Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тери Маккейлъб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Work, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

Майкъл Конъли. Кръв

Американска, първо издание

Редактор: Ани Николова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Формат 84/108/32. Печатни коли 21

ИК „Бард“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции и добавяне на липсващ текст от hammster

34.

Когато стигнаха до студиото, Маккейлъб вече беше взел решение. По пътя анализира възможността за бягство и бързо я елиминира. Единственият му избор беше да приеме битката. Знаеше, че сърцето му го задържа тук — да избяга означаваше да умре, защото се нуждаеше от внимателно разработената следоперативна лекарствена терапия, която не позволяваше на тялото му да отхвърли новия орган. Да избяга също означаваше да изостави Грасиела и Реймънд. А това щеше да има същото въздействие върху сърцето му.

Локридж го остави отпред и изчака в зона, разрешена за спиране. Вратата беше заключена. Маккейлъб натисна звънеца два пъти преди Банкс лично да му отвори. Държеше кафяв плик и му го подаде през вратата.

— Това ли е всичко?

— Записът и снимките. Всичко е съвсем ясно.

Маккейлъб пое пакета.

— Колко ви дължа, Тони?

— Нищо. Радвам се, че успях да ви помогна.

Маккейлъб кимна и се канеше да се насочи обратно към колата, но се спря.

— Трябва да ви кажа нещо. Вече не работя в бюрото, Тони. Извинявайте, че ви заблудих, но…

— Зная, че вече не работите в бюрото.

— Откъде?

— Вчера, след като не отговорихте на съобщението ми от събота, позвъних на стария ви служебен телефон. Казаха ми, че от две години не сте там.

Маккейлъб се вгледа в лицето на Банкс.

— Тогава защо ми давате това?

— Защото го преследвате — мъжа от записа. Надявам се да го заловите.

После Банкс заключи вратата.

 

 

„Шърман маркет“ бе празен, освен две момиченца, които разглеждаха щанда с шоколад, и младежът, който стоеше на касата. Маккейлъб се надяваше да види вдовицата на Кюнгуон Канг.

— Търся жената, която работи тук през деня.

Тийнейджърът го погледна, прехапа устни и се намръщи.

— Няма нужда да ми говорите като на слабоумен — отвърна той. — Говоря английски. Роден съм тук.

— О — смути се Маккейлъб. — Извинете ме. Просто жената, която беше тук преди, едва ме разбираше.

— Майка ми. Пристигнала е тук от Корея на трийсет годишна възраст и дотогава е говорила само на корейски. Трябва и вие да опитате. Защо не се преместите там и да видите дали след двайсет години ще ви разбират.

— Извинете ме.

Маккейлъб разпери ръце. Не вървеше добре. Опита отново.

— Вие ли сте синът на Кюнгуон Канг?

— Да. А вие кой сте?

— Казвам се Тери Маккейлъб. Съжалявам за баща ви.

— Какво искате?

— Работя за семейството на жената, която е била убита тук…

— Какво точно работите?

— Опитвам се да открия убиеца.

— Майка ми не знае нищо. Оставете я на мира. Достатъчно преживя.

— Всъщност искам само да видя часовника й. Онзи ден идвах тук и забелязах, че носи часовника, който е носил онази вечер баща ви.

Младежът озадачено го погледна. После се обърна към момичетата на щанда за шоколад.

— Е, момичета, какво ще вземете.

Маккейлъб също погледна натам. Децата не изглеждаха доволни, че ги препират с такова важно решение.

— Та какво за часовника?

— Ами доста е сложно. Някои неща от полицейските доклади си противоречат. Опитвам се да разбера защо. И за тази цел трябва да зная точно кога е влязъл тук убиецът.

Той посочи към камерата на стената.

— От полицията ми дадоха копие на записа. На него се вижда часовникът на баща ви. Успях да изчистя кадъра. Ако майка ви не го е сверявала откакто… е започнала да го носи, ще мога да разбера онова, което ми трябва.

— Не ви трябва часовникът. Часът е показан на записа. Нали казахте, че са ви го дали.

— Според полицията часовникът на камерата не е верен. Тъкмо това се опитвам да разбера. Бихте ли повикали майка си?

