Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Emperor of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Франк Хърбърт

Бог-император на Дюн

Американска

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

 

GOD EMPEROR OF DUNE

© 1981 by The Herbert Limited Partnership

История

  1. — Добавяне на анотация

„Наш предшественик, наричан Асур-назир-апли, известен като най-жесток от жестоките, овладя трона с убийството на собствения си баща и постави началото на царството на меча. Неговите завоевания включват и района на езерото Урумия, който му отвори път към Комаген и Хабур. Синът му получаваше данъкът Шуитес от Тир, Сидон, Гебел, а дори и от Йеху — син на Омри, само споменаването на чието име хвърля огромна маса хора в ужас. Завоеванията, започнали с Асур-назир-апли, пренесоха победоносното ни оръжие в Мидия, а по-късно в Израел, Дамаск, Едом, Арпад, Вавилон и Умлиас. Помни ли някой днес тези имена и места? Дадох ви множество следи: опитайте се да назовете планетата.“

Откраднатите Дневници

Въздухът сякаш не помръдваше в изсечения в скалите главен царски път, спускащ се към равния подстъп до моста през река Айдахо. Пътят завиваше надясно, загърбвайки сътворената от човека безкрайна грамада от камък и земна маса. Вървящият до Царската кола Монео някак неочаквано зърна павираната ивица, водеща от тесния край на хребета до металопластовата плетеница, изтеглила моста на километър разстояние.

Реката, все още в пропастта, се извиваше към него навътре и вдясно, след което се спускаше през каскада от стъпала към далечния край на Забранената Гора, където усмирителните стени слизаха почти до равнището й. Там, в околностите на Онн, се намираха овощните и зеленчуковите градини, предназначени за изхранването на града.

Взрял се в далечния отрязък от реката, Монео съзерцаваше окъпания в светлина връх на каньона, докато водата долу течеше в сенчести тонове, накъсани единствено от слабите сребристи просветвания в поредицата стъпала на каскадата.

Право пред него пътят до моста блестеше на слънчевата светлина, белязан от тъмните, издълбани от ерозията дерета край двете му страни, които подобно на стрелки указваха точното място за преминаване. Изгряващото слънце вече го бе сгорещило. Въздухът над пътя започваше едва-едва да трепти като предупреждение за настъпващия ден.

Ще стигнем читави в града, преди да ни захлупи най-страшната жега — помисли икономът.

Той почти подтичваше, ядосан от отегчителното търпение, което винаги го навестяваше на това място; погледът му беше прикован напред в очакване да зърне ония молители — свободните от Музея. Знаеше, че те ще се появят от някое от деретата. Някъде тук, от тази страна на моста. Уговорил го беше предварително. Нямаше никаква възможност да бъдат спрени. А знаците, свидетелстващи за присъствието на Червея, все още се забелязваха по тялото на Бог-Императора.

Лито долови присъствието на свободните преди още някой от свитата му да ги бе зърнал или дочул.

— Чакайте! — извика той.

Монео целият се превърна в слух.

Лито претърколи тялото си на колата, повдигна предния край на кълбообразното покривало и се вторачи пред себе си.

Икономът добре познаваше това негово състояние. Бог-Императора явно бе обезпокоен от нещо пред тях. Свободните бяха тръгнали. Той отстъпи крачка и продължи да се движи около границата на полагаемата му се позиция. Най-после дочу шума.

Беше звук от разпиляван чакъл.

Първите музейни свободни се появиха, излизайки от издълбаните от ерозията дерета от двете страни на пътя на не повече от стотина метра пред царското шествие.

Дънкан Айдахо се стрелна напред, а после забави хода си, подтичвайки до Монео.

— Това те ли са? — попита Айдахо.

— Да — отговори икономът, следейки неотклонно Бог-Императора, положил отново туловището си върху колата.

