Майкъл Конъли
Кръв (13)

12.

— Забравил си, нали?

На лицето й грееше спокойна усмивка.

— Не… искам да кажа, че нещо се поувлякох през последните пет часа. Залисах се, докато преглеждах всички материали. Имах намерение да ида до пазара и…

— Не се тревожи. Можем да го отложим за друг…

— Не, не, шегуваш ли се? Ще вечеряме. Това Реймънд ли е?

— Да, да…

Грасиела се обърна към момчето, което срамежливо стоеше на кърмата зад нея. Изглеждаше дребно за възрастта си, имаше тъмна коса и очи, и кафява кожа. Носеше шорти и раирана риза. В ръцете си държеше пуловер.

— Реймънд, това е господин Маккейлъб. Човекът, за когото ти разказвах. Това е яхтата му. Той живее тук.

Маккейлъб пристъпи напред и се наведе с протегната ръка. В дясната си длан момчето държеше полицейска кола и трябваше да я прехвърли в другата. После колебливо стисна ръката му. Докато се ръкуваха, Маккейлъб изпита необяснима тъга.

— Викай ми Тери — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, Реймънд. Слушал съм много за теб.

— Можеш ли да ходиш за риба с тази яхта?

— Естествено. Ако искаш, някой ден ще отидем заедно.

— Ще бъде чудесно.

Маккейлъб се изправи и се усмихна на Грасиела. Тя изглеждаше прекрасно. Носеше светла лятна рокля, подобна на онази, с която беше дошла за първи път на яхтата. Морският бриз леко я развяваше около тялото й. Грасиела също носеше пуловер. Маккейлъб бе по шорти, сандали и тениска с надпис „Док и рибарски магазин «Робишо»“. Чувстваше се малко неудобно.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ей там на горния етаж на онзи магазин има приятен ресторант. Готвят при лично и има страхотен изглед към залеза. Защо не идем да вечеряме?

— Звучи ми добре — отвърна Грасиела.

— Само трябва набързо да се преоблека. А, Реймънд, имам една идея. Защо не пуснем една въдица от кърмата и да видим дали ще успееш да хванеш нещо, докато аз покажа на Грасиела някои неща, върху които работех?

Лицето на момчето просветна.

— Става.

— Добре тогава, хайде да се приготвим.

Маккейлъб ги остави и влезе вътре. Взе от лавицата най-лекия си прът и макара, отиде при кутията с рибарски такъми под чертожната маса и извади стоманено чепаре с осем кукички и тежест. Завърза го за кордата на макарата и отиде при хладилника в камбуза, за да вземе малко замразена сепия. Отряза парче от нея и го закачи на кукичката.

Върна се на кърмата с пръта и го подаде на Реймънд. После приклекна зад него, и като го обгърна с ръце, му даде няколко кратки наставления как да хвърли примамката надълбоко. Предупреди го да си държи пръста на кордата, за да усети, когато рибата налапа кукичката.

— Така добре ли е? — попита той, когато свърши.

— А-ха. Има ли риба край яхтите?

— Естествено, виждал съм цели ята спарид да плуват точно там, където е кордата ти.

— Спарид ли?

— Това е риба на жълти ивици. Понякога можеш да ги видиш да плуват във водата. Само трябва да гледаш.

— Ясно.

— Сега имаш ли нещо против да вляза вътре и да дам на майка ти нещо за пиене?

— Тя не ми е майка.

— А, да, аз… Извинявай, Реймънд. Исках да кажа Грасиела. Та имаш ли нещо против?

— Не.

— Добре, викай, ако хванеш нещо. И после започни да навиваш макарата!

Той допря показалец до тялото на момчето и го погъделичка по мъничкия му гръден кош. Баща му правеше същото, когато Маккейлъб държеше рибарски прът и не можеше да се защити. Реймънд се изкикоти и се отдръпна, без да откъсва очи от мястото, където кордата му изчезваше в тъмните води.

