Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (13) (Лирико-фантастична поема)

XIII

Седнал ми е край морето,

книга пише свет Никола.

Нар. песен

Смръкна се. Нощ пада вече.

Черна чука над вълните

в звездний свод ни се изпречи —

цяла в гори вековити.

 

Тихо морските талази

плискат долу бреговете.

— Гледай тоя рид пред нази:

той Атон е, о поете.

 

А там, де в гори се ниши

осветления прозорец,

там сега деннощно пише

славний оня светогорец…

 

— Как Паисий? — Той, посте,

там пред ламбата жумяща

времената, вековете

във килията си смяща…

 

Ний се спускаме полека

до прозореца заветни.

Вътре вйдех человека

подвига му многолетни.

 

Гологлав, недвижим, бледен

пред кандилцето мигливо,

„Царственика“ си, наведен,

той пишеше мълчаливо.

 

И лице му, изнурено

от мечти, от труд и бденья

полунощни, бе огрено

от велики сновиденья.

 

Дълго гледах, кат задушах

трепета си на душата,

пачето перо го слушах

как скрибуца в тишината.

 

Тихо Вилата се дръпна,

зад монаха ми посочи.

— Гледай тамо! — тя пощъпна.

Аз вперих учуден о̀чи.

 

До зида стояха неми

рой виденья мътни, странни,

духове от друго време,

в брони, във доспехи бранни.

 

Аз познах! Туй бяха стари

български царета славни,

ратоборни господари,

вождове самодържавни,

 

на България съдбите

що водили, създав̀али,

в страшний вихър на борбите

идеалите й дали…

 

Царствен рой, във праховете

гробни от света забравен,

във нощта на вековете

пренебрегнат, изоставен,

 

сънищата веломощни,

бляновете въплотени —

чести гости полунощни

на монаха вдъхновени.

 

Той обърна се, видя ги

и благослови ги тамо.

В миг изчезнаха — нема̀ ги!

В глухата килия само

 

той от сенките остана,

вдълбочен във времената…

И перото пак захвана

да скрибуца в тишината.

 

— Вило — шушнех със вълненье, —

ох, да влезем, дружке моя!

Да припадна на колене

пред великий старец тоя,

 

да целуна с почитанье

аз светата му десница,

що хвърли таквоз сиянье

из килийната тъмница!

 

Що написа за народа

откровението ново,

зарад слава и свобода

първото изпусна слово;

 

що пръв пална факел в мрака

на най-тъмните години

и на миналото с зрака

бъдещето осветли ни.

 

И чието сърце нежно

за България туптяло,

и теглото й безбрежно

цяло в себе побира̀ло!

 

О, да влезем! — Не! — извика

Вилата със вежди свити. —

Що на сянката велика

да смущаваме мечтите?

 

Па и женско воля няма

на тоз връх свети да стъпа. —

Плесна с ръце и нас двама

нощний въздух пак закъпа.

 

И зад нас далеч остана

спящата атонска чука,

цяла в гъстък мрак застлана

и невидима оттука.

 

И едничек там личеше

осветления прозорец,

де при ламбицата бдеше

вдъхновений светогорец…