Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Appeal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Обжалването

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-175-9

История

  1. — Добавяне

2

Роднините на Джанет Бейкър я закараха обратно в Баумор — родния й град, който се намираше на трийсетина километра от сградата на съда. Тя се чувстваше изтощена от шока и, както обикновено, беше на успокоителни, така че не искаше да бъде с много хора и да се преструва, че се радва на успеха. Числата представляваха голяма победа, а самата присъда означаваше и край на едно дълго, изтощително пътуване. Но тя нямаше да върне живота на съпруга й и малкия й син.

Джанет живееше в стара каравана заедно с Бет, доведената й сестра, на покрита с чакъл уличка в запуснат квартал на Баумор, известен като Пайн Гроув. Наоколо, по други неасфалтирани улици, бяха паркирани още няколко каравани. Повечето коли и пикапи около караваните бяха на десетки години, олющени и очукани. Имаше и няколко истински къщи, построени върху бетонни плочи преди петдесетина години, но те също изглеждаха стари и запуснати. В Баумор нямаше много работа, а в Пайн Гроув — още по-малко, така че една кратка разходка по улицата на Джанет би депресирала всеки посетител.

Новината я беше изпреварила и около караваната вече се беше събрала малка тълпа. Съседите я сложиха да си легне, после насядаха в миниатюрната всекидневна и шепнешком започнаха да обсъждат присъдата и значението й.

Четирийсет и един милиона долара? Как щеше да се отрази тази присъда на останалите съдебни процеси? Дали „Крейн Кемикъл“ щяха да бъдат принудени да почистят отпадъците? Кога можеше да се очакват парите? Хората внимаваха да не навлизат в подробности по последния въпрос, но той беше в главите на всички.

Пристигнаха още приятели, така че гостите се изсипаха на разклатената дървена веранда пред караваната, събраха пластмасови столове и седнаха да си говорят на хладно. Пиеха бутилирана вода и безалкохолни напитки. Бяха страдали дълго, така че победата беше особено сладка. Най-сетне бяха спечелили. Нещо. Каквото и да е. Бяха успели да нанесат удар на „Крейн Кемикъл“ — компанията, която мразеха с цялото си сърце — и ударът не беше за пренебрегване. Може би най-после бе настъпил обрат. Може би някой там, далеч от Баумор, най-сетне се беше вслушал в молбите им.

Разговаряха за адвокати, за писмени показания под клетва, за Агенцията за защита на околната среда и за последните токсикологични и геологични доклади. Макар че нямаха добро образование, с лекота употребяваха технически термини, свързани с токсични отпадъци, замърсяването на подпочвените води и ракови заболявания. Все пак лично изживяваха този ад.

Джанет лежеше будна в тъмната си спалня, заслушана в приглушените разговори навън. Чувстваше се в безопасност. Това бяха нейните хора — приятели, роднини и другари по неволя. Бяха близки помежду си, защото бяха страдали заедно. И както бяха споделили страданието, така щяха да споделят и парите. Ако изобщо видеше парите от това дело, Джанет беше решила да ги подели с другите.

Вперила поглед в тъмния таван, тя не се вълнуваше толкова от присъдата. Облекчението й от приключването на изтощителния процес потискаше тръпката от победата. Искаше й се да спи цяла седмица, а когато се събуди, да се озове в един чисто нов свят, където малкото й семейство да бъде непокътнато, а всички останали да са щастливи и здрави. Но за пръв път, след като беше чула присъдата, тя се запита какво точно можеше да си купи с тези пари.

Достойнство. Достойно място за живот и достойно място за работа. Някъде далеч, разбира се. Щеше да се изнесе от Баумор и окръг Кеъри, където всички реки, потоци и водоеми бяха замърсени. От друга страна, нямаше да замине далеч, защото всички, които обичаше, живееха наблизо. Но си мечтаеше за нов живот в нов дом, в който тече чиста вода, която не мирише, не оставя петна и не носи болести и смърт.