Свободните от Музея се събраха на пътя и хвърлиха горните си роби, под които бяха скрити облеклата им в червено и лилаво. Монео направо зяпна. Бяха се издокарали като поклонници в черни одежди под цветните си горни дрехи. Намиращите се най-отпред размахаха свитъци хартия, а цялата група започна да пее и танцува, приближавайки към царската свита.

— Петиция, господарю — извикаха първите. — Чуйте нашата молба!

— Дънкан! — изкрещя Лито. — Разпръсни ги!

Още при вика на своя господар Говорещите с риби се втурнаха през тълпата на царедворците. Айдахо им махна да се отдръпнат и рязко се затича към наближаващите. Гвардията образува фаланга, чието острие беше самият той.

Лито рязко затвори кълбообразното покривало на колата си, увеличи скоростта и отново изкрещя:

— Разпръсни ги! Разпръсни ги!

Музейните свободни, след като видяха втурналата се напред гвардия и увеличилата скоростта си кола, направиха движение встрани, сякаш отварят пътека в средата на пътя. Монео, който беше принуден да тича, за да не изостане, дочу бягащите стъпки на царедворците след себе си в мига, когато забеляза неочакваната промяна в програмата на свободните.

Като един човек пеещите хвърляха наметалата на поклонници, под които се оказаха с черни униформи, идентични с носената от Айдахо.

Какви ги вършат! — недоумяваше Монео.

Още неотговорил на мълчаливия си въпрос, той видя как приближаващите лица се смесиха и преляха в подигравателни изражения, като всяко от тях беше почти еднакво с това на Дънкан Айдахо.

— Лицетанцьори! — изпищя някой.

Самият Лито се оказа доста объркан от светкавичния развой на събитията, шума от множеството бягащи крака и отривистите команди откъм формиралата се фаланга на Говорещите с риби. Той бе ускорил колата, преодолявайки разстоянието между себе си и стражите, като междувременно включи сигналната камбана и специалната система за звуково въздействие. Бял шум заля всичко наоколо, изваждайки от ориентация дори неколцина от Говорещите с риби, макар и предварително подготвени за него.

В същия момент просителите бяха хвърлили наметалата на поклонници, преминавайки към процедурата на трансформация, при която образи на Дънкан Айдахо се замяркаха навсякъде. Лито чу писъка: „Лицетанцьори!“ и разпозна източника — чиновник от царското счетоводство, придружаващ свитата.

Първоначалната реакция на Бог-Императора беше близка до забавление.

Стражата и лицетанцьорите се сблъскаха. Лито разпозна бойните тлейлаксиански заповеди. Плътна група от Говорещите с риби наобиколи облечения в черно свой командир. Гвардейките просто изпълняваха често повтаряното указание да защитават началника си.

Но как ще го различават от останалите?

Лито почти спря колата си. Видя отляво как Говорещите с риби размахват зашеметяващите палки. Слънчева светлина проблесна в изтеглените ножове. После се чу приглушеното жужене на лазестрелите — звук, който баба му веднъж бе описала като „най-ужасния в целия свят“. Откъм челния отряд се носеха поредни вълни на дрезгави викове и писъци.

Лито реагира още с първия шум, идващ от лазестрелите. Той завъртя вдясно Царската кола, превключи от колела на суспенсорни(*) приспособления и насочи возилото си обратно като боен таран в скупчените лицетанцьори, които се опитваха да влязат в мелето откъм неговата страна. Описвайки къса дъга, нанесе удар от срещуположната посока и почувства сблъсъка на плът с металопласт; плисна червена кръв, а колата се отби от пътя в едно от страничните дерета, издълбани от дъждовната вода. Край него свистяха отрязани кафяви стени. Той се устреми нагоре и прелетя над речния каньон до високо, опасано със скали място, далеч над царския път, удобно за наблюдателен пункт. Тук спря и се озърна, вече извън обсега на ръчните лазестрели.

Ама че изненада!

