Майкъл Конъли
Кръв (31)

30.

Първо отидоха в кабинета на Бони Фокс в западното крило на „Сидър“. Приемната беше празна и секретарката, жена на име Глейдис, която никога не се усмихваше, потвърди, че лекарката я няма.

— В северното е и днес не едва ли ще се върне — каза Глейдис и още по-силно се намръщи. — За документите си ли сте дошли?

— Не, не още.

Маккейлъб й благодари и двамата си тръгнаха. Това, което каза Глейдис, означаваше, че Фокс е на визитация на шестия етаж в северното крило на болницата. Минаха по висящия коридор на третия етаж и после с асансьора се качиха в кардиологията и отделението за трансплантация.

Маккейлъб беше идвал тук достатъчно често, за да изглежда вътрешен човек. Все още облечена в сестринската си униформа, Грасиела още по-добре се вписваше в обстановката. Той я поведе по коридора вляво от асансьорите към приемната на отделението за трансплантация. Имате голяма вероятност да открият Фокс някъде тук.

Докато вървяха по дългия коридор, Маккейлъб поглеждаше през отворените врати. Не забеляза лекарката, но по леглата видя най-вече крехките фигури на старци. Имаше стаи за хора, очакващи трансплантация, поставени на апарати — техният час наближаваше и шансовете им намаляваха заедно с отслабването на сърцата им. В една от стаите Маккейлъб видя малкото момче, което си спомняше от предишното си идване тук. То седеше в леглото и гледаше телевизия. Жиците и системите излизаха от ръкава на болничната му нощница и стигаха до апаратите и мониторите. След като се увери, че Фокс не е в стаята, Маккейлъб бързо извърна очи. Най-трудно се примиряваше с участта на тази деца. Толкова малки и въпреки това органите им необяснимо защо ги изоставяха — с нищо незаслужено наказание. За миг Маккейлъб си спомни за блатата, за лодките с детективи в Дяволския зандан, черната дупка, в която изчезна вярата му, че за всичко има причина.

Провървя им. Докато завиваха към стаята на сестрите, Маккейлъб видя Бони Фокс, която се надвесваше над пропуска и вадеше от кантонерката папка на пациент. Обърна се и ги видя.

— Тери?

— Хей, докторе.

— Какво има? Да не…

— Не, не, всичко е наред.

— Тогава какво правиш тук? Документите ти са в моя кабинет.

Тогава Фокс забеляза Грасиела и явно не я позна. Това още повече я обърка.

— Не съм тук за документите — каза Маккейлъб. — Има ли някъде празна стая, трябва да поговорим.

— Тери, хващаш ме насред визитация. Не би трябвало да идваш тук и да…

— Важно е, докторе. Много важно. Дай ми пет минути и съм сигурен, че ще се съгласиш. Ако не, веднага си тръгваме. Ще ида да си взема документите и изчезвам.

Тя ядосано поклати глава и се обърна към една от сестрите зад пропуска.

— Ан, кои стаи са отворени?

Ан прекара пръст по оставения на плота списък.

— Десета, осемнайсета, трийсет и шеста, която си избереш.

— Ще бъда в осемнайсета, тъй като е най-близо до господин Кослоу. Ако позвъни, кажи му, че ще дойда след пет минути.

И тя строго погледна към Маккейлъб.

Фокс бързо ги поведе обратно по коридора към стая 6—18. Маккейлъб влезе последен и затвори вратата зад себе си. Лекарката облегна хълбок на празното легло, остави папката на пациента до себе си и скръсти ръце. Маккейлъб усещаше как гневът се излива от нея.

— Имаш пет минути? Кого водиш със себе си?

— Това е Грасиела Ривърс — отвърна Маккейлъб. — Разказах ти за нея.

Фокс се обърна към Грасиела и пронизително я изгледа.