Джанет чу как се затваря вратата на поредния автомобил и изпита благодарност, че има толкова много приятели. Сигурно трябваше да си оправи косата и да излезе да ги поздрави. Тя влезе в миниатюрната баня до леглото, светна лампата и завъртя крана — после седна на ръба на ваната и се загледа в сивата вода, която се плискаше от чешмата в покритата с тъмни петна мивка от изкуствен порцелан.

Водата ставаше да я пуснеш в тоалетната — и за нищо друго. Водопроводът в града беше общинска собственост и градската управа беше забранила на жителите си да пият от собствената й вода. Преди три години градският съвет беше публикувал решение, в което гражданите се приканваха да използват водата само за тоалетни нужди. Във всички обществени тоалетни бяха поставени предупредителни табели с текст: ВОДАТА НЕ Е ЗА ПИЕНЕ. Доставяха чистата вода с камиони от Хатисбърг и всички къщи в Баумор — както караваните, така и къщите — бяха оборудвани с 20-литрови резервоари за вода. Хората, които можеха да си го позволят, си бяха монтирали 400-литрови резервоари в задния двор. А най-хубавите къщи в града имаха цистерни за дъждовна вода.

В Баумор водата представляваше всекидневен проблем. Използването на всяка чаша вода се обмисляше внимателно, тъй като доставките бяха несигурни. Всяка капчица вода, която влизаше в човешко тяло или дори само се докосваше до него, идваше от бутилка, която на свой ред идваше от проверен и доказан водоизточник. Пиенето на вода и готвенето бяха лесни в сравнение с къпането и почистването. Хигиената беше истинско предизвикателство и повечето жени в Баумор се подстригваха късо, а много от мъжете носеха бради.

Мъките с водата бяха станали пословични. Преди десет години общината беше монтирала напоителна система на бейзболното игрище в училището, но тревата първо потъмня, а после изсъхна. Градският плувен басейн беше затворен, след като един специалист се беше опитал да обработи водата в него с щедри дози хлор; водата беше придобила солеността на морска вода и миризмата на отходна яма. Когато методистката църква се запали, пожарникарите свързаха маркучите си с най-близкия водоизточник, но започнаха да губят битката с огъня и едва тогава установиха, че водата само усилва пламъците. Няколко години по-рано гражданите на Баумор бяха открили, че водата предизвиква напукване на боята на автомобилите им само след няколко измивания.

А ние я пиехме в продължение на години, каза си Джанет. Продължихме да я пием дори когато започна да мирише. Дори когато си смени цвета. Продължихме да я пием, докато се оплаквахме на градския съвет. Проведоха се изследвания, водата беше обявена за безопасна и ние продължихме да я пием. Пиехме я преварена, за по-сигурно. Правехме си кафе и чай с мисълта, че от високата температура водата става безопасна. А когато не я пиехме, се къпехме с нея и вдишвахме парите. Какво можехме да направим? Да се събираме на кладенеца всяка сутрин като древните египтяни и да носим вода в кофи на главите си? Да си изкопаем собствени кладенци за по 2000 долара и да открием на дъното същата мръсна вода, която тече в градския водопровод? Да ходим с колите си до Хатисбърг и да си носим вода в туби?

Джанет си спомняше успокоителните думи, произнесени толкова отдавна от специалистите, които показваха графиките си и изнасяха лекции пред градския съвет и жителите на Баумор, натъпкани в една зала. Специалистите ги уверяваха, че водата е изследвана и напълно безопасна, стига да се обработва с щедри дози хлор. Спомняше си и думите на скъпо платените експерти, докарани на процеса от „Крейн Кемикъл“, които бяха потвърдили, че през годините от завода в Баумор е „имало леко изтичане“, но то не било повод за притеснение, защото бихлоронилинът и другите „неразрешени“ съединения били усвоявани от почвата и оттам били отнасяни от подпочвените води, без да представляват опасност за питейната вода в града. В съзнанието й още звучаха сложните обяснения на учените, които надменно уверяваха хората, че водата, която вонеше ужасно, ставала за пиене.

