Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър (15)

Петнайсет

За пръв път от месеци насам ми се наложи да вляза в книжарница. Трябваше да купя подарък за рождения ден на баща си. Не знаех какво да му взема, а той не знаеше какво иска, така че безцелно се лутах насам-натам. Преди прекарвах с часове в книжарниците, знаех повечето книги какви са, какво значеха, но сега бях просто смутена и малко паникьосана. Взех от полицата книга на някаква млада авторка и прочетох задната корица. Помислих си, че може би ще ми хареса. Бях прочела наполовина Мандолината на Капитан Корели, когато се изнесох от апартамента на Джанет и въпреки че оттогава насам нямах никакъв допълнителен напредък, имаше вероятност да се опитам да прочета и нещо друго по някое време през следващите хиляда години. Но докато се опитвах да реша дали книгата беше подходяща за мен, установих, че вече не притежавам способността да го направя. Откъде да знам дали щеше да ми хареса или не? Как се разбира? С удоволствие бих приела масаж на раменете. Щях да се зарадвам на една седмица плаж в полудрямка до плувен басейн. Щях да се зарадвам на един голям джин с тоник, стига да не ми се налагаше да правя каквото и да било след това. Щях да се зарадвам на малко шоколад. Но книга… Тази беше за едно момиче, което в резултат на политическо преследване бива принудено да напусне родината си в Африка и да живее в смесения расово квартал Бромли, където се запознава и се влюбва в млад, бял расист, скинар и балетист. Все едно Били Елиът се е събрал с Дивите лебеди, за да режисира Ромео и Жулиета, пишеше в рекламата на гърба. Върнах книгата обратно на полицата, не защото ми звучеше тъпо, а защото не съм била принудена да напускам африканската си родина и не живея в Бромли. Наистина. Наистина, точно заради това! Това беше логиката, която използвах, за да реша. Това, разбира се, значеше, че с много малко се различавах от Попи, нашата котка, която бяхме намерили смазана на улицата, въпреки че бях успяла да остана донякъде три-, а не двуизмерна и все още бях запазила вътрешностите си. Попи обичаше да я галят, аз обичам да ми масажират раменете. Попи обичаше риба, аз обичам шоколад. Попи обичаше да спи на слънце и щеше да остави тази книга на полицата по абсолютно същите причини, по които го направих и аз. Толкова се уплаших от сравнението, че веднага закупих книгата, още преди да намеря нещо за татко. Нямаше да позволя да се превръщам в домашен любимец. Нямаше да го позволя.

Биографии. Щеше ли да хареса някоя биография? Хитлер? Монтгомъри? Дикенс? Джак Никлаус? Жената от Истендърс, дето беше собственичка на кръчмето? Но пък татко не си пада много по кръчмите, така че надали… Господи, Кейти. Не ставаше въпрос за кръчма. Смисълът на тази книга беше, че жената беше играла в Истендърс. Татко не гледа Истендърс. Ето защо няма да му купиш книгата. Намерих обнадеждаваща биография на Господ, в размер, подходящ за подарък на щанда Предпоръчителни. Тъкмо я понесох към касата, когато видях някаква книга за Ванеса Бел, художничката, сестрата на Вирджиния Улф, жената, която според това, което пишеше в анотацията за книгата, беше живяла богат и красив живот. И така, купих и нея, за да видя как се прави това. И когато Дейвид и Добрата новина завършат Трудно е да бъдеш добър, щяхме да седнем и да обменим опит.

Дейвид пак започна да пише фирмени брошури. Беше изгубил интерес към романа си, а дори и да беше озлобен — какъвто вече не беше, — нямаше начин да изрази яростта си в местния вестник, защото беше отстранен, детрониран, победен. Вече имаше нов, още по-озлобен, най-озлобеният човек в Холоуей, както и предполагах, че трябваше да бъде. Ако новият автор не беше по-озлобен от Дейвид в най-озлобеното си състояние, то щеше да е вторият най-озлобен човек в Холоуей, а това на хартия би изглеждало доста неубедително. А и без това, хората непрекъснато стават все по-озлобени. Неминуемо беше нивото на озлобеност на Дейвид да напомня малко края на 90-те. Никога нямаше да успее да задържи титлата завинаги така, както и Мартина Навратилова нямаше начин вечно да остане шампион на Уимбълдън. По-млади, по-зли хора се появяват на сцената. Новият симпатяга току-що беше отправил апел за затваряне на всички обществени паркове под предлог, че били магнит за гейове, кучета, алкохолици и деца. Наложи се да вдигнем ръце в израз на поражение. По-добрият беше победил.