Почти се разсмя, а от огромното му тяло се разнесе сумтене, съпроводено с леки гърчове. Полека-лека забавното настроение го напускаше.

От удобната си позиция виждаше моста и мястото на атаката. Из цялото бойно поле и в страничните канали безпорядъчно се търкаляха тела. Разпозна фините наметала на царедворци, униформите на Говорещите с риби и окървавените черни одежди на предрешени лицетанцьори. Оцелелите от свитата му се тълпяха в дъното на полесражението, докато гвардейките бързаха между падналите и нанасяха рязък удар с нож в тялото на всеки от тях, за да бъдат сигурни, че няма да оживее.

Той обиколи с бърз поглед мястото на битката, търсейки черната униформа на своя Дънкан. Нито една такава не се виждаше върху изправен човек. Нито една!

Тъкмо сподавяше внезапно бликналата вълна на смущение, когато зърна плътничка група от Говорещите с риби, останала сред царедворците и заобиколила някаква гола фигура…

Наистина гола!

Това бе Дънкан! Гол! Но да! Дънкан Айдахо без униформа не можеше да бъде лицетанцьор.

Отново го напуши смях. Отвсякъде изненади. Какъв ли шок са преживели нападателите. Явно не се бяха подготвили за подобна реакция.

Той се спусна към главния път, превключи отново на колела и се отправи към моста. Прекоси го с усещането за нещо deja vu, давайки си сметка за безчислените бродове на събраните в него памети и за тяхното преминаване през последиците от поредната битка. Когато излезе извън обсега на моста, Айдахо се откъсна от групата на стражите и се затича към него, като рязко заобикаляше телата на падналите. Лито спря колата и се загледа в голия бегач. Приличаше на гръцки воин-вестоносец, втурнал се към своя предводител, за да му съобщи за изхода от битката. Сгъстените бои на историята мигом заляха съзнанието му.

Дънкан се приближи, плъзна стъпалото на единия си крак о земята и спря до колата. Лито отвори кълбообразното покривало.

— Лицетанцьори, да са проклети до един! — задъхано рече Айдахо.

Без да се опитва да скрие обзелата го веселост, Лито възкликна:

— Що за хрумване да си свалиш униформата!

— Коя, моята ли? Те не ме оставиха да се бия!

Монео тичешком приближи с група от стражата. Една от Говорещите с риби подхвърли синьо гвардейско наметало на Айдахо с думите:

— Опитваме се да скалъпим цяла униформа от падналите.

— Моята собственоръчно я разкъсах — кимна Айдахо.

— Избяга ли някой от лицетанцьорите? — попита Монео.

— Нито един — отговори голата. — Признавам, твоите жени са добри бойци, но защо не ме оставиха да вляза…

— Защото са получили указания да те пазят — прекъсна го Лито. — Те винаги пазят най-доброто…

— Четири от тях умряха, за да ме спасят!

— Господарю, загубихме общо повече от трийсет души — обади се икономът. — Все още ги броим.

— Колко са лицетанцьорите? — попита Лито.

— Изглеждат най-малко петдесет, господарю — отговори Монео с тих глас и покрусено изражение на лицето.

Лито се позасмя.

— Защо се смееш? — попита Айдахо, — Повече от трийсет наши хора…

— Тлейлаксианците се оказаха толкова вързани в ръцете! Не си ли даваш сметка, че само преди петстотин години щяха да бъдат много по-ловки и опасни. Виж какъв глупав маскарад са тръгнали да правят! Без да очакват твоята блестяща ответна реакция!

— Но имаха лазестрели — каза Айдахо.

Лито изви грамадата на тялото си откъм предните пръстенообразни ребра и посочи една дупка, прогорена в навеса по средата на колата. Следи от разтопен металопласт ограждаха отвора.

— Удариха на още няколко места отдолу — каза той. — За щастие, не повредиха нито суспенсорно устройство, нито колело.