Успокоителните думи ставаха все повече, докато нарастваше и броят на жертвите. Ракът вилнееше в Баумор — на всяка улица, в почти всяко семейство. Имаха четири пъти повече случаи на рак, отколкото беше средната стойност за страната. Шест пъти повече. Десет пъти повече. По време на процеса нейните адвокати бяха наели специалист, който беше обяснил на съдебните заседатели, че в района на Баумор вече има петнайсет пъти повече случаи на рак от средното за страната.

В Баумор имаше толкова много болни от рак, че редица държавни и частни изследователски институти започнаха да се интересуват от града. Терминът „раков клъстър“ — населено място, в което броят на раково болните е значително по-висок от средния за страната — навлезе във всекидневното общуване. Един журналист от списание мрачно се пошегува, че окръг Кеъри трябва да се преименува на окръг „Тумор“, и прякорът им остана.

Окръг „Тумор“, САЩ. Снабдяването с вода се превърна в сериозен товар за общинския бюджет. Икономическото развитие замря и градът бързо западна.

Джанет затвори крана, но водата продължаваше да тече по тръбите, които се спускаха в земята под краката й. Водата винаги дебнеше — като невидим хищник с безкрайно търпение. Безшумен и смъртоносен хищник, роден от земята, замърсена от „Крейн Кемикъл“.

Джанет често се будеше през нощта и слушаше как водата тече по тръбите.

Шумът от капещия кран беше като стъпките на въоръжен крадец.

Тя си пооправи косата, без да постигне особен ефект, опита се да не се поглежда дълго в огледалото и си изми зъбите с вода от един буркан, който винаги държеше на мивката. После светна лампата в стаята си, отвори вратата, насили се да се усмихне и пристъпи във всекидневната, пълна с приятели.

Беше време да отидат на църква.

* * *

Колата на мистър Трюдо беше черно бентли, карано от чернокож шофьор на име Толивър, който твърдеше, че е от ямайски произход, но имиграционните му документи бяха точно толкова съмнителни, колкото и престореният му карибски акцент. Толивър работеше за Трюдо от десет години и винаги усещаше настроенията му. Сега бързо реши, че шефът е в лошо настроение — докато се бореха със задръстването по магистралата „Франклин Делано Рузвелт“ към центъра на града. Още първият сигнал беше недвусмислен — мистър Трюдо сам затръшна задната врата на колата, преди Толивър да успее да изпълни задълженията си.

Шофьорът знаеше от пресата, че шефът му демонстрира нерви от стомана на заседанията на борда на директорите. Беше непогрешим, решителен, пресметлив и прочие. Но когато оставаше сам на задната седалка на колата, дори когато разделителната преграда беше вдигната докрай, той често показваше истинския си нрав. Мистър Трюдо всъщност беше избухлив мъж с огромно его, който мразеше да губи.

А този път определено беше загубил. В момента говореше по телефона и макар че не крещеше, със сигурност не шепнеше. Акциите щяха да се сринат. Адвокатите бяха глупаци. Всички го бяха излъгали. Трябваше да се ограничат щетите. Толивър не успяваше да чуе всичко, но дори за него беше очевидно, че събитията в Мисисипи са пълна катастрофа.

Шефът му беше на шейсет и една години и според класацията на списание „Форбс“ притежаваше общо два милиарда долара. Толивър често се питаше колко пари са достатъчно за един човек. Какво щеше да прави с още един милиард? Или два? Защо работеше толкова много, след като имаше повече пари, отколкото някога щеше да бъде в състояние да похарчи? Вече си имаше къщи, частни реактивни самолети, съпруги, яхти, бентлита — всички играчки на богатите бели мъже.

