Майкъл Конъли
Кръв (5)

4.

Някога агентите, с които работеше в бюрото, наричаха тази част „трудното танго“. Това бяха фините ходове, които изискваха отношенията с местните власти. Ставаше дума за самолюбие и териториална юрисдикция. Едно куче никога не пикаеше в двора на друго. Не без разрешение.

Абсолютно всички ченгета от отдел „Убийства“ притежаваха изключително развито самолюбие. Това беше задължително изискване за работата им. За да я вършиш, трябва да знаеш, че изпълнението на задачата зависи от теб и че си по-добър, по-умен, по-силен, по-коварен, по-опитен и по-търпелив от противника си. Трябва да си уверен в победата. И ако изпитваш каквито и да е съмнения, трябва да се откажеш и да се занимаваш с грабежи, да поемеш патрулна смяна или да правиш нещо друго.

Но самолюбието на детективите от „Убийства“ често стигаше дотам, че те прехвърляха отношението си към противника и върху онези, които искаха да им помогнат — колеги, най-вече агенти от ФБР. Нито едно ченге от отдел „Убийства“, разследващо сложен случай, не искаше да му кажат, че някой друг — особено някой федерален от Куонтико — е в състояние да му помогне или дори да се справи по-добре. Маккейлъб от собствен опит знаеше, че когато най-после се откажеше и предадеше случая в архива, детективът тайно не искаше никой друг да го поеме и да го разреши, за да покаже грешката му. Като агент от ФБР, Маккейлъб почти никога не получаваше молба за помощ или съвет от детектив. Това винаги беше идея на началството. Началството не се интересуваше от самолюбие или наранени чувства. Началството се интересуваше от разкрити случаи и просто високи статистически резултати. Тогава се обръщаха към бюрото, Маккейлъб идваше и му се налагаше да танцува с водещия разследването детектив. Понякога танцуваха гладко като опитни партньори. По-често обаче това бе „трудното“ танго. Изпълнено с взаимно настъпване, с наранено самолюбие. От време на време Маккейлъб подозираше, че детективът, с когото работи, крие от него информация или тайно се радва, че партньорът му не постига нищо в усилията си. Това бе част от дребнавите териториални претенции в света на закона. Понякога грижата за жертвата или семейството й оставаше на последно място.

Маккейлъб беше съвсем сигурен, че с лосанджелиското полицейско управление ще трябва да танцува „трудното“ танго. Нямаше значение, че разследването на случая Глория Торес очевидно се бе оказало в задънена улица и че биха могли да се възползват от помощта му. Това си беше тяхна територия. Нещо повече, той дори вече не работеше във ФБР. Отиваше при тях съвсем гол, без значка. Единственото, което носеше със себе си, когато в седем и половина във вторник сутринта отиде в участъка в Уест Вали, бяха кожената му чанта и кутия с понички. Щеше да танцува трудното танго без музикален съпровод.

Маккейлъб бе избрал този час, защото знаеше, че повечето детективи започват рано, за да успеят да си свършат работата. Това беше моментът, в който имаше най-голяма вероятност да открие двете ченгета, разследващи случая Глория Торес. Грасиела му бе дала имената им. Аранго и Уолтърс. Маккейлъб не ги познаваше, но няколко години по-рано се беше срещал с началника им лейтенант Дан Бъскърк във връзка със случая на Кодовия убиец. Но познанството им бе съвсем бегло. Маккейлъб не знаеше какво мисли за него Бъскърк. Реши обаче, че ще е най-добре да спази протокола и да започне с лейтенанта.

Участъкът в Уест Вали се намираше на улица „Оуънсмаут“ в Рисида. Изборът на мястото изглеждаше странен. Повечето лосанджелиски участъци бяха разположени в горещи точки, където имаше най-голяма нужда от полицейско присъствие. На входните магистрали те бяха защитени с бетонни стени, предназначени да предпазват от стрелба от автомобил. Но в Уест Вали не беше така. Тук нямаше бариери. Участъкът се намираше в идиличен жилищен квартал на средната класа. От едната му страна имаше библиотека, от другата — обществен парк, а на тротоара отпред — огромен паркинг. Оттатък улицата се виждаше редица от типични за Сан Фернандо Вали къщи тип ранчо.

