Майкъл Конъли
Кръв (41)

40.

Джеймс Ноуан беше дал само един адрес на хората от шерифското управление. Намираше се на „Атол Авеню“ в северен Холивуд, квартал, който не се поддаваше на точно определение, представляваше смесица от жилища, офиси и дори промишлени предприятия.

Маккейлъб зави по улицата, на която имаше складове без никакво обозначение, фирма за доставка на химикали и център за рециклиране на промишлени отпадъци. Улицата свършваше при стар железопътен прелез с прорасли между релсите високи бурени. Зави в отбивка, от двете страни на която имаше дълга редица малки складове и единични гаражи. Над алуминиевите вдигащи се врати на някои от тях имаше фирмени табели, на други нямаше нищо — или никой не ги наемаше, или се използваха анонимно. Спря пред ръждясала врата, която отговаряше на адреса на Джеймс Ноуан. Изключи двигателя и излезе.

Нощта бе тъмна. Нямаше нито луна, нито звезди. В складовете не светеше, освен лампата над един от входовете. Маккейлъб се огледа. Някъде отдалеч се чуваше парче на Джими Хендрикс. Още по-нататък по отбивката вратата на един от гаражите не бе спусната до долу и оставяше почти еднометров отвор, който приличаше на крива усмивка, по-черна от небето.

Внимателно проучи вратата на Ноуан и приклекна, за да погледне отдолу. Не беше сигурен, но му се струваше, че отвътре струи бледа светлина. Приближи се още повече и успя да различи катинар, закачен на стоманена халки.

Изправи се и удари по вратата с отворена длан. Ударът отекна. Отстъпи назад и отново се огледа. Освен музиката не се чуваше нищо друго. Въздухът бе неподвижен. Нощният вятър не стигаше до прохода между гаражите.

Маккейлъб се върна при форда и го премести така, че фаровете поне отчасти да осветяват гаража на Ноуан. Извади крика, свали ръчката му и се приближи до вратата. Отново огледа отбивката и се наведе към катинара.

Като агент в бюрото, Маккейлъб никога не беше участвал във влизане с взлом. Знаеше, че е нещо обичайно, но някак си самият той избягваше моралната дилема. Но докато пъхаше железния лост в скобата на катинара, не изпитваше никакви колебания. Вече не носеше значка, а освен това въпросът бе личен. Ноуан беше убиец и нещо повече — беше се опитал да прехвърли вината върху него. Маккейлъб изобщо не се замисли за гражданските права на Ноуан.

Бавно започна да върти стоманения лост по посока на часовниковата стрелка. Скобата на катинара не помръдна, но стоманената халка, забита във вратата, простена под натиска и се откъсна.

Маккейлъб се изправи, огледа се и се ослуша. Нищо. Хендрикс пееше стара песен на Боб Дилън. Бързо се върна при форда и остави дръжката на крика в комплекта с инструменти.

Когато заобиколи колата, Маккейлъб се наведе до предната гума и прокара два пръста по джантата. По кожата му остана дебел слой въглен прах от спирачките. Намаза отчупените краища на халката, така че да изглежда отскубната преди доста време. После изтри пръстите си в чорапите си.

Извади пистолета и го вдигна нагоре на равнището на раменете си. После с едно движение се изправи и дръпна нагоре вратата.

Погледът му бързо обходи смътните очертания на гаража. Пистолетът му сочеше натам, накъдето се отправяха очите. Фаровете на колата осветяваха около една трета от помещението. До стената отляво видя разхвърляно легло и купчина кашони. Надясно забеляза силует на бюро и кантонерки. Върху бюрото имаше компютър. Мониторът бе включен и хвърляше лилава светлина по задната стена, към която беше обърнат. От тавана на почти двуметров кабел висеше лампа. Погледът на Маккейлъб проследи алуминиевата тръба от разклонителната кутия, по тавана и надолу по стената до електрически ключ близо до леглото. Пристъпи настрани и протегна ръка към ключа, без да гледа натам.

