Джон Гришам
Обжалването (15)

15

Зимната среща на Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи се провеждаше всяка година в Джаксън, в началото на февруари, докато законодателният орган на щата Мисисипи все още заседаваше. Срещата обикновено продължаваше един уикенд и включваше речи, семинари, политически дискусии и други подобни. И тъй като семейство Пейтън в момента бяха най-нашумелите адвокати в щата, колегите им искаха да ги чуят. Мери Грейс вежливо отклони поканата. Беше активен член на асоциацията, но не обичаше тези срещи. Адвокатите, които се събираха там, най-често се наливаха с коктейли и коментираха часове наред прочути процеси. Можеха да участват и жени, макар на това да не се гледаше с добро око. А и някой трябваше да остане вкъщи, за да се грижи за Мак и Лайза.

Уес неохотно се съгласи да отиде от името на двамата. Той също беше активен член на асоциацията, но зимните срещи обикновено бяха скучни. Летните се провеждаха на плажа и бяха по-забавни, предназначени за малки и големи. Семейство Пейтън вече бе участвало в две такива срещи.

Събота сутринта Уес отиде с колата до Джаксън и намери в центъра хотела, в който се провеждаше срещата. Паркира по-далеч, така че никой от колегите му да не види каква кола кара. Адвокатите бяха известни с лъскавите си автомобили и другите си скъпи играчки, така че Уес се срамуваше от очукания форд таурус, който за пореден път беше оцелял след пътуването от Хатисбърг. Не смяташе да остава за другия ден, защото не можеше да си позволи да плати сто долара за стая в хотела. Според някои изчисления той беше потенциален милионер, но три месеца след обявяването на присъдата продължаваше да брои всеки цент. А денят, в който щяха да получат парите от присъдата в Баумор, все още беше някъде в далечното бъдеще. Дори след като бяха произнесли присъдата, той продължаваше да се чуди как бе решил да се захване с това дело.

Обядът щеше да се проведе в голямата зала на хотела, която събираше двеста души. Докато се точеха предварителните обръщения, Уес изучаваше тълпата от мястото си на подиума.

Колегите му винаги бяха създавали впечатление за колоритна сбирщина. Имаше каубои, радикали, застарели хипита, корпоративни акули, впечатляващи разбойници, рокери, църковни настоятели, консервативни добри момчета, мошеници, търсачи на дела, свързани с телесни повреди, познати лица от рекламните билбордове, жълтите издания и сутрешните блокове на телевизията. Бяха всичко друго, но не и скучни. През повечето време се сражаваха помежду си като роднини от голяма и скандална фамилия, но в нужния момент бяха способни да се обединят и да атакуват заедно крепостта на общия враг. Някои от тях бяха от големите градове, където воюваха за мащабни дела и богати клиенти, други бяха от малките градчета, където упражняваха уменията си пред простовати съдебни заседатели, които не бяха склонни да принуждават никого да се разделя с парите си. Някои имаха собствени частни самолети и обикаляха из цялата страна, докато съставят някой особено впечатляващ колективен иск. Други се отвращаваха от самата идея за колективни искове и влизаха в съда само по традиционния начин — един ищец, едно добре подготвено дело. Имаше и от новата порода адвокати предприемачи, които подаваха искове на едро и ги уреждаха с извънсъдебни споразумения, като рядко им се налагаше да се изправят срещу съдебни заседатели. Други живееха заради тръпката от словесните битки в съдебната зала. Някои от тях работеха в кантори, където обединяваха финансите и талантите си, но този вид адвокати рядко успяваха да останат заедно. Така че повечето бяха самотни бойци, твърде ексцентрични, за да задържат многоброен персонал. Някои печелеха милиони, други едва свързваха двата края, но повечето изкарваха около 250 хиляди долара годишно. Някои бяха практически фалирали. Много живееха ден за ден като на някакво безкрайно влакче в увеселителен парк, винаги готови да поемат нови рискове.

И ако имаха нещо общо помежду си, то беше яростното им чувство за независимост и готовността винаги да се изправят срещу по-големия враг, като Давид срещу Голиат.

В десния край на политическия спектър бяха парите, големият бизнес и безбройните организации, финансирани от него. Вляво от политическия център бяха малцинствата, профсъюзите, учителите и адвокатите, пледиращи в съда. От всички тях само адвокатите имаха пари, но това бяха джобни пари в сравнение с финансите на едрия бизнес.

