващ удар на моите Говорещи с риби. Антеак ли…? Тя само ги забави, но и това беше достатъчно. Говорещите с риби оградиха мястото…

— Господарю, каква е тайната на Малки?

— Когато нещо изчезне — каза Лито, — научава се точно толкова, колкото и при внезапната поява на друго. Празните пространства винаги заслужават внимание и изследване.

— Какво иска да каже моят господар с празни…

— Малки не е умрял. Със сигурност щях да го знам. Но къде е отишъл, след като изчезна?

— Изчезнал… за теб, господарю? Нима твърдиш, че иксианците…

— Успели са да усъвършенстват сложен апарат, който ми предложиха преди време. Бавно и незабележимо са подобрявали действието му с помощта на скрити и фини процеси. Все пак видях оставените следи. Вях изненадан. А също и доволен.

Монео се замисли върху казаното. Апарат, който скрива. О, да! Бог-Императора няколко пъти бе споменавал за способ, даващ възможност за скриване на записаните от него мисли. Осмели се да запита:

— А Малки се е възползвал от тайната на…

— Разбира се! Но не това е действителната му загадка. Той крие нещо друго, без да знае, че има защо да го подозирам.

— Друго… Господарю, след като могат да крият дори от теб…

— Вече мнозина го правят, Монео. Попиляха се при атаката на моите Говорещи с риби. И така тайната на иксианското приспособление бе разнесена надлъж и нашир.

Леко изцъклените очи на иконома не се и опитаха да скрият тревогата му.

— Господарю, нима някой…

— Нямаше да оставят следи, ако са помъдрели достатъчно — прекъсна го за кой ли път Лито. — Слушай, какво мисли Найла за Дънкан? Чувства ли се засегната, че трябва да докладва лично на теб?

— Както нареди моят господар… — Монео прекъсна думите си и се изкашля, не можейки да проумее защо Бог-Императора говори за прикрити следи и едновременно споменава Дънкан и Найла.

— Да, разбира се — кимна Лито. — Найла се подчинява на всички мои заповеди. И какво казва тя за Дънкан?

— Не е правил опити да се чифтоса със Сиона, ако това…

— А отношението му към моята марионетка, наиба Гарун, и останалите свободни от Музея?

— Разказва им за отминалите времена и обичаи, за войните срещу харконите и за първите атреиди на Аракис.

— На Дюн!

— Да, на Дюн.

— Вече няма свободни, защото я няма и Дюн — отбеляза Лито. — Предаде ли съобщението ми на Найла?

— Господарю, защо засилваш опасността, която те грози?

— Предаде ли моето съобщение?

— Разпоредих се да тръгне пратеничка за Туоно, но мога да я върна обратно.

Няма да я връщаш!

— Но, господарю…

— Какво ще предаде тя на Найла?

— Ами, че ти… Заповядал си Найла да продължи да се подчинява безпрекословно на дъщеря ми, освен, ако… Господарю! Опасно е!

— Опасно ли? Найла е от Говорещите с риби. Тя ще изпълни заповедта ми.

— Но Сиона… Господарю, боя се, че дъщеря ми не ти служи предано. А Найла е…

— Найла не трябва да променя поведението си.

— Повелителю, нека сватбата ти бъде на друго място.

— Не!

— Знам, че си разкрил във виденията си…

— Златната Пътека остава. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Монео въздъхна:

— Ех, господарю, вечността ти принадлежи. Не поставям под въпрос. — той внезапно замлъкна, поради някакъв невъобразимо силен тътен, който се чуваше все по-силно, разтърсвайки кулата.

И двамата се обърнаха към източника на шума — спускащо се перо от оранжево-синя светлина, съпроводено от вихъра на ударни вълни, което се приземи в пустинята на по-малко от километър разстояние в южна посока.

— Аха, моят гостенин пристига — каза Лито. — Монео, пращам те долу с колата ми. Доведи само Малки. Кажи на хората от Сдружението, че са заслужили прошка и след това ги отпрати.

