Джон Гришам
Обжалването (10)

10

Новата година започна с поредното погребение. Мис Инес Пърдю почина след дълго и мъчително заболяване на бъбреците. Беше на шейсет и една, вдовица с две големи деца, които за щастие бяха напуснали Баумор в момента, в който пораснаха. Инес нямаше медицинска застраховка и беше починала в малката си къща в покрайнините на града, обградена от приятелите си и пастор Дени От. След като я остави, пастор От отиде в гробището зад църквата на Пайн Гроув и с помощта на един дякон започна да копае гроб за покойницата — седемнайсетия поред.

Веднага щом хората се разотидоха, тялото на мис Инес беше натоварено в линейка и откарано право в моргата на болницата на окръг Форест в Хатисбърг. Там с него се зае патолог, нает от адвокатската кантора на семейство Пейтън, и проведе тричасова аутопсия. Мис Инес се беше съгласила на тази неприятна процедура, когато беше подписала договора си с адвокатите една година по-рано. Пробите, взети от органите и тъканите й, можеха един ден да се превърнат в решаващо веществено доказателство в съда.

Осем часа след смъртта си тя отново се върна в Баумор — в евтин ковчег, който беше оставен през нощта в църквата.

Пастор От отдавна беше успял да убеди паството си, че щом тялото е мъртво и духът се възнесе в небето, земните ритуали са глупави и незначителни. Погребения, бдения, балсамиране, цветя и скъпи ковчези — всичко това беше загуба на време и пари. Пепел при пепелта, прах при праха. Господ ни пращаше голи на този свят и така и трябваше да си отидем от него.

На следващия ден пастор От проведе погребалната служба за мис Инес в пълна църква, където присъстваха и Уес и Мери Грейс, както и още няколко любопитни адвокати. По време на погребалните служби (в които вече имаше доста голям опит) пастор От се опитваше да внуши нещо положително, понякога дори смешно. Приживе мис Инес беше резервната пианистка на църквата и макар че свиреше силно и с голям ентусиазъм, обикновено пропускаше поне половината ноти. И тъй като беше практически глуха, така и не разбираше колко зле свири. Споменът за това поразведри присъстващите.

Нямаше нищо по-лесно точно в този момент да се нахвърли върху „Крейн Кемикъл“ и многобройните им грехове, но пастор От изобщо не спомена компанията. Мис Инес беше мъртва и нищо нямаше да промени този факт. Всички знаеха кой е убиецът.

Службата продължи един час. После носачите на ковчега го качиха на автентичната дървена каруца на мистър Ърл Манграм — последната, останала в окръга. Мистър Манграм беше една от първите жертви на „Крейн Кемикъл“, погребение номер три в кариерата на Дени От, и той специално беше пожелал ковчегът му да бъде откаран от църквата до гробището в каруцата на дядо му, теглена от престарялата кобила Блейз. Кратката процесия се превърна в такъв хит, че веднага решиха това да стане традиция в Пайн Гроув.

Когато качиха ковчега в каруцата, пастор От застана до Блейз, дръпна я за юздата и старата кобила се заклати напред, като поведе малката процесия от църквата към гробището.

В съответствие с южняшката традиция погребението на мис Инес беше последвано от импровизирана гощавка в църквата. Тези хора бяха свикнали със смъртта, а събирането след погребението им даваше възможност да се облегнат един на друг и да дадат воля на сълзите си. Пастор От обикаляше между тях, разговаряше с някои и се молеше с други.

Големият въпрос в тези мрачни мигове беше: „Кой ще бъде следващият?“ В много отношения жителите на Баумор се чувстваха като затворници. Измъчвани и изолирани от света, те никога не знаеха кой ще бъде следващият избраник на палача. Рори Уокър беше четиринайсетгодишен и бързо губеше дългата си битка с левкемията. Сигурно и неговият ред идваше. По време на погребението беше на училище, но майка му и баба му присъстваха.

Семейство Пейтън се свиха в един ъгъл заедно с Джанет Бейкър, където си говореха за всичко друго, но не и за делото. Докато се хранеха от картонени чинии, в които им бяха сипали малки порции задушени броколи със сирене, тя им разказа, че е започнала работа като продавачка нощна смяна в един магазин и вече е хвърлила око на по-хубава каравана. Двете с Бет се бяха скарали. Бет имаше нов приятел, който често оставаше да спи при нея и май се интересуваше прекалено живо от правния статут на Джанет.

Джанет изглеждаше по-силна и разсъждаваше по-трезво. Беше напълняла с няколко килограма и каза, че вече не взема толкова много антидепресанти. Хората вече се отнасяха различно с нея. Тя говореше много тихо, а очите й не се откъсваха от нейните съграждани.