Но Толивър всъщност знаеше отговора. За мистър Трюдо никаква сума нямаше да бъде достатъчна. Защото в града имаше и по-големи риби от него и той се напрягаше да ги настигне.

Толивър зави на запад по Шейсет и трета и бавно се придвижи до Пето Авеню, където направи рязък завой към масивен стоманен портал. Той бързо се отвори, бентлито потъна под земята и спря до един служител от охраната, който отвори задната врата.

— Тръгваме след час — извика мистър Трюдо към Толивър, после слезе от колата и изчезна с две тежки куфарчета в двете си ръце.

Асансьорът светкавично го издигна шестнайсет етажа по-нагоре, до върха на сградата, където мистър и мисис Трюдо живееха в разточителен разкош. Мезонетът им заемаше най-горните два етажа и многобройните му гигантски прозорци гледаха към Сентръл Парк. Бяха го купили преди шест години за 28 милиона долара, малко след приказната им сватба, и бяха похарчили още десетина милиона долара, за да го подновят до такава степен, че да е достоен за кориците на водещите списания за вътрешен дизайн. Поддържаха персонал, който се състоеше от две камериерки, готвач, иконом, лични камериери за него и за нея, поне една бавачка и, разбира се, задължителната лична асистентка на мисис Трюдо, която се грижеше тя да пристига навреме на различните събития и на обяд.

Камериерът на мистър Трюдо пое куфарчетата и палтото му в момента, в който ги свали. После шефът се изкачи по стълбите до втория етаж, за да потърси жена си. Точно в момента всъщност не искаше да я вижда, но малките ритуали трябваше да се спазват.

Мисис Трюдо беше в будоара си, а от двете й страни стоеше по един фризьор и двамата едновременно и ожесточено се трудеха над правата й руса коса.

— Здравей, скъпа — поздрави предано мистър Трюдо. Каза го най-вече заради присъствието на фризьорите — млади мъже, които, изглежда, дори не забелязваха факта, че мисис Трюдо е практически гола.

— Харесва ли ти косата ми? — попита Бриана, без да откъсва поглед от огледалото.

Двете момчета не спираха да се суетят около нея — четири ръце правеха нещо едновременно, в различни посоки.

Не попита „Как мина днес?“ или „Какво стана на делото?“, или дори най-подходящото „Здравей, скъпи“. Не — тя попита само „Харесва ли ти косата ми?“

— Прекрасна е — отвърна той, докато излизаше.

Ритуалът беше изпълнен и вече можеше да я остави на специалистите, които се грижеха за външността й. Той спря до огромното им легло и погледна роклята й за вечерта — „Валентино“, както вече беше разбрал от нея. Беше яркочервена, с дълбоко деколте, което може би нямаше да прикрива съвсем адекватно фантастичния й чисто нов бюст. Беше къса и почти прозрачна, сигурно тежеше по-малко от сто грама и вероятно струваше поне 25 хиляди долара. Беше втори размер, което означаваше, че щеше да стои на кльощавото й тяло така, че другите анорексички на партито престорено да се удивляват в каква „добра форма“ е тя. Честно казано, на Карл Трюдо беше започнало да му омръзва от маниакалните й навици: по един час дневно с личния й треньор (300 долара на час), по един час дневно с преподавателя й по йога (300 долара на час) и по един час дневно с личния й диетолог (200 долара на час), като целта на всичко това беше да изгори и последната мастна клетка в тялото си, така че да поддържа тегло между 42 и 45 килограма. Винаги беше готова за секс — това влизаше в уговорката, — но той беше започнал да се тревожи да не бъде пронизан от някое стърчащо ребро или просто да не я смачка в леглото. Бриана беше само на трийсет и една, но той вече беше забелязал една-две бръчки точно над носа й. Козметичният хирург можеше да се справи с тях, но дали тя не плащаше твърде висока цена за агресивното си гладуване?

