Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„Познавам злината на своите предходници, защото аз съм тези хора. Равновесието е изключително деликатно. Знам, че само малцина от четящите тези редове са мислили някога по същия начин за своите предшественици. Дори не им е хрумвало, че е възможно те да са успели да се съхранят. А опазването на живота само по себе си понякога предполага взимането на жестоки решения, както и безпричинна бруталност, срещу които цивилизованото човечество работи с безподобна настойчивост. Каква цена сте готови да заплатите за това ограничаване и сподавяне? Готови ли сте да приемете собственото си изчезване!“

Откраднатите Дневници

Сутринта, обличайки се, за да поеме за първи път командването на Говорещите с риби, Айдахо се опитваше да отпъди мисълта за кошмара. Беше го разбудил на два пъти през нощта; и двата пъти той излиза на балкона и гледаше към звездите, докато сънят продължаваше да вилнее в главата му.

Жени… Жени без оръжие е черни доспехи, втурнали се към него с прегракналата от рев оглупяла тълпа… Размахваха ръце, почервенели от кръв… А когато налетяха върху му, устните им се отвориха и оголиха ужасни кучешки зъби!

В същия миг се събуди.

Утринният светлик не бе успял да разпръсне следите от кошмара.

Бяха му подготвили стая в северната кула. Балконът гледаше към широко отворено пространство, изпълнено с дюни, което се простираше до далечната грамада на острозъбо подобие на скала, приличащо в основата си на село от пръстени жилища.

Закопчавайки куртката си, Айдахо съзерцаваше открилата се пред него гледка.

Защо Лито подбира само жени за своята армия!

Няколко миловидни Говорещи с риби бяха предложили да прекарат нощта с новия си командир, но той им отказа.

Не подхождаше на атреидите да си служат със секса като средство за убеждаване!

Погледна новото си одеяние — черна униформа със златен кант и червен ястреб на лявата гръд. Поне това бе познато. Никакви отличителни знаци за чин.

— Те познават лицето ти — бе казал икономът. Монео, какво странно човече.

Внезапно дошлата мисъл го накара да преосмисли подробно фактите. Монео в никакъв случай не бе нещо незначително. Да, много е овладян, а й по ръст сме еднакви. Оставяше впечатление за прибрана в себе си, съсредоточена личност…

Айдахо огледа стаята, подредена съзнателно с вкус към разкош и представа за удобство — меки възглавници и различни уреди и приспособления, скрити зад пана от оцветено в кафяво полирано дърво. Банята, подходящо покрита с пастелно сини плочки, разполагаше с комбинация от душ и вана, в която поне шест души можеха да се къпят едновременно. Обстановката като цяло подканяше към самоугаждане и задоволяване на различни страсти. Накратко — жилище, предразполагащо към отпускане и наслада от припомнени някогашни удоволствия.

„Умно измислено и добре направено“ — каза си той.

Внимателно почукване по вратата, последвано от думи, изречени от женски глас:

— Командире? Дойде Монео.

Айдахо погледна към прегорелите от слънцето цветове на далечната островърха скална грамада.

— Командире? — настоя малко по-високо гласът.

— Влизай! — извика той.

Монео влезе и затвори вратата след себе си. Беше облечен в кител и панталони с ослепително бял цвят, който сякаш караше очите да се съсредоточат в лицето му. Икономът обиколи с поглед стаята.

— Значи, тук са те настанили. Пустите му жени! Предполагам, че са се представили като много мили, макар че не бива да го правят.

— Откъде знаеш какво ми харесва? — попита Айдахо и още в същия миг си даде сметка за глупостта на своя въпрос.

Не съм първият Дънкан Айдахо, видян от Монео.

Икономът се позасмя и сви рамене.

— Не исках да те обиждам, командире. Е, ще останеш ли тук?

— Гледката ми допада.

— Но не и мебелировката. — Изразеното становище отново бе ясно до категоричност.

— Може да се подмени — каза Айдахо.

— Ще се погрижа.

— Идваш, за да ми обясниш моите задължения, нали?

— Доколкото съм в състояние. Знам как странно ти изглежда всичко. Тукашната цивилизация е твърде различна от познаваната от теб.

— Мога да го преценя. Как е умрял моят предшественик?

Монео отново сви рамене. Очевидно този жест беше стандартна реакция, макар в него да не се долавяше нищо обезличаващо.

— Не се оказа достатъчно бърз, за да избегне последствията от едно взето решение.

— По-точно.

Монео въздъхна. Дънкановците винаги бяха такива — твърде взискателни.

— Уби го бунтарството му. Желаеш ли повече подробности?

— Ще ми помогнат ли с нещо?

— Не.

— Още днес искам подробен отчет за бунта, но преди това ми кажи защо няма мъже в армията на Лито?

— Нали ти си тук.

— Знаеш какво имам предвид.

— Създал си е любопитна теория за армиите. Много пъти съм я обсъждал с него. Но няма ли да закусиш, преди да ти я обясня?

— Не може ли двете неща едновременно?

Монео се обърна към вратата и кратко извика:

— Хайде!