— Прошка… О, да, господарю. Но ако знаят тайната на…

— Монео, те обслужват целта ми. И ти ще направиш същото, като доведеш Малки.

Икономът покорно тръгна към колата, разположена в сянката на отсрещната страна на орловото гнездо. Качи се в нея с пълзене, наблюдавайки как в стената зейва дулото на нощта. После навън изскочи площадка за приземяване. Лека като перо, колата се понесе под ъгъл към пясъчната повърхност, за да се приземи до лайнера на Сдружението, изправен подобно на умалено копие на цитаделната кула.

Лито наблюдаваше сцената от балкона, леко изправил предните дялове на тялото си под подходящ за случая ъгъл. С острото си зрение различи движенията на облечения в бяло Монео, който се изкачи на колата, огрян от лунната светлина. Дългокраки служителки на Сдружението излязоха с носилка, поставиха я върху Царската кола и проведоха кратък разговор с майордома. След като си тръгнаха, Лито затвори кълбообразния похлупак, отразил лунната светлина. После мислено повика колата и нейния товар и след миг те се върнаха на площадката за приземяване. Лайнерът на Сдружението се издигна с познатия гръмотевичен рев, а Лито въведе колата в осветеното пространство на помещението и затвори входа зад нея. После вдигна кълбообразното покривало. Песъчинки драскаха под тялото му, търкалящо се към носилката; там извиси челните дялове на огромното си туловище и се взря в Малки, който изглеждаше като заспал, овързан за носилката с широки еластични ремъци, оцветени в сиво. Под тъмносивата коса лицето на мъжа беше като поръсено с пепел.

Колко е остарял — помисли Лито.

Монео слезе от колата и погледна към човека в носилката.

— Ранен е, господарю. Искаха да пратят лекар…

— Колкото лекар, толкова и шпионин.

Внимателно огледа Малки — тъмната набръчкана кожа, хлътналите бузи и контраста между остро очертания нос и закръгления овал на лицето. Гъстите вежди бяха почти бели. Ами да — след цял живот с тестостерон[1]

Очите на Малки се отвориха. Сянката на злото прозираше в познатите кафяви очи — сякаш на кошута! Усмивка разкриви устата му.

— Господарят Лито — разнесе се, малко по-висок от дрезгав шепот, гласът на Малки, след което погледът му се насочи вдясно към майордома. — Както и Монео. Извинете ме, че не мога да стана прав за случая.

— Болки ли имаш? — попита Лито.

— От време на време — мъжът обходи с поглед обстановката, преди да попита: — А къде са хуриите?

— Малки, боя се, че трябва да ти откажа познатото удоволствие.

— И така бива — дрезгаво склони гостът. — Напоследък не ми се отразяват много добре. Пък и онези, които ми прати, не бяха хурии.

— А професионалистки, стриктно изпълняващи заповедите ми — кимна Лито.

— Не професионалистки; гадни хрътки.

— Антеак беше хрътката. Моите Говорещи с риби бяха просто група за прочистване.

Монео следеше ту единия, ту другия от събеседниците. В разговора им се долавяха опасни полутонове. Въпреки дрезгавия глас, който почти шепнеше, в тона на Малки имаше пренебрежителна несериозност, ала той винаги бе говорил по този начин… Опасен човек!

— Монео и аз беседвахме за вечността непосредствено преди да пристигнеш — вметна Лито.

— Горкият Монео — иронично изрече Малки.

Лито се усмихна и запита:

— Спомняш ли си, когато веднъж ме помоли да направя демонстрация с вечността?

— А ти ми каза, че няма вечност, подходяща за целта — гостът обърна очите си към другия и продължи: — Лито обича играта на парадокси. Познава всички номера с разговорния език, съществували някога.

Икономът сподави надигащата се в него ядна вълна, почувства се изключен от разговора, чисто и просто обект за забавление на две по-висши същества. Малки и Бог-Императора напомняха на двама стари приятели, преживяващи отново приятните моменти на общото си минало.

— Монео ме обвинява, че съм единственият притежател на вечността — каза Лито. — Просто не иска да повярва, че и той разполага със съшия дял от безкрая, подобно на мен.