След като таксито го остави отпред, Маккейлъб влезе през главното фоайе, спокойно поздрави униформените полицаи на пропуска и тръгна наляво по коридора. Не прояви никакво колебание. Знаеше, че води към детективското бюро, защото повечето участъци в града имаха един и същ план.

Униформените не го спряха и това го окуражи. Може би се дължеше на кутията с понички, но той го прие като знак, че все още е запазил поне малко от онзи вид — уверената походка на човек, който носи пистолет и значка. Маккейлъб не носеше нито едното, нито другото.

Когато влезе в детективското бюро, той стигна до друг пропуск.

— С какво мога да ви помогна?

Маккейлъб се изправи и вдигна очи към младия детектив, приближил се откъм съседното бюро. Навярно стажант, определен да работи на пропуска. Обикновено използваха възрастни мъже от квартала, които доброволно даряваха труда си, или ченгета, на които възлагаха тази лека задача заради нараняване или дисциплинарно наказание.

— Надявах се да се срещна с лейтенант Бъскърк. Тук ли е?

— По работа е в бюрото в Долината. Мога ли да ви помогна с нещо?

Това означаваше, че Бъскърк е във Ван Нюйс, командния център на цялата долина. Планът на Маккейлъб да започне с него отиваше по дяволите. Сега можеше да почака лейтенанта или да си тръгне. Но къде да иде? В библиотеката ли? Наоколо нямаше дори кафене. Реши да рискува с Аранго и Уолтърс.

— Ами Аранго или Уолтърс от отдел „Убийства“?

Детективът хвърли поглед към пластмасовото табло на стената. От лявата му страна имаше имена, а от дясната полета с надписи „ТУК“, „НАВЪН“, „ОТПУСКА“ или „В СЪДА“. Но в полетата на Аранго и Уолтърс нямаше нищо.

— Почакайте да проверя — каза дежурният. — Как се казвате?

— Казвам се Маккейлъб, но това няма да означава нищо и за двамата. Кажете им, че става дума за случая Глория Торес.

Младият детектив се върна при бюрото си и набра трицифрен номер. После започна да шепне в слушалката. Тогава Маккейлъб разбра, че за дежурния, той няма същия вид. Половин минута по-късно разговорът завърши и младежът не си направи труд да стане от бюрото.

— Обратно по коридора, първата врата вдясно.

Маккейлъб кимна, взе кутията с понички от плота и последва указанията му. Когато приближи, той пъхна кожената чанта подмишница, за да може да отвори вратата. Но когато протегна ръка към бравата, тя сама се отвори. На прага стоеше мъж в бяла риза и вратовръзка. Носеше пистолета си в кобур под дясната си мишница. Това беше лош знак. Детективите рядко използваха оръжие, а онези от отдел „Убийство“ почти никога. Винаги, когато видеше ченге с кобур подмишница, вместо на колана, Маккейлъб знаеше, че си има работа със силно самолюбие. Той едва се сдържа да не въздъхне.

— Господин Маккейлъб?

— Да.

— Аз съм Еди Аранго, какво мога да направя за вас? Моят човек на пропуска ми каза, че сте тук заради случая Глори Торес. Така ли е?

Двамата се ръкуваха, след като Маккейлъб несръчно прехвърли кутията с поничките в лявата си ръка.

— Точно така.

Детективът бе едър мъж, по-скоро по отношение на хоризонталните си, отколкото на вертикалните си пропорции. Латиноамериканец с гъста, посивяваща черна коса. Около четирийсет и пет годишен, як, без никакво шкембе. Заемаше цялата врата и не се отмести, за да покани госта си.

— Можем ли да поговорим някъде?

— За какво да поговорим?

— Имам намерение да се поровя в убийството й.

Край на любезностите, помисли си Маккейлъб.

— О, мамка му, пак ли? — възкликна Аранго.

