Иван Вазов
В царството на самодивите [0] (3) (Лирико-фантастична поема)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2013)

Издание:

Иван Вазов. Поеми

Редакционна колегия: Веселин Андреев, Ел.Багряна, Ст.Каролев, Людмил Стоянов, Никола Фурнаджиев

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. коректор: Ветка Гуджунова

Коректор: Асен Браянов

Формат 71/100/32. Печатни коли: 12,50. Тираж: 20 100

ДПК „Димитър Благоев“ — София

Издателство „Български писател“, 1966

История

  1. — Добавяне

III

Стихии, сестри вихрушки!

Нар. песен

Плувай волнс и носи ме

ти, фантазио крилата,

в чудни крайща отведи ме,

ако щеш — и в небесата.

 

Направи разходка пищна

в нов далечен мир вълшебен.

Картата за теб е лишна

и компас не е потребен,

 

теб отворен е ефира —

чудното непостижимо —

там, де мисълта се спира,

ти хвърчиш неустрашимо.

 

С фурий, с чудеса, с гиганти —

суши и моря насели,

ти води суровий Данте

в рай и в адските предели.

 

Но не! Спри бегът си бесен!

Тъй далеч да не летиме,

тука, дето съм донесен,

искам аз да постоиме.

 

Аз съм гостенин на мойте

горски вили, самодиви…

Мили ми са тук усойте

и горите мълчаливи.

 

Наште нимфи са прелѐстни

и по-девствени и свежи,

със тамян, хвалби и песни

никой ощ ги не изнежи;

 

те не са има̀ли, клети,

статуи, жреци, олтари,

сладострастните поети —

както нови, тъй и стари,

 

други са възпели Еви

на развратната си лира,

и на елинските Деви

ощ не е грухна̀л кумира.

 

Но, о, сестри, не скърбете,

че остали сте в забвенье,

че светът ви не почете

с песни, с лаври, с поклоненье.

 

Кръв и жертви не смърсиха

ваште бистрите потоци,

и мирът ви не смутиха

старогръцките пророци.

 

Вий не сте у нас има̀ли

грешний празник на Цитера,

бесни оргий, вакханалий,

тържествата на Венера…

 

Останете си вий скрити,

непокварени и груби,

вий така сте по-честити,

и поетът по̀ ви люби.

 

Той у вас мотиви среща

поетически и нови,

и свободен се усеща

от омрази и окови…

 

— Пей — казваха някой честни

по професйя патриоти, —

дай да чуем в твойте песни

нови, съвремѐнни ноти.

 

Твойте блянове и вили

чужди са на нашто време,

зле страдай „народа мили“,

язви мъчат го големи.

 

Данъци села претварят,

бедност влазя в градовете,

митинги реда събарят,

а ти пейш за духовете.

 

Пей, но с дрънкане безплодно

наший здрав вкус не разваляй,

а във името народно

плюй, ругай, проклинай, каляй.

 

Инак — ний ще ти откажем

всякакъв талант поетски

и бездарник ще ти кажем,

и безделник стихоплетски!

 

— Както щете, ме пишете,

мои мили, в вашта книга,

но да следвам тез съвети

моят ум дотам не стига.

 

За данта и за бюджета

имаме си депутати,

с кал на всякоя газета

стълповете са богати;

 

клевети днес кой не мъти?

Хули майстора си знаят,

а анатемите дръти

право другиму остаят.[1]

 

Нека пее вашта лира

тез чувствителни мотиви:

мойте — другаде ги диря —

надалеч — в горите диви,

 

в самотийте, в лесовете,

в творческий блян на народа,

в тайний мрак на вековете,

в неначетата природа…

Бележки

[1] Тук става алюзия за небивалата разюзданост в езика на печата в Източна Румелия през 1884 г., за което мнозина може да си спомнят.