Малки погледна за миг към Бог-Императора и сетне рече:

— Виждаш ли, майордоме? Майсторски върти думите, нали?

— Разкажи нещо за племенницата си Хви Нории — внезапно настоя Лито.

— Вярно ли е това, което се говори? Че ще се жениш за прекрасната Хви?

— Да, вярно е.

Малки се засмя, а после загримасничи от болка:

— Ох, съсипаха ме — пошепна той и добави: — Кажи ми, стари червею…

Монео застина с отворена уста.

Малки почака секунда, колкото да се съвземе от болката и продължи:

— Кажи ми, стари червею, има ли чудовищен член в чудовищното ти тяло? Какъв ли шок очаква нежната ми Хви!

— Много отдавна ти съобщих истината по въпроса — рече Лито.

— Никой не говори истината — почти изсъска Малки.

— А ти навярно си ми я казвал. Дори когато сам не си я знаел.

— Защото си по-мъдър от всички нас.

— Ще ми отговориш ли за Хви?

— Мисля, че вече ти е известно.

— Искам да го чуя от теб — натърти Лито. — Тлейлаксианците помогнаха ли ти?

— Предоставиха ми само познанието и нищо повече. Останалото свършихме сами.

— Мислех, че не е тлейлаксианско творение.

Монео отстъпи пред силата на собственото си любопитство.

— Господарю, каква е тази история с Хви Нории и тлейлаксианците? Защо ти…

— Виж какво, стари приятелю — подхвана Малки и отново обърна погледа си към иконома. — Не знаеш ли какво той…

— Никога не съм ти бил приятел — сряза го Монео.

— Тогава… спътнико при хуриите — невъзмутимо се поправи другият.

— Господарю — икономът се обърна към Лито, — защо говориш за…

— Спри! — прекъсна го Бог-Императора. — Уморява ме твоят стар спътник, а трябва още доста неща да научим от него.

— Лито, не си ли си задавал въпроса — издрезгавя Малки — защо Монео никога не се е опитал да ти отнеме целия шибенг?

— Целия какво! — не разбра майордомът.

Още една от някогашните му думички — поясни Малки. — От „ши“ и „бенг“ — та шибенг[2]. Великолепна е. Слушай, защо не преименуваш империята си? Големият Шибенг!

Лито вдигна ръка към Монео, принуждавайки го да замълчи, и попита:

— Е, Малки, ще ми разкажеш ли? Питах те за Хви.

— Просто няколко мънички клетки от тялото ми — рече другият. — Следва грижливо проведено възпитание и образование и всичко се превръща в абсолютен антипод на твоя стар приятел. Това стана в стаята, която я нямаше и където ти не можеше да погледнеш!

— Обаче забелязвам, когато нещо изчезва.

— Стаята, която я няма? — обади се Монео и след като долови смисъла на думите, продължи: — Ти също ли? Двамата с Хви…

— Да, неясната форма, която видях в сенките — каза Лито.

Монео го погледна право в очите.

— Господарю, ще отложа сватбата. Ще река…

— Няма да правиш нищо подобно!

— Но, господарю, ако тя и Малки са…

— Монео — дрезгаво пошепна споменатият, — господарят ти нарежда и си длъжен да се подчиниш!

Познатият подигравателен тон! Икономът впери очи в Малки.

— Пълната противоположност — каза Лито. — Не го ли чу?

— Може ли да има нещо по-подходящо? — запита гостът.

— Разбира се. Повелителю, след като вече знаеш…

— Монео — прекъсна го Лито, — започваш да ми пречиш.

Служителят се сконфузи и млъкна.

Лито продължи:

— Сега е по-добре. Знаеш ли, майордоме, че преди десетки хиляди години, когато бях друга личност, веднъж допуснах грешка.

— Ти да сгрешиш? — подигра се Малки.

Лито се усмихна и заяви:

— Грешката ми беше утежнена и от приятния начин, по който я изразих.

