Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тери Маккейлъб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Work, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

Майкъл Конъли. Кръв

Американска, първо издание

Редактор: Ани Николова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Формат 84/108/32. Печатни коли 21

ИК „Бард“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции и добавяне на липсващ текст от hammster

8.

Далечният кънтеж на празни контейнери от недалечното лосанджелиско пристанище събуди Маккейлъб преди разсъмване. Докато лежеше в леглото със затворени очи, но вече напълно буден, той си представи картината. Кранът внимателно повдига големия колкото тир контейнер от палубата и го завърташе над дока, после някой от докерите дава знак за спускане, огромната стоманена кутия изминава последния метър и издава звук, който отеква из доковете наоколо. Във въображението на Маккейлъб докерът всеки път се засмиваше.

— Шибани задници — каза той и седна в леглото. Случваше се вече за трети път.

Маккейлъб погледна часовника и разбра, че е спал повече от десет часа. Бавно се отправи към предната част на яхтата и взе душ. След като се избърса, той изпълни сутрешната процедура по измерването на жизнените си признаци и взе предписаната му доза таблетки и течни лекарства. Записа резултатите и извади самобръсначката си. Тъкмо се канеше да си насапуниса лицето, когато погледна в огледалото и възкликна:

— Мамка му.

Обръсна си шията, за да изглежда прилично, но само толкова. Беше решил, че да се бръсне по два-три пъти дневно през остатъка от живота си или поне, докато е на лекарства, не е никаква алтернатива. Никога преди не бе носил брада. Бюрото не би го допуснало.

След като се облече, Маккейлъб отнесе висока чаша с портокалов сок, бележника и клетъчния си телефон на кърмата и седна на рибарския стол, за да наблюдава изгрева. Между глътките сок той постоянно си гледаше часовника в очакване да стане седем и петнайсет, когато според него щеше да е най-подходящо да телефонира на Джай Уинстън.

Офисите на отдел „Убийства“ в шерифското управление се намираха в Уитиър, в противоположния край на областта. Оттам детективите разследваха всички убийства, извършени в рамките на областта, но извън самия Лос Анджелис. Един от градовете под тяхна юрисдикция беше Палмдейл, където бяха убили Джеймс Кордел.

Заради отдалечеността на отдела Маккейлъб бе решил, че ще е глупаво да пътува цял час с такси, без да знае дали ще открие Уинстън. Затова предпочиташе да й телефонира в седем и петнайсет, вместо изненадващо да се затресе на гости с кутия понички.

— Тези задници.

Маккейлъб се огледа и видя един от съседите си, Бъди Локридж, застанал в рубката на платноходката си, дванайсетметрова яхта, наречена „Дабъл-даун“. Беше закотвена през три места от „Преследваща вълна“. Бъди държеше в ръка чаша димящо кафе. Беше по халат, косата му стърчеше. Маккейлъб нямаше нужда да го пита кого нарича „задници“.

— Да — каза той. — Кофти начин да започнеш деня.

— Не би трябвало да им се позволява да го правят през цялата нощ — отвърна Бъди. — Ужасна досада. Искам да кажа, че сигурно се чува чак до Лонг бийч.

Маккейлъб кимна.

— Разговарях с тях в пристанищната работилница. Казах им, че ще подам оплакване до пристанищните власти, но на тях изобщо не им пука. Имам идея да пусна малка петиция. Ще я подпишеш ли?

— Веднага.

Маккейлъб си погледна часовника.

— Мислиш си, че е губене на време.

— Не. Просто не зная дали ще има резултат. Пристанището работи денонощно. Няма да престанат да разтоварват кораби нощем, само защото неколцина са подали оплакване.

— Да, зная. Задниците… Иска ми се един от онези контейнери някой ден да се стовари отгоре им. Тогава ще видят те.

Локридж беше пристанищен плъх. Застаряващ сърфист, той живееше без много средства на яхтата си и се издържаше главно от дребни услуги по доковете, като поддръжка на лодки и изстъргване на корпуси. Бяха се запознали една година преди това, малко след като Локридж бе преместил яхтата си тук. Една нощ Маккейлъб се беше събудил от звуците на хармоника. Когато стана, за да провери, той откри пияния Локридж в рубката на „Дабъл-даун“. Свиреше на хармониката си мелодия, която само той чуваше в слушалките си. Въпреки че тогава Маккейлъб се бе оплакал, двамата постепенно се сприятелиха. Това се дължеше най-вече на факта, че в тази част на доковете нямаше други, които да живеят на яхтите си. Двамата бяха единствените постоянни съседи. Бъди наглеждаше „Преследваща вълна“, докато Маккейлъб беше в болницата. Освен това често му предлагаше да го закара до бакалията или до недалечния универсален магазин, защото знаеше, че Маккейлъб не трябва да шофира. На свой ред Маккейлъб почти всяка седмица го канеше на вечеря. Обикновено разговаряха за блус, спореха дали платноходките са по-добри от яхтите с двигатели, а понякога вадеха старите папки на Маккейлъб и теоретично решаваха някои от случаите. Локридж винаги се интересуваше от подробностите.

— Трябва да позвъня по телефона, Бъд — извика Маккейлъб. — Ще си поговорим по-късно.

— Върши си работата.

