Майкъл Конъли
Кръв (34)

33.

На тротоара пред спешното отделение нямаше таксита. Маккейлъб реши да промени плана си. Прималяваше му от глад. В основата на черепа му започваше да пулсира лека мигрена и знаеше, че ако не се нахрани, болката скоро ще плъзне и ще обхване цялата му глава. Реши да извика Бъди Локридж и да хапне докато го чака. Мислеше си за вкусните сандвичи, които правеха в деликатесния магазин отсреща. Когато Бъди пристигнеше, можеха да идат до „Видео график кънсълтънтс“ в Холивуд, за да вземат записа и сваления на снимка кадър.

Бързо се върна при телефоните във фоайето на спешното отделение. До един от автоматите млада жена сълзливо обясняваше нещо. Маккейлъб забеляза, че на едната й ноздра и на долната й устна има сребърни халки, свързани с верига от безопасни игли.

— Той не ме позна, не позна и Дани — проплака тя. — Съвсем е свършен и освен това повикаха ченгетата.

Безопасните игли за миг го разсеяха и той се зачуди какво ли ще се случи, ако жената се прозее. Маккейлъб вдигна слушалката на най-отдалечения телефон и се помъчи да не й обръща внимание. След шестото иззвъняване вече се канеше да се откаже, когато Бъди най-после отговори.

— Здрасти, Бъди, готов ли си за работа?

— Тери?

Локридж зашепна.

— Къде си, човече?

— В „Сидърс“. Трябва да дойдеш да ме вземеш. Какво има?

— Ами, ще те взема, но не съм сигурен, че ще искаш да се върнеш тук.

— Бъди, чуй ме добре. Престани с тези глупости и ми кажи какво става.

— Не съм сигурен, човече, но на яхтата ти е пълно с хора.

— Какви хора?

— Ами двама от тях са онези типове в костюмите, които вчера ти идваха на гости.

Невънс и Улиг.

— Вътре ли са?

— Да, вътре са. Освен това свалиха чергилото на джипа ти и докараха влекач. Мисля, че се готвят да го вземат. Отидох да видя какво става и те едва не ме изхвърлиха на кея. Показаха ми значките си и заповед за обиск, после ми казаха да се разкарам. Хич не се държаха любезно. В момента претърсват яхтата.

— Мамка му!

Маккейлъб се огледа и видя, че избухването му е привлякло вниманието на разплаканата жена. Обърна се с гръб.

— Бъди, къде си сега, горе или долу?

— Долу.

— Виждаш ли яхтата ми?

— Естествено. Гледам през прозореца в камбуза.

— Колко души виждаш?

— Има няколко вътре. Но ми се струва, че общо четири-пет. Други двама стоят при „Чероки“-то.

— С тях има ли жена?

— Да.

Доколкото можеше, Маккейлъб описа Джай Уинстън и Локридж потвърди, че на яхтата има жена, отговаря ща на това описание.

— В момента е в трапезарията. Когато преди малко наблюдавах, ми се стори, че само гледа.

Маккейлъб кимна. Мислено анализираше какво може да се е случило. Както и да го разглеждаше, положението му се струваше едно и също. Невънс и Улиг знаеха, че документите от ФБР са у него, но това не би предизвикало такава реакция — заповед за обиск. Имаше само една друга възможност. Беше станал официален заподозрян.

— Бъди — каза той, — видя ли да взимат нещо от яхтата? Говоря за найлонови пликчета или кафяви книжни торби като от „Лъкис“.

— Да, имаше някакви торби. Оставиха ги на кея. Но недей да се тревожиш, Тери.

— Какво искаш да кажеш?

— Струва ми се, че няма да открият онова, което всъщност търсят.

— Да не би да…

— Не по телефона, човече. Искаш ли да дойда и да те взема?

Маккейлъб замълча. Какво ставаше?

— Стой там — накрая отвърна той. — Ще ти позвъня.

Маккейлъб затвори и незабавно пусна в отвора нова монета. Набра собствения си номер. Никой не отговори. Включи се телефонният секретар и той чу записания си глас да му предлага да остави съобщение. След сигнала Маккейлъб каза:

— Джай Уинстън, ако си там, вдигни телефона.

Изчака малко и тъкмо се канеше да повтори, когато Уинстън вдигна слушалката. Изпита леко облекчение.

— Тук е Уинстън.

— Тук е Маккейлъб.

Това бе всичко. Той реши да остави Уинстън сама да определи правилата на играта. Най-добре можеше да ги прецени по начина, по който се държеше тя.

— Хм… Тери — каза Уинстън. — Откъде раз… Къде си сега?

Слабото облекчение, което изпитваше, започна да се разсейва. На негово място го изпълни страх. Беше й дал възможност да разговаря с него завоалирано, навярно с кодови думи, да се държи така, сякаш я търси колега детектив или дори капитан Хичънс. Но тя използваше собственото му име.

— Няма значение къде съм — отвърна той. — Какво правиш на яхтата ми?

— Защо не дойдеш тук и да си поговорим?