Грасиела последва Маккейлъб в трапезарията и той затвори плъзгащата се врата, така че момчето да не ги чува. Лицето му трябва да се бе зачервило от грешката, която беше допуснал с момчето. Тя го разбра още преди да успее да се извини.

— Няма нищо. Напоследък се случва много често.

Той кимна.

— Ще остане ли при теб?

— Да. Аз съм единствената му роднина, но това няма значение. До него съм, откакто се е родил. Ще му дойде прекалено много да загуби майка си, после и мен. Искам да остане при мен.

— Къде е баща му?

— Кой знае?

Маккейлъб кимна и реши да промени темата.

— Ти ще си страхотна за него — каза той. — Искаш ли чаша вино?

— Виж това вече ще е страхотно.

— Червено или бяло?

— Каквото пиеш ти.

— В момента не мога да пия никакво. Още няколко месеца.

— О, тогава не искам да отваряш бутилка само заради мен. Мога да…

— Моля те. Какво ще кажеш за червено? Имам добро червено вино и ако го отворя, поне ще мога да го помириша.

Тя се усмихна.

— Спомням си, че и Глори не можеше да пие, когато беше бременна. Често сядаше до мен и казваше, че просто иска да помирише виното, докато аз пия.

В усмивката й се промъкна тъга.

— Била е добър човек — отвърна Маккейлъб. — Виждам го по момчето. Нали тъкмо това искаше да ми покажеш.

Грасиела кимна. Той отиде в камбуза и донесе бутилка червено — санфордско pinot noir, едно от любимите му вина. Докато я отваряше, Грасиела се приближи до барплота. Маккейлъб усети лек аромат на парфюм. Дъх на ванилия, помисли си той. Това го развълнува. Не толкова близостта й, колкото от усещането, че нещо се разбужда в него след дълъг сън.

— Имаш ли деца? — попита го тя.

— Не.

— Бил ли си женен?

— Да, веднъж.

Маккейлъб напълни чашата й и я проследи с поглед, докато опитваше виното. Грасиела се усмихна и кимна.

— Добро е. Кога е било това?

— Какво, кога съм бил женен ли? Чакай да видя, ожених се преди десетина години. Живяхме заедно три. Тя беше агент и работехме заедно в Куонтико. После се разведохме, но продължихме да работим заедно и… не зная, спогаждахме се, но всъщност не се получаваше, разбираш ли? Горе-долу по това време баща ми се разболя на яхтата. Затова им подхвърлих идеята да пратят тук завинаги някого от групата. Предложих им го като възможност за икономии. И без това постоянно пътувах дотук със самолет. И не само аз. Реших, че трябва да имат свой представител и да си спестят парите. Те се съгласиха и ме изпратиха.

Грасиела се обърна и погледна към вратата, за да види какво прави Реймънд. Момчето съсредоточено гледаше към водата с надежда.

— Ами ти? — попита Маккейлъб. — Омъжвала ли си се някога?

— И аз веднъж.

— Деца?

— Не.

Тя продължаваше да гледа към Реймънд. Все още се усмихваше, но разговорът я правеше неспокойна. Любопитството на Маккейлъб не беше задоволено, но реши да спре дотук.

— Между другото, ти беше много добър към него — каза Грасиела и кимна към момчето. — Човек трябва да балансира нещата. Да ги учи и да ги оставя сами да се справят. Много мило от твоя страна.

Той сви рамене, за да покаже, че е било случайно. Взе чашата й и я повдигна към носа си, за да се наслади на аромата й. После си наля остатъка от кафето и прибави мляко и захар. Чукнаха се и отпиха. Маккейлъб отбеляза, че неговото питие има вкус на катран.

— Съжалявам — рече тя. — Не ми е удобно да пия вино пред теб.

— Няма нищо. Радвам се, че ти харесва.

В трапезарията настана тишина. Погледът на Грасиела попадна върху купчината доклади и видеокасети на масата.