Макар че на Уес понякога му се искаше да ги хване и да ги удуши един по един, сред тях се чувстваше на мястото си. Те бяха неговите колеги, неговите братя по оръжие, и той им се възхищаваше. Понякога бяха арогантни, нахални и упорити като магарета. Често сами бяха най-големите си врагове. Но никой друг не се сражаваше така за обикновените хора.

Докато обядваха със студено пиле и още по-студени броколи, председателят на законодателната комисия доста вяло ги информира за актуалните законопроекти в щатския законодателен орган. Консерваторите отново бяха надигнали глава и натискаха за ограничаване на отговорността на големите компании и за съдебни заседания при закрити врати. След него се изказа председателят на политическата комисия, който беше по-голям оптимист. Изборите за Върховен съд бяха през ноември и макар че все още беше рано за окончателни прогнози, поне засега „добрите“ съдии, както на ниво съдебен процес, така и на ниво апелативен съд, изглежда, нямаше да срещнат сериозна конкуренция.

След замразен пай и кафе представиха Уес Пейтън и колегите му го посрещнаха с аплодисменти. Той започна с извинение, че партньорката му отсъства, макар тя да беше изиграла основната роля в съдебния процес в Баумор. Уес обясни, че съпругата му никак не искала да пропусне срещата, но трябвало да остане вкъщи при децата. После разказа за процеса „Бейкър“, присъдата по делото и текущото състояние на останалите искове срещу „Крейн Кемикъл“. Пред тази публика 41 милиона долара бяха невероятен трофей и всички бяха в състояние да го слушат с часове. Малцина от събраните адвокати бяха изпитвали тръпката от такава голяма победа, а всички присъстващи познаваха горчивия вкус на поражението.

Когато Уес завърши, последваха нови шумни аплодисменти, а след тях импровизирана игра на въпроси и отговори. Кои експерти се бяха оказали най-полезни с показанията си в съда? Какви бяха разходите по делото? (Уес учтиво отказа да им съобщи точната сума. Дори сред хора, известни с широките си пръсти, му беше неудобно да я обсъжда.) Докъде бяха стигнали преговорите за извънсъдебно споразумение, ако изобщо бяха провеждани такива? Как щеше да се отрази изходът от делото на ответника? Какво ставаше с обжалването? Уес би могъл да говори с часове, а присъстващите щяха да го слушат с неотслабващ интерес.

По-късно следобед, когато обявиха (доста ранния) час за коктейли, отново му се наложи да вземе думата, за да отговори на още въпроси и да разсее още слухове. Група адвокати, които се канеха да атакуват някаква компания в северната част на щата по обвинение, че изхвърля токсични отпадъци, го нападна с настояване за полезни съвети. Можеше ли да хвърли едно око на документацията им? Да им препоръча експерти? Да дойде да погледне на място? Най-сетне Уес успя да им избяга и се отправи към бара, където се сблъска с Барбара Мелинджър — опитната и калена в битките председателка на асоциацията, която беше и главният им лобист.

— Имаш ли една минута? — попита тя и го поведе към един далечен ъгъл. — Дочух ужасен слух — заяви тя, като отпи от джина си и огледа тълпата.

Беше прекарала двайсет години в залите на щатския законодателен орган и нямаше равна на себе си, когато трябваше да долови някаква промяна в политическия пейзаж. По принцип не беше склонна да разпространява слухове. Чуваше всякакви неща, но когато споделяше някое от тях, то обикновено се оказваше сигурна информация.

— Канят се да атакуват Маккарти — продължи тя.

— Кои? — попита Уес, като застана до нея и също се загледа в тълпата.

— Обичайните заподозрени — Търговският съвет и онази група бандити.

— Те не могат да победят Маккарти.

— Нищо не им пречи да опитат.

— Тя знае ли? — попита Уес, забравил за содата си.

— Не, едва ли. Никой не знае.

— Имат ли кандидат?

— И да имат, не знам кой е. Но сте успяват да намират подходящи хора.

И какво точно се очакваше да направи или да каже Уес? Единствената защита в такъв случай беше набирането на средства за предизборна кампания, а той нямаше нито цент.

