Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (1) (Лирико-фантастична поема)

I

Поздрав, Песни простодушни,

поздрав, Приказки дремливи,

вам, Поверия въздушни,

вам, Преданья мълчаливи,

 

вам, загадъчни създанья

на фантазия мъглява —

днес певецът ви се кланя,

царството ви посещава,

 

вашто царство тихо, волно,

де не може зло да влезне…

Дайте пропуск доброволно,

вий сте същества любезни;

 

та и аз не съм опасен,

аз съм странник беден, тъжен,

във предела ви прекрасен

ида днес обезоръжен.

 

Лъка си дома̀ оставих

и на мщеньето кинжала,

нарочито там забравих

злобний бич на Ювенала,

 

и сарказмът безпощадни,

и иронията люта —

за почивка, мир отрадни

жеден съм във таз минута.

 

Доверете ми се вие,

гостолюбие ви прося,

аз във пътната вулия

лирата си само нося.

 

На границата от мене

падна злоба и безвярство,

с моя паспорт — вдъхновенье —

влазям в светлото ви царство.

 

От борби свирепи, кални

твар станах разбита, тъпа,

в ваште извори кристални

искам аз да се окъпя.

 

Да сдобия нова сила,

сърце младо, крила мощни,

вместо таз душа унила —

вдъхновения разкошни.

 

Искам в горската усоя

да послушам дивни песни

лирата си да настроя

по напевите чудесни.

 

И омаян да обидя

морски царюви палати.

И в пустинята да видя

вещиците хвърковати,

 

що над мойта люлка лепа

нявга са съвет държали

и с усмивка зла, свирепа

„Пей, люби, страдай!“ — каза̀ли.

 

И да видя как живеят

либни змеюве в грамади,

как си вилите люлеят

хоро в росните ливади;

 

как русалките свенливи

при реките се надпяват

и любовни самодиви

на деца си нянка дават.

 

Нявга аз съм ги познавал —

бях тогаз фиданка слаба —

и прехласнат съм внимавал

в чудния разка̀з на баба.

 

И летял съм в безпределен

мир от образи безплътни,

и сънят ми бе населен

с блянове чудесни, смътни.