Луминесцентната лампа премигна веднъж, зажужа и после освети гаража със студена светлина. Сега Маккейлъб видя, че вътре няма никой, нито пък имаше място, където да се скрие. Помещението бе около шест на шест беше претъпкано с мебели — легло, шкаф с чекмеджета, отоплителна печка, двоен котлон и малък хладилник. Нямаше мивка и баня.

Отстъпи назад и заобиколи колата. Провря ръка през отворения прозорец и изключи фаровете. После пъхна пистолета под колана на джинсите си, този път отпред, за да може по-лесно да го извади. Накрая се върна в гаража.

Ако въздухът навън бе неподвижен, вътре беше застоял. Маккейлъб бавно заобиколи старото стоманено бюро и погледна към компютъра. Мониторът бе включен и скрийнсейвърът осветяваше екрана. Случайни цифри с различна големина и цвят се носеха по море от лилаво кадифе. Известно време Маккейлъб неподвижно го гледа. Усещаше вътрешно привличане, почти като свиване на мускул. Представи си червена ябълка, която подскача по мръсен линолеум. По гърба му пробягаха тръпки.

— Мамка му!

Маккейлъб извърна поглед от екрана и забеляза, че между месингови стойки върху бюрото са наредени книги. Повечето бяха справочници за работа с Интернет. Два от томовете съдържаха интернет адреси, имаше две биографии на известни компютърни хакери. Три от книгите бяха за оглед на местопрестъпление, имаше наръчник за разследване на убийства, книга за разследването на сериен убиец, известен като Поета, и накрая две книги за хипноза, едната от които за човек, на име Хоръс Гомбъл. Маккейлъб бе чувал това име. Групата за разследване на серийни убийства в бюрото няколко пъти се беше занимавала с него. Гомбъл бе бивш ласвегаски продуцент, използвал уменията си на хипнотизатор наред с наркотични средства, за да насилва малки момичета на панаири из цяла Флорида. Доколкото знаеше Маккейлъб, той все още беше в затвора.

Бавно мина зад бюрото и седна на изтъркания стол пред компютъра. Извади от джоба си химикалка и отвори с нея средното чекмедже на бюрото. Вътре нямаше много неща — само няколко молива и пластмасова кутия за СО-КОМ. Отвори я. Дискът се казваше „Проникване в мозъка“ и на обложката пишеше, че предлага екскурзия в човешкия мозък с подробни графики и анализ на функциите му.

Маккейлъб затвори средното чекмедже и отново използва химикалката, за да отвори едно от страничните. Вътре имаше само неразпечатана кутия карамелизирани пуканки. Във второто имаше кафяви пликове в зелени папки, закачени на две релси. Наведе се да погледне по-добре и прочете първата табелка.

Маккейлъб изпусна химикалката си на пода и в същия миг реши да не я вдига. Вече не го беше грижа, че оставя отпечатъци на вероятно местопрестъпление. Извади папката и я отвори на бюрото. Вътре имаше снимки на Глория Торес в различни дрехи и по различно време на деня. На две от снимките с нея бе Реймънд. На едната се виждаше Грасиела.

В папката имаше напечатан на машина дневник. Дневник за проследяване. Подробни всекидневни описания на движението на Глория. Бързо ги прегледа и видя повтаряща се забележка за вечерното й отбиване в „Шърман маркет“ на връщане от работа.

Маккейлъб я затвори и извади следващата папка. Можеше да се досети чие име е написано на табелката.

Не си направи труда да я отваря. Знаеше какво ще открие снимки. Вместо това той се наведе и погледна следващата. Очакванията му се потвърдиха.

Не отвори и тази папка. Прегледа табелките на останалите. Сърцето му биеше силно, сякаш някак си се беше откъснало в гърдите му. Знаеше имената от табелките. До последното.

— Ти си — прошепна Маккейлъб.

И отново си представи ябълките, които се сипят по пода и се търкалят в различни посоки.