Едно време неумението да бъде достатъчно озлобен, за да задържи работата си, би вбесило Дейвид — би го вбесило достатъчно, за да успее да задържи работата си. Но сегашният Дейвид просто се сви още повече в себе си. Предложи на вестника друг вид рубрика — рубрика, основана на книгата, която пишеше с Добрата новина, но не заинтригува никого. Вече беше се депресирал истински и ако беше дошъл при мен, в кабинета, щях да му предпиша нещо. Но той нямаше да направи това. Продължаваше да прекарва свободното си време с Добрата новина в драскане на разни идеи за Трудно е да бъдеш добър, въпреки че свободното време вече му беше кът — имаше доста брошури за писане.

След дълбоки душевни терзания на Добрата новина беше даден тримесечен срок да си намери място за живеене. Каза, че разбира, че е бил бреме. Все пак сме били семейно ядро от средната класа, разбирал това и трябвало да уважава, нашата, нали разбирате, нашата солидарност. Знаехме, че се опитва да ни обиди, но не ни пукаше особено много — или поне не на мен. Дейвид всяка нощ преди да заспим, агонизираше по този въпрос и се чудеше на глас дали искаме да сме ядро, дали не искаме да се превърнем в безядрена зона, но голяма част от убедеността му се беше изпарила.

Децата също изглеждаха доста депресирани. Бяха разтресени от емоционалния ми изблик и се наложи да им обясня за гаджето ми. Наблюдаваха ни с очи, пълни с паника, всеки път когато се хранехме или излезехме заедно. През последните няколко дни само веднъж се скарахме с Дейвид — заради тиган за скара — и след това се наложи да ги успокояваме. След няколко месеца скука щяха да забравят за неволите ни, но в момента ми беше мъчно за тях и ми се щеше да не бяхме положили толкова старание в това да ги накараме да се чувстват толкова нещастни.

Лично аз не се усещах депресирана. Думата не е точна. Бях потисната. Вече не мислех за това дали искам да се развеждам или не — милата викарийка ми отне тази възможност. Едва сега разбирах, че следразводните ми фантазии бяха неосъществими и че по всяка вероятност щях да остана омъжена поне до момента, в който и двете ми деца навършат пълнолетие. Значи ставаше въпрос за… Петнайсет години? Когато щях да съм в средата на петдесетте си години и един период от живота ми — този на Крис Кристофърсън — щеше отдавна да с зад гърба ми. Но мисля, че в липсата на избор също има нещо добро. Избистря ума. И винаги съществуваше възможността един ден с Дейвид да си кажем „Помниш ли как за малко да зарежем всичко“ и щяхме да се смеем на идиотщината на тези последни няколко месеца. Но не можех да престана да си мисля, че подобна вероятност е малка. Въпреки това, бях убедена, че съм права за онова, за ножа, който трябва да се оставя забит в стомаха. Може би трябваше пак да го проверя. За всеки случай.

Приготвяхме любимата гозба на баща ми за рождения му ден, но майка ми се обади да ни каже, че вече не яде червено месо. Дейвид купи пиле и беше почти готово, когато Моли ни попита какво ще ядем.

— Ура! — каза тя, с повече ентузиазъм от предполагаемия, предвид менюто.

— Не знаех, че чак толкова обичаш пилешко.

— Не го обичам чак толкова много. Но пък означава, че Брайън ще дойде на вечеря.

— Става дума за рождения ден на дядо ти.

— Да. Но е пилешко. Ти обеща.

Бях забравила за обещанието си. Когато го дадох, изглеждаше като възможно най-добрата и лесна спогодба. Сега изглеждаше нелепо, неразумно, уговорка с Господ, направена от атеист по време на криза и забравена веднага щом кризата отмине.

— Брайън не може да дойде довечера.

— Ама трябва! Затова не живее у нас, за да може да идва всеки път, когато ядем пиле.

— Дядо няма да хареса Брайън.

— Защо тогава обеща, щом не си спазваш обещанията?

Защото не държах на думата си. Защото го направих, за да се измъкна от ямата. Защото бяхме направили достатъчно за Брайън, въпреки че почти нищо не бяхме направили, въпреки че беше тъжен и жалък човек, който щеше с радост да приеме всяка една хапка, която му предложим, подобно на дива патица през зимата.

— Рождените дни не се броят.

— А ти каза ли му, че рождените дни не се броят?

— Моли е права — каза Дейвид. — Не може просто наляво-надясно да даваме обещания на хора като Брайън и след това да ги нарушаваме, когато ги намираме за неудобни.

— Брайън няма да идва на рождения ден на баща ми — отсякох аз.

Разбира се, че нямаше. То си беше ясно, нали? Все пак ставаше дума за здрав разум.