Както и да е, имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Младата зашеметяваща съпруга представляваше само част от неговия ослепителен имидж.

Имаха и дете — нещо, което Карл нямаше нищо против да пропусне. Той вече имаше шест, което според него беше предостатъчно. Три от тях бяха по-големи от самата Бриана. Но тя настояваше, по очевидни причини. Детето представляваше сигурност, а тъй като се беше омъжила за човек, който обожаваше жените в същата степен, в която обожаваше брачната институция, детето означаваше и други неща: семейно огнище, връзки, корени и — макар че това не се казваше на глас — значителни юридически усложнения, ако се стигнеше до развод. Детето беше защитата, от която се нуждаеше всяка лъскава съпруга.

Бриана роди момиченце и избра ужасяващото име Садлър Макгрегър Трюдо, в което Макгрегър беше моминското име на Бриана, а Садлър беше съчинено абсолютно произволно. Отначало тя твърдеше, че Садлър е старо разбойническо шотландско име, но после Карл случайно попадна на една книга с имена за бебета и Бриана се отказа от тази своя измислица. Всъщност на него не му пукаше. Детето беше негово, доколкото носеше неговата ДНК. Вече се беше опитвал да се преструва на баща с предишните си семейства и се беше провалил.

Сега Садлър беше на пет и практически беше изоставена и от двамата си родители. Бриана, която беше положила толкова героични усилия да стане майка, бързо изгуби интерес към всичко, свързано с майчинството, и предаде отговорността на поредица от бавачки. Настоящата беше набита млада рускиня с имиграционни документи, които можеха да си съперничат по съмнителност с тези на Толивър. В момента Карл не можеше да си спомни името й. Бриана я нае, развълнувана от факта, че бавачката говори руски и може би по някакъв начин ще предаде езика на Садлър.

— А ти какъв език очакваше да говори една рускиня? — беше попитал Карл.

Бриана не беше отговорила.

Карл влезе в детската стая, вдигна дъщеря си от пода и я прегърна, все едно не можеше да живее без нея, целуна я, попита я какво е правила цял ден и… само след броени минути успя да се измъкне в кабинета си, където вдигна телефона и се зае да крещи на Боби Рацлаф.

След няколко безплодни телефонни разговора той си взе душ, изсуши косата си, идеално боядисана с прошарени оттенъци, и се облече с най-новия си смокинг на „Армани“. Беше му малко тесен в кръста — сигурно беше наедрял с няколко сантиметра от времето, когато Бриана все още го преследваше в мезонета му. Докато се обличаше, изруга наум предстоящата вечер, партито и хората, които щеше да срещне там. Вече всички щяха да знаят. Новината вероятно препускаше из финансовия свят. Звъняха телефони, а конкурентите му се заливаха от смях и злобно се радваха на неуспеха на „Крейн Кемикъл“. Интернет преливаше от последните новини от Мисисипи.

Ако беше някое друго парти, великият Карл Трюдо просто щеше да се обади по телефона и да се извини, че е болен. Гордееше се, че може да прави точно каквото си поиска всеки един ден от живота си, и ако решеше да пропусне някое парти в последната минута и така да обиди домакините, какво толкова, по дяволите? Но това събитие беше специално.

Бриана беше успяла най-после да се уреди в борда на директорите на Музея за абстрактно изкуство, а тази вечер беше най-важното им мероприятие. Щеше да има дизайнерски рокли, пластични операции на корема и стегнати нови бюстове, изваяни брадички и съвършен тен, диаманти, шампанско, пастет от гъши дроб, хайвер, вечеря от прочут готвач, закрит търг за любители и открит за редовните купувачи. И най-важното — щеше да има достатъчно камери и фотоапарати, за да убедят всички присъстващи, че лично те са най-важните хора на света. Беше вечер, в сравнение с която раздаването на „Оскарите“ бледнееше.