— Известно време хората бяха много горди. Отвърнахме на удара. Спечелихме. Най-сетне някой от външния свят ни беше чул — нас, бедните хорица от бедното градче. Всички се въртяха около мен и ми говореха само хубави неща. Готвеха ми, чистеха караваната, винаги имаше някой на гости. Правеха всичко за горката малка Джанет. Но след известно време започнах да чувам да се говори за пари. Колко време ще продължи обжалването? Кога ще пристигнат парите? Какво смятам да правя с тях? И прочие, и прочие. По-малкият брат на Бет остана на гости една вечер, напи се и ми поиска назаем хиляда долара. Скарахме се и той ми каза как всички в града знаели, че вече съм получила част от парите. Останах шокирана. Значи хората говорят. Разпространяват всякакви слухове. Двайсет милиона това, двайсет милиона онова. Колко от парите ще раздам? Каква нова кола ще си купя? Къде ще си построя голямата нова къща? Постоянно следят какво си купувам, а то не е много. Мъжете също се появиха — всички свалячи от четирите съседни окръга се изредиха да ми се обаждат с предложение да наминат на гости или да ме заведат на кино. А аз със сигурност знам, че двама от тях дори още не са разведени. Бет познава братовчедите им. При това изобщо не се интересувам от мъже.

Уес извърна поглед.

— Говори ли с Дени? — попита Мери Грейс.

— Да, малко. И той е прекрасен. Каза ми да се моля за тези, които разпространяват слухове за мен. По цяла нощ се моля за тях. Наистина. Но имам чувството, че те се молят повече — за мен и за парите ми.

Тя подозрително се огледа.

Десертът беше бананов пудинг. Освен това послужи и за извинение да се разделят с Джанет. Тук бяха и някои други клиенти на семейство Пейтън, с които също трябваше да поговорят. Когато пастор От и съпругата му започнаха да разчистват масите, опечалените най-сетне си тръгнаха.

Уес и Мери Грейс се срещнаха с Дени в кабинета му, в къщата до църквата. Трябваше да проведат разговора, който следваше всяко погребение. Има ли нови болни? Какви са диагнозите? Кои в Пайн Гроув са наели друга адвокатска фирма?

— Това нещо с Клайд Хардин излиза извън контрол — отвърна Дени. — Рекламират се по радиото и във вестника — всяка седмица, на цяла страница. Едва ли не твърдят, че гарантират сигурни пари. И хората се стичат при тях.

Преди погребението на мис Инес Уес и Мери Грейс бяха минали пеша по главната улица на Баумор. Искаха да видят с очите си новата диагностична клиника до кантората на Ф. Клайд Хардин. На тротоара имаше два големи хладилни контейнера, пълни с бутилки вода и натрошен лед. Тийнейджър с тениска на „Бинц и Бинц“ им подаде по една бутилка. На етикета пишеше: Чиста изворна вода. Подарък от адвокатска кантора „Бинц и Бинц“. Имаше и безплатен телефонен номер за клиенти.

— Откъде е водата? — попита Уес.

— Не е от Баумор — отвърна бързо хлапето.

Уес остави Мери Грейс да си говори с него и влезе в клиниката, където трима потенциални клиенти вече чакаха за преглед. Нито един не изглеждаше болен. Симпатична млада дама на не повече от осемнайсет години поздрави Уес, подаде му брошура, формуляр и химикалка и му каза да попълни листа и от двете страни. Брошурата беше отпечатана професионално и изброяваше основните обвинения срещу „Крейн Кемикъл“ — компанията, за която вече беше „доказано в съда“, че е замърсила питейната вода на Баумор и окръг Кеъри. Всички въпроси трябваше да се отнасят до адвокатска кантора „Бинц и Бинц“ във Филаделфия, щата Пенсилвания. Въпросите на самия формуляр бяха от медицинско естество, с изключение на последните два: „(1) Как разбрахте за тази клиника? и (2) Познавате ли други хора, които може би са жертви на «Крейн Кемикъл»? Ако да, моля, напишете имената им и телефоните за връзка с тях.“

Докато Уес драскаше по формуляра, в чакалнята се появи лекар и повика следващия пациент. Носеше бяла престилка и стетоскоп на врата. Беше индиец или пакистанец и не изглеждаше на повече от трийсет.

Уес остана още няколко минути, после се извини и си тръгна.

— Те са дребни риби — каза Уес на Дени. — Ще запишат няколкостотин случая, но повечето ще бъдат без достатъчни основания за завеждане на дело. После ще подадат колективен иск във федералния съд. Ако извадят късмет, след няколко години ще стигнат до споразумение и ще спечелят по няколко хиляди долара на човек. Адвокатите ще приберат голяма част от парите като такси. Но по-вероятно е „Крейн Кемикъл“ да не се съгласят на споразумение и тогава новите клиенти няма да спечелят нищо, а Клайд Хардин пак ще започне да пише нотариални актове.