— Значи си лъжкиня — каза Моли.

— Хубаво тогава.

— Дори не те интересува, че си лъжкиня.

— Точно така.

— Ами, добре, тогава. И аз ще съм лъжкиня, когато ми харесва.

Внезапно осъзнах, че ролята на Дейвид в пилешкия диалог не беше напълно невинна.

— Нарочно си купил пиле — упрекнах го аз.

— Нарочно? Е, не беше несъзнателно, ако това имаш предвид.

— Знаеш, какво имам предвид.

— Е, добре де. Когато го сложих в пазарската количка, не бях напълно в неведение относно обещанието, което си дала на Брайън и Моли.

— Значи си искал да ми заложиш капан?

— В момента и през ум не ми мина, че има такава вероятност. Изобщо не съм мислил, че е възможно обещанието ти да не е истинско.

— Лъжец!

— Значи, ако разбирам правилно, трябвало е да се досетя, че не си го казала насериозно. Все се надявах, че бяхме приключили с всичко това.

— Просто искам баща ми да има приятен рожден ден. Толкова ли много искам?

— Именно това е въпросът. Или по-точно разновидност на въпроса.

Накрая направихме компромис. Вечерта след рождения ден на баща ми, изпекохме още едно пиле и поканихме Брайън у нас и тъй духът на Брайънския мирен договор беше спазен. Тъпченето с месо и три различни вида зеленчуци в две поредни вечери може и да изглежда като странен начин за спасяване на света, но в нашия случай изглежда вършеше работа.

Ясно. Значи Венеса Бел. Била е художничка, така че й е било по-лесно да живее красив живот, отколкото някой, който му се налага да се занимава с госпожа Кортенза и Щурия Брайън и всичките надрусани на Холоуей. А е имала и деца от повече от един мъж, което вероятно е направило живота й по-разнообразен от обикновеното. А и трябва да се отбележи, че мъжете, с които се е размотавала насам-натам, са били по-интересни и по-талантливи от Дейвид и Стивън. Повечето от тях са били писатели и художници и тям подобни, а не хора, които пишат фирмени брошури. И въпреки че не са имали пари, за разлика от нас, са работили работа от висока класа. Сигурно е по-лесно да живееш красив живот, когато си от хай-лайфа.

Та това, което ми идваше наум, а бях прочела едва първата половина, въпреки че бях убедена, че втората ще е горе-долу същата — е, че Ванеса Бел няма много да помогне. Е, добре, възможно е брат ми накрая да си напълни джобовете с камъни и да скочи в реката, както е направила сестра й, но освен това… Отгоре на всичко кой познавах, който да има богат и красив живот? Със сигурност такива работи вече ги няма за хора, които трябва да си изкарват прехраната, живеят в големите градове, пазаруват в обикновените магазини, гледат телевизия, четат вестници или ядат замразени пици. Хубав живот по всяка вероятност, ако имаш огромен късмет и малко пари настрана. Даже може би добър живот, ако… Ами, по-добре да не навлизаме в това. Но богатият и красив живот изглежда просто като многоточие.

Това, което помогна, не беше Ванеса Бел, а това, че четох за Ванеса Бел. Вече не исках да съм Попи, сгазената котка. Откакто се бях върнала от апартамента на Джанет обратно вкъщи, дразнещо усещах, че нещо ми липсва, без да мога да обясня какво точно. Не бяха бившите ми съквартиранти или възможността да спя сама (защото, както обясних преди, аз и Дейвид се допълваме взаимно или по-точно сме се научили да се допълваме и споделянето на дюшека с него по-често е удобство, а не толкова затруднение), а имаше и нещо друго, нещо, което явно не беше толкова важно за мен и в двата смисъла, трябваше да е от по-голяма важност, предвид, че ми липсваше, а същевременно животът определено не беше невъзможен без него, защото успявах да се справям въпреки липсата му — с други думи, представляваше някакъв идеален еквивалент на плодове, които много ми се ядяха. И едва когато за трети или четвърти път треснах вратата на спалнята в носовете на съпруга ми и децата ми, за да разбера с какво точно животът на Ванеса Бел беше по-добър от моя, разбрах какво беше. Това, което ми липсваше, беше самият процес на четене, възможността да се оттегля от света, докато не намеря пространстно, въздух, който да не е застоял, който да не е преди това вече хиляда пъти дишан от семейството ми. Гарсониерата на Джанет ми се струваше огромна, когато се преместих да живея в нея, огромна и спокойна, но тази книга беше още по-грамадна и от нея. А когато я свършех, щях да започна друга, която можеше да се окаже още по-грамадна, а след това и друга и щях да мога да продължавам да разширявам дома си, докато накрая не стане палат, пълен със стаи, където не могат да ме намерят. И не беше само четенето, а и слушането, това да чувам нещо по-различно от телевизионните предавания на децата си и благочестивия брътвеж на съпруга си и непрестанното ломотене, ломотене, ломотене в главата ми.

