Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (8) (Лирико-фантастична поема)

VIII

Легнах, спах и излечих се.

Грейше изток лучезарни.

С Муза, с Вила поздравих се:

колко бяха благодарни!

 

— Друже, славей веч запея,

час е сбогом да ти кажа:

в тия планини Орфея

искам ази да потража,

 

па обратен път улавям —

рече Музата ми мила, —

но спокойна те оставям

на таз благородна Вила.

 

Ти във милото й другарство

очарован ще пътуваш,

на едно вълшебно царство

из вълшебствата ще плуваш.

 

— Хайде, мили, да вървиме —

Вилата продума кротка, —

наший ден да посветиме

на небесната разходка.

 

Бихрите са мен послушни,

на стихийте заповедам,

дигам векове бездушни,

в бъдещето тайно гледам.

 

Пръв от живите ще идеш —

в тез пространства ще нахлуеш,

невидяното ще видиш

и нечутото ще чуеш,

 

И тържествено троица

дигнахме се над земята,

без да знам коя граница

ще да гоним в небесата.

 

— Сбогом, към Марица красна

скоро пак да се завърнеш,

но змеицата опасна

ти избягвай да я зърнеш.

 

Сбогом! — каза ни засмяна

Музата и ни остави,

кат пленителна закана

с пръстчето си ми направи.

 

Дълго с погледи радушни

отдалеко я прегръщах,

и целувките й въздушни

аз приимах и повръщах.