— Колко души от църквата са се записали? — попита Мери Грейс.

— Не знам. Не ми казват всичко.

— Не се притесняваме за това — каза Уес. — Честно казано, имаме предостатъчно случаи за дълго време напред.

— Наистина ли видях няколко шпиони на днешната служба, или само така ми се стори? — попита Мери Грейс.

— Да. Единият е адвокат от Джаксън, казва се Крандъл. Навърта се още от края на делото. Дори мина да ме поздрави. Обикновен мошеник.

— Чувал съм за него — каза Уес. — Успял ли е да привлече някакви клиенти?

— Не и от това паство.

Тримата обсъдиха адвокатите, после си поговориха за Джанет и новия натиск, на който беше подложена. Пастор От й отделяше достатъчно време и беше сигурен, че тя се вслушва в съветите му.

След час срещата им приключи. Семейство Пейтън се върнаха в Хатисбърг. Още един от клиентите им беше погребан, а искът за причинени телесни повреди се беше превърнал в иск за причинена смърт в още едно дело.

Подготвителната документация пристигна във Върховния съд на щата Мисисипи през първата седмица на януари. Досието по делото в размер от 16 200 страници беше завършено от стенографите и копия от него беше изпратено до съдебния секретар и до адвокатите. Беше издадено съдебно нареждане до „Крейн Кемикъл“ да представи позицията си в рамките на деветдесет дни. Шейсет дни след това „Пейтън и Пейтън“ трябваше да представят възражението си.

В Атланта Джаред Къртин възложи задачата на служителите в апелативния отдел на кантората — наричаха ги „зубрачите“, но те бяха блестящи юристи, които обаче се представяха зле пред хора, затова беше най-добре да си стоят в библиотеката. Двама съдружници, четирима сътрудници и четирима помощници вече бяха потънали в работа по обжалването, когато пристигна дебелото досие и те лично се заеха да прочетат всяка дума, изречена по време на процеса.

Щяха да я анализират внимателно, така че да открият десетки основания за обжалване на присъдата.

В същото време досието се стовари и на шперплатовата маса в „Дупката“ в покрайнините на Хатисбърг. Мери Грейс и Шърман го зяпаха невярващо, сякаш се страхуваха да го докоснат. Веднъж Мери Грейс беше участвала в процес, който продължи десет дни, и досието по делото беше хиляда и двеста страници. Тогава й се наложи да го прочете толкова много пъти, че й ставаше лошо, само като го погледнеше. А сега трябваше да прочете това чудовище.

Ако изобщо имаха някакво предимство, това беше фактът, че бяха в съдебната зала през цялото време и помнеха повечето неща, които се съдържаха в досието. Всъщност Мери Грейс се появяваше много по-често на тези страници от всеки друг участник в процеса.

Но въпреки това трябваше да го прочетат многократно и внимателно и не биваше да отлагат. Целият процес и крайната присъда щяха да бъдат атакувани интелигентно и безмилостно от адвокатите на „Крейн Кемикъл“. Затова адвокатите на Джанет Бейкър трябваше да отвърнат на всеки техен аргумент с контрааргумент, дума по дума.

В щастливите дни след обявяването на присъдата планът беше Мери Грейс да се съсредоточи върху случаите от Баумор, докато Уес работи с другите им клиенти, за да изкара някакви приходи за кантората. Безплатната реклама около процеса беше безценна; телефоните не спираха да звънят. Изведнъж се оказа, че всяка откачалка от югоизточните щати има нужда от услугите на семейство Пейтън. Адвокати, затънали в безнадеждни случаи, молеха за помощ. Роднини на хора, починали от рак, виждаха в присъдата знак за някаква надежда. Обвиняеми в криминални дела, съпрузи в процес на развод, малтретирани жени, фалирали бизнесмени, прецакани спекуланти и уволнени служители също решиха да се обадят или направо да отидат при прочутите адвокати. Но твърде малко от тях можеха да си позволят да платят прилично за услугите им.

От друга страна, истинските големи дела се оказаха рядкост. „Голямото дело“ — идеалният случай, в който вината беше ясна, а обвиняемият имаше дълбоки джобове; делото, което често вдъхваше мечти за пенсиониране, все още не беше стигнало до кантора „Пейтън и Пейтън“. Имаха няколко жертви на автомобилни катастрофи и трудови злополуки, но никой от тях нямаше да издържи в съда.

Уес работеше трескаво, за да приключи възможно най-много от тези дела, и отбелязваше някакъв напредък. Вече бяха платили наема, поне за офиса. Всички закъснели заплати също бяха изплатени. Хъфи и банката продължаваха да стоят на нокти, ала не смееха да ги притискат повече. Но семейство Пейтън все така не бяха направили никакви вноски — нито по главницата, нито по лихвата.