Джон Гришам
Обжалването (12)

12

Веднъж се бе смяла от сърце на себе си, представяйки си как изглежда, докато всяка сутрин изпълнява един и същ ритуал — качва се на велоергометъра още в зори и започва да върти педалите, без да отива никъде, докато слънцето бавно пълзи нагоре в небето и осветява малката й стая за фитнес. За жена, чийто публичен образ се състоеше от строго лице над внушителна черна тога, беше особено забавно да си представи какво ще си помислят хората, ако я видят на тренажора — в стар анцуг, с разрошена коса, подпухнали очи и лице, неукрасено с грим и козметика. Но това беше отдавна. Сега просто изпълняваше ритуала, без да се замисля как изглежда или какво може да си помисли някой. Повече я тревожеше фактът, че по време на празниците беше напълняла с два килограма и половина, а от развода насам — с пет. Трябваше да спре напълняването, преди да започне да отслабва. Вече беше на петдесет и една и килограмите упорстваха, преди да си отидат — вместо просто да изгарят, както когато беше по-млада.

Шийла Маккарти не обичаше да става рано. Мразеше сутрините, мразеше да става от леглото, преди да се е наспала, мразеше веселите гласове на водещите в сутрешните блокове по телевизията и натовареното движение по пътя за работа. Не закусваше, защото мразеше храната, която се яде по това време. Мразеше кафето. Винаги тайно беше ненавиждала хората, които се наслаждаваха на подвизите си рано сутрин — хората, които тичаха за здраве, любителите на йога, работохолиците, амбициозните майки. Когато още беше млада окръжна съдийка в Билокси, често определяше началото на заседанията за 10:00 ч. — скандално късен час. Но това си беше нейният съд, така че тя определяше правилата.

Сега беше само една от общо девет съдии, а Върховният съд ревностно се придържаше към традициите си. В някои дни можеше да отива на работа на обяд и да остава до полунощ, което беше предпочитаното от нея разписание, но през повечето време я очакваха в 9:00 ч.

Започна да се поти още след първия километър. Уредът показваше, че е изгорила осемдесет и четири калории. По-малко от една купичка ментов сладолед с шоколадови парченца „Хаген-Дас“, най-сериозното й изкушение. От тавана над тренажора висеше телевизор и тя гледаше местните новини, които се занимаваха с обичайните автомобилни катастрофи и убийства. След това пак показаха синоптика — за трети път през последните дванайсет минути, — който за пореден път разказа нещо за снеговалежа в Скалистите планини просто защото при тях нямаше нито едно облаче, което да се подложи на анализ.

След три километра и 161 калории Шийла спря, за да пие вода и да се избърше с хавлията, а после стъпи на пътечката за бягане, защото я чакаше още работа. Превключи телевизора на Си Ен Ен, за да чуе клюките от национален мащаб. Когато изгори общо 250 калории, Шийла най-сетне се отказа от упражненията и отиде в банята. Един час по-късно излезе от двуетажния жилищен блок до изкуственото езеро, където живееше, качи се в яркочервеното си спортно беемве кабрио и потегли за работа.

 

 

Върховният съд на щата Мисисипи е удобно разделен на три района — северен, централен и южен, — като във всеки се избират по трима съдии. Мандатът им е по осем години и може да се подновява неограничен брой пъти. Изборите за съдии се провеждат в свободните години, когато няма други избори — за местни изпълнителни, законодателни или други щатски позиции. След като един съдия влезе във Върховния съд, обикновено остава дълго на този пост — най-често до смъртта си или до доброволното си пенсиониране.

Изборите за Върховен съд са непартийни и всички кандидати се явяват като независими. Наредбите за провеждане на предизборни кампании ограничават гражданите да ги спонсорират най-много с 5000 долара, а организациите, включително комитети за политически действия и корпорации — най-много с 2500.

Шийла Маккарти беше назначена за върховен съдия преди девет години от дружелюбно настроен губернатор, след като предшественикът й почина. Веднъж беше преизбирана на поста си без конкуренция и не се съмняваше, че ще повтори тази лесна победа. Нямаше дори намек за слухове, че някой се готви да заеме мястото й.