— Какво щеше да ми показваш?

— Нищо конкретно. Просто не исках да разговаряме пред Реймънд.

Той погледна към момчето през стъклото. Реймънд продължаваше напрегнато да се взира в кордата. Водата под прекрасната тъмносиня морска повърхност бе замърсена. Ако изобщо беше останала някаква риба, тя се хранеше с отпадъци на дъното и притежаваше инстинкта за оцеляване на хлебарка.

Отново погледна към Грасиела.

— Но исках да ти кажа, че сутринта се срещнах с детектива от шерифското управление. Тя се държа много по-коректно от ченгетата в лосанджелиското управление.

— Тя ли?

— Джай Уинстън. Опитна е. Работили сме заедно и преди. Уинстън ми даде копия от всички материали и по двата случая. Преглеждах ги цял ден. Много са.

— И?

Той обобщи откритията си, като се опитваше да внимава с подробностите, свързани със сестра й. Не й каза, че има видеозапис на убийството й.

— В бюрото наричахме този начин на действие „пълно покриване“ — завърши Маккейлъб. — Това означава да не оставиш нищо, без да му обърнеш внимание, да не поемаш никакви рискове. Заключението ми в случая е, че разследването на убийството на сестра ти не е покрило всичко, но същевременно в онова, което е било свършено, не открих съществени пропуски. Допуснали са някои грешки, може би са приели някои хипотези, преди да съберат всички факти, но не са тръгнали непременно в погрешна посока. Разследването е било достатъчно сериозно.

— Достатъчно сериозно — повтори тя, забила поглед в пода, докато пристъпваше назад-напред. Маккейлъб разбра, че не е избрал най-точните думи.

— Исках да кажа…

— Значи този тип просто ще си остане на свобода — прекъсна го Грасиела.

— Ами, не ти казвам, че ще остане на свобода. Уинстън от шерифското управление… поне тя активно продължава да се занимава със случая. И аз още не съм свършил, Грасиела. Не ти казвам, че ще остане на свобода. И аз съм заинтересуван, не го забравяй.

— Зная. Не исках да те обидя. Вината изобщо не е твоя. Но съм разочарована.

— Разбирам те. Не искам да се разочароваш преждевременно. Хайде да идем да вечеряме и после пак ще поговорим.

— Добре.

— Излез да постоиш малко с Реймънд. Трябва да се преоблека.

Сложи си чисти бермуди и жълта хавайска риза. Поведе ги по кея към ресторанта. Остави пръта закачен на парапета и каза на момчето, че ще го проверят, когато се върнат.

Избраха си маса от онази страна, която им позволяваше да наблюдават залеза над гората от мачти. Грасиела и Маккейлъб си поръчаха специалитета риба меч на скара, а Реймънд риба с пържени картофи. Маккейлъб постоянно се опитваше да поведе разговор с момчето, но усилията му оставаха безрезултатни. Двамата с Грасиела приказваха главно за разликите между живота на яхта и в къща. Маккейлъб й разказа колко възстановяващо действа морето.

— А още по-добре е, когато си ей там — посочи към открития океан той.

— Още колко ти остава до края на ремонта на яхтата — попита Грасиела?

— Малко. Ще съм готов за тръгване веднага щом сглобя втория двигател. Всичко останало е само козметика.

 

 

На връщане от ресторанта Реймънд избърза пред тях покрай вълнолома с фунийка сладолед в едната ръка и с фенерче в другата. Беше облякъл синия си пуловер и главата му подскачаше насам-натам, докато търсеше с лъча раци, изпълзели по стените. Вече почти се бе смрачило. Скоро Грасиела и Реймънд щяха да си тръгват.

Когато момчето се отдалечи достатъчно, Грасиела отново заговори за случая.

— Какво друго можеш да направиш сега?

— Имам следа, която искам да проверя — нещо, което детективите може да са пропуснали.

— Какво?