— Отново номера с думите — саркастично го укори другият.

— Наистина! Ето какво казах: „Настоящето е забава, която отвлича вниманието; бъдещето е сън; и само споменът, съхранен в паметта, може да разкрие смисъла на живота“. Е, Малки, не са ли красиви тези слова?

— Направо са прелестни, стари червею.

Монео похлупи с длан устата си.

— Но приказките ми бяха глупава и смешна лъжа — отсече Лито. — Знаех го през цялото време, ала бях направо увлечен от хубавите си думи. С безпаметство не може да се разкрие нито едно значение. Без страданието на духа, което е мълчаливо преживяване, няма никакъв смисъл.

— Не мога да схвана смисъла на страданието, причинено ми от твоите гадни Говорещи с риби — каза Малки.

— За теб не е имало страдание — отвърна Лито.

— Ако беше в моето тяло, щеше да…

— Говориш за физическа болка, която скоро ще свърши.

— А кога ще опозная страданието?

— Може би по-късно.

Лито се извърна с предните дялове на тялото си от Малки и погледна към иконома си.

— Монео, наистина ли служиш на Златната Пътека?

— О, да, Златната Пътека! — подигравателно се отзова иксианецът.

— Господарю, знаеш добре, че го правя — каза запитаният.

— В такъв случай си длъжен да ми обещаеш — рече Бог-Императора, — че нищо от това, което си научил тук, не трябва да излиза от устата ти. Нямаш право да го разкриваш нито с дума, нито със знак.

— Обещавам, господарю.

— Той обещава, господарю — усмихна се подигравателно Малки.

Едната от малките ръце на Лито посочи към него, лежащ с вдигнат към непреклонния профил на закачуленото лице поглед.

— Заради някогашното си възхищение, както и по силата на много други причини не мога да убия това нищожество. Дори не съм в състояние да го поискам от тебе… И все пак той трябва да бъде премахнат.

— Ай, ай, ай, колко си мъдър! — възкликна Малки.

— Господарю, ако решиш да почакаш за известно време в другия край на помещението — каза Монео, — може би, когато се върнеш, Малки ще е престанал да бъде проблем.

— Ще го направи — дрезгаво изпъшка подигравчията. — О, богове от преизподнята! Този ще го направи.

Лито изви тялото си и припълзя в сенчестата част на стаята, загледан в бледоочертаната дъга, която щеше да изреже пролом в нощта, стига само да превърнеше желанието в мисловна команда. Какво продължително падане го очакваше, ако се претърколи от площадката за приземяване. Съмняваше се, че дори неговото тяло ще оцелее. Но в пясъка под кулата нямаше вода, а той чувстваше как животът на Златната Пътека примигва и гасне, защото си бе разрешил да мисли за подобен край.

— Лито! — извика Малки зад него.

Чу как носилката дращи по пясъка, навят от вятъра върху пода на проветривото му орлово гнездо. Иксианецът отново извика:

— Лито, ти си върхът! Във вселената няма зло, което да те превъз…

Глух плясък сякаш отряза гласа му. Удар в гърлото — помисли Лито. — Да, Монео го владее. Разнесе се звук от отварянето на прозрачния щит на балкона, носилката застърга по парапета, после настана тишина.

Ще трябва да зарие тялото в пясъка — помисли Лито. — Още няма червей, който да дойде и да погълне вещественото доказателство. Обърна се и погледна напреко през стаята. Икономът се бе подпрял на парапета, взирайки се надолу, надолу, надолу…

Не мога да се моля нито за тебе, Малки, нито за теб, Монео. Сигурно съм единственото съзнание с религиозна насоченост в цялата Империя, тъй като наистина съм сам… Така че няма кому да се помоля.

Бележки

[1] Синтетичен аналог на мъжки полов хормон. — Б. пр.

[2] Американска жаргонна дума с много значения: къщурка, съборетина; бордей, бардак; подмолно действаща организация и др. Тук съставките й имат следната роля: „ши“ — „тя“, а „бенг“ — звукоподражание на „сгромолясване“. — Б. пр.