Със своите девет години опит във Върховния съд тя беше по-старша само от трима свои колеги, а останалите продължаваха да я смятат за новобранец. И либералите, и консерваторите изпитваха затруднения, когато трябваше да анализират писмените й становища и решения. Беше с умерени виждания, стремеше се да постигне консенсус и не отдаваше подчертано предпочитание нито на буквата, нито на духа на закона. Най-често просто разчиташе на здравия си разум и според някои първо решаваше какъв ще е най-добрият изход от делото, а после намираше достатъчно юридически основания, за да стигне до него. Всичко това я правеше влиятелен член на Върховния съд, защото беше в състояние да постигне споразумение между твърдите консерватори отдясно (които по правило бяха четирима) и либералите отляво (които най-често бяха двама, а понякога — нито един). Четирима съдии с десни убеждения и двама с леви означаваше, че Шийла разполага и с двама колеги в центъра, но точно с това опростенческо виждане се бяха опарили много адвокати, които се бяха опитали да предвидят изхода от някой процес. Повечето дела, с които се занимаваше Върховният съд, не се поддаваха на категоризация. Къде са либералната и консервативната страна в един голям, объркан развод? Или в спора за териториалните граници между две големи дървопреработвателни компании? Много дела бяха решавани с пълно мнозинство, 9 на 0 гласа.

Върховният съд се помещаваше в Каръл Гартин Билдинг в центъра на Джаксън — срещу сградата на щатския законодателен орган. Шийла паркира на запазеното си място в подземния паркинг. После се качи сама до четвъртия етаж с асансьора и влезе в кабинета си точно в 8:45 ч. Нейният главен помощник Пол — невероятно красив 28-годишен хетеросексуален ерген, към когото тя беше силно привързана — влезе в кабинета й броени секунди по-късно.

— Добро утро — поздрави Пол.

Имаше дълга тъмна къдрава коса и обица с брилянт на ухото, а освен това винаги успяваше да поддържа тридневна брада. Очите му бяха лешниковокафяви. Понякога очакваше да го види като модел на „Армани“ в някое от модните списания в апартамента си. Всъщност Пол до голяма степен беше виновен за времето, което Шийла прекарваше всяка сутрин във фитнеса, макар че тя никога не си го признаваше.

— Добро утро — поздрави хладно Шийла, все едно почти не го забелязваше.

— Изслушването по делото „Стърдивант“ е в девет.

— Знам — отвърна тя, като хвърли поглед към задника му, докато младежът излизаше.

Избелели джинси. И дупе на модел. Пол излезе от кабинета й, следван от погледа на съдийката.

На негово място се появи секретарката й. Тя заключи вратата след себе си и извади малък комплект за гримиране, с който се зае да подготви съдия Маккарти. После внимателно оправи косата й — късо подстригана, почти над ухото, наполовина пясъчноруса и наполовина сива в резултат от боядисване за 400 долара два пъти месечно, и я напръска с лак.

— Имам ли шансове с Пол? — попита Шийла със затворени очи.

— Малко е млад, не мислиш ли?

Секретарката беше по-възрастна от шефката си и се занимаваше с грима й от девет години. Дори не спря да я пудри, докато отговаряше.

— Естествено, че е млад — каза съдийката. — Точно това му е хубавото.

— Не знам. Чух, че е ужасно зает с онази червенокосата от кабинета на Олбритън.

Шийла също беше чула за това. В съда беше започнала работа една невероятна млада юристка, току-що завършила „Станфорд“, а Пол обикновено си избираше най-доброто.

— Прочете ли досието по „Стърдивант“? — попита Шийла и се изправи, готова да се отегчи от подробностите.

— Да — отвърна секретарката и внимателно преметна черната й тога на раменете.

Ципът беше отпред. Двете жени се заеха да наместват широката дреха, докато застане в удовлетворително положение.

— Кой е убил ченгето? — попита Шийла, докато вдигаше ципа.

— Не е бил Стърдивант.

— И аз така мисля.

Шийла застана пред голямото огледало и двете се загледаха в отражението й.

— Личи ли си, че съм напълняла? — попита Шийла.

— Не — отвърна секретарката й — както винаги на този въпрос.

— Ами, напълняла съм. Точно затова обичам работата си. Съдийската тога може да скрие поне десет килограма.

— Не, скъпа, истината е друга и двете го знаем. Ти си единственото момиче между осем момчета и никой от тях не е толкова печен и умен като теб.

— И секси. Не забравяй секси.

Секретарката се засмя, когато си помисли за това.

— Там пък изобщо нямаш конкуренция, скъпа. Тези стари пръчове могат само да си мечтаят за секс.

Двете излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора, където отново ги чакаше Пол. Докато слизаха с асансьора до третия етаж, където беше съдебната зала, той изброи някои ключови моменти от делото „Стърдивант“. Единият адвокат може би щеше да твърди това, а другият — онова. Пол беше подготвил няколко въпроса, които щяха да препънат и двамата.

На три пресечки от сградата, където съдия Маккарти заемаше мястото си в съдебната зала, няколко доста напрегнати мъже и (две) жени се събраха, за да обсъдят как да я унищожат. Срещнаха се в заседателна зала без прозорци в безлична сграда — една от многото подобни сгради, струпани около щатския законодателен орган, в които безброй държавни чиновници лобисти се занимаваха с трудната задача да управляват щата Мисисипи.

