Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (23)

„Състоянието на транс, обхванало прорицателя по време на сеанса, не прилича на нищо друго, съпътстващо ясновидството. То не представлява оттегляне от грубото експониране чрез действието на сетивата (което е характерно за повечето подобни състояния), а по-скоро е потапяне в множество от нови движения. Нещата се движат. По същество става дума за върховен прагматизъм в сърцевината на безкрая, за търсещо мислене; докато най-сетне се стигне до непрекъснато действащото осъзнаване, че вселената се намира в състояние на самодвижение, че се променя, че нейните правила също се променят, че нищо не остава абсолютно и постоянно при цялото това движение, че механично дадените обяснения могат да сработят само в строго определени пространства, но когато стените се срутят, старите сентенции също се сриват и изчезват, отнесени от нови. Нещата, които могат да се видят по време на този транс, действат отрезвяващо, други буквално съсипват. Налага се някой да положи максимално усилие, за да запази целостта си, но дори и да го постигне, той излиза от подобно състояние дълбоко променен.“

Откраднатите Дневници

В нощта, последвала Деня за прием, докато другите спяха, воюваха, сънуваха и умираха, Лито остана да почива в самотата на залата за приеми единствено е неколцина доверени от Говорещите с риби на входните двери.

Не заспа. Мислите му бушуваха, обзети от необходими ходове и разочарования.

Хви! Хви!

Вече знаеше, защо са му пратили Хви Нории. Как добре го знаеше сега!

Най-дълбоката от всички мои съкровени тайни е на показ.

Бяха я разкрили: присъствието на Хви го доказваше.

Премисляше отчаяни ходове и обстоятелства. Би ли могла тази безмилостна метаморфоза да се насочи към противоположен край? Можеше ли той самият да се върне към състоянието си на нормално човешко същество?

Не е възможно.

Дори да съществуваше подобна вероятност, процесът би продължил толкова дълго, колкото време бе изминало, за да стигне дотук. Какво щеше да остане от Хви след повече от три хиляди години? Пресъхнала прах и кости в криптата.

Бих могъл да създам нещо подобно на нея и да го подготвя за себе си… Но то няма да бъде моята мила Хви.

И какво щеше да стане със Златната Пътека, ако той си поставеше подобни егоистични цели?

Да върви по дяволите Златната Пътека! Тези сияйни глупци помислиха ли поне веднъж за мене! Никога и нито за миг!

Не, това не бе вярно. Хви мислеше за него. Тя споделяше неговото нечовешко страдание.

Обземаха го отчаяни решения и той се опитваше да избяга от тях, докато сетивата му отбелязваха тихите стъпки на стражата и бягащия поток вода под залата.

Когато направих своя избор, какви бяха моите очаквания!

О, колко много се смя отрупаната в него разнолика сбирщина на този въпрос! Нима не бе си поставил задача, която трябваше да изпълни? Нали точно това беше живецът на споразумението, държащо смирено людското стълпотворение в съзнанието му!

„Длъжен си да следваш приетата задача — казваха те. — Имаш една-единствена цел.“

Но единствената цел е типична за фанатиците, а аз не съм фанатик!

„Трябва да си жесток и циничен. Длъжен си да оправдаеш възложеното ти доверие!“

Защо да съм длъжен!

„А кой се закле? Самият ти. Сам избра посоката.“

Имаше и надежди за бъдното!

„Надеждите, създавани от историята за едно определено поколение, нерядко се разбиват още при следващото. Кой знае по-добре от теб истинското състояние на нещата?“

Да… А разбитите надежди могат да отчуждят и променят облика на цели народи. Самият аз съм цял народ!

„Не забравяй за клетвата си!“

Наистина. Аз съм разрушителната сила, разгърнала се през поредици от векове. Слагам граница на надеждите, включително и на моите… Аз омекотявам хода на махалото.

„А после отново го отпращаш в другата посока. Никога не забравяй това.“

Уморен съм. О, колко много съм уморен. Само ако можех да заспя… Но да заспя истински.

„А и непрекъснато се самосъжаляваш.“

Защо да не го правя? Какво съм аз? Вечният самец-саможивец, принуден непрестанно да гледа онова, което би могъл да бъде. Всеки ден само това правя… А сега и Хви!

„Началният ти великодушен избор вече те изпълва с егоизъм.“

Отвсякъде дебне опасност. Принуден съм да нося егоизма си като армиран костюм.

„Опасност за всеки, който се опита да те докосне. Такава ли е истинската ти същност?“

Опасност дори за Хви. Скъпата, възхитителна, ненагледна Хви.

„Нима издигаш около себе си високи стени единствено, за да останеш вътре, потънал в самосъжаление?“

Стените са построени, защото в моята Империя вилнеят свободно големи сили.

„Ти ги пусна на воля. А сега ще потърсиш ли споразумение с тях?“

Причината е Хви. Никога преди нея тези чувства не са достигали такава мощ в мен. Виновни са само проклетите иксианци!

„Много занимателен е фактът, че те заплашват с плът, вместо с машина.“

Защото разкриха моята тайна.

„Знаеш каква е противоотровата.“

Огромното му тяло потръпна по цялата си дължина от появилата се мисъл. Наистина, добре познаваше противоотровата, помагала безотказно досега — временно самооттегляне в собственото си минало. Дори сестрите от „Бин Джезърит“ не можеха да си позволят такива продължителни пътувания — назад, назад до самите извори на клетъчното осъзнаване, или кратко спиране край пътя заради наслада, дошла от изтънчено сетивно удоволствие, веднъж, след смъртта на един особено ценен и превъзходен Дънкан, той се отдаде на големи музикални празници-пътувания. Моцарт бързо му дотегна. Превзето! Но Бах… О, Бах!