— Не, искам да си поговорим сега. Заподозрян ли съм? За това ли е целият този шум?

— Слушай, Тери, не усложнявай положението. Защо не…

— Има ли заповед за арест? Отговори ми само на този въпрос.

— Не. Тери, няма.

— Но съм заподозрян.

— Тери, защо не ми каза, че имаш черен „Чероки“?

Маккейлъб остана като ударен от гръм, внезапно осъзнал, че всичко около него напълно съвпада.

— Не си ме питала. Само се чуй как говориш. Щях ли да се забъркам във всичко това, в разследването, да привлека бюрото и така нататък, ако бях убиецът? Сериозно ли го мислиш?

— Ти ни отне единствения свидетел.

— Какво?

— Отне ни Ноуан. Влезе в разследването и ни отне единствения свидетел. Ти го хипнотизира, Тери. Сега от него няма никаква полза. Единственият човек, който можеше да успее да разпознае убиеца, и ние го загубихме. Той…

Тя замълча, когато се разнесе изщракване от вдигане то на друг телефон.

— Маккейлъб? Тук е Невънс. Къде се намираш?

— Не разговарям с теб, Невънс. Ти имаш задник вместо глава. Само…

— Чуй ме, опитвам се да се държа цивилизовано. Можем да свършим с това бързо и спокойно, можем и да вдигнем голям шум. Ти решаваш, приятел. Трябва да дойдеш тук, да разговаряме, и подозренията ще отпаднат.

Маккейлъб бързо анализира положението. Невънс и другите бяха стигнали до същото заключение, бяха направили връзката с кръвната група. Фактът, че Маккейлъб пряко бе облагодетелстван от убийството на Торес го правеше заподозрян. Той си представи как бяха вкарали името му в компютъра и бяха получили регистрацията на „Чероки“-то. Навярно това ги беше накарало да се раздвижат. Бяха получили заповед за обиск и сега се намираха на яхтата.

Маккейлъб усети, че ледената ръка на страха го стиска за шията. Инцидентът от предишната нощ. Започна да проумява, че не става въпрос какво е искал непознатият. А какво му е подхвърлил. Сети се за онова, което съвсем скоро му бе казал Бъди — че агентите няма да открият онова, което търсят. И картината започна да се оформя.

— Добре, ще дойда, Невънс. Но първо ми кажи какво имате там? Какво сте открили?

— Не, Тери, няма да играем така. Ще дойдеш тук й тогава ще поговорим за всичко.

— Затварям, Невънс. Давам ти последна възможност.

— После да не влезеш в някоя поща, Маккейлъб. Снимката ти ще виси на стената. Веднага щом свършим тук.

Маккейлъб затвори, задържа ръка на телефона и отпусна главата си на нея. Не знаеше какво става и какво да прави. Какво бяха открили? Какво бе скрил в яхтата непознатият?

— Добре ли сте?

Той сепнато вдигна поглед. Беше момичето с халките.

— Да. А вие?

— И аз. Просто трябваше да поговоря с някого.

— Познато ми е това чувство.

Тя си тръгна, а Маккейлъб отново вдигна слушалката й пусна монета. Бъди незабавно отговори.

— Слушай сега — каза Маккейлъб. — Искам да дойдеш и да ме вземеш. Но няма да можеш просто да си излезеш от там.

— Защо? Това е свободна…

— Защото току-що разговарях с тях и те знаят, че някой ме е предупредил за присъствието им на яхтата ми. Така че виж какво искам да направиш. Събуй се обувките и пъхни вътре ключовете и портфейла си. После иди при коша за пране, пъхни обувките вътре и ги покрий с дрехи. След това изнеси коша от там и…

— В коша ми няма никакви дрехи, Тери. Сутринта, преди да се появят тези хора, изпрах всичко.

— Добре, Бъди. Вземи някакви дрехи — чисти дрехи — и ги сложи в коша. Вътре скрий обувките. Все едно, че отиваш до пералнята. Не затваряй вратата на яхтата си и носи в ръка четири монети от по двайсет и пет цента. Те ще те спрат, но ако си изиграеш ролята както трябва, ще ти повярват и ще те пуснат. После вземи колата и ела при мен.

— Могат да ме проследят.

— Не. Навярно дори няма да те наблюдават, след като те пуснат до пералнята. Може би първо трябва да минеш през пералнята.

— Добре. Къде да те намеря?

Маккейлъб не се поколеба. Изпитваше пълно доверие към Локридж. Освен това той също можеше да вземе предпазни мерки.

Когато затвори, Маккейлъб позвъни на Тони Банкс и каза, че ще се отбие.

 

 

Маккейлъб отиде в прочутия деликатесен магазин на Джери и си поръча сандвич със салата от зеле с майонеза и руски пълнеж. Взе си също нарязана туршия и кутия кола. Плати и излезе. Върна се в „Сидърс“. Беше прекарал в болницата толкова време, че знаеше плана й наизуст. Качи се с асансьора в родилното отделение на третия етаж, където имаше чакалня с изглед към хеликоптерната площадка и булеварда. Тук често можеше да се види чакащ баща, който нагъва сандвич. Маккейлъб знаеше, че може да поседи тук, да се нахрани и да почака Бъди Локридж.

