Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тери Маккейлъб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Work, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

Майкъл Конъли. Кръв

Американска, първо издание

Редактор: Ани Николова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Формат 84/108/32. Печатни коли 21

ИК „Бард“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции и добавяне на липсващ текст от hammster

37.

По време на обиска бяха прибрали „Чероки“-то му. Маккейлъб взе форда на Локридж и пое на север по шосе 405. Когато стигна до детелината, Маккейлъб се отправи на запад към океана и после отново продължи на север покрай брега. Не бързаше и беше уморен от високите скорости на магистралите. Реши да пресече към Долината през каньона Топанга. Знаеше, че този път е достатъчно изолиран, за да може да разбере дали Уинстън го е проследила. Или някой друг.

Когато стигна до брега и пое покрай черната вода, която се разбиваше в пясъка, вече бе девет и половина. Над пътя се спускаше гъста нощна мъгла и скриваше острите скали, които се издигаха над палисадите. Тя носеше със себе си силен мирис и усещане за море. Напомняше на Маккейлъб за нощния риболов с баща му. Винаги се плашеше, когато баща му изключваше двигателя, за да се носят по вълните в мрака. Дъхът му секваше, когато накрая старецът отново завърташе ключа, за да запали. Като момче го измъчваха кошмари, в които се носеше сам на яхта в тъмното. Не сподели с баща си тези сънища. Никога не споделяше с друг страховете си.

Включи радиото и потърси някакъв блус, но накрая се отказа и го изключи. Спомни си за колекцията от хармоники на Бъди и бръкна в джоба на вратата. Включи лампичката на тавана и погледна надписа. После я избърса в ризата си и засвири. През повечето време се получаваше пълна какофония, която го караше да се смее на глас. Но понякога успяваше да изкара няколко ноти. Веднъж Бъди се беше опитал да го научи и стигна дотам, че можеше да свири началото на „Среднощен скитник“. Опита се да си го спомни, но не успя и се получи звук, който по-скоро приличаше на старческо хъркане.

Когато зави в каньона Топанга, Маккейлъб остави хармониката. Пътят лъкатушеше и трябваше да държи волана с две ръце. Отново се зае с анализ на положението си. Замисли се за Уинстън и доколко може да разчита на нея. Знаеше, че е способна и амбициозна. Но нямаше представа дали е в състояние да издържи на натиска, който сигурно щяха да й окажат. Имаше късмет, че е на негова страна, но не трябваше да седи и да чака да му поднесе случая на тепсия. Можеше да разчита единствено на себе си.

Реши, че ако Уинстън не успее да убеди другите, той в най-добрия случай ще разполага с два дни, преди да повдигнат обвиненията и да подхвърлят плячката си на медиите. След това шансовете му да работи по случая бързо щяха да намаляват. Щеше да е главна тема на новините в шест и единайсет часа. Нямаше да има друг избор, освен да се откаже от разследването, да си потърси адвокат и да се предаде. Тогава на първо място щеше да стои реабилитирането на името му в съда, а не залавянето на истинския убиец и на онзи, който го е наел.

Маккейлъб забеляза чакълена отбивка, спря и отправи поглед към мрака в урвата от дясната му страна. В далечината видя светлините на къща дълбоко в каньона и се зачуди какво ли е да живееш там. Протегна ръка към дясната седалка за хармониката, но тя беше изчезнала, навярно беше паднала на някой от завоите.

Изтекоха три минути, но не се появи никакъв автомобил. Отново изкара форда на пътя. Когато прехвърли планината, шосето се изправи и се заспуска към Уудланд Хилс. Маккейлъб продължи по булевард „Топанга Кениън“, докато стигна до „Шърман Уей“ и зави на изток през „Канога Парк“. Пет минути по-късно спря пред дома на Грасиела и известно време наблюдава прозорците й. Какво ли щеше да й каже. Не бе сигурен в чувствата помежду им, но знаеше, че е силно и хубаво. Страхуваше се от вероятността всичко вече да е свършило.

Тя отвори входната врата преди Маккейлъб да стигне до нея.

— Тери? Всичко наред ли е? Защо шофираш?

— Наложи се.

— Влизай, влизай.