Айдахо се загледа в дупката, направена в покривалото, отбелязвайки, че е разположена на височината на тялото на Бог-Императора.

— Не те ли уцелиха? — попита той.

— О, да — нехайно каза Лито.

— Не си ли ранен?

— Лазестрелите не са опасни за мен — излъга, без да му мигне окото. — Когато имаме време, ще ти покажа.

— Но за мен са — натърти Айдахо. — Както и за твоите стражи. Всеки от нас трябва да има защитен пояс.

— Защитните приспособления са забранени в цялата Империя — напомни Лито. — Носенето на защитен пояс е престъпление, което се наказва със смърт.

— Така, ето че стана дума и за защитите — вмъкна се в разговора Монео.

Айдахо помисли, че той иска да му обяснят нещо около защитните устройства и започна:

— Поясите са източник на силово поле, което отблъсква всички предмети, опитващи се да проникнат с опасна скорост. Те имат само един недостатък. Ако силовото поле бъде пресечено с лъч от лазестрел, като резултат произтича експлозия, чиято мощ съперничи на тази на голяма термоядрена бомба. Нападател и нападнат си отиват заедно.

Икономът сепнато погледна към Айдахо, който кимна потвърждаващо.

— Ясно е защо бяха забранени — продължи той. — Нали Великото Споразумение срещу ядрените оръжия е все още в действие и резултатите от него са добри?

— Дори са по-добри, след като иззехме всички атомни играчки от династиите и ги прибрахме на сигурно място — обади се Лито. — Но сега не е място и време да обсъждаме подобни въпроси.

— Можем обаче да разгледаме друго — рече Айдахо. — Много опасно е да се върви през открити пространства. Би трябвало да…

— Така изисква традицията и ние ще я спазим — настоя Лито.

Монео се наведе близо до ухото на Айдахо.

— Безпокоиш господаря — каза той.

— Но…

— Не си ли забелязал колко по-лесно е да се държи под контрол нещо, което се движи по дадена заповед? — попита Монео.

Айдахо буквално подскочи и се обърна, взирайки се в очите на иконома, с внезапно появило се прозрение. Лито се възползва от възможността и започна да дава нареждания:

— Монео, погрижи се да не остане никакъв знак от нападението: било петно от кръв, било откъснато парче от дреха, нищо…

— Да, господарю.

Айдахо се обърна при шума на приближаващите около него хора и видя, че всички оцелели, дори ранените с набързо стъкмени превръзки, се тълпят, обзети от желание да чуят словата на Бог-Императора.

— Всички вие — каза Лито, обръщайки се към тълпата, заобиколила колата му, — не казвайте нито дума за случилото се. Нека тлейлаксианцнте се тревожат.

После се обърна към Айдахо:

— Дънкан, как лицетанцьорите успяха да проникнат в район, където само на музейните свободни е разрешено да се движат?

Айдахо неволно погледна към Монео.

— Господарю, грешката е моя — рече икономът. — Аз сам препоръчах на свободните това място за връчване на тяхната молба. Дори успокоих Дънкан Айдахо, че няма да се случи нищо лошо.

— Спомням си, че ми съобщи за петицията — каза Лито.

— Господарю, мислех си, че идеята ще те позабавлява.

— Тъжбите и прошенията не забавляват, а отегчават. Особено ми дотягат молбите на хора, чиято единствена цел е чрез промени да бъдат запазени старите форми.

— Господарю, ти говори много пъти за скуката, съпътстваща тези пътувания към…

— Но не съм тук, за да спасявам от скука другите!

— Не разбирам, господарю.

— Музейните свободни нямат дори понятие от някогашния начин на живот. Бива ги единствено да повтарят заучени движения.

Естествено то понякога им доскучава и започват да настояват за въвеждане на промени. Именно това ме отегчава и дразни. Няма да позволя никакви промени. А сега кажи ми откъде научи за предполагаемата петиция?