— Вие му докарахте това — каза тя. — Знаете ли, той няма да ме послуша, но вие сте сестра, би трябвало да разбирате. Погледнете го. Цветът му, торбичките под очите му. Преди седмица беше добре. Беше в отлично състояние, по дяволите! Вече бях махнала папката му от бюрото си. Толкова бях сигурна в него. А сега…

— Направих само това, което смятах, че трябва да направя — отвърна Грасиела. — Трябваше да го помоля…

— Решението беше мое — прекъсна я Маккейлъб. — За всичко.

Фокс не обърна внимание на обясненията и ядосано поклати глава. Тя отстъпи от леглото и даде знак на Маккейлъб да седне.

— Свали си ризата и седни. Започвай да говориш. Вече ти останаха четири минути.

— Няма да си събличам ризата, докторе. Искам да чуеш какво ще ти кажа, а не колко пъти бие сърцето ми.

— Добре. Говори. Щом искаш да ми попречиш да си гледам пациентите, добре. Говори.

Тя забарабани с пръсти по папката на леглото.

— Господин Кослоу е в същото състояние като твоето преди два месеца. Опитвам се да му запазя живота, докато сърцето му започне да работи нормално. После имам тринайсетгодишно момче, което…

— Ще ме оставиш ли да ти кажа защо сме тук?

— Не мога да се сдържа. Толкова съм бясна.

— Е, изслушай ме и може би ще промениш мнението си.

— Едва ли е възможно.

— Мога ли вече да започна?

Фокс вдигна ръце в знак, че се предава и прехапа устни. Маккейлъб най-после започна. Трябваха му десет минути, за да обобщи разследването си, но на петата минута Фокс вече бе толкова зашеметена, че не забелязваше времето. Не го прекъсна нито веднъж.

— Затова сме тук — завърши той.

Очите на Фокс се местеха от единия на другия, докато се опитваше да проумее току-що казаното.

— Искаш да кажеш, че си започнал с човек, който се нуждае от орган — сърце, бял дроб, черен дроб, бъбрек, каквото и да е. Но също като теб, той има рядко срещана кръвна група АВ с CMV отрицателен. Това означава дълго, много дълго и навярно безрезултатно чакане, защото в тази група са само по един на двеста хиляди души. Това, от своя страна означава, че само един на всеки двеста хиляди души има, да речем, черен дроб, който е подходящ за онзи човек. Значи съм разбрала правилно, така ли? Според твоите думи този човек е решил да увеличи шансовете си, като убива хората от тази група, защото после органите им ще могат да се използват за трансплантация?

В гласа й се долавяше остър сарказъм и това ядоса Маккейлъб, но вместо да възрази, той просто кимна.

— И че е взел имената на хората от групата от списъка с донори на кръв в компютъра на ЦОТКО, така ли?

— Точно така.

— Но не знаеш кой е той?

— Не знаем със сигурност. Но знаем, че системата за сигурност на ЦОТКО е изключително уязвима.

Маккейлъб извади от джоба си списъка, който му бе разпечатала Грасиела, и го подаде на Фокс.

— Успях да го взема днес, а си нямам и понятие от проникване в компютри.

Лекарката взе листа и махна с него към Грасиела.

— Но тя ти е помогнала.

— Не знаем кой е този човек. Трябва да приемем, че щом е притежавал връзките и възможностите да наеме убиец, той би могъл също да влезе в системата на ЦОТКО. Важното е, че е възможно.

Маккейлъб посочи към списъка.

— Там е всичко, което е нужно. В групата са всички от списъка. Посочена е възрастта, дори дали са донори на органи. Той е избрал един от донорите. Избрал е някой млад, направил е проверка. Кениън е бил млад и напълно подходящ. Тенисист, яздил е кон. Кордел е бил млад и силен. Всеки, който го е наблюдавал известно време, би разбрал, че е подходящ. Карал е сърф, водни ски, бил е планинар. И двамата са били напълно подходящи.

