Майкъл Конъли
Кръв (45)

45.

Маккейлъб караше по чакълените пътища над Плая Транде и проучваше всяка къща, всяка каравана. Търсеше телефонна линия или монтирана сателитна антена. И четирите прозореца на колата бяха свалени и всеки път, щом откриеше подходящ обект, спираше, изключваше двигателя и се вслушваше.

Малко от къщите бяха свързани с външния свят чрез телефон или сателит. Маккейлъб предполагаше, че повечето от хората, които живеят на толкова отдалечено място, просто не искат да поддържат такава връзка. Това бяха изгнаници и отшелници, хора, откъснали се от света. Още една причина, поради която Криминс беше избрал това село.

На два пъти хората излизаха от домовете си, за да го питат какво иска. Той им показваше снимките, но получаваше отрицателен отговор. Извиняваше се и продължаваше пътя си.

Когато слънцето се спусна ниско над хоризонта, Маккейлъб вече започваше да се отчайва. Знаеше, че без дневната светлина търсенето му щеше да е безсмислено. Трябваше да спира при всяка къща или да чака до следващата сутрин. И Грасиела и Реймънд щяха да останат някъде сами през нощта, без храна и светлина, навярно без топлина, уплашени и завързани.

Увеличи скоростта и бързо обиколи всички каравани. Спря само веднъж, за да покаже снимките на старица, седнала пред грохналата си къща на колела. Тя поклати глава и Маккейлъб продължи.

Накрая, когато слънцето залезе и по небето изтляваха последните отблясъци на деня, той стигна до покрита с мидени черупки отбивка, която водеше към малко възвишение и после изчезваше от поглед. На входа й имаше портал с надпис „Влизането забранено“ на испански и английски. Маккейлъб го разгледа и видя, че не е заключен, а само завързан с парче тел. Излезе, развърза телта и отвори портала.

Маккейлъб прехвърли първото възвишение и видя, че отбивката води към каравана, разположена върху следващия склон. Когато забеляза, че върху плоския й покрив е монтирана сателитна антена, гърдите му се свиха в очакване. Под алуминиевия навес нямаше паркиран автомобил. Близо до старата ограда в дъното на имота имаше малка метална барака. По някои от коловете на оградата бяха поставени бутилки и буркани, сякаш готови за упражнения по стрелба.

Хрущенето на гумите на джипа по мидените черупки на пътя го лишаваше от каквато и да е възможност за незабелязано приближаване. Освен това не му позволяваше и да чува нищо.

Вкара джипа под навеса и спря. Изключи двигателя и се заслуша. В продължение на две секунди нямаше нищо. И тогава го чу. Звукът беше приглушен от алуминиевите стени на караваната, но го чу. Телефонен звън. Маккейлъб затаи дъх и продължи да се вслушва, докато окончателно не се увери. Въздъхна и усети, че сърцето му се разтуптява. Вече бе сигурен, чети е открил.

Излезе навън и приближи до вратата на караваната. Телефонът продължаваше да звъни, вече поне за десети път, откакто беше спрял колата. Знаеше, че ще продължава да звъни, докато не влезеше вътре или докато не затворят слушалката в кабината до телефонната станция.

Натисна бравата. Беше заключена. Извади връзката ключове, която бе взел от джоба на панталоните на Криминс, и опита няколко в ключалката, докато най-после успя да отвори вратата. Влезе в тихата, топла каравана и се огледа. Намираше се в малка дневна. Сенниците бяха спуснати и вътре беше тъмно. Блестеше само компютърният екран на масата отдясно до стената. Маккейлъб пристъпи до стената вляво от вратата и откри електрическия ключ. Натисна го и в помещението светна.

Беше почти същото като в склада, който бе открил в Лос Анджелис, пълно с компютри и друго оборудване. Имаше малка жилищна част, очевидно запазена за почивка. За Маккейлъб това нямаше никакво значение. Вече не го интересуваше.

Той пристъпи навътре и извика:

— Грасиела? Реймънд?

Не чу нищо. Спомни си думите на Криминс — че били в черна дупка. Маккейлъб се обърна и погледна навън през вратата. Погледът му обходи пустия пейзаж. Видя бараката и се насочи към нея.

Удари с длан по вратата и звукът силно отекна вътре. Отговор не последва. Маккейлъб отново извади ключовете и бързо успя отключи катинара. Вратата се отвори и той пристъпи напред в мрака. Бараката беше празна и Маккейлъб усети, че го прорязва жестока болка. Представи си Грасиела и Реймънд, вкопчени един в друг, хвърлени някъде в пълен мрак.

И тогава видя. На покритата с мидени черупки отбивна пред него имаше явно хлътване, пресичащо двете следи от автомобилни гуми. През отбивната минаваше пътека, водеща към хребета на възвишението. Маккейлъб не забелязваше в тази посока нищо, но някой въпреки това бе изминавал този път достатъчно често, за да остави пътеката.

Той се отправи нататък и постепенно ускори ход, докато накрая не се затича. Прехвърли хребета и ниско долу от другата му страна видя плоските бетонни основи на недовършена постройка. Когато приближи, Маккейлъб забави крачка и се зачуди какво е открил. От бетона стърчеше ръждива арматура и водопроводни тръби. Отгоре бяха захвърлени кирка и лопата. Ясно се различаваше мястото, където е трябвало да бъде поставена вратата. Спря и се огледа. Нямаше капаци за мазе, не забелязваше нищо, което да съответства на думите на Криминс.

Маккейлъб изрита една от месинговите тръби и погледна надолу към десетсантиметровия канал, върху който е трябвало да бъде поставена тоалетна чиния. И в този момент разбра къде са.

Той се завъртя и обходи с поглед терена около плочата. Като реши, че вратата е щяла да бъде на предната стена на сградата, Маккейлъб се съсредоточи върху участъка отзад и потърси мястото, до което водеше каналът — септичната яма. Веднага откри купчина пръст и камъни, очевидно изкопани съвсем скоро. Грабна лопатата.

Трябваха му пет минути, за да разчисти ямата. Знаеше, че имат достатъчно въздух, проникващ през тръбите от плочата. Но работеше така, сякаш пленниците вече се задушаваха под него. Когато най-после отвори капака, слабата светлина на отиващия си ден проникна вътре и той видя лицата им. Бяха уплашени, но живи. Когато протегна ръце надолу към тях, Маккейлъб усети, че от гърба му пада огромен товар.

Помогна им да излязат от мрака и те заприсвиваха очи, въпреки бледата привечерна светлина. Прегърна ги толкова силно, че се уплаши да не ги нарани. Грасиела плачеше и притиснатото й до него тяло трепереше.

— Всичко е наред — каза Маккейлъб. — Всичко свърши.

Тя повдигна глава назад и го погледна в очите.

— Всичко свърши — повтори Маккейлъб. — Той няма да нарани вече никого.