Гвоздеят на програмата, поне за някои от присъстващите, щеше да бъде публичната продажба на определено произведение на изкуството. Всяка година комитетът възлагаше на някой „обещаващ“ художник или скулптор да създаде нещо специално за събитието и обикновено прибираше по един милион долара и отгоре от резултата. Картината от миналата година бе твърде смущаващо изображение на човешки мозък, прострелян от упор, и се продаде за шест милиона. Тазгодишната творба представляваше потискаща купчина от черна глина, от която се издигаха бронзови пръчки, оформящи неясните очертания на фигура на младо момиче. Носеше мистериозното название „Малтретираната Имелда“ и вероятно щеше да си остане в някоя неизвестна галерия в провинциално градче в щата Минесота, ако създателят й не беше някакъв измъчен аржентински гений, за когото се говореше, че е на ръба на самоубийството. Познавачите от колекционерските кръгове в Ню Йорк много добре знаеха, че това автоматично би удвоило цената на всичките му творби. Бриана беше разпръснала няколко рекламни брошури в мезонета и няколко пъти беше намекнала, че „Малтретираната Имелда“ би се вписала страхотно в интериора на тяхното фоайе, точно до входа на асансьора.

Карл знаеше, че от него се очаква да купи проклетото нещо, и се надяваше наддаването да не е много ожесточено. А ако наистина станеше собственик на творбата, разчиташе на експедитивно самоубийство от страна на автора.

Съпругата му се появи откъм будоара си, облечена в роклята на „Валентино“. Фризьорите си бяха отишли и тя се беше справила с обличането и с бижутата си съвсем сама.

— Изглеждаш страхотно — каза Карл съвсем искрено.

Въпреки стърчащите ребра Бриана беше изключително красива жена. Косата й не изглеждаше по-различно от това, което беше видял в шест сутринта, когато я беше целунал за довиждане, докато тя отпиваше от кафето си, току-що станала от сън. Сега, хиляда долара по-късно, Карл не откри почти никаква разлика.

Е, няма значение. Той много добре знаеше цената на трофеите. И на лъскавите неща. Предбрачното споразумение й осигури по 100 хиляди долара на месец джобни пари, докато са женени, и двайсет милиона долара в случай на развод. Освен това Бриана щеше да вземе и Садлър — с право на чести гостувания при баща й, ако той поиска.

Двамата се качиха в бентлито, излязоха от подземния гараж и потеглиха по Пето Авеню. Бриана изведнъж каза:

— О, боже, забравих да целуна Садлър. Каква майка съм аз?

— Нищо й няма — отвърна Карл, който също беше забравил да пожелае „Лека нощ“ на дъщеря си.

— Чувствам се ужасно — добави Бриана, преструвайки се на отвратена от себе си.

Палтото й от „Прада“, дълго до глезените, беше разтворено и разкриваше изумителните й крака, които сякаш стигаха до подмишниците й. Бяха без чорапи или каквото и да е друго. Бяха изложени пред Карл, за да ги гледа, да им се възхищава, да ги докосва и да ги гали, и Бриана нямаше нищо против, ако Толивър също си оплакнеше окото. Както винаги тя беше изцяло на показ.

Карл ги погали, защото чувството беше приятно, но му се искаше да каже нещо от рода на „Започват да приличат на дръжки на метли“.

Реши да се въздържи.

— Какво стана на делото? — попита най-сетне тя.

— Съдебните заседатели ни размазаха — отвърна той.

— Много съжалявам.

— Нищо, ще се оправим.

— Колко?

— Четирийсет и един милиона.

— Ах, тези невежи тъпанари!

Карл рядко й разказваше нещо за сложния и тайнствен свят на корпорацията. Съпругата му беше достатъчно заета с благотворителност, обеди и треньори. Той не очакваше, а и не понасяше твърде много въпроси.