— От самите свободни — отвърна Монео. — Делега… — Той сам прекъсна обясненията си и се намръщи.

— Знаеше ли кои са членове на тази делегация?

— Разбира се, господарю. В противен случай не бих…

— Но те са мъртви — вметна Айдахо.

Монео го погледна, без да разбере смисъла на думите му.

— Твоите познати са били убити и заменени с възприели образа им лицетанцьори — поясни голата.

— Проявих небрежност — каза Лито. — Трябваше да те науча на всичко необходимо за изобличаване на лицетанцьорите. Е, необходимата корекция ще бъде внесена, след като дързостта им вече започва да граничи с глупостта.

— Защо ли са толкова дръзки? — попита Айдахо.

— Може би се опитват да отвлекат вниманието ни от нещо друго — предположи Монео.

Лито се усмихна на иконома си. Силно смутен от опасността за лична заплаха, умът му явно работеше добре. Бе подвел своя господар, приемайки мимиците-лицетанцьори за свободни. И сега си даваше сметка, че продължителността на службата му може да се окаже в съдбоносна зависимост от способностите, заради които Бог-Императора някога спря избора си на него.

— Имаме време да се подготвим — рече Лито.

— И от какво би трябвало да отклоним вниманието си? — попита Айдахо.

— От друг заговор, в който те също участват — отвърна Лито. — Сега мислят, че ще ги накажа сурово за станалото, но отношенията ни с тлейлаксианците ще се запазят заради теб, Дънкан.

— Не предполагаха, че тук няма да успеят — слабо възрази Айдахо.

— Бяха го заложили като непредвиденост, за която обаче се усещаха подготвени — уточни Монео.

— Вярват, че няма да ги унищожа, тъй като разполагат с оригиналните клетки на Дънкан Айдахо — разсече възела на догадките Лито. — Разбираш ли, гола?

— Е, прави ли са? — попита споменатият.

— На път са да сбъркат.

Лито тръсна глава и се обърна към Монео:

— Нищо от случилото се не бива да стигне с нас до Онн. Да се осигурят нови униформи и нови стражи да заменят мъртвите и ранените… Всичко да бъде, както е било.

— Господарю, има и мъртви царедворци — каза икономът.

— Попълни ги с други.

Монео се поклони.

— Да, господарю.

— И нареди да се донесе ново покривало за колата ми!

— Както заповяда господарят.

Лито върна колата няколко крачки встрани, обърна я в посока към моста и повика Айдахо:

— Дънкан, идваш с мене.

Първоначално бавно и с подчертана неохота, долавяща се във всяко негово движение, голата се отдалечи от другите; после ускори крачката си, изравни се с отвореното кълбообразно покривало на Царската кола и тръгна редом, без да откъсва погледа си от Лито.

— Дънкан, какво те притеснява?

— Наистина ли мислиш за мен като за твоя Айдахо?

— Разбира се. По същия начин, по който ти мислиш за мен като за твоя Лито.

— Тогава защо не знаеше за предстоящото нападение?

— Имаш предвид моето прехвалено умение да виждам в бъдещето?

— Да!

— Лицетанцьорите отдавна не бяха влизали в обсега на вниманието ми — каза Лито.

— Предполагам, че вече е настъпила промяна.

— В неголяма степен.

— А защо?

— Защото Монео беше прав. Не бива да позволяваме нещо да отвлича вниманието ни.

— Можеха ли наистина да те убият там?

— С голяма вероятност. Дънкан, знаеш ли, че малцина си дават сметка каква трагедия ще бъде моята смърт.

— Какво мислиш, че кроят тлейлаксианците?

— Предполагам, някакъв капан. С хубава примамка. Те вече ми дадоха знак.

— Какъв знак?

— Налице е нова ескалация на безразсъдните мотиви, които движат някои от моите поданици.