Той раздразнено поклати глава, хвърли поглед през рамо и после отново се обърна към Маккейлъб.

— Добре — каза детективът, — имате десетина минути, преди да ви изхвърля.

Той се завъртя и Маккейлъб го последва в помещение, претъпкано с бюра и детективи. Някои от тях вдигнаха поглед от работата си към него, натрапника, но повечето не си направиха труда. Аранго щракна с пръсти, за да привлече вниманието на един от мъжете, който седеше на бюро до отсрещната стена. Детективът разговаряше по телефона, но вдигна очи и забеляза, че Аранго го вика. Кимна и вдигна показалец. Аранго поведе Маккейлъб към стая за разпит с малка масичка до едната стена и три стола. Беше по-малка дори от затворническа килия. Той затвори вратата.

— Сядайте. Партньорът ми ще дойде след малко.

Маккейлъб зае стола срещу стената. Това означаваше, че Аранго най-вероятно ще седне от дясната му страна, иначе щеше да е принуден да се промъкне зад него, за да мине до другия стол. Маккейлъб искаше да е от дясната му страна. Дребна работа, но като агент винаги правеше така. Постави човека, с когото разговаряш, от дясната си страна. — Така ще му се наложи да те гледа отляво и да ангажира онази половина от мозъка си, която не е толкова критична. Знаеше го от лекцията на един от психолозите в Куонтико за методите на хипноза и разпит. Не бе сигурен дали действа, но имаше навик да използва всички възможни преимущества. А с Аранго определено щеше да се нуждае от нещо такова.

— Искате ли поничка? — попита той, когато детективът седна от дясната му страна.

— Не, не ви искам поничките. Искам само да ме оставите да си гледам работата. Пратила ви е сестра й, нали? Работите за проклетата й сестра. Дайте да ви видя картата. Не мога да повярвам, че си хвърля парите за…

— Нямам разрешително, ако искате да кажете това.

Аранго забарабани с пръсти по издрасканата маса, докато обмисляше думите на Маккейлъб.

— Господи, тук е адски задушно. Не би трябвало да държим постоянно затворено.

Аранго беше слаб актьор. Той произнесе репликата, сякаш я четеше от табло на стената. Детективът се изправи, нагласи термостата до вратата и после седна на мястото си. Маккейлъб знаеше, че току-що е включил касетофон и видеокамера, скрити зад вентилационната решетка над вратата.

— Значи твърдите, че разследвате убийството на Глория Торес, нали така?

— Ами, всъщност още не съм започнал. Първо исках да разговарям с вас и след това да продължа.

— Но работите за сестрата на жертвата?

— Грасиела Ривърс ме помоли да проуча нещата, да.

— И нямате разрешително от щата Калифорния да работите като частен детектив, така ли?

— Точно така.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъжът, когото преди това беше повикал Аранго. Без да се обръща и да поглежда към партньора си, Аранго вдигна ръка с разперени пръсти, за да му даде знак да не ги прекъсва. Уолтърс скръсти ръце и се облегна на стената до вратата.

— Сър, разбирате ли, че в този щат е престъпление да работите като частен детектив без разрешително? Бих могъл незабавно да ви арестувам.

— Не е законно, да не споменавам, че не е етично, да взимаш пари, за да проведеш частно разследване без съответното разрешително. Да, това ми е ясно.

— Да не искате да ми кажете, че го правите безплатно?

— Точно така. Като приятел на семейството.

Маккейлъб бързо започваше да се уморява от глупостите и искаше да стигне до въпроса, заради който бе дошъл в участъка.

— Вижте, можем ли да оставим глупостите, да изключим касетофона и камерата и просто да поговорим няколко минути? Освен това партньорът ви се е облегнал на микрофона. Няма да запишете нищо.

Уолтърс отскочи от термостата в същия миг, в който Аранго се обърна, за да види дали Маккейлъб е прав.

— Защо не ми каза? — попита партньора си Уолтърс.

— Млъквай.

— Хей, вземете си понички, момчета — каза Маккейлъб. — Тук съм, за да ви помогна.

Аранго отново се обърна към него, все още малко смутен.