Резултатът беше незабавен и очарова Айдахо. Групичка от млади Говорещи с риби влетя в стаята. Две от тях извадиха иззад едно пано сгъваема масичка и столове и ги поставиха на балкона. Други поставиха на масата посуда за двама. Трети внесоха храна — пресни плодове, топли кифлички и димяща напитка, от която се носеше лека миризма на подправка и кофеин. Всичко бе направено бързо, тихо и ефектно, а това говореше за продължителна практика. После излязоха, както бяха влезли — без нито една дума.

Минута след началото на любопитната сцена Айдахо се видя седнал срещу Монео на масата.

— Всяка сутрин ли е така? — попита той.

— Само ако го искаш.

Опита напитката, която се оказа смес от мелиндж и кафе. Позна плода по вкуса му — мек пъпеш от Каладън, наричан парадай. Предпочитаният от мен.

— Много добре ме познавате — промърмори Айдахо.

Икономът се усмихна.

— Имаме известна практика. А сега, на въпроса ти.

— За любопитната теория на Лито.

— Да. Той твърди, че изключително мъжкият състав на армията я превръща в оръжие, прекалено опасно за поддържащата я гражданска база.

— Щура идея! Без армия няма да има…

— Познавам доводите против. Но той казва, че мъжката армия се състои от оцелелите след операция за пресяване на мъжките индивиди, които не оставят потомство, както е било в праисторическата човешка глутница. Според него прекалено любопитен е фактът, че винаги по-възрастните мъже са изпращали по-младите в боя.

— Какво означава терминът „операция за пресяване“?

— В нея са включени тези, които пресичат опасната граница, защищаваща мъжете за разплод, жените и най-младите. Които първи пресрещат хищника.

— И какво застрашава цивилните?

Айдахо вкуси от пъпеша, който се оказа великолепно узрял.

— Господарят Лито казва, че при липса на външен враг изградената само от мъже армия винаги се обръща срещу собственото си население. Без изключение.

— В битка за женските индивиди, така ли?

— Възможно е. Обаче, очевидно, той не приема нещата за толкова прости.

— Мисля, че теорията не е странна.

— Не си я чул цялата.

— Има ли още?

— О, да. Той твърди, че в армия само от мъже винаги се долавя ясно изразена тенденция към хомосексуална активност.

Дънкан напрегнато погледна през масата към него и каза:

— Аз никога…

— Не, разбира се. Той говори за идеализирано възвисяване, за неправилно насочени енергии и за всичко останало по въпроса.

— Останало от кое? — Айдахо настръхна от гняв срещу възможното покушение към собствената му представа за мъжественост.

— Младежки начин на мислене, събрани вкупом пораснали момчета, нарочно изречени и сторени шеги с единствената цел да причинят болка, вярност само към другите членове на ордата, такива ми ти работи…

Голата запита с хладен тон:

— А ти какво мислиш?

— Спомням си… — Монео се обърна към балкона и заговори сякаш на гледката навън — …нещо, което той каза, и знам, че е вярно. Бил е всеки войник в човешката история. Предложи ми поредица от примери за прочути воини, замръзнали навеки в своята младост. Отказах. Внимателно съм чел собствената си история и сам стигнах до това заключение.

Икономът се обърна и се вгледа право в очите му.

— Помисли за това, командире.

Дънкан естествено се гордееше с честността към себе си и почти се докачи от казаното. Съхранени култове към младостта и младежките години в армията? Да, имаше нещо вярно. Имаше примери и в собствения си опит…

Монео кимна утвърдително:

— Хомосексуалният — потенциален или практикуващ — който поддържа текущото си състояние поради причини, определени от чисто психологически подбуди, проявява в поведението си склонност към задоволяване посредством отреагиране на причиняващи болка стимули… като едновременно търси подходящи възможности за себе си и ги налага на другите. Повелителят Лито твърди, че това състояние на нещата води началото си от изпитанията, на които се е подлагало поведението в праисторическата орда.

— Вярваш ли му?

— Да.

Айдахо хапна от пъпеша, Сладостта му се бе загубила някъде. Преглътна и остави лъжицата.

— Ще трябва да помисля по въпроса — каза той.

— Разбира се.

— Защо не ядеш? — попита голата.

— Станах преди зазоряване и тогава хапнах — Монео побутна блюдото си. — Жените не спират с опитите да ме изкушават.

— Случва ли се да успеят?

— Понякога.

— Прав си. Теорията е наистина любопитна. Има ли още от нея?

— Ами, казва още, че когато преодолее младежко-хомосексуалните си задръжки, армията от мъже се превръща в изнасилвач. Нерядко изнасилването приключва с убийство, а това не е поведение, чиято цел е оцеляването.

Айдахо се намръщи.

Пестелива усмивчица прелетя по устните на иконома, преди да добави:

— Господарят Лито твърди, че само присъщата на атреидите дисциплина и моралните им задръжки са действали превантивно срещу крайностите по ваше време.

Айдахо въздъхна тежко.

Монео се облегна, спомнил си нещо, което Бог-Императора веднъж бе казал:

„Независимо от упорството в търсенето на истината, самоосъзнаването често пъти е неприятно. Ето защо сме зле настроени към Прорицателя.“

— Проклети атреиди! — възкликна Айдахо.

