Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (9) (Лирико-фантастична поема)

IX

Плесна̀ла с ръце, плесна̀ла

па си високо хвръкна̀ла,

над пусти гори зелени…

Нар. песен

Вчера от един приятел

(ах, аз толкова ги имам!) —

искренен, доброжелател,

туй запитване приимам:

 

по коя причина пея?

Прост въпроса, но ответа?

Мъчен — и дори живея,

надали ще го усетя.

 

О, приятелю, ти считаш

туй играчка на перото?

Все едно е, кат да питаш:

защо бог е дал теглото?

 

И защо турил челяка

между ангела и скота?

От що състои се мрака?

Де е целта на живота?

 

Защо розите миришат?

И защо звездите тръпнат?

И зефири, кат въздишат,

на листата нежно шъпнат?

 

Всичко в тоя свят безкраен

има смисъл, цел, причина:

Каин — своя потик таен,

Юда — своята пружина.

 

Питай тигрът: що умаря?

Ще ти каже: — Да тлъстея.

Влък: — Да лоча! — отговаря,

а убийцът: — Да живея.

 

Питай гнусния клеветник:

— Защо черниш? — Бял да бида.

Питай тронния съветник:

— Що пълзиш? — Далеч да ида.

 

Питай у нас всичко, дето

пъпле, псува, проси, плаче —

все крий нещо на сърцето,

все към цел разумна крачи.

 

Шейлок казва: — За златото.

Тартюф: — Да измамя бога.

Скапѐн^[1]: — Да ям. — За креслото —

казва важно демагога.

 

Вярна логика и свята!

А поетът? От Омѝра

до ден днешен на земята

ответ умен не намира.

………………………………………………………………

………………………………………………………………

 

— Чакай, Вило лекокрила!

Кой е тоз гигант безкрайни?

— Въз велика, снежна Рила

падат сенките ни тайни.

 

— Чакай, нека се начудя.

О, картина небива̀ла!

Но каква те взе полуда?

Ти ме носиш като хала!

 

А там — черната верига?

— Наште тайнствени Родопи.

— А тоз рид, що бога стига?

— На Витоша голий лоб е.

 

— Кой е оня драс ужасен?

— Гордият Пирин! — О, боже!

Какъв кръгозор прекрасен!

А онуй зелено ложе?

 

— Струмската долина райска.

— Чакай, Вило, да починем.

Сящаш? Дъх и свежест майска

до нас идат… — Да заминем.

 

— Накъде? — Над Кресна дива.

— Кой е връха там, кажи ми,

в облаците що отива?

— Мусала непостижими!

 

— А таз ивица, що мяза

на син смок посред ливада?

— Вардар — на реките княза.

— А там дивната грамада,

 

дето пътя ни пресича?

— Шар високи, многоглави.

— Вило, кой го тъй накича

с преспи, канари, дъбрави?

 

Вило, що е там светна̀ло

сред моравите чудесни?

Райско ли е огледало?

Ил лазурен къс небесни?

 

— Охридските вълни сини:

поклони се!… — А ония

страшни южни исполини?

— Пинд! — Но де летиме ние?

 

Вило, спри! Какви простори!

Там на запад хаос влада!…

— Там се люшка Синьо мо̀ре^[2],

дето слънцето засяда.

 

Ний летим… Из вишинето

облаците път ни струват,

орли срещат ни в небето —

поздравят ни и минуват.

 

— Вило, що се вием ние

над тез езера омайни?

Чий е тоя замък с тия

царствени палати сяйни?

 

С тия зидове високи,

кули, сводове и сгради?

Кой сред тез вълни дълбоки

тия чудеса създаде?

 

Или ти си вкаменила

тамо някой сън крилати?

— На великий Самуила

гледай царските палати.