— Откъде знаеш за касетофона, по дяволите?

— Защото същата уредба е монтирана във всяко детективско бюро в града. А аз съм бил в повечето от тях. Преди работех в Бюрото. Ето откъде зная.

— Във ФБР ли? — попита Уолтърс.

— Пенсионирах се. Грасиела Ривърс ми е позната. Помоли ме да проуча нещата и аз й обещах да го направя.

Искам да помогна.

— Как се казвате? — попита Уолтърс.

Очевидно загряваше всичко със закъснение, защото бе разговарял по телефона. Маккейлъб се изправи и протегна ръка. Уолтърс я стисна и Маккейлъб се представи. Денис Уолтърс беше по-млад от Аранго. Със съвсем бяла кожа и мършава фигура. Дрехите му бяха широки, увиснали и предполагаха, че гардеробът му не е бил обновяван, откакто рязко е отслабнал. Не носеше кобур, поне на такова място, че Маккейлъб да може да го види. Навярно когато не бе навън, държеше пистолета в куфарчето си. Тъкмо от онези ченгета, които харесваше Маккейлъб. Уолтърс разбираше, че не пистолетът прави човека. Партньорът му обаче имаше друго мнение.

— Познавам ви — каза той, — вие сте онзи човек, със серийните убийства.

— За какво говориш? — попита Аранго.

— Нали се сещаш, аналитиците. От групата за разследване на серийни убийства. Той беше онзи, когото пратиха за постоянно в Лос Анджелис, тъй като повечето от маниаците бяха тук. Разследва Удушвача от „Сънсет стрип“, какво още, Кодовия убиец, онзи тип от гробището, изобщо цял куп случаи.

После отново се обърна към Маккейлъб.

— Нали така?

Маккейлъб кимна. Уолтърс щракна с пръсти.

— Не четох ли наскоро нещо за вас? Нещо във вестника?

Маккейлъб отново кимна.

— В рубриката „Какво се е случило с…“ По-предишната събота.

— Точно така. Ясно. Направили са ви трансплантация на сърце, нали?

Маккейлъб кимна. Знаеше, че познанството носи спокойствие. Накрая щяха да стигнат до въпроса. Уолтърс стоеше прав зад Аранго, но Маккейлъб видя, че погледът му попада върху кутията на масата.

— Искате ли поничка, детектив? Не обичам да отиват на вятъра. Не съм закусвал, но ако вие, момчета, не си вземете, и аз няма.

— Аз ще си взема — каза Уолтърс.

Когато се приближи и отвори кутията, той тревожно погледна към партньора си. Изражението на Аранго беше каменно. Уолтърс си взе поничка с шоколадова глазура. Маккейлъб си избра с канела и накрая Аранго се огъна и неохотно си взе поничка с пудра захар. Няколко минути ядоха мълчаливо. После Маккейлъб бръкна в джоба на спортното си сако и извади пакетче със салфетки. Хвърли го върху масата и тримата си избърсаха пръстите.

— Е, значи пенсията от бюрото не ти стига, та трябва да работиш като частен детектив, а? — с пълна уста попита Уолтърс.

— Не съм частен детектив. Сестрата на жертвата ми е позната. Както казах, не ми плащат.

— Значи позната? — обади се Аранго. — Казваш го за втори път. Как точно се запознахте с нея?

— Живея на яхта на пристанището. Запознах се с нея на доковете. Тя обича яхтите. Разбрала какво съм работил в бюрото и ме помоли да проверя случая. Какъв е проблемът?

Не знаеше точно защо скрива истината. Още отначало не беше харесал Аранго, усещаше, че не трябва да разкрива действителната си връзка с Глория Торес и Грасиела Ривърс.

— Е, виж сега — каза Аранго. — Не знам какво са ти разказали, но става дума за обикновен обир на магазин, човече от ФБР. Няма нищо общо с Чарли Мансън, Тед Бънди или Джефри Шибания Дамър. Няма нищо сложно. Бил е някакъв тип с маска и пистолет, и с необходимото съотношение между дързост и акъл, за да го използва и да спечели няколко долара. Не е от ония неща, дето си свикнал да ги виждаш.