— Колегите знаят ли? — попита той и кимна към малките групички в залата.

— Още не. Засега изчакваме. Както обикновено, Маккарти няма никакви пари в банката. Съдиите от Върховния съд се смятат за недосегаеми, защото са над политиката, така че винаги се оказват неподготвени, когато изникне конкурент.

— Имаш ли план?

— Не. Засега чакам да видя какво ще стане. И се моля всичко да се окаже само слух. Преди две години, когато извадиха конкурент на Макълуейн, изчакаха до последната възможна минута, преди да го обявят, когато вече разполагаха с над един милион в банката.

— Да, но ние спечелихме тези избори.

— Точно така. И все пак не можеш да кажеш, че не беше ужасен.

— Повече от ужасен.

Едно застаряващо хипи с конска опашка се заклати към тях и извика:

— Направо им сритахте задниците!

Встъплението бе ясен знак, че колегата възнамерява да отнеме поне следващия половин час от живота на Уес. Барбара ловко се оттегли.

— Ще продължим този разговор — прошепна тя, преди да се разделят.

 

 

На път към къщи Уес се наслаждаваше на спомена за срещата в продължение на няколко километра, но после го налегнаха мрачни мисли. Разтревожи го слухът за Маккарти. Той нямаше никакви тайни от Мери Грейс и след вечеря двамата излязоха на дълга разходка. Рамона и децата останаха да гледат някакъв стар филм по телевизията.

Като всички добри адвокати семейство Пейтън внимателно следяха работата на Върховния съд. Четяха и обсъждаха всички негови решения — бяха си създали този навик още когато отвориха кантората и продължаваха да го спазват.

В миналото членовете на Върховния съд рядко се сменяха. Нови места за съдии се отваряха, когато някой от старите си отидеше от този свят, и временните назначения обикновено се превръщаха в постоянни. През годините губернаторите мъдро бяха избирали кого да назначават във Върховния съд, така че той имаше отлична репутация. Шумните предизборни кампании бяха нещо нечувано. Съдиите се гордееха, че не се занимават с политика — нито в съда, нито в живота си. Но тези благородни времена си отиваха.

— И все пак ги победихме с Макълуейн — повтори Мери Грейс.

— Да, с преднина от три хиляди гласа.

— Няма значение, нали спечелихме.

Преди две години, когато политическите им противници устроиха засада на съдия Джими Макълуейн от Върховния съд, семейство Пейтън бяха затънали до гуша в процеса в Баумор и не можаха да му съдействат финансово. Вместо това посветиха малкото си свободно време на местния му предизборен щаб. Дори работиха в избирателни секции в изборния ден.

— Уес — каза тя. — Вече спечелихме делото. Няма да изгубим обжалването.

— Точно така — съгласи се той.

— Сигурно е само слух — заключи Мери Грейс.

 

 

Следващият понеделник следобед Рон и Дорийн Фиск се измъкнаха от Брукхейвън и отидоха с колата до Джаксън, за да се срещнат с Тони Закари. Бяха се уговорили за по-късен час, защото трябваше да се запознаят с няколко души.

Вече се бяха съгласили, че Тони е най-подходящ за официален шеф на предизборната кампания. Първият човек, когото им доведе в заседателната зала, беше предложеният от него финансов директор — безупречно облечен млад мъж, който имаше зад гърба си предизборни кампании в поне десет различни щата. Казваше се Ванкона и бързо и самоуверено им представи основите на финансовия план. Използваше лаптоп, свързан с проектор, така че всичко се прожектираше в ярки цветове на бял екран. Докладът му показваше, че очакват финансова подкрепа от спонсорите на кампанията в размер на 2,5 милиона долара. Повечето от тях бяха хората, с които Рон се беше запознал във Вашингтон. Ванкона приложи и дълъг списък на различните организации, които щяха да го подкрепят. Не запомниха имената на всички, но самият им брой беше впечатляващ. Освен това очакваха още 500 хиляди долара от индивидуални спонсори в избирателния район — пари, които щяха да съберат, след като Рон тръгнеше на обиколката си и започнеше да печели нови приятели.

— Знам как да събера парите, които ни трябват — повтори няколко пъти Ванкона, без обаче да звучи надменно.