Тя отстъпи назад и го пусна вътре. Отидоха в дневната и седнаха на същия диван, както преди. В ъгъла тихо работеше малък цветен телевизор върху дървена стойка. Тъкмо започваха новините в десет по пети канал. Грасиела взе дистанционното и го изключи. Маккейлъб сложи тежката чанта на пода между краката си. Беше оставил сака във форда. Не искаше да се натрапва.

— Разказвай — рече тя. — Какво се е случило?

— Мислят, че съм аз. ФБР, полицията, всички, освен Уинстън от шерифското управление. Мислят, че съм убил сестра ти заради сърцето й.

Маккейлъб я погледна в лицето, после извърна очи. Беше се облагодетелствал, макар да нямаше нищо общо със самото престъпление. И сега бе жив, защото Глори беше мъртва. Въпросът болезнено отекваше в главата му.

— Това е смешно — ядоса се Грасиела. — Как могат да си помислят, че ти…

— Почакай — прекъсна я той. — Трябва да ти кажа някои неща, Грасиела. После ще решиш в какво и на кого да вярваш.

— Не ми е нужно да…

Той вдигна ръка.

— Просто ме изслушай, става ли? Къде е Реймънд?

— Заспа. Днес беше на училище.

Маккейлъб уморено сключи ръце.

— Претърсили са яхтата ми. Докато бях с теб са претърсили яхтата ми. Направили са същата връзка като нас. Кръвната група. Но са решили, че съм аз. На яхтата ми са открили някои неща. Исках да ти го кажа преди да го чуеш от тях или да го видиш по новините.

— Какви неща, Тери?

— Скрити под едно чекмедже. Открили са обецата на сестра ти. Кръстчето, което е взел убиецът.

Преди да продължи, той я погледна за миг. Очите й замислено се плъзнаха от него към покритата със стъкло масичка.

— Освен това са намерили снимката от колата на Кордел. И копчето за ръкавели, което е било взето от Доналд Кениън. Открили са всички символи, които е взел убиецът, Грасиела. Моят източник, детективът от шерифското управление, ми каза, че ще предявят обвинения срещу мен пред предварителен състав от съдебни заседатели. Вече не мога да се върна на яхтата си.

Грасиела го погледна и после извърна очи. Изправи се и се приближи до прозореца, макар че завесите бяха спуснати. Поклати глава.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той.

— Не, не искам. Това е пълна безсмислица. Как могат… каза ли на детектива за непознатия, който дойде на яхтата онази нощ? Той трябва да го е направил, да е сложил онези неща в чекмеджето. Той е убиецът. О, Господи! Бяхме толкова близо до…

Тя не довърши. Маккейлъб се изправи и застана до нея. Изпълваше го чувство на облекчение. Грасиела не им вярваше. Категорично. Прегърна я и притисна лице в косата й.

— Толкова се радвам, че ми вярваш — промълви той.

Тя се обърна в ръцете му и го целуна.

— С какво мога да ти помогна? — прошепна Грасиела.

— Продължавай да ми вярваш. Аз ще свърша останалото. Мога ли да остана тук? Никой не знае, че сме заедно. Могат да дойдат тук, но мисля, че няма да ме търсят. Най-много да ти съобщят, че аз съм убиецът.

— Искам да останеш.

— Просто ми трябва място, където да мога да работя. Имам чувството, че съм пропуснал нещо. Като с кръвната група. Във всички онези документи трябва да се крият някои отговори.

— Можеш да работиш тук. Утре ще си остана вкъщи и ще ти помогна да прегледаш…

— Не. Не трябва. Не трябва да вършиш нищо необичайно. Искам сутринта просто да станеш, да заведеш Реймънд на училище и после да идеш на работа. Аз ще се оправя.

Той обхвана лицето й в длани. Бремето на вината беше олекнало от факта, че тя е с него. Усещаше бавното разтваряне на някакъв вътрешен проход, който отдавна бе затворен. Маккейлъб не беше сигурен докъде ще го доведе той, но знаеше, че иска да е там, че трябва да стигне до там.

— Тъкмо се готвех да си лягам — каза Грасиела.

Той кимна.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ами Реймънд? Не трябва ли…

— Реймънд спи. Не се тревожи за него. Нека за миг да помислим само за себе си.