Бяха преминали по моста и започваха да се изкачват към наблюдателната позиция на Бог-Императора. Айдахо вървеше, обзет от мълчалива възбуда.

Когато стигнаха до върха, Лито вдигна поглед към далечните острозъби скални грамади и безплодните земи на Сарийър.

На полесражението отвъд моста се чуваха продължаващите скръбни вопли на загубилите свои близки хора. С острия си слух Лито долови гласа на Монео, който ги предупреждаваше, че времето за оплакване е съкратено. В Цитаделата те имаха и други любими същества, а всички добре познават гнева на Бог-Императора…

Сълзите им ще пресъхнат и на лицата им ще цъфнат усмивки, когато стигнем до Онн — каза си Лито. — Мислят, че се отнасям с презрение към тях! Какво значение има това? Някаква си мигновено чезнеща неприятност сред кратко живеещите и кратко спомнящите си за своя живот хора.

Гледката на пустинята го успокои. Оттук не можеше да види реката в клисурата, без да се обърне в противоположната посока и да погледне към Празничния град. Дънкан остана състрадателно мълчалив до колата. Премествайки леко погледа си вляво, Лито видя един от краищата на Забранената Гора. На фона на пейзажа, потънал в сочна зеленина, той внезапно си спомни за Сарийър като за съвсем незначителна останка от огромната като планета пустиня, някога толкова могъща, че всички хора се бояха от нея — дори и дивите свободни, които бродеха там.

Реката е причината — помисли Лито. — Ако се обърна, ще видя сътвореното от мен.

Пресечената от човешка ръка клисура, през която се мяташе река Айдахо, беше продължение на прореза, с който Пол Муад’Диб прогори Защитната стена, за да преминат неговите легиони, яхнали пясъчни червеи. През мястото, където сега течеше вода, Муад’Диб бе извел своите свободни от кориолната буря(*) и ураганния й прах, за да влязат направо в историята и във всичко това…

Лито чу познатите стъпки на иконома и шума, вдигнат от него, докато с мъка се катереше към наблюдателната позиция. Монео се изкачи и застана до Айдахо, изчаквайки за миг, за да си поеме дъх.

— След колко време ще можем да продължим? — попита голата.

Монео му направи знак с ръка да замълчи и се обърна към Лито:

— Господарю, получихме съобщение от Онн. От „Бин Джезърит“ ни уведомяват, че тлейлаксианците ще ни нападнат преди моста.

Айдахо изсумтя:

— Не са ли позакъснели?

— Не е по тяхна вина — сви рамене Монео. — Но капитанът на Говорещите с риби няма как да го повярва.

И други участници в свитата на Лито запристигаха бавно, преодолявайки височината до наблюдателната позиция. Някои сякаш бяха поели наркотик и все още се намираха в шоково състояние. Говорещите с риби пъргаво се движеха сред тях, налагайки ведро разположение на духа.

— Снеми охраната от посолството на „Бин Джезърит“ — нареди Лито. — Прати им съобщение, че ще ги приема последни, но не бива да се опасяват от този факт. И още, кажи им, че последните ще бъдат първи. Те ще разберат смисъла на думите ми.

— Какво ще наредиш за тлейлаксианците? — попита Айдахо.

Лито не отместваше погледа си от Монео.

— Да, тлейлаксианците. Ще им подадем сигнал.

— Какъв, господарю?

— Когато ти наредя, но не по-рано, ще направиш необходимото за публично бичуване и изгонване на тлейлаксианския посланик.

— Господарю!

— Какво, не си ли съгласен?

— Ако трябва всичко да остане в тайна… — икономът погледна през рамо към другите присъстващи, — как ще обясниш налагането с камшици?

— Няма да обяснявам нищо.

— Някаква причина все пак?

— Никаква.

— Господарю, но ще тръгнат слухове и при…

— Монео, просто отвръщам на удара им! Нека почувстват невидимата моя част, която действа без знанието ми, тъй като то не може да разтълкува нещата.