Сандвичът изчезна за по-малко от пет минути, но след около час от Бъди Локридж нямаше и следа. Маккейлъб наблюдава пристигането на два хеликоптера, носещи органи за трансплантация в червени хладилни кутии.

Тъкмо се канеше да позвъни на Бъди, когато най-после видя познатия форд на Локридж да спира пред деликатесния магазин. Маккейлъб огледа булеварда в двете посоки, после вдигна очи към небето, за да провери дали не са го проследили с хеликоптер. Накрая се насочи към асансьора.

На задната седалка на форда имаше пластмасов кош с дрехи. Маккейлъб влезе вътре, погледна към него и после към Локридж, който свиреше на хармониката си някаква непозната мелодия.

— Благодаря ти, че дойде, Бъди. Някакви проблеми?

Бъди прибра хармониката в джоба на вратата.

— Не. Спряха ме, както ми каза ти, и ме разпитаха. Но аз се направих на кретен и ме пуснаха. Струва ми се, че ме оставиха само заради монетите. Това беше хитър ход, Тери.

— Ще видим. Кой те спря? Двамата костюмирани ли?

— Не, други двама. Но не бяха агенти, а ченгета. Поне така казаха, но не ми се представиха.

— Единият не беше ли едър латиноамериканец, с клечка за зъби в устата?

— Позна. Той беше.

Аранго. Маккейлъб изпита задоволство от това, че са изиграли надутия тъпак.

— Та къде ще ходим сега? — попита Бъди.

Маккейлъб знаеше, че трябва да се заеме със списъка на хората, на които беше извършена трансплантация. При това бързо. Но първо искаше да се увери, че не е пропуснал нищо.

— В Холивуд.

— В онази видео компания, в която ходихме преди ли?

— Точно така. Първо отиваме в Холивуд, после пак в Долината.

 

 

Локридж измина няколкото кратки пресечки до булевард „Мелроуз“, преди да поеме на изток към Холивуд.

— Добре, разказвай — рече Маккейлъб. — За какво говореше по телефона — че нямало да открият онова, което търсели?

— Погледни в коша за пране, човече.

— Защо?

— Просто погледни.

Маккейлъб откопча колана си и се обърна към коша. Погледна и към колите зад тях. Движението бе натоварено, но нито един от автомобилите не събуди подозренията му.

Кошът беше пълен с бельо и чорапи. Добра идея. Така Невънс или някой друг едва ли щеше да започне да рови вътре.

— Всичко е чисто, нали?

— Разбира се. На дъното е.

Маккейлъб коленичи на седалката и се наведе над коша. Прерови съдържанието му и чу тъпия звук от падането на нещо по-тежко от дрехи. Извади чифт пъстри боксерки и видя найлонова торбичка с пистолет.

Мълчаливо седна обратно на мястото си, стиснал торбичката. После изпъна пожълтелия от смазка найлон, за да разгледа по-добре оръжието. Усети, че по тила му избива пот. Пистолетът бе „ХК П7“. И нямаше нужда от каквито и да е балистични експертизи, за да разбере, че това е същият „ХК П7“, с който бяха убили Кениън, после Кордел и накрая Торес. Разгледа го внимателно и видя, че серийният номер е прогорен с киселина. Произходът на оръжието не можеше да се проследи.

Дланите му потръпнаха. Тялото му се отпусна. Чувствата му скачаха от ясното съзнание за предмета в ръцете му и отчаянието при мисълта за ситуацията, в която се беше оказал. Някой му бе подхвърлил доказателство, което щеше да е неопровержимо, ако Бъди Локридж не беше открил пистолета в тъмните води под „Преследваща вълна“.

— Господи — промълви Маккейлъб.

— Изглежда адски гадно, нали?

— Къде беше?

— Висеше на около два метра под кърмата ти във водонепромокаема торбичка. Беше завързана за една от халките отдолу. Ако знаеш, че е там, можеш да бръкнеш с куката за риба, да закачиш въжето и да го изтеглиш. Но е трябвало да знаеш, че е там. Иначе отгоре не може да се види.

— Онези, които претърсваха яхтата, спускаха ли се във водата?

— Да, имаше един водолаз. Спусна се, но аз вече бях огледал наоколо, както ме помоли. Изпреварих ги.

Маккейлъб кимна и остави пистолета на пода между краката си. Без да откъсва поглед от него, той скръсти ръце на гърдите си, сякаш му бе студено. Беше толкова близо. И макар да седеше до човека, който го бе спасил за момента, Маккейлъб се изпълни с непреодолимо усещане за самота. Изпитваше и нещо, за което само беше чел — колебанието битка или бягство. Изпитваше желание да забрави и да избяга. Просто да зареже всичко и да избяга колкото може по-надалече.

— Здравата я загазих, Бъди.

— И аз си помислих същото — отвърна Локридж.