Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (4) (Лирико-фантастична поема)

IV

Пустите мои две тъги,

я станете две мъгли,

та се високо дигнете.

Нар. песен

Знайш ли края на небето?

Знайш ли слънце де преспива?

На морето, на сърцето —

в дъното им що се скрива?

 

Знайш ли колко бури мътни

крий понявга май чудесен?

Какъв пъкъл често тътне

под една игрива песен?…

 

Занемейте, не бучете,

злобни вихри и фъртуни!

Във душа ми не будете

нови спомени и буни!…

 

Ох, разбит съм… Сърце болно

иска всичко да забрави!…

Как пей вихрът меланхолно,

как са глухи тез дъбрави!

 

Над високата могила

златний месец се показва.

Но коя е тая Вила,

що из шумата излязва?

 

Ох, разбит съм… Сърце болно

иска всички да забрави!…

Как пей вихрът меланхолно,

как са глухи тез дъбрави!

 

„Зарад теб дойдох, поете —

рече Вилата омайна, —

чух ги, чух ги стоновете

и тъгата ти потайна.

 

Що въздишаш и що просиш?

Що гори в гърдите твои?

Ти бурливо сърце носиш

в тия глухите усои.

 

Довери ми се сърдечно,

имам лек за мъки скрити;

аз приятелка съм вечно

на геройте и певците.

 

На туй поле чародейно

знам му билките, тревите,

що лекуват чудодейно

и телата, и душите.

 

Рани кървави юнашки

с роса мия, с балсам връзвам,

грижи, ядове челяшки

с песен ясна ги разпръсвам.

 

Знам либѝчето де расне,

що сърцата приближава,

и тентява — цвят опасни, —

що ги дели и смразява.

 

Ти кажи ми, обади ми,

от каква тъга страдаеш?

Каква рана, какво име

във сърцето си потаеш?

 

Зарад твойта горест глуха

имам животворни глътки,

сладки думи за разтуха

и обятйя — за прегръдки.

 

И по-леко, и по-волно

ще да стане на сърце ти:

не тъгувай, дете болно,

чуй как свирят ветровете,

 

виж стихиите хвъркати

как на месчина играят…

В мойта пещера ела ти,

сън и отдих там се таят.

 

Там легло ще ти направя

от листа зелени, меки,

горский мак ще ти оставя

сънища да имаш леки.

 

Ти поспи си, аз при мойте

дружки на тлака ще ида…

Болно пиле, не се бой ти,

пак ща до̀ да те обида,

 

утре рано събуди се,

щом зачуеш птича песен,

в самодивский окъпи се,

в самодивский вир чудесен.

 

Силата му е позната:

в радост той скръбта превръща,

старий в млад, а на жената

моминството пак повръща.

 

Сам узна щеш ти зарана

чудотворната му сила!“ —

рече, за ръка ме хвана

омаятелната Вила.

 

В пещерата у скалата

тихо свети месец златен.

Аз прострях се на листата,

в сън потънах благодатен.

 

Виждах райски там картин

светли ликове чудесни,

на щастливи си години

всички блянове небесни.

 

Но се сепнах… Бухал буха.

Нощни вихри занемели.

Там пред пещерата глуха

три орисници се спрели.

 

Три орисници проклети,

три чудовища в усойте!

По видът, по смеховете,

аз познах ги, че са мойте!

 

„Мрачни пъклени създанья

черни духове опасни,

на човешките страданья

предвещателки ужасни!

 

Не из вашите уста ли

гръмна страшната присъда —

твар за мъки, за печали

на земята аз да бъда?

 

И не вие ли напрасно

дадохте ми, без да зная,

лирата — да пея страстно —

и сърцето — да страдая?

 

И не вий ли, о горгони

мръсни, злобно ме убихте?

И венец от скорпиони

там над люлката ми свихте!

 

Про̀клет оня ден да бъде,

в който вий ме посетихте,

и змията в мойте гръди

за мъчения зарихте,

 

про̀клети и вий бъдете,

ледна дрямка да ви хване!

Вкаменени останете

като глупи истукани,

 

та очи ви да не тражат

люлка никоя детинска,

та уста ви да не кажат

дума страшна сатанинска!

 

В гърлата ви, пълни с плесен,

мръсната змия да влазя;

колчем тресне гръм небесен —

по главата ви да слазя!

 

И зефирът, дето тръпне

и въздиша в тия ветви,

вечно, вечно да ви шъпне

чуждите и мойте клетви!“

 

Тъй проклинах ги злокобно

в полунощното мълчанье.

Те изкискаха се злобно

на безумно ми страданье

 

и полека се дигна̀ха

с шум и с писък към луната.

Дълго време се люляха

като сенки в небесата.

 

„Страдно сърце — пак ми рече

Вила с поглед милостиви, —

зло видение пресече

твоят отдих, сън щастливи.

 

Не проклинай си съдбата,

суетно недей натяква —

във неволите, в борбата,

знай, душата по̀ наяква.

 

Ти борец си във живота,

чудно твойто е призванье:

лирата ти е имотна,

участта — едно страданье.

 

Не тъжи се; тия бури

твойте чувства освежават,

най-прекрасните лазури

подир молний се явяват.

 

В бой душата повеч свети,

в скръб се геният разбужда

и разкъсаното цвете

аромат по-силен пуща…

 

Мъките са дар небесни,

те са откуп на венците,

на най-хубавите песни

изворът стои в сълзите…

 

Но не бой се с лек чаровен

ще ти върна сили крепки,

мир на твоя дух отровен,

сън на твойте морни клепки.

 

Ще укрепнеш пак изново,

ще мечтайш и ще се надаш…

Ще да можеш — давам слово —

по-мъжествено да страдаш.“

 

Рече: взе от дъб листенце,

на чело ми го залепна…

И заспах като детенце

в сън божествен, без да трепна.