Но Бриана вече беше проверила в интернет и знаеше точно какво е решението на съдебните заседатели. Знаеше и какво казват адвокатите за обжалването, както и за това, че на следващата сутрин акциите на „Крейн Кемикъл“ ще понесат сериозен удар. Бриана винаги проверяваше всичко и тайно си водеше бележки. Беше невероятно красива и слаба, но в никакъв случай не беше глупава.

Карл отново беше започнал да говори по телефона.

Сградата на Музея за абстрактно изкуство беше на няколко пресечки на юг между Пето Авеню и „Мадисън“. Докато бавно се приближаваха във вечерното задръстване, забелязаха проблясването на стотици светкавици. Бриана се изправи, стегна съвършените си коремни мускули и изложи на показ новите си придобивки. След това отбеляза:

— Господи, колко ги мразя тези!

— Кои?

— Фотографите.

Карл се усмихна на очевидната лъжа. Колата спря и един служител със смокинг побърза да отвори вратата, докато обективите се насочваха към черното бентли, сякаш привлечени от магнит. Великият Карл Трюдо излезе, без да се усмихне, следван от краката. Бриана знаеше точно как да даде на фотографите — а оттам на жълтите издания и може би дори на едно-две модни списания — точно това, което искаха: изобилие от чувствена плът, без да разкрива всичко. Първо стъпи с десния си крак, издокаран в обувка на „Джими Чу“, която струваше по сто долара на всяко пръстче, после професионално се извъртя на седалката, палтото на „Прада“ се разтвори, роклята на „Валентино“ се плъзна нагоре в синхрон с палтото и целият свят видя какво е истинското предимство да бъдеш милиардер и да притежаваш лъскава съпруга.

Двамата поеха по червения килим, хванати под ръка, като махаха на фотографите и не обръщаха никакво внимание на репортерите. Един от тях дори има дързостта да подвикне:

— Ей, Карл, ще коментираш ли присъдата от Мисисипи?

Карл, разбира се, не го чу — или поне така се престори.

Но леко ускори крачка и скоро се озоваха вътре — на относително безопасен терен. Поне така се надяваше. До тях се доближиха платени посрещачи, взеха им палтата, предложиха им професионални усмивки, появиха се дружелюбни фотоапарати и стари приятели и скоро Карл и Бриана потънаха в уютното множество от истински богати хора, които се преструваха, че се наслаждават на компанията си.

Бриана откри своята най-добра приятелка — друга анорексична съпруга с подобно необикновено тяло, измършавяло от глад навсякъде, освен в абсурдно големите гърди.

Карл се отправи директно към бара, но не успя да стигне дотам — един тъпак, когото искрено се беше надявал да избегне, едва не го събори.

— Карл, приятелю! — прогърмя гласът му. — Чух, че има лоши новини на южния фронт!

— Да, много лоши — съгласи се Карл доста по-тихо, като в същото време сграбчи висока чаша с шампанско и се зае да я пресуши.

Пит Флинт беше 228-ми в класацията на списание „Форбс“ за 400-те най-богати американци. Карл беше 310-и, но и двамата знаеха точно мястото на другия в класацията. Наоколо се забелязваха и 87-и и 141-ви, както и множество претенденти, засега останали извън престижния списък.

— Мислех, че твоите момчета държат всичко под контрол — продължи да му досажда Флинт, отпивайки от водна чаша, пълна или със скоч, или с бърбън. Някак си успяваше да си придаде съчувствено изражение, зад което едва прикриваше радостта си.

— Да, и ние така си мислехме — отвърна Карл, като си представяше как удря шамари и на двете му бузи.

— Ще обжалвате ли? — попита сериозно Флинт.

— И още как — увери го Карл.

На същото събитие миналата година Флинт храбро беше удържал до самия трескав край и си беше тръгнал с „Мозък от упор“ — съмнителния шедьовър на стойност 6 милиона долара, с който беше започнала кампанията за събиране на средства на Музея за абстрактно изкуство. Нямаше никакво съмнение, че и тази година той щеше да се опита да грабне голямата награда.