Рязко затръшна чекмеджето. Трясъкът отекна в бетонния под и стоманените стени и го сепна като изстрел. Маккейлъб погледна навън в нощта през отворената врата и се заслуша. Не чу нищо, дори музиката. Само тишина.

Погледът му попадна върху компютърния монитор и той се загледа в цифрите, които лениво се носеха по екрана. Знаеше, че компютърът нарочно е оставен включен. Не защото Ноуан щеше да се върне — Маккейлъб знаеше, че отдавна го няма. Не, компютърът беше оставен включен заради него. Ноуан го бе очаквал. Сега вече знаеше, усещаше го в сърцето си, че Ноуан е предвидил всеки ход.

Маккейлъб натисна шпацията и скрийнсейвърът изчезна. На негово място се появи поле с място за парола. Той не се поколеба. Имаше чувството, че всяко негово действие е предварително определено. Написа цифрите в ред, който знаеше наизуст.

903472568

Натисна ентер и компютърът заработи. Няколко мига по-късно паролата беше приета и на дисплея се появи програм-мениджър — бял екран с различни иконки. Маккейлъб бързо ги разгледа. Повечето бяха за игри. Последният символ приличаше на малка кантонерка и той предположи, че е иконката на файл мениджъра. Щракна два пъти с мишката върху нея и на екрана се появи файл мениджърът. От лявата страна имаше списък с директории. Щом избереше една от тях и щракнеше с мишката отгоре й, в дясната половина на екрана се появяваха имената на документите, съдържащи се в нея.

Маккейлъб провери директориите една по една. Повечето бяха свързани с програми като например Америка онлайн, Лае Вегас казино и така нататък. Но накрая стигна до директория, озаглавена „КОД“. Избра я и в дясната половина на екрана се появиха имената на няколко файла. Бързо ги прочете и разбра, че отговарят на имената на папките в чекмеджето на бюрото.

С изключение на един документ. Маккейлъб дълго го гледа, вдигнал пръст над бутона на мишката.

Носеше неговото име.

Щракна с мишката и документът бързо се появи на екрана. Започна да го чете като човек, който вижда собствения си некролог. Думите го изпълниха с ужас, защото знаеше, че завинаги са променили живота му. Те му отнемаха душата, лишаваха от смисъл всичките му постижения и жестоко се подиграваха с тях.

Здравей, агент Маккейлъб!

Надявам се, че ти четеш тези редове.

Приемам, че си ти. Приемам, че заслужаваш отличната репутация, която носиш с такава гордост.

Чудя се дали си сам. Дали бягаш от тях. Но, разбира се, ти вече разполагаш с каквото ти трябва, за да се спасиш. Но те питам за преди — как е да се чувстваш преследван? Исках да изпиташ това чувство, да го разбереш. Моите чувства… Ужасно е да живееш в страх, нали?

Страхът никога не заспива.

Но най-вече исках да получа място в сърцето ти, агент Маккейлъб. Исках винаги да съм с теб. Кайн и Авел, Кенеди и Осуалд, мрак и светлина. Двама достойни противници, обвързани помежду си във времето…

Можех да те убия. Но щеше да е прекалено лесно, не мислиш ли? Онзи човек на доковете, когото упъти. Утринната ти разходка и човекът на вълнолома с рибарски прът. Спомняш ли си ме?

Сега вече си ме спомни. Бях там. Щеше да е прекалено лесно, не си ли съгласен? Прекалено лесно.

Нали разбираш, аз търсех нещо повече от възмездие или от победа над противник. Това са цели на глупци. Аз исках… не, аз се нуждаех и копнеех за нещо друго. Първо да те изпитам, като те насоча към себе си. Престъпника. Преследвания.

И после, когато се измъкна от онзи пожар, с обгорена кожа, но с цяло тяло, да се разкрия като твой най-пламенен благодетел. Да, аз бях. Аз я проследих. Аз я проучих. Избрах я за теб. Тя беше моят подарък.

Ти си мой завинаги, агент Маккейлъб. Всеки твой дъх ми принадлежи. Всеки удар на онова откраднато сърце е ехото на моя глас в главата ти. Завинаги.