— Но, господарю, голям страх ще налегне всички.

Айдахо избухна в дрезгав смях. Той пристъпи, за да застане между Монео и Царската кола, след което каза:

— Напротив, много милостиво подхождаш към посланика! Някога имаше владетели, които щяха да опекат този глупак на бавен огън.

Икономът направи опит да поясни през рамото му:

— Господарю, подобна постъпка ще е потвърждение за тлейлаксианците, че си бил нападнат.

— Те вече го знаят — отвърна Лито. — Но не ще могат да разпространяват мълвата.

— И когато никой от нападателите не се завърне — вметна Айдахо.

— Схващаш ли, Монео? — нетърпеливо каза Лито. — Когато стигнем читави в Онн, тлейлаксианците ще разберат, че са претърпели пълно поражение.

Икономът погледна към Говорещите с риби и царедворците, които смаяни слушаха техния разговор. Рядко някой от тях бе присъствал на подобна размяна на мисли и обяснения между Бог-Императора и най-близките му помощници.

— Кога господарят ще даде сигнал за наказанието на посланика? — попита Монео.

— По време на приема.

Лито долови бръмченето на идващите топтери, зърна отблясъците слънчева светлина от крилете и перките им, а след като присви очи, успя да различи и новия навес за колата, висящ под една от машините.

— Разпореди се да върнат повредения в Цитаделата и да го поправят — каза той, все още взрян в наближаващите летателни устройства. — Ако има любопитни, придружителите да информират, че това е обичайна поправка на покривалото, износено от веещия пясък.

— Да, господарю — въздъхна икономът. — Ще бъде, както заповядаш.

— Хайде, Монео — подкани го Лито. — Не унивай. Ела, ще продължим заедно.

После се обърна към Айдахо и тихо му нареди:

— Вземи неколцина от стражата и огледайте пътя напред.

— Мислиш ли, че ще има друга атака? — попита голата.

— Не, но охраната не бива да стои без работа. И си намери нова униформа. Не искам да носиш каквото и да е, оцапано от мръсните тлейлаксианци.

Айдахо чинно се отправи да изпълни заповедта.

Лито даде на Монео знак да дойде съвсем близо до него. Когато икономът се наведе над колата и лицето му се озова на по-малко от метър от това на господаря му, Бог-Императора снижи още повече гласа си и каза:

— Ето и за теб един специален урок, Монео.

— Да, повелителю, трябваше да предвидя опасността от лице…

— Не, не става дума за лицетанцъорите! Урокът е за дъщеря ти!

— За Сиона ли? Тя какво би могла…

— Кажи й следното: макар и в по-деликатен вариант, тя е също като онази сила в мен, която действа, без да го съзнава. Благодарение на нея аз мога да си спомня какво е да бъдеш човешко същество. И да обичаш…

Икономът буквално зяпна, без да разбира нищо.

— Само й предай това, което ти казах — повтори Лито. — Не се опитвай да го тълкуваш. Просто й повтори моите думи.

Монео се отдръпна с обичайното:

— Както наредиш, господарю.

Лито затвори кълбообразния похлупак, превръщайки навеса и покривалото в едно цяло, готово да бъде заменено от екипажите на приближаващите топтери.

Мъжът до него се обърна и огледа хората, застанали в очакване край площадката на избраната от Бог-Императора наблюдателна позиция. И тогава забеляза нещо, което не беше открил по-рано, очевидно поради суматохата. Някои царедворци бяха накичени с фини приспособления за усилване на слуха. Подслушвали са! А слухови апарати можеха да дойдат само от Икс.

Ще трябва да предупредя Дънкан и гвардията — помисли Монео.

Възприе току-що установения факт като симптом на деморализация. Как можеха да забраняват подобни неща, когато повечето от царедворците и от Говорещите с риби знаеха, или най-малкото подозираха, че Бог-Императора ги купува от иксианците?