— Добре, че се отървахме от акциите на „Крейн Кемикъл“ още миналата седмица — продължи Флинт.

Карл понечи да изругае, но се въздържа. Флинт управляваше хедж фонд, пословичен с рисковите си инвестиции. Дали наистина беше продал акциите на „Крейн Кемикъл“ в очакване на неблагоприятна присъда? Въпросителният поглед на Карл очевидно беше достатъчно красноречив.

— О, да — потвърди Флинт, като отпи голяма глътка от чашата си и премлясна. — Нашият човек на южния фронт ни предупреди, че ще ви прецакат.

— Няма да платим нито цент — заяви самоуверено Карл.

— Ще платите още утре, приятелю. Бас държа, че акциите на „Крейн Кемикъл“ ще паднат с двайсет процента.

С тези думи събеседникът му се обърна и се отдалечи, като остави Карл да довърши питието си и веднага да си вземе друго. Двайсет процента? Мозъкът му беше бърз като лазер и веднага направи необходимите изчисления. Карл притежаваше 45 процента от акциите на „Крейн Кемикъл“, компания с пазарна стойност от 3,2 милиарда долара по цени при затваряне на борсата. Ако акциите наистина поевтинееха с двайсет процента, това щеше да му струва 280 милиона долара. Не в брой, разбира се, а само на хартия, но все пак щеше да бъде тежък работен ден.

Карл смяташе, че по-скоро става дума за десет процента. Поне така твърдяха момчетата от финансовия отдел.

Дали наистина беше възможно хедж фондът на Флинт да се отърве от голям брой акции на „Крейн Кемикъл“, без Карл да разбере? Той се втренчи в един смутен барман, докато обмисляше тази възможност. Да, не беше невъзможно, но не беше и много вероятно. Сигурно Флинт просто искаше да посипе малко сол в раната му.

После отнякъде се появи директорът на музея и Карл искрено му се зарадва. Той никога нямаше да заговори за присъдата, ако изобщо беше чул новината за нея. Щеше да му говори само приятни неща и, разбира се, щеше да отбележи колко прекрасно изглежда Бриана. Щеше да го попита за Садлър и за преустройството на вилата им в Хамптънс.

Двамата побъбриха на подобни теми, носейки чашите с напитките си през пълната зала на музея и отбягвайки неприятните събеседници. Накрая спряха пред „Малтретираната Имелда“.

— Великолепна е, нали? — отбеляза директорът.

— Прекрасна — съгласи се Карл и хвърли поглед вляво, където по една случайност се беше озовал номер 141. — За колко ще се продаде?

— Цял ден обсъждаме този въпрос. Но никой не знае със сигурност при такава публика. Бих казал, че поне за пет милиона.

— А колко струва всъщност?

Директорът се усмихна в мига, в който един фотограф реши да ги снима заедно.

— Това е съвсем отделен въпрос, нали така? Последната значима творба на този скулптор беше продадена на японски колекционер за около два милиона долара. Естествено, японският джентълмен не даряваше големи суми на нашия малък музей.

Карл отново отпи от чашата си, докато обмисляше казаното. Целта на кампанията на Музея за абстрактно изкуство беше да събере 100 милиона долара за пет години. Според Бриана вече бяха събрали половината сума и имаха нужда от сериозен успех на търга тази вечер.

Художественият критик на „Ню Йорк Таймс“ се представи и се включи в разговора им. Карл се запита дали той знае за присъдата. Критикът и директорът започнаха да обсъждат аржентинския скулптор и психическите му проблеми, докато Карл разглеждаше „Малтретираната Имелда“ и си задаваше въпроса дали наистина иска това нещо постоянно да стои във фоайето на луксозния му мезонет.

Колкото до жена му, тя със сигурност искаше.