— Зная — отвърна Маккейлъб. — Но й обещах да проверя. Колко става вече, май че два месеца. Помислих си, че навярно няма да имате нищо против да хвърля един поглед на нещо, с което вече нямате време да се занимавате.

Уолтърс налапа въдицата.

— Оттогава групата ни има четири нови случая, а през последните две седмици Еди беше на дело във Ван Нюйс — каза той. — Колкото до Ривърс, случаят…

— Все още е открит — прекъсна го Аранго.

Маккейлъб премести поглед от Уолтър към Аранго.

— Да… Естествено.

— И имаме правило да не каним аматьори, когато случаят е открит.

— Аматьори ли?

— Нямаш значка, нито разрешително за частен детектив — за мен това означава, че си аматьор.

Маккейлъб пропусна обидата покрай ушите си. Предполагаше, че Аранго просто се опитва да го прецени.

— Това е едно от онези правила, които прилагате в подходящи случаи — каза Маккейлъб. Но всички тук знаем, че аз навярно съм в състояние да ви помогна. Трябва да подчертая, момчета, че не съм тук, за да ви гледам от високо. В никакъв случай. Вие първи ще научите всичко, което успея да открия. Заподозрени, улики, каквото и да е. Всичко отива при вас. Просто бих искал да ми окажете малко съдействие.

— И в какво точно се изразява това съдействие? — попита Аранго. — Както казва моят партньор, който говори прекалено много, тук сме малко заети.

— Копирайте ми докладите от разследването. И всички видеозаписи, които имате. Аз съм много добър в огледа на местопрестъпление. Това ми е нещо като специалност. Може би ще успея да ви помогна. Просто ми копирайте каквото имате и повече няма да ви се пречкам.

— С една дума, смяташ, че сме се прецакали. Че отговорът си стои в докладите, готов да изскочи само като го отвориш, щото си от федералните, а федералните са много по-умни.

Маккейлъб се засмя и поклати глава. Започваше да си мисли, че е трябвало да се признае за победен още когато бе видял кобура на този мъжкар. Опита още веднъж.

— Не, не смятам така. Не зная дали сте пропуснали нещо. Много пъти съм работил с лосанджелиската полиция. Ако трябваше да се обзаложа, бих заложил, че не сте пропуснали нищо. Просто искам да кажа, че обещах на Грасиела Ривърс да проверя. Нека ви питам нещо. Често ли ви търси по телефона?

— Сестрата ли? Адски често. Всяка седмица и аз всеки път й отговарям едно и също. Никакви заподозрени, никакви улики.

— Чакате нещо да се случи, нали така? За да продължите разследването.

— Може би.

— Е, ако не друго, така поне ще ви помогна да се избавите от нея. Ако ми дадете да видя с какво разполагате и й кажа, че вие, момчета, сте направили каквото сте могли, тя сигурно ще ви остави на мира. Ще ми повярва, защото ме познава.

Нито един от двамата не отговори.

— Какво можете да загубите? — продължи да настоява Маккейлъб.

— Ще трябва да го съгласуваме с лейтенанта — отвърна Аранго. — Не можем просто да ти дадем копия от материалите без негово разрешение. Всъщност и тук си се прецакал, брат ми. Трябваше да идеш при него, преди да дойдеш при нас. Знаеш как се играе тази игра. Не си спазил протокола.

— Ясно ми е. Когато пристигнах тук, попитах за него, но ми казаха, че бил в бюрото в Долината.

— Да, добре, скоро би трябвало да се върне — рече Аранго и си погледна часовника. — Знаеш ли какво, казваш, че си добър с огледа на местопрестъпление, така ли?

— Да. Ако имате запис, бих искал да го видя.

Аранго погледна назад към Уолтърс и намигна, после отново се обърна към Маккейлъб.

— Имаме нещо по-добро от видеозапис. Имаме самото местопрестъпление.

Той изрита стола си назад и се изправи.

— Хайде — каза Аранго. — Вземи и поничките.