Три милиона долара беше вълшебната сума, която практически щеше да им гарантира победата. Рон и Дорийн останаха като зашеметени.

Тони ги наблюдаваше внимателно. Не бяха глупави. Просто можеха лесно да се заблудят, както и всеки друг при тези обстоятелства. Зададоха няколко въпроса, но само колкото да не мълчат.

Планът на Ванкона подробно представяше и всичките им бъдещи разходи. Клипове по телевизията и радиото, предизборни материали във вестниците и по пощата, разходи за пътуване, заплати (собствената му заплата беше 90 хиляди долара за целия период на кампанията), наем на офиси, печатни разходи за рекламни стикери, билбордове, коли под наем — всичко, от което щяха да имат нужда. Общо 2,8 милиона долара, което им осигуряваше известни средства за непредвидени разходи.

Накрая Тони побутна към тях две дебели папки с впечатляващи етикети, на които беше отпечатано:

ВЪРХОВЕН СЪД, ЮЖЕН РАЙОН, РОН ФИСК СРЕЩУ ШИЙЛА МАККАРТИ. СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО.

— Всичко е вътре — обясни той.

Рон прелисти няколко страници и зададе няколко безобидни въпроса.

Тони кимаше тържествено, сякаш въпросите бяха признак на невероятна проницателност.

Следващият посетител — Ванкона остана при тях, защото вече се смяташе за част от екипа — беше нахакана шейсетгодишна дама от Вашингтон, чиято специалност беше рекламата. Представи се като Кат, но имаше прекалено сложна фамилия. Рон погледна в бележника си, за да провери: Кат Брусар. Длъжността й беше „рекламен директор“.

Откъде бе намерил тези хора Тони?

Кат беше болезнено енергична, както се полагаше на професионалист от големия град. Фирмата й се занимаваше с предизборни кампании и беше работила за повече от сто различни кандидати.

Рон искаше да попита колко от тях са спечелили, но Кат не спираше да говори, така че не оставяше място за въпроси. Според нея лицето и гласът му бяха „възхитителни“ и тя изобщо не се съмняваше, че ще „сглобят“ необходимите „визии“, за да предадат адекватно неговата дълбочина и искреност. Кат стратегически гледаше към Дорийн, докато говореше, и двете очевидно се разбираха по женски. Кат също зае мястото си в екипа.

За комуникациите щеше да се грижи друга фирма със седалище в Джаксън. Шефът на фирмата беше друга дама с впечатляващи ораторски способности, която се казваше Кендис Грум и — не особено изненадващо — също твърдеше, че има огромен опит в подобни кампании. Според нея в една успешна предизборна кампания на първо място беше координацията между всички участници.

В списъка на клиентите й беше настоящият губернатор, както и — най-хубавото за десерт — самият сенатор Ръд. Кендис Грум работеше за него от десет години. Това беше предостатъчно.

След нея взе думата един анализатор, който се казваше Тедфорд и в рамките на пет минути успя да обясни, че е предвидил правилно резултатите в практически всички избори в най-новата история на САЩ. Беше от Атланта и като всички хора от големите градове, на които се налага да работят в провинцията, той непрекъснато напомняше на присъстващите, че наистина е от големия град Атланта. След двайсет минути досади на всички.

Оперативният координатор на кампанията не беше от Атланта, а от Джаксън. Казваше се Хобс и им се стори смътно познат — поне на Рон. Той се похвали, че успешно води предизборни кампании в този щат — понякога открито, понякога зад кулисите — поне от петнайсет години насам. Изброи всички кандидати, които бяха спечелили изборите благодарение на него, но пропусна да спомене останалите. Говореше пламенно като истински проповедник за нуждата от повсеместна демокрация, агитация от врата на врата и увеличаване на избирателната активност. Гласът му беше мазен, а очите му понякога горяха с нездрав блясък. Рон веднага го намрази. По-късно Дорийн си призна, че според нея е очарователен.

Два часа след началото на парада Дорийн беше почти припаднала от умора, а бележникът на Рон бе препълнен с безсмислените записки, които си водеше през цялото време, за да симулира участие.