Запомни…

Всеки дъх…

Маккейлъб скръсти ръце и се обгърна, сякаш бяха разсекли гърдите му. По тялото му пробягаха тръпки и от гърлото му се изтръгна стон. Той отблъсна стола назад от бюрото, надалеч от ужасното писмо, което продължаваше да е на екрана, и се наведе напред, сякаш за да поеме някакъв сблъсък. Самолетът му падаше.

 

 

41.

 

Мислите му бяха в кървавочервено и черно. Намираше се в някаква вечна празнота, заобиколена с кадифена завеса от черно пространство. Ръцете му постоянно търсеха отвора в нея, за да избяга, но не можеше да го открие. Виждаше лицата на Грасиела и Реймънд като далечни образи, избледняващи в мрака.

Изведнъж усети на тила си студена ръка и подскочи. От гърлото се разнесе писък. Той вдигна глава. Беше Уинстън.

— Тери? Добре ли си?.

— Да. Искам да кажа, не. Той е. Ноуан е Кодовия убиец. Той е убил всички. Последните трима заради мен. Нравил го е, докато най-после е успял. Убил е Глория Торес заради сърцето й. Заради мен. За да оцелея и да разнасям славата му.

Съвпадението на името на Глория^[1] и целта на Ноуан внезапно го порази.

— Почакай малко — каза Уинстън. — Успокой се. За какво говориш?

— Той е. Всичко е тук. Провери папките, компютъра. Той е убил другите. После е решил да ме спаси. Да убива заради мен.

И посочи към компютърния екран, на който все още се виждаше писмото до Маккейлъб. Изчака я да го прочете, но накрая не успя повече да се сдържи.

— Всичко е било там. През цялото време.

— Кое всичко?

— Кодът. Толкова е бил прост. Използвал е всички цифри, освен единица.

— Тери, хайде да оставим това за после. Кажи ми как се оказа тук? Как разбра, че е Ноуан?

— От записа. На сеанса.

— Хипнозата ли? Не разбирам?

— Спомняш ли си, че ти казах да не говориш на Ноуан, за да не го объркаш?

— Да. Каза ми, че само ти ще му задаваш въпроси. И че ако ние с теб искаме да си кажем нещо, трябва да го направим със знаци или да си пишем съобщения.

— Но накрая, когато разбрах, че всичко е изгубено, аз се ядосах. И те попитах „Нещо друго?“, а ти отрицателно поклати глава. Наруших собственото си правило. Въпросът е, че те попитах на глас. И Ноуан трябваше да ми отговори. Ако наистина беше в хипнотичен транс, трябваше да ми отговори, защото не е можел да знае, че въпросът е отправен към теб. Но той не отговори. Това показва осъзнаване на ситуацията.

— Преструвал се е.

— Точно така. И ако се е преструвал, отговорите му не са били верни. Това означава, че е част от инсценировката. Преди да дойда тук, занесох записите да ги сравнят. Снимките са в колата ми. Джеймс Ноуан и Добрия самарянин са един и същи човек. Убиецът.

Уинстън поклати глава. Погледът й обходи помещението в търсене на място, където да седне. Нямаше друг стол, само леглото.

— Искаш ли да седнеш тук? — попита Маккейлъб и се изправи.

— Искам да седна, но не тук. Трябва да вървим, Тери. Трябва да се свържа с капитан Хичънс и после с другите — с лосанджелиската полиция и бюрото. И да обявя Ноуан за издирване.

Маккейлъб бе удивен, че тя все още не е свързала всички части от мозайката.

— Чуваш ли ме? Няма Ноуан. Той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Името^[2]. То върви с всичко останало. Измислено е. „Аз съм никой.“ Всичко си е било там през цялото време и аз не съм го забелязвал.

Той поклати глава и отново се отпусна на стола. После скри лицето си в длани.

— Как ще… Не мога да живея така.

Уинстън отново постави ръка на тила му, но този път Маккейлъб не се стресна.