Момичетата се приближиха до касата. Младежът не отговори. Мълчаливо взе парите и върна ресто. После ги изчака да излязат и едва тогава се обърна към Маккейлъб.

— Не ви разбирам. Това, което искате, ми се струва безсмислено.

Маккейлъб въздъхна.

— Опитвам се да ви помогна. Искате ли да заловят човека, който уби баща ви?

— Разбира се. Но тази работа с часовника… какво общо има той?

— Бих могъл да ви обясня всичко, ако имате половин час, но…

— Нямам друга работа.

Маккейлъб го изгледа за миг и реши, че това е единственият му изход. Помоли младежа да почака, докато донесе от колата си снимката.

 

 

Казваше се Стив Канг. Седнал на предната дясна седалка, той упъти Бъди Локридж към квартал, само на няколко пресечки от къщата на Грасиела Ривърс и Реймънд Торес.

Маккейлъб го беше убедил с разказа си. Младежът разбра достатъчно от теорията му, за да постави на вратата табелка „СКОРО ЩЕ СЕ ВЪРНА“ и да заключи магазина.

Когато стигнаха до дома му, Стив Канг въведе Маккейлъб. Бъди остана в колата. Къщата бе почти същата като на Грасиела и навярно беше строена в началото на 50-те години от един и същи предприемач. Канг го настани в гостната и изчезна по коридора, който водеше към спалните. Маккейлъб чу приглушен разговор на корейски.

Стив Канг се върна. Подаде му безжичен телефон и часовника, който беше носил баща му.

— Тя не е пипала нищо — каза младежът. — Върви си така, както и онази вечер.

Маккейлъб кимна. С периферното си зрение долови движение, погледна наляво и видя, че майката на Стив Канг го наблюдава от коридора. Кимна й, но тя не реагира.

Маккейлъб бе донесъл със себе си снимката, наред с бележника и тефтерчето си с телефонни номера. Беше казал на момчето какво замисля, но все пак се чувстваше неудобно. Щеше да се представи за полицай, а това бе престъпление, даже този полицай да беше Еди Аранго.

Намери номера на лосанджелиския главен комуникационен център. Имаше го от времето, когато работеше в оперативното бюро и се налагаше да координира действията на управлението. ГКЦ бе мрачна централа, намираща се четири етажа под Градския съвет, през която минаваха всички полицейски и пожарни радиосъобщения. И официалното време на убийството на Глория Торес и Кюнгуон Канг беше определено според данните от ГКЦ.

На път от Холивуд за магазина Маккейлъб извади папката на Торес и номера на детективската карта на Аранго от доклада му. Набра служебния номер на ГКЦ. Телефонистката отговори на четвъртото иззвъняване.

— Тук е Аранго, отдел „Убийства“ в Уест Вали — каза Маккейлъб. — Номер едно-четири-едно-едно. В момента нямам радиостанция. Трябва ми точно време, за да регистрирам началото на наблюдение. Трябват ми и секундите.

— И секундите ли? Ха, вие сте много прецизен човек, детектив Аранго.

— Точно така.

— Почакайте.

Маккейлъб погледна часовника. Докато телефонистката говореше, той си отбеляза, че часът е 17:14:42.

— Сега е 17:14:38 ч.

— Ясно — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.

Затвори и погледна към Стив Канг.

— Часовникът на баща ви е избързвал с четири секунди.

Канг присви очи и също погледна, докато Маккейлъб си записваше цифрите, сравняваше данните от хронологията на събитията и ги поправяше.

И двамата едновременно стигнаха до едно и също заключение.

— Това означава…

Стив Канг не довърши. Маккейлъб видя, че момчето поглежда към майка си в коридора и после отново към часа, който беше подчертал в бележника си.

— Копеле мръсно! — с омраза промълви младежът.

— Той е нещо повече — възрази Маккейлъб.

 

 

Навън Бъди Локридж запали двигателя веднага щом видя Маккейлъб.

— Да вървим.

— Няма ли да закараме хлапето обратно?

— Не, трябва да поговори с майка си. Да вървим.

— Добре де, накъде?

— Обратно на яхтата.

— На яхтата ли? Не можеш да се върнеш, Тери. Онези хора…

— Нямам друг избор.