Предизборният екип вече беше готов. Петима скъпо платени професионалисти. Шестима, ако се броеше и Тони, но неговото заплащане идваше директно от „Съдебно бъдеще“. Докато Хобс продължаваше да бръщолеви, Рон отново прегледа бележника си и забеляза, че заплатите на „експертите“ са по 200 хиляди долара, а на „консултантите“ — по 175 хиляди. Отбеляза си по-късно да разпита Тони по въпроса. Сумите му се струваха твърде високи, макар че какво ли разбираше той от финансирането на подобни кампании?

Най-сетне направиха пауза за кафе и Тони изведе останалите навън. Преди да си тръгнат, специалистите още веднъж ги увериха колко се вълнуват, че ще участват в предстоящата кампания, и им обещаха да се срещнат отново възможно най-скоро.

Когато Тони остана сам с клиентите си, изведнъж му пролича колко е уморен.

— Знам, че ви дойде в повече — въздъхна той. — Извинявайте за натоварената програма, но всички са заети, а нямаме време за губене. Реших, че е по-добре да отметнем всичко в една голяма среща, вместо в цяла поредица от по-малки.

— Няма проблеми — успя да отвърне Рон, след като отпи от кафето си и се съвзе малко.

— Не забравяй, че това е твоята кампания — продължи Тони съвсем сериозно.

— Наистина ли? — попита Дорийн. — На мен не ми изглежда така.

— Разбира се, че е така, Дорийн. Събрал съм най-добрия възможен екип, но ако поискате, можете да махнете всеки един от тях. Само кажете, и веднага ще се заема да намеря заместник. Има ли някой, който не ви допадна?

— Не, просто…

— Просто ни дойде в повече, това е — завърши Рон.

— Естествено — съгласи се Тони. — Все пак започваме голяма предизборна кампания.

— Не смятам, че е задължително всяка предизборна кампания да е толкова разточителна — каза Рон. — Знам, че съм новак в тези неща, но не съм толкова наивен. Преди две години, когато имаше избори за мястото на Макълуейн, конкурентът му събра и похарчи около два милиона долара, а кампанията му беше страхотна. А сега с лекота говорим за много повече пари. Откъде идват всички тези средства?

Тони веднага си сложи очилата за четене и се пресегна към една папка.

— Мислех, че вече уточнихме този въпрос. Ванкона обясни всички приходи.

— Мога да чета, Тони — отвърна рязко Рон. — Виждам имената и сумите. Но въпросът не е в това. Въпросът е защо тези хора са готови да снесат три милиона долара, за да подкрепят някакъв кандидат, когото дори не познават.

Тони бавно си свали очилата и въздъхна.

— Рон, колко пъти вече говорихме за това? Миналата година „Съдебно бъдеще“ похарчи почти четири милиона долара, за да изберат един кандидат в щата Илинойс. В Тексас похарчихме почти шест милиона. Да, сумите са скандално високи, но това е цената на сигурната победа. Искаш да знаеш кой подписва чековете? Хората, с които се запозна във Вашингтон. Движението за икономическо развитие. Консервативните християни. Лекарите, които страдат от системата на здравеопазването. Всички те настояват за промяна и са готови да си платят за нея.

Рон отново отпи от кафето си и погледна към Дорийн. Настъпи дълго мълчание.

Тони се размърда на мястото си, прокашля се и тихо продължи:

— Виж, ако искаш да се откажеш, просто кажи. Все още не е късно.

— Няма да се откажа, Тони — отвърна Рон. — Просто ми дойде в повече за един ден. Всички тези професионални консултанти…

— Аз ще се оправям с тях. Това е моя работа. Твоята работа е да тръгнеш на обиколка и да убедиш гласоподавателите, че ти си техният човек. Гласоподавателите никога няма да видят тези хора. Никога няма да видят и мен, слава богу. Защото ти си техният кандидат. Ти трябва да ги убедиш с твоето лице, твоите идеи, твоята младост и ентусиазъм. А не аз. Нито хората от екипа.

Умората ги надви и разговорът затихна. Рон и Дорийн взеха дебелите папки и се сбогуваха. Докато пътуваха към къщи, и двамата мълчаха, но не бяха мрачни. А когато пристигнаха в пустия Брукхейвън, отново бяха започнали да изпитват въодушевление при мисълта за предстоящото предизвикателство.

Почитаемият Роналд М. Фиск, съдия от Върховния съд на щата Мисисипи.