— Хайде, Тери, не мисли за това. Иди в онази кола и почакай. Трябва да повикам групата за оглед, да вземем отпечатъци, за да идентифицираме този тип.

Маккейлъб се изправи, заобиколи бюрото и се насочи към вратата. Заговори, без да се обръща.

— Кодовият убиец никога не е оставял отпечатъци. Съмнявам се, че се е променил.

Два часа по-късно Маккейлъб седеше във форда, паркиран на „Атол Авеню“ зад жълтите полицейски ленти, които бяха опънати между двата реда складове. Стотина метра нататък по отбивката можеше да види оживената дейност в и около ярко осветения гараж на Ноуан. Имаше неколцина детективи — някои от тях Маккейлъб познаваше от спецгрупата, занимаваща се с Кодовия убиец — криминолози, оператори от поне две от институциите, участващи в разследването, и пет-шест униформени полицаи.

Нощни пеперуди край пламък на свещ, помисли си той. Наблюдаваше всичко със странно безразличие. Мислите му бяха обсебени от други неща. Грасиела и Реймънд. И Ноуан. Не можеше да престане да мисли за човека, нарекъл себе си Ноуан. Беше стоял в една и съща стая заедно с него. Толкова близо.

Трябваше да пийне нещо, копнееше за изгарящия вкус на уиски в гърлото си, но знаеше, че това е все едно да опре пистолет в челото си. Знаеше, че въпреки болката, която го прорязваше, няма да направи това удоволствие на Ноуан, който и да бе той. В мрака на колата реши, че ще живее. Въпреки всичко.

Забеляза хората, които се приближаваха по отбивката към него едва когато стигнаха до форда. Включи фаровете и позна Невънс, Улиг и Аранго. Изключи фаровете и зачака. Те отвориха вратите и влязоха — Невънс отпред, другите двама отзад. Аранго седна точно зад него.

— Има ли някакво отопление в тази кола? — попита Невънс. — Навън става студено.

Маккейлъб запали двигателя, но първо го остави да загрее. Погледна в огледалото към Аранго. Беше прекалено тъмно, за да види дали от устата му стърчи клечка за зъби.

— Къде е Уолтърс?

— Зает е.

— Добре — каза Улиг. — Е, дойдохме да ти кажем, че очевидно сме допуснали грешка, Маккейлъб. Извинявай. Съжаляваме. Явно Ноуан е онзи, който ни трябва. Ти свърши добра работа.

Маккейлъб само кимна. Извинението бе половинчато, но това не го интересуваше. Онова, което беше открил, за да свали позора от името си, щеше да направи живота му по-тежък, отколкото, ако публично го бяха обвинили в убийствата. Извиненията не означаваха нищо за него.

— Знаем, че си прекарал изтощителна вечер и искаме да те освободим. Мислех си, че бихме могли само да те попитаме как разкри всичко това и после утре да дойдеш, за да дадеш официални показания. Какво ще кажеш?

— Става. Колкото до официалните показания, ще ги дам на Уинстън. Не на вас.

— Ясно. Разбирам. Но засега ни кажи каква според теб е цялата тази работа. Ще го направиш ли?

Маккейлъб включи отоплението. Преди да започне, той внимателно подреди мислите си.

— Ще го наричам Ноуан, защото не знаем името му и може никога да не го научим. Всичко започва с Кодовия убиец. Това е бил Ноуан. Тогава ръководех спецгрупата на бюрото. Според уговорката ни с лосанджелиското управление аз станах официален говорител на разследването. Давах брифинги, репортерите идваха при мен за интервюта. За десет месеца лицето ми стана синоним на Кодовия убиец. И Ноуан се насочи към мен. Пращаше ми писма. Във въображението му аз съм бил неговият противник. Въплъщение на спецгрупата, която го преследваше.

— Не си ли придаваш прекалено много важност? — попита Аранго. — Искам да кажа, че ти не си бил единственият…

— Млъкни и слушай, Аранго. Може и да научиш нещичко.