— Тогава защо ги е убивал като за упражнение? — попита Фокс.

— Не, не за упражнение. Просто всеки път нещата са се обърквали. В случая с Кениън убиецът е използвал куршум дум-дум, който е пръснал мозъка му и той е бил мъртъв още преди да успеят да го закарат в болница. Убиецът е променил метода си на действие. Започнал е да използва патрони с метална гилза и е стрелял в предната част на мозъка. Фатален изход, да, но моментален. Появилият се на местопрестъплението мъж позвънил по клетъчния си телефон. Кордел още бил жив. Но линейката объркала адреса и отишла на друго място. Междувременно жертвата умряла.

— И органите пак не били годни за трансплантация — прибави Фокс. Очевидно вече разбираше.

— Мразя тази дума — за първи път от много време се обади Грасиела.

— Коя? — попита Фокс.

— „Годни“. Мразя я. Тези органи са дарени. От хора, които са обичали другите хора. Това не са резервни части.

Фокс кимна и безмълвно погледна към Грасиела.

— С Кордел не се е получило, но не заради метода на действие — продължи Маккейлъб. — Затова убиецът просто се е върнал към списъка си с потенциални донори. Той…

— Списъкът от системата на ЦОТКО.

— Точно така. Той се връща към списъка и избира Глория Торес. Процесът отново започва. Наблюдава я, научава навиците й, знае също, че е здрава.

Докато говореше, Маккейлъб погледна към Грасиела. Опасяваше се, че думите му ще предизвикат реакцията й. Тя мълчеше.

— И сега искаш да проследиш къде са отишли органите. Смяташ, че на убиеца — или на човека, който го е наел — е бил трансплантиран един от тях — каза Фокс. — Съзнаваш ли как звучи всичко това?

— Зная как звучи — тихо отвърна Маккейлъб, преди съмненията й да започнат да растат. — Но друго обяснение няма. Нуждаем се от твоята помощ, за да получим достъп до ЦОТКО.

— Не зная.

— Помисли си. Каква е вероятността един и същи човек — най-вероятно наемен убиец — съвсем случайно да убие трима души с абсолютно еднаква кръвна група? Не си в състояние да я изчислиш дори с компютър. Защото не може да е съвпадение. Кръвната група е. Кръвната група е връзката. Кръвната група е мотивът.

Фокс се отдалечи и застана до прозореца. Маккейлъб я последва. Прозорецът гледаше към булевард „Бевърли“. Видя върволицата от магазини по улицата, книжарницата и бакалията с надпис „СКОРОШНО ОЗДРАВЯВАНЕ!“ на покрива. Погледна към Фокс. Тя сякаш наблюдаваше собственото си отражение в стъклото.

— Чакат ме пациенти — каза лекарката.

— Нуждаем се от твоята помощ.

— Какво точно мога да направя?

— Мисля, че имаш по-голяма възможност да получиш информация от ЦОТКО, отколкото ние.

— Защо просто не идеш в полицията? Те имат най-голяма възможност. Защо ме замесваш в това?

— Не мога да ида там. Не още. Вече ходих и ме изхвърлиха от случая. Помисли си какво ти казах. Аз съм заподозрян.

— Това е лудост.

— Зная. Но те не го знаят. Освен това няма значение. Въпросът е личен. Дължа го на Глори Торес, дължа го и на Грасиела. Няма да стоя със скръстени ръце.

Последва кратко мълчание.

— Докторе?

Грасиела беше застанала зад тях.

— Трябва да ни помогнете. В противен случай смисълът на всичко това, което правите тук — отива по дяволите. Щом не сте в състояние да защитите системата, в която работите, вие нямате никаква система.

Двете жени продължително се изгледаха, после Фокс се усмихна и кимна.

— Идете в кабинета ми и ме почакайте — каза тя. — Трябва да прегледам господин Кослоу и един друг пациент. Ще се забавя най-много половин час. После ще направя каквото искате.