Той й обясни за съпоставката между географските точки, която беше направил, и как е стигнал до Михаил Болотов. Маккейлъб видя пламналите й очи и бързо я предупреди да не храни много надежди.

— Този тип има алиби. Следата може да не води доникъде. Освен това си мисля да ида до бюрото и да ги накарам да направят балистична проверка.

— Защо?

— Убиецът би могъл да го е извършил и другаде. Използва много скъп пистолет. Фактът, че не се е избавил от оръжието след първия случай означава, че държи на него и че има вероятност по-рано да го е използвал някъде другаде. Те разполагат с балистичните свидетелства — куршумите. Ако успея да ги накарам да ги изискат, бюрото може да открие нещо.

Тя мълчеше и Маккейлъб се зачуди дали здравият й разум не й подсказва, че няма големи шансове.

— Мисля също да ида при двама от свидетелите и да им задам малко по-различни въпроси. Особено мъжа, който е присъствал на част от престъплението в пустинята. Ще трябва да действам фино. Искам да кажа, че не мога да се пречкам в краката на Уинстън или да я злепоставям. Но ми се иска лично да разговарям с него и после навярно с двама от свидетелите на убийството на Гло… нали разбираш?

— Не знаех, че е имало свидетели. В магазина ли са били?

— Не, нямах предвид преки свидетели. Но една жена е минала покрай магазина с колата си и е чула изстрели. В докладите се споменава и за двама души, които са работили със сестра ти онази вечер в „Таймс“. Просто ми се иска лично да поговоря с всички и да видя дали не са си спомнили нещо повече.

— Навярно мога да ти помогна. Познавам повечето й приятели.

— Чудесно.

Те повървяха известно време в мълчание. Реймънд все още беше напред. Накрая Грасиела заговори:

— Чудя се дали би ми направил една услуга.

— Естествено.

— Глори често ходеше при онази госпожа в нашия квартал. Госпожа Отеро. И оставяше Реймънд при нея, когато ме нямаше. Но понякога просто отиваше да си поговори с нея за проблемите си. Чудех се дали не искаш и ти да поговориш с нея.

— Хм… не зная… искаш да кажеш, че според теб би могла да знае нещо или просто, за да я утеша?

— Възможно е да ти помогне.

— Как би могла да…

И тогава разбра.

— За психоаналитичка ли говориш?

— Спиритистка. Глори вярваше на госпожа Отеро. Казваше, че е във връзка с ангелите. Тя ми се обаждаше и искаше да разговаря с мен. Не зная, просто си помислих…

— Не вярвам в такива неща, Грасиела. Не зная какво да й кажа.

Тя просто го погледна и му се стори, че вижда в очите й неодобрение, от което го заболя.

— Грасиела… виждал съм прекалено много лоши неща и лоши хора, за да вярвам в такива неща. Как е възможно да съществуват ангели, когато хората вършат такива неща?

Тя продължаваше да мълчи.

— Ще си помисля…

— Чудесно — най-после отвърна Грасиела.

— Не се разстройвай.

— Виж, извинявай, замесих те във всичко това и съзнавам, че ти обърках живота. Не зная какво съм си мислила. Предполагам просто, че ти…

— Не се тревожи. Сега го правя колкото за теб, толкова и за самия себе си. Разбираш ли? Просто не губи надежда. Както казах, остават някои неща, които мога да направя, Уинстън също няма да се откаже от случая. Дай ми няколко дни. Ако попадна в задънена улица, може би ще идем при госпожа Отеро. Става ли?

Тя кимна, но Маккейлъб виждаше, че е разочарована.

— Глори беше толкова добро дете — след известно време каза Грасиела. — Раждането на Реймънд промени целия й живот. Тя се стегна, премести се при мен и просто подреди живота си. Сутрин ходеше в Калифорнийския университет. Затова работеше вечер. Беше умна. Искаше да стане репортерка.

Маккейлъб кимна мълчаливо. Знаеше, че тя иска да сподели с някого.

