Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (12) (Лирико-фантастична поема)

XII

Извихме се два сокола,

извихме се в синьо небе,

де видяхме Бяло море.

Нар. песен

Бъдещето! Бездна тъмна!

Бъдещето! Нощ грядуща!

Бъдещето! Урва стръмна,

в времената що се спуща!

 

Бъдещето! Мир незнаен,

царство на съдбата нямо.

Де прозореца му таен —

да съзрем що има тамо?

 

Де е той? В небето? В мрака?

В бляновете на съня ли?

В плиткий ум ли на челяка?

На познаньята в нощта ли?

 

Кой владее ключа нине

на бездънната загадка?

На грядущите съдбини

кой ще тайните отгатка?

 

………………………………………………………………

………………………………………………………………

 

Ний летим… Пространства нови

под нас мяркат се, минуват;

планини, скали сурови

в хоризонта се вълнуват.

 

Все на юг… Веч гълтам сладко

дъх от меките зефири,

пред нас — безгранично, гладко

светло равнинѐ се шири.

 

— Ето Бяло море славно!

Май му се на ширинето!

В огледалото му равно

цяло спи сега небето.

 

С упоение се взирах

във талазите класични,

на Олимпа снежни спирах

поглед в за̀хлас безгранични;

 

гледах трона поднебесни

на Юпитера държавни,

окръжаван с рой чудесни

богове, богини славни,

 

що челяшкото безвярство

в мрак, забрава ги халоса,

със лазурното им царство…

Виждах Пелион и Осса —

 

двата върха край морето,

що титаните — зли хали —

да се качат на небето —

един върху друг слага̀ли.

 

А насам, в вълните сини,

плаваха тритони млади

и се гонеха с делфини

белогърдите наяди.