Маккейлъб го изгледа в огледалото и детективът му отвърна. Маккейлъб видя, че Невънс прави успокоителен жест към Аранго.

— Той ми придаде тази важност — продължи Маккейлъб. — Накрая, когато е разбрал, че рискът става прекалено голям, Кодовия убиец изчезна. Убийствата престанаха. Приблизително по същото време се появиха…проблемите ми. Нуждаех се от трансплантация и това стана новина, защото вече имах телевизионна известност. Ноуан го е разбрал. И е замислил най-великия си план.

— Решил е да те спаси, вместо да те убие — каза Улиг.

Маккейлъб кимна.

— Това е щяло да му донесе върховната победа. Да ме елиминира, да ме убие — това е щяло да му донесе само мигновено удовлетворение. Но да ме спаси… в това е имало нещо уникално, нещо, което е щяло да му извоюва огромна слава. И аз винаги съм щял да му напомням колко е умен и каква власт притежава. Разбирате ли?

— Разбирам — отвърна Невънс. — Но това е психологическата страна на въпроса. Искам да зная как го е направил? Как е получил имената? Откъде е разбрал за Кениън и Кордел, а после и за Торес?

— От компютъра си. Вашите хора ще трябва да го разглобят на съставните му части.

— Повикахме Боб Клиърмаунтин — каза Невънс. — Спомняш ли си го?

Маккейлъб кимна. Клиърмаунтин бе компютърният специалист на лосанджелиското оперативно бюро. Беше и изключителен хакер.

— Добре. Той ще отговори на този въпрос по-добре от мен. Накрая. Аз лично предполагам, че в компютъра ще откриете специална програма, с помощта на която Ноуан е проникнал в системата на ЦОТКО и е получил от там имената. Избрал е целите си въз основата на възраст, физическо състояние и близост. И се е захванал на работа. С Кениън и Кордел нещата са се объркали. С Торес всичко е минало както трябва. От гледна точка на Ноуан, разбира се.

— И през цялото време е имал намерение да стовари вината върху теб, така ли?

— Предполагам, че просто е искал да тръгна по следата и лично да открия какво е направил. Знаел е, че ако стана заподозрян, това ще се случи. Защото ще ми се наложи да се заема с разследването. Но отначало това не се случило, защото детективите пропуснали уликите.

При тези думи той погледна в огледалото към Аранго и видя, че очите на ченгето потъмняват от ярост. Още малко и щеше да избухне.

— Аранго, факт е, че си приел случая за обикновен грабеж, придружен от убийство, нито повече, нито по-малко. Просто не си догледал. И затова Ноуан дал нов тласък на нещата.

— Как? — едновременно попитаха Улиг и Невънс.

— Аз се включих в разследването заради статия, публикувана в „Таймс“. Тя е била предизвикана от писмо на читател. С каквото и име да е подписано то, обзалагам се, че е пратено от Ноуан.

Замълча в очакване на възражения. Такива нямаше.

— Писмото води до публикуването на статията. Статията води Грасиела Ривърс при мен. Като ефекта на доминото.

Изведнъж Маккейлъб се сети за нещо. Спомни си за мъжа в старата чуждестранна кола, който го наблюдаваше оттатък улицата при първото му посещение в „Шърман маркет“. Автомобилът беше същият като онзи, който бе видял да се отдалечава от доковете в нощта на проникването на яхтата му.

— Мисля, че Ноуан през цялото време ме е наблюдавал. Наблюдавал е осъществяването на плана си. Знаел е, кога е време да дойде на яхтата ми и да подхвърли уликите. Знаел е, кога да ви се обади.

Маккейлъб погледна към Невънс. Детективът извърна очи.

— Получили сте анонимно обаждане, нали? Какво ви казаха?

— Всъщност беше анонимно писмо. Оставено на дежурния през нощта. Пишеше само „Проверете кръвната група. Кръвната група на Маккейлъб е като тяхната“. Това беше всичко.

— Той е бил. Просто поредният ход от играта.