Все още не бе забравил огромното изпитано удоволствие.

Седях на органа и потъвах в музиката.

В цялата му памет имаше само три случая, сравними с Бах. Но дори Ликалло не беше по-добър от него — равен, ала не и по-голям.

Дали пък жени-интелектуалки нямаше да се окажат подходящ избор за тази нощ? Бабата Джесика беше една от най-първите. Но опитът го бе научил, че близък за него човек не е подходяща противоотрова при сегашната напрегнатост. Търсенето трябваше да достигне по-навътре.

Изведнъж реши да опише със силата на въображението си подобно сафари на някакъв почти вцепенен в страхопочитанието си посетител — изцяло въображаема личност, — тъй като никой не би дръзнал да му задава въпроси на толкова свята тема.

„Поемам назад към орляка мои предшественици от един род, претърсвайки второстепенни разклонения със смел набег в уединени кътчета и потайни места. Много от имената ще се окажат непознати за тебе. Чувал ли е някой за Норма Ценва? Живял съм и нейния живот!“

„Как тъй сте живели живота й?“ — пита въображаемият посетител и събеседник.

„Както е редно. За какво друго са му нужни на човек праотците? Знаеш, че някакъв мъж е създал първия кораб на Сдружението. В учебника ти по история е отбелязано името на Аурелиус Венпорт, нали така? Излъгали са. Направи го Норма — неговата любовница. Тя го снабди както с проекта, така и с пет деца. Егото му не би се задоволило с по-малко. В крайна сметка обаче самата мисъл, че той всъщност не е сторил нищо от онова, за което се говори, го унищожи.“

„И неговия живот ли сте преживели?“

„Естествено. Извървях и далечните пътища, където са странствали свободните. По бащината си родова линия и по изминатото от други стигнах до самия извор — династията на атреидите.“

„Какво знаменито родословие!“

„С порядъчен брой лъчезарни идиоти.“

Развлечението и забавата са нещата, които ми трябват — помисли Лито.

Тогава защо да не спретнем пътуване-обиколка на тема сексуални флиртове и подвизи, както и други подобни начини за прахосване на време?

„Просто не можеш да си представиш броя на събраните в мене оргии! Аз съм върховният воайор, както като участник/ници, така и като наблюдател/ли. Какво невъобразимо количество смут и тежки разстройства се дължи на невежеството и недоразуменията. Какви бездънни невежи сме били. А и какви свидливци.“

Не, достатъчно добре знаеше, че не би могъл да си позволи подобен избор, особено през тази нощ и при Хви, намираща се наблизо в града.

Защо пък да не избере военната тема?

„Кой измежду Наполеоните е бил най-жалкият страхливец? — запитва той въображаемия посетител. — Няма да ти кажа, но аз го познавам. О, как добре го познавам.“

Накъде да тръгна? С цялото това минало, разкрито без остатък пред мен, кой път да поема!

Публичните домове, отвратителните жестокости, тираните, акробатите, нудисти, лекари, мъжки курви, музиканти, вълшебници, грубияни, жреци, занаятчии, жрици…

— А знаеш ли — обръща се той към своя въображаем посетител, — че посветените на хула пазят древен език от движения-знаци, който са имали правото да ползват само мъжете? Никога ли не си чувал за хула? Не, разбира се. Кой ли вече я танцува? Но вековете са запазили много неща. Преводът им отдавна се е загубил, ала не и за мене.

Една цяла нощ бях дълга редица от халифи, пътуващи на изток и запад из ислямския свят. Няма да те отегчавам с подробности. А сега си върви, посетителю!

Колко примамващ е — помисли той, — този призив на сирената, дето ме зове да живея само в миналото.

И колко ненужно е сега това минало заради пъклените иксианци. Как отегчително и досадно е миналото, когато Хви е тук. Тя веднага ще дойде, стига да я повикам. Но не мога да го направя… Не сега… Не през тази нощ…

Миналото продължаваше да го подканя с мълчалив жест.

Мога да се отправя на дълго странстване в него. Не е задължително да бъде сафари. Мога да тръгна сам. Поклонничеството очиства. Докато сафаритата те превръщат в турист. Точно там е разликата. Мога да пътувам сам из своя вътрешен свят.

И никога да не се върна.

Чувстваше цялата неизбежност на състоянието, прилично на сън, което навярно щеше да го задържи в своя капан.

Из цялата си Империя създавам специфично сънно състояние. В този сън се раждат митове, появяват се нови посоки и нови движения. Нови… Нови… Нови… Нещата тръгват от моите собствени бленувания и измислици. Кой може да бъде по-чувствителен към тях от самия мен? Ловецът се е хванал в мрежата си.

Разбираше, че е попаднал в състояние, за което не е позната противоотрова — отминала, настояща или бъдеща. Огромното му тяло се разтърсваше от идващи една след друга тръпки в мрака на залата, където приемаше молителите.

На портала една амазонка от стражата на Говорещите с риби пошепна на друга:

— Дали нещо не измъчва нашия Бог?

Другарката й по оръжие отговори:

— Греховете на този свят са достатъчно голяма мъка за всеки.

Лито чу краткия им разговор и тихо заплака.