Домакини на срещата бяха Тони Закари и „Съдебно бъдеще“. Гостите бяха директори на други подобни компании с връзки в правителството. Някои от тях бяха с толкова мъгляви имена, че изобщо не можеше да се разбере с какво се занимават: „Свободна мрежа“, „Пазарно партньорство“, „Търговски съвет“, „Защита на предприемачеството“. Други имена бяха напълно конкретни: „Граждани срещу съдебната тирания“, Асоциация за честно правораздаване, „Контрол на съдебните заседатели“, Комитет за съдебна реформа на щата Мисисипи. Тук бе и старата гвардия — организациите, които представляваха интересите на банките, застрахователните дружества, петролните компании, фармацевтичната промишленост, тежката промишленост, търговията на едро и дребно и всичко най-добро от нашия американски начин на живот.

В сенчестия свят на съдебните манипулации, където лоялността към една или друга страна може да се смени за една нощ, а приятелите да станат врагове до обяд на следващия ден, хората в залата бяха смятани, поне от Тони Закари, че са заслужили доверие.

— Дами и господа — започна Тони, като изостави половината си кроасан в чинията пред себе си. — Целта на тази среща е да ви уведомя, че ще свалим Шийла Маккарти от мястото й във Върховния съд през ноември и ще я заменим с млад съдия, който подкрепя икономическото развитие и ограничената отговорност на големите компании.

Около масата се разнесоха приглушени аплодисменти. Всички освен Закари седяха на местата си и слушаха внимателно и с любопитство. Никой не знаеше със сигурност кой стои зад „Съдебно бъдеще“. Закари се въртеше в тези среди от няколко години и имаше добра репутация, но не притежаваше собствени пари. Организацията му не беше многобройна. И досега не беше проявявал интерес към съдебната система. Внезапното му желание да променя законите, засягащи отговорността на компаниите, бе възникнало изневиделица.

Но нямаше никакво съмнение, че Тони Закари и „Съдебно бъдеще“ са добре финансирани. А в тяхната игра това беше най-важното.

— Разполагаме с първоначалното финансиране, а освен това имаме гаранции за допълнителни средства — гордо съобщи той. — Естествено, ще имаме нужда от още, от вас. Разработили сме стратегия и план за предизборната кампания и ние от „Съдебно бъдеще“ ще се заемем да ги приложим на практика.

Още аплодисменти. Координацията винаги беше най-големият проблем. Имаше толкова много различни организации, проблеми и личности, с които трябваше да се съобразяват. Набирането на средства не представляваше проблем, поне за хора като тях, но истинските трудности често започваха, когато трябваше да се реши как най-добре да се похарчат парите. Фактът, че Тони доста агресивно бе поел контрола и отговорността за цялата операция, беше чудесна новина. Останалите нямаха нищо против да подписват чековете и да мобилизират гласоподавателите си.

— А кой е кандидатът? — попита някой.

Тони се усмихна.

— Ще ви хареса. Все още не мога да ви кажа името му, но съм сигурен, че ще ви хареса. Това момче е създадено за телевизията.

Рон Фиск все още не се беше съгласил да участва в кампанията, но Тони Закари не се съмняваше, че ще го направи. А ако откажеше по някаква причина, в списъка имаше още много имена. Наистина съвсем скоро щяха да имат кандидат — дори това да им струваше цели торби с пари.

— Да поговорим ли за финансовото осигуряване? — предложи Тони и се впусна в темата, без да чака потвърждение. — Досега разполагаме с един милион долара. Искам да похарчим повече, отколкото двамата кандидати на последните избори, — взети заедно. Както си спомняте, те бяха преди две години и вашето момче не успя да спечели. Е, моето момче няма да загуби. За да ви гарантирам това, ми трябват още два милиона долара от вас и членовете на вашите организации.

За такива избори три милиона долара представляваха шокираща сума. В последните избори за губернатор на щата, които включваха всичките осемдесет и осем окръга, а не само една трета от тях, победителят беше похарчил седем милиона долара, а вторият в класирането — половината от тази сума. Освен това изборите за губернатор винаги бяха голямо шоу — гвоздеят на политическата програма в щата. Страстите бяха горещи, а изборната активност — огромна.

Докато изборите за съдии от Върховния съд, когато изобщо имаше такива, рядко привличаха повече от една трета от регистрираните гласоподаватели.

— Как смятате да похарчите три милиона долара? — попита някой.

Въпросът не беше в самото набиране на толкова много пари. Предполагаше се, че с това нямаше да има никакъв проблем, защото присъстващите имаха достъп до хора с достатъчно дълбоки джобове.

— Телевизия, телевизия, телевизия — отвърна Тони.