Известно време четиримата мълчаха. Стъклата започваха да се изпотяват от топлината и дъха им.

— Е, не зная каква част от всичко това ще успеем да потвърдим — каза Невънс. — Определено има много условности.

Маккейлъб кимна. Съмняваше се, че ще се потвърди каквато и да е част от историята, защото се съмняваше, че Ноуан някога ще бъде идентифициран и заловен.

— Добре тогава — продължи Невънс. — Ще поддържаме връзка.

Той отвори вратата и другите го последваха. Преди да излезе, Улиг протегна ръка над седалката и подаде на Маккейлъб хармониката, която по-рано бе изпуснал.

— Беше тук, отзад на пода.

Когато Аранго излезе на улицата, Маккейлъб свали прозореца си и погледна нагоре към него.

— Знаеш ли, можеше да го разкриеш. Всичко си беше в документацията. И те чакаше.

— Майната ти, Маккейлъб.

Последван от двамата агенти, той се отдалечи към гаража. Маккейлъб леко се усмихна. Трябваше да признае, че въпреки всичко, продължаваше да изпитва удоволствие да дразни Аранго.

 

 

Преди да потегли, Маккейлъб поседя още няколко минути във форда. Беше късно, минаваше десет часа и той се чудеше къде да отиде. Още не се бе чувал с Грасиела и очакваше разговора със смесица от страх и облекчение. Облекчение, защото знаеше, че по един или друг начин връзката им скоро ще се изясни. Но не беше сигурен, че иска това да се случи още тази вечер. Струваше му се, че е по-добре да й съобщи новината под непремигващата светлина на деня.

Протегна ръка към ключа и за последен път погледна към осветения гараж, в който животът му толкова жестоко се бе променил. Видя, че светлината от помещението се движи и предположи, че някой е залюлял лампата на тавана. В този момент се сети за нещо и свали ръката си от ключа.

Маккейлъб излезе от автомобила и без колебание се провря под жълтата лента. Униформеният полицай, който отговаряше за охраната на местопрестъплението, не каза нищо. Навярно смяташе — погрешно — че Маккейлъб е полицай, след като беше видял, че тримата детективи, водещи разследването, влизат в колата при него.

Той стигна до периферията на осветения кръг и изчака, докато успее да привлече вниманието на Джай Уинстън. Правеше описание на склада. Абсолютно всеки предмет бе поставен в плик с етикет.

Когато отстъпи назад, за да направи път на един от криминолозите, Уинстън хвърли поглед в мрака и Маккейлъб й махна. Тя излезе навън и се приближи до него. На лицето й грееше предпазлива усмивка.

— Мислех си, че вече си тръгнал. Защо още си тук?

— Тръгвам си. Просто исках да ти благодаря за всичко. Открихте ли нещо вътре?

Тя поклати глава.

— Ти беше прав. Мястото е чисто. Хората от лабораторията за отпечатъци не намериха нито петънце. Не зная как ще успеем да открием този тип. Сякаш никога не е бил тук.

Когато забеляза, че Аранго излиза от гаража и пали цигара, той й даде знак да се приближи още повече.

— Мисля, че е допуснал грешка — тихо каза Маккейлъб. — Вземи най-добрия специалист от лабораторията и иди в шерифското управление. Накарай го да провери с лазер луминесцентните тръби на тавана в стаята за разпит. Когато започвах хипнотичния сеанс, свалих няколко от тях и ги подадох на Ноуан. Трябваше да ги поеме от мен, иначе можеше да се издаде. По тях сигурно има отпечатъци.

Лицето й светна.

— Вижда се на записа от хипнозата — прибави той. — Можеш да им кажеш, че сама си го открила.

— Благодаря, Тери.

Тя леко го тупна по рамото. Маккейлъб кимна и тръгна назад към колата. Уинстън извика след него и той се обърна.

— Добре ли си?

Маккейлъб кимна.

— Не зная къде отиваш. Но ти желая успех.

Той й махна с ръка и продължи да се отдалечава към форда.