— Щеше да стане добра журналистка. Така мисля. Хората я интересуваха. След безредиците отиде в Саут-Сентрал, за да помага в разчистването. След земетресението отиде в болницата, просто за да успокоява хората в спешното отделение. Дари органите си. Даваше кръв — винаги, когато някоя болница обявеше, че има нужда. Кръвната й група беше рядка… да, човек като нея се среща рядко. Понякога наистина ми се иска да съм била на нейното място и аз да…

Той се пресегна и я прегърна през раменете.

— Хайде — каза Маккейлъб. — Помисли си за всички хора, на които помагаш в болницата. Виж и Реймънд. Не можеш да разсъждаваш така — кой е струвал повече. Случилото се с нея не би трябвало да се случва на когото и да било.

— На Реймънд щеше да му е по-добре със собствената му майка.

Нямаше какво да отговори. Премести ръката си и постави длан на тила й. Тя не плачеше, но като че ли сълзите й щяха да бликнат всеки момент. Искаше му се да я утеши, но знаеше, че има само един начин да го направи.

Почти бяха стигнали неговия кей. Реймънд ги чакаше до портала, както обикновено отворен няколко сантиметра. Пружинният механизъм беше ръждясал.

— Трябва да си тръгваме — каза Грасиела. — Става късно, а утре си на училище.

— Ами въдицата? — възрази Реймънд.

— Господин Маккейлъб ще се погрижи. Сега му благодари за риболова, вечерята и сладоледа.

Реймънд протегна малката си ръка и Маккейлъб отново я стисна. Дланта му бе студена и лепкава.

— Казвай ми Тери. Скоро ще идем на истински риболов. Веднага щом поправя яхтата. Тогава ще излезем в морето и ще хванем някоя голяма риба. Зная едно място оттатък Каталина. По това време на годината ще хванем костур. Много костури. Ще идем там, става ли?

Реймънд безмълвно кимна, сякаш предполагаше, че това никога няма да стане. Маккейлъб отново изпита тъга. Погледна към Грасиела.

— Какво ще кажете за събота? Яхтата няма да е готова, но можете да дойдете сутринта и да половим риба от вълнолома. Можете и да пренощувате. Има много място.

— Да! — извика Реймънд.

— Ами — отвърна Грасиела, — хайде да видим как ще мине остатъкът от седмицата.

Маккейлъб кимна, разбрал грешката, която току-що беше допуснал. Грасиела отвори предната дясна врата на малкия си автомобил и момчето влезе вътре. Тя затвори вратата и се приближи до Маккейлъб.

— Извинявай — тихо каза той. — Май не трябваше да го предлагам пред него.

— Няма нищо — отвърна Грасиела. — Иска ми се да дойдем, но може да ми се наложи да свърша някои неща, затова хайде просто да почакаме. Освен ако не искаш незабавно да ти отговоря.

— Не. Само ми съобщи.

Тя пристъпи още по-близо до него и му протегна ръка.

— Много ти благодаря за тази вечер — каза Грасиела. — През повечето време Реймънд мълчи, но ми се струва, че му хареса, за мен да не говорим.

Маккейлъб стисна ръката й, но после тя се притисна към него и го целуна по бузата.

— Боде — усмихнато каза тя. — Брада ли си пускаш?

— Да.

Това кой знае защо я разсмя. Когато седна зад волана, тя вдигна поглед.

— Знаеш ли, би трябвало да вярваш в тях — рече Грасиела.

— Ангелите ли имаш предвид?

Тя кимна. Запали двигателя и потегли.

Маккейлъб се върна на яхтата и отиде в ъгъла на кърмата. Рибарският прът продължаваше да е закачен на парапета и кордата си стоеше както я беше оставил Реймънд. Но когато започна да навива макарата, Маккейлъб почти не усети съпротивление. Изтегли кукичките и тежестта над водата. Стръвта липсваше. Нещо там долу я бе отмъкнало.