И това наистина беше вярно — поне отчасти. Никога нямаше да им разкрие цялостната стратегия. С мистър Райнхарт всъщност планираха да похарчат доста повече от три милиона долара, но много от плащанията щяха да бъдат в брой или щяха внимателно да бъдат изнесени извън щата.

Появи се един асистент, който започна да раздава на всички някакви дебели папки.

— Ето какво сме направили в други щати — обясни Тони. — Моля, вземете папките със себе си, за да прочетете съдържанието им на спокойствие.

Последваха още въпроси — както за стратегията, така и за кандидата. Тони не разкриваше почти никакви подробности, но не спираше да подчертава нуждата от финансово обезпечаване на кампанията — колкото по-скоро, толкова по-добре. Единствената спънка в срещата беше моментът, когато представителят на „Граждани срещу съдебната тирания“ ги осведоми, че неговата организация вече активно набира хора, които да се кандидатират срещу Маккарти, и също планира да я свали от нейния пост във Върховния съд. „Граждани срещу съдебната тирания“ твърдяха, че имат осем хиляди членове, макар че това изглеждаше съмнително. Повечето активисти на организацията бяха ищци, изгорели в различни дела. Организацията имаше известна репутация, но не разполагаше с един милион долара. След кратък, но разгорещен спор Тони предложи на „Граждани срещу съдебната тирания“ да проведат собствена кампания, при което представителят на конкурентната организация бързо отстъпи и се съгласи да го подкрепи.

Преди да закрие срещата, Тони напомни на всички присъстващи, че дискретността е съдбоносно важна за тази кампания.

— Ако адвокатските организации разберат, че ще се кандидатираме, ще се стегнат и също ще започнат да набират средства. А последния път ви победиха.

Присъстващите се подразниха от начина, по който говореше Тони — сякаш щяха да спечелят на миналите избори, ако той и „Съдебно бъдеще“ бяха на тяхна страна. Но никой не коментира това. Споменаването на адвокатските организации веднага им припомни кой е истинският враг.

А и всички бяха твърде развълнувани от идеята за предстоящата кампания, за да се карат помежду си.

 

 

Твърдеше се, че колективният иск включва „над триста“ жертви, които бяха пострадали от престъпната небрежност на „Крейн Кемикъл“ и завода в Баумор. Но самият иск беше подписан едва от двайсет ищци, като не повече от половината от тях наистина страдаха от сериозни заболявания. Връзката на заболяванията им със замърсената вода тепърва трябваше да се доказва.

Колективният иск беше подаден във федералния съд в Хатисбърг — на една крачка от окръжния съд, където д-р Лиона Роча и нейните съдебни заседатели бяха произнесли присъдата си едва преди два месеца. Адвокатите Стърлинг Бинц от Филаделфия и Ф. Клайд Хардин от Баумор се появиха лично, за да подадат колективния иск и да отговорят на въпросите на репортерите, които се бяха отзовали на поканата им. За съжаление, не бяха дошли никакви телевизионни репортери, а само журналисти от специализираната преса. Въпреки това случката си беше истинско приключение — поне за Клайд. Не беше влизал във федерален съд повече от трийсет години.

Колкото до мистър Бинц, той направо се отврати от липсата на журналистическо внимание. Беше си мечтал за огромни заглавия и дълги статии с великолепни фотографии. Беше подавал много колективни искове и обикновено се беше справял със задачата да ги рекламира адекватно в медиите. Какъв им беше проблемът на тези селяни от Мисисипи?

Клайд бързо се прибра в Баумор, където Мириам нетърпеливо чакаше в кантората.

— По кой канал ви дават? — попита тя.

— По никой.

— Какво?!

Това несъмнено беше най-важният ден в историята на кантората „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ и Мириам нямаше търпение да го гледа по телевизията.

— Решихме да не се занимаваме с телевизионни репортери — обясни Клайд и погледна часовника си. — На тях не може да се има доверие.

Беше пет и петнайсет, крайно време Мириам да си върви.

— Няма нужда да оставаш — каза той, докато сваляше сакото си. — Аз ще се оправя.

Разочарована, тя бързо си тръгна и Клайд веднага извади бутилката. Ледената чиста водка бързо го успокои и той се зае да си припомня този велик ден. Ако имаше късмет, дори щяха да пуснат снимката му в местния вестник на Хатисбърг.

Бинц твърдеше, че има триста клиенти. Значи Ф. Клайд Хардин щеше да събере добра сумичка от своята такса — по 500 долара на човек. Досега беше получил само 3500, с които беше изплатил някои закъснели данъци и такси.

Той си наля втора чаша и реши да не се притеснява. Бинц нямаше да го прецака, защото имаше нужда от него. Той — Ф. Клайд Хардин — вече беше адвокат по един от най-важните колективни искове в страната. Всички пътища водеха към Баумор, а Клайд беше господар в този град.