— И аз съм Атреидски — меко каза Монео.

— Какво? — стъписа се голата.

— Благодарение на неговата програма за целенасочено размножаване — обясни икономът. — Сигурен съм, че тлейлаксианците не са пропуснали да го отбележат. Аз съм пряк потомък от чифтосването на сестра му и Харк ал-Ада.

Айдахо се наклони към него и процеди:

— Е, Атреидски, обясни ми тогава с какво жените се изявяват като по-добри войници от мъжете?

— Те се развиват по-лесно, достигайки завършен вид.

Обърканият Дънкан поклати глава.

— Непреодолима е силата на физическия закон, с помощта, на който жените преминават от младенческа в зряла възраст — добави Монео. — Както казва господарят Лито: „Износи девет месеца едно бебе и вече няма да си същият.“

Айдахо също се облегна на стола си и попита:

— Какво може да знае той по въпроса?

Другият само сведе поглед, изчаквайки го да се досети за двойствената природа на Лито — мъжка и женска едновременно. Осъзна този факт внезапно и напълно. Монео забеляза реакцията му, припомняйки си една сентенция на Бог-Императора: „Думите ти придават на човека вида, който ти искаш да има.“

Мълчанието продължи доста дълго и икономът се окашля. После каза:

— Безкраят на паметите, събрани в повелителя Лито, връзва и моя език.

— Честно ли се отнася с нас? — попита Айдахо. — Аз му вярвам. Но той извършва толкова… Имам предвид тази програма за размножаване. Откога е започнал?

— От самото начало. В деня, в който я отне от „Бин Джезърит“.

— Какво иска да постигне с нея?

— Много бих искал да знам.

— Но ти си…

— Един Атреидски е главен негов помощник, да.

— Не успя да, ме убедиш, че армията с женски състав е възможно най-добрата.

— Работата по подобряване на вида продължава.

Най-сетне гневът и чувството на неудовлетвореност на Айдахо намериха целта си:

— Това ли съм правил с тях през първата си нощ тук? Размножаване?!

— Възможно е. Говорещите с риби не взимат предпазни мерки срещу забременяване.

— Проклетник такъв! Да не би да съм животно, та да ме мести от обор на обор като…

— Жребец ли?

— Да!

— Но господарят Лито отказва да си служи с модела на тлейлаксианците, включващ генно инженерство и изкуствено оплождане.

— Какво пък са решили тлейлаксианците, че…

— Те са направо жалки и смешни. Дори аз го разбирам. Техните лицетанцьори са същински хибриди, по-скоро организми-колонии, отколкото човешки същества.

— Другите като мен били ли са негови… жребци?

— Някои от тях. Имаш и наследници.

— Кои са?

— Единият съм аз.

Айдахо се вторачи в очите на Монео, внезапно захвърлен в плетеницата на всевъзможни взаимни връзки. За него те се оказваха напълно неразбираеми. Очевидно икономът беше много по-възрастен от… Но нали съм. Кой от двамата бе наистина по-възрастният? Кой беше предшественик, кой — наследник?

— Понякога и самият аз се затруднявам — внимателно поде Монео. — Ако един факт може да ти помогне с нещо — господарят Лито ме уверява, че ти не си мой наследник, поне в естествения смисъл на това понятие. От друга страна обаче много добре се вместваш като баща на някои от моите наследници.

Айдахо завъртя глава с отрицаващ жест.

— Понякога мисля, че само Бог-Императора може да разбере истинското състояние на нещата — примирително рече Монео.

— Това е съвсем отделен въпрос! — възкликна Айдахо.

— Цялата каша с бога…

— Повелителят казва, че е създал свещено неприличие.

Айдахо не очакваше подобен отговор. А какво всъщност исках да чуя? Може би защитна реч в полза на господаря Лито, така ли!

— Свещено неприличие — повтори Монео.

Думите се откъснаха от устата му със странен привкус на злорадство.

Дънкан фокусира опипващия си поглед върху иконома. Той мрази своя Бог-Император! Не… Страхува се от него. Но нима не мразим винаги онова, от което се страхуваме?

— А защо му вярваш? — запита Айдахо.

— Питаш ме дали споделям общоприетата религия, така ли?

— Не това! Той вярва ли ти?

— Така мисля.

— Защо? Защо го мислиш?

— Защото твърди, че не желае да се създават повече лицетанцьори. И много държи на следното: веднъж разделен на двойки, неговият човешки род да се плоди така, както го е правел винаги.

— По дяволите, какво общо има тук плоденето?

— Пожела да научиш в какво вярва той. Мисля, че вярва в свещения случай. Според мен това е неговият Бог.

— Същинско суеверие!

— Имайки предвид обстановката в Империята, може да се каже, че е дръзко суеверие.

Айдахо закова погледа си в иконома.

— Проклети атреиди — измърмори той, — вие, които дръзнахте всичко!

Монео не пропусна обстоятелството, че неприязънта в гласа му бе примесена с възхищение. Дънкановците винаги започват по този начин.