Какво се случи с мен? Как така стана, че реших, че сьм прекалено заета за всичко това. Може би не мога да живея богат и красив живот, но около мен имаше богати и красиви неща за продан, дори и на Холоуей Роуд. И нямаше да бъде прищявка, ако си купех от тях, защото може би щях да се справя, а ако ли пък не — вероятно щях да потъна. Спешно се нуждаех от дискмен, и компакт дискове, и половин дузина романи, всичко на всичко триста лири. Триста лири за палат! Представяш ли си да поискаш заем за имот на стойност триста лири! Ще ти ги дадат на ръка, от собствения си джоб. А можех дори и да спестя тази жалка сума. Можех да отида в библиотеката, можех да взема дисковете на заем… но дискменът ми трябваше. Не исках никой друг да слуша това, което слушах аз, исках да мога да отстраня и последния помен от света около мен, ако ще да е и едва за половин час на ден. И да, помислете колко операции за пердета на очите или торби с ориз могат да се платят с триста лири. И помислете колко време отнема на онова азиатско момиче да изкара толкова пари в сладкарския магазин. Възможно ли е човек да е добър и същевременно да плати толкова много пари за надценени потребителски стоки? Не знаех. Но знаех следното: ако не направех това, то и аз нямаше да съм никаква стока.

През последните три дни не престана да вали — валеше незапомнено силно. Беше от този тип дъжд, който човек си представя, че вали след ядрено нападение: реки, прелели и залели цялата страна, хора, джапащи из централните улици, баракадирали къщите си, изоставили колите си и гребящи нанякъде. Движението из Лондон се забавяше, забавяше и накрая спря. Влаковете не вървяха, рейсовете бяха натъпкани като консерви с хора, с разни крайници, висящи от тях. По цял ден цареше мрак и неуморно се чуваше един ужасяващ, виещ звук. Ако вярваш в духове, в онези, които са обречени да ни преследват, защото са умрели от ужасна, мъчителна смърт или защото са направили нещо ужасно на близките си, то тогава щеше да е настъпил твоят час, защото щяхме всички да ти повярваме. Нямаше да имаме избор, защото доказателствата бяха около нас.

Според новините, последният подобен дъжд е бил през 47-ма, но тогава било случайност, аномалия на природата. Този път обаче разправяха, че се давехме, защото сме обругали планетата си, ритали сме я и сме я накарали да гладува, докато накрая не променила природата си и не станала гадна. Човек има чувството, че е настъпил краят на света. И домовете ни, които на някои от нас струваха четвърт милион лири, ако не и повече, не предлагаха убежище, което да ни накара да не обръщаме внимание на това, което се случваше навън — всичките бяха прекалено стари и нощем лампите премигваха и прозорците тракаха. Сигурна бях, че не само аз в нашата къща се чудех къде бяха Маймуната и приятелите му през тази нощ.

Докато се хранехме, изведнъж вода започна да шурти през рамките на прозорците. Каналът отвън, некадърно поставен в улея между къщата и градината, не можеше да се справи с водата. Дейвид отнякъде изнамери чифт гумени ботуши и колоездачески каскет и излезе да види дали не може да направи нещо по въпроса.

— Задръстено е с боклук — изкрещя той. — Вода се лее и от улука до стаята на Том.

Доколкото му беше възможно, той изчисти боклуците от канала, след което се качихме горе, за да видим какво можем да направим с улука.

— Листа — извика Дейвид.

Беше наполовина се показал навън през прозореца и се държеше за дограмата, която, както забелязах тогава, беше изгнила и трябваше да се смени още преди години.

— Бих могъл да ги стигна с пръчка или нещо такова.

Моли изтича и намери метла и Дейвид започна да нанася яростни удари по канала с дръжката.

— Спри, Дейвид! — изплаших се аз. — Опасно е.

— Няма проблем.

Носеше джинси и аз, и Том го сграбчихме за джобовете с цел да го задържим, докато Моли в това време, безцелно, но мило, на свой ред се беше хванала за нас. Помислих си: „Моето семейство“, ето това беше. И след това: „Мога! Мога да живея този живот. Мога, мога.“ Беше искрица, която исках да да запазя, капка живот в изтощения акумулатор, но точно в този фатален момент зърнах нощното небе зад Дейвид и видях, че отвън няма абсолютно нищо.