Той махна с ръка и изчезна в каютата на яхтата си. Маккейлъб сви рамене, погледна номера на Джай Уинстън в бележника си и го набра. Няколко секунди по-късно тя му отговори.

— Джай, тук е Тери Маккейлъб. Спомняш ли си ме?

След кратко колебание Уинстън отвърна:

— Разбира се. Как си, Тери? Чух, че си имал ново сърце.

— Да, и съм много добре. Ами ти?

— При мен няма нищо ново.

— Мислиш ли, че ще имаш няколко минути, ако се отбия тази сутрин? Имаш един случай, за който искам да поговорим.

— Да не си станал частен детектив, Тери?

— Не. Просто правя услуга на един приятел.

— Кой е? Случаят, искам да кажа.

— Джеймс Кордел. Грабежът при банкомата от 22 януари.

Уинстън издаде замислен звук, но не каза нищо.

— Какво? — попита Маккейлъб.

— Ами, странна работа. Вече бях прибрала този случай в чекмеджето, но сега ти си вторият човек от два дни насам, който ме търси във връзка с него.

Мамка му, помисли си Маккейлъб. Знаеше кой я е търсил.

— Кейша Ръсел от „Таймс“ ли?

— Да.

— Заради мен е. Исках от нея репортажите за случая. Но не й казах защо. Затова те е търсила. Опитвала се е да разбере нещо.

— И аз така реших. Направих се на тъпа. Та кой е приятелят, който те е помолил за тази услуга?

Маккейлъб разказа как са го помолили да се заеме с убийството на Глория Торес и как това в крайна сметка го е довело до случая Кордел. Той й призна, че не получава никакво съдействие от лосанджелиското полицейско управление и че Уинстън е единствената му възможност. Пропусна единствено факта, че е получил новото си сърце от Глория Торес.

— Е, познал ли съм? — накрая попита той. — Има ли връзка между двата случая?

Уинстън се поколеба, но после потвърди предположението му. И допълни, че за момента разследването е прекратено в очакване на нещо ново.

— Слушай, Джай, ще бъда откровен с теб. Надявам се да ми позволиш да хвърля един поглед на документацията ти и на всичко друго, каквото ми дадеш, за да мога после да ида при Грасиела Ривърс и да й кажа, че е направено или че се прави всичко възможно. Не се опитвам да се правя на герой или да се перча на когото и да било.

Уинстън не отговори.

— Какво мислиш? — попита Маккейлъб. — Имаш ли малко време днес?

— Не много. Можеш ли да почакаш?

— Естествено.

Маккейлъб почака в продължение на минута. Той се разхождаше се назад-напред по палубата и гледаше към тъмната вода край яхтата.

— Тери?

— Да.

— Виж, в единайсет трябва да съм в съда. Това означава, че трябва да изляза оттук най-късно в десет. Ще успееш ли да стигнеш дотогава?

— Естествено. Какво ще кажеш за девет, девет и половина?

— Става.

— Добре, благодаря.

— Тери, правя го, защото ти дължа услуга. Но тук няма нищо. Просто някакъв боклук с пистолет. Все същата история с трите удара, това е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— В момента ме чакат на другия телефон. Ще поговорим, когато дойдеш.

 

 

Преди да се приготви за тръгване, Маккейлъб отиде до „Дабъл-даун“. Яхтата представляваше най-грозната гледка на доковете. Локридж имаше повече вещи, отколкото платноходката му можеше да побере. Трите му сърфа, двата му велосипеда и надуваемата му лодка бяха на палубата и караха яхтата да прилича на плаваща градинска разпродажба.

Вратата на каютата все още беше отворена, но отвътре не се чуваше нищо. Маккейлъб извика и изчака. Не бе прието да се качваш неканен на чужда яхта.

Накрая главата и плещите на Бъди Локридж се показаха през вратата. Косата му беше сресана и вече бе облечен.

— Бъди, имаш ли някаква работа днес?

— Както винаги, едно и също.

— Виж, през следващите няколко дни ще имам нужда от шофьор. Ако искаш, работата е твоя. Плащам по десет долара на час плюс всякаква храна. Ще трябва да си вземеш нещо за четене, защото ще се наложи да чакаш.

Бъди излезе.

— Къде ще ходиш?

— Трябва да ида до Уитиър. След петнайсет минути. За после не зная.

— Какво има, някакво разследване ли?

Маккейлъб можеше да види възбудата в очите на Бъди. Беше прекарал много време в четене на криминални романи и често му разказваше сюжетите им. Този път щеше да е наистина.

— Да, правя една проверка. Но не търся партньор, Бъди, само шофьор.

— Съгласен съм. С чия кола?

— Ако вземем твоята, ще ти платя бензина. Ако вземем моя „Чероки“, ще седя отзад. На дясната седалка има въздушна възглавница. Ти решаваш. Аз нямам претенции.

Бони Фокс бе забранила на Маккейлъб да шофира поне до деветия месец след операцията. Раната на гърдите му все още не беше зараснала. Кожата бе заздравяла, но гръдната кост под белега продължаваше да е отворена. Ударът във волана или от въздушната възглавница можеше да е фатален, дори при лека катастрофа.

— Харесвам твоя джип, но нека вземем моята кола — каза Бъди. — Ако седиш отзад, ще се чувствам прекалено много като шофьор.