Джон Гришам
Обжалването (14)

14

Бари Райнхарт хвана пътническия самолет до летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, а оттам взе кола под наем до хотел „Мърсър“ в Сохо. Регистрира се, взе си душ и се преоблече с по-плътен вълнен костюм, защото синоптиците очакваха сняг. Прибра факса, който се беше получил за него на рецепцията, и измина пеш осем пресечки до малък виетнамски ресторант близо до Гринидж Вилидж, който все още не фигурираше в пътеводителите. Мистър Трюдо обичаше да провежда дискретни срещи на това място. В ресторанта нямаше никого, а той беше подранил, така че се настани на бара и си поръча нещо за пиене.

Дребният колективен иск на Ф. Клайд Хардин не беше голяма новина в щата Мисисипи, но в Ню Йорк предизвика далеч повече емоции. Новината за иска беше публикувана във финансовите всекидневници, а сриналите се акции на „Крейн Кемикъл“ за пореден път пострадаха.

Мистър Трюдо беше прекарал целия ден в телефонни разговори и в крясъци по Боби Рацлаф. В началото на деня акциите на „Крейн Кемикъл“ се търгуваха между 18 и 20 долара, но новината за колективния иск ги удари с няколко долара. В края на деня се котираха вече за 14,50 долара, нов печален рекорд, и Карл се престори на силно разстроен от този факт. Боби Рацлаф, който вече беше взел назаем един милион долара от пенсионния си фонд, изглеждаше още по-потиснат.

Но истината беше, че колкото по-ниско падаха акциите, толкова по-добре. Карл искаше цената им да продължава да върви надолу. Вече беше загубил един милиард на хартия и можеше да си позволи да губи още, защото един ден щеше да си върне всичко — при това с лихвите. Тайно от всички, освен от двама банкери в Цюрих, Карл вече беше започнал да изкупува акциите на „Крейн Кемикъл“ посредством невероятно мъглява компания в Панама. Купуваше ги предпазливо, на малки партиди, така че да не наруши тенденцията към спад в цените. Изкупуваше по пет хиляди акции в дните, когато на борсата беше тихо, и по двайсет хиляди в по-напрегнати дни — точно толкова, че да не привлича внимание. Скоро трябваше да излязат резултатите за печалбата на компанията за четвъртото тримесечие, а Карл беше започнал да подправя счетоводните отчети още от Коледа. Цената на акциите щеше да продължава да пада. А Карл щеше да продължава да ги изкупува.

Когато се стъмни, той изпрати Рацлаф вкъщи и върна няколко телефонни обаждания. В седем часа вечерта се вмъкна на задната седалка на бентлито и Толивър го закара във виетнамския ресторант.

Карл не беше виждал Райнхарт от първата им среща в Бока Ратоун през ноември миналата година — три дни след обявяването на присъдата. Двамата не общуваха по обикновената или електронната поща, не си изпращаха факсове и пратки с куриерски служби, не си говореха по стационарен или обикновен мобилен телефон. Вместо това и двамата имаха по един сигурен смартфон, с който се свързваха само помежду си, и веднъж в седмицата, когато имаше малко свободно време, Карл се обаждаше за новини.

Двамата минаха през една бамбукова завеса и влязоха в слабо осветена стаичка с една-единствена маса. Сервитьорът им донесе напитките. Карл беше подхванал обичайната тема за колективните искове и проклетите адвокати, които се занимаваха с тях.

— Вече се занимаваме с „жертви“, на които им тече кръв от носа или някъде ги сърби — оплака се той. — Всеки селяндур, който някога е минавал с колата си покрай завода, вече е подал иск срещу нас. Никой не помни доброто старо време, когато плащахме най-големите заплати в щата Мисисипи. Адвокатите подхранват масовата истерия и всички се състезават кой ще стигне най-бързо в съда.

— Може да стане и по-зле — отвърна Бари. — Знаем за още една група адвокати, които също събират клиенти. Ако и те подадат колективен иск, ще го добавят към първия. Но аз не се тревожа.

— Не се тревожиш? Естествено, нали не гориш с пари.

— Ще си върнеш всичко, Карл. Успокой се.

Двамата вече си говореха на малки имена, за да покажат колко са близки.

— Да се успокоя?! Акциите на „Крейн Кемикъл“ паднаха до четиринайсет и петдесет. Ако притежаваше двайсет и пет милиона от тях, може би и ти щеше да се разтревожиш.

— Не, нямаше. Щях да започна да изкупувам.

Карл отпи от чашата си и отбеляза:

— Прекаляваш.

— Днес видях нашето момче. Обиколи Вашингтон. Изглежда супер — толкова е образцов, че страх да те хване. Интелигентен, добър оратор, запазва самообладание. Всички останаха впечатлени от него.

— Подписа ли?

— Ще го направи. Днес е обядвал със сенатор Ръд, а старият знае как да извива ръце.

— Майърс Ръд — каза Карл и поклати глава. — Какъв глупак!

— Така е, но поне винаги може да бъде купен.

— Всички могат да бъдат купени. Миналата година съм похарчил над четири милиона долара във Вашингтон. Раздавах пари като коледни сладки.

— И не се съмнявам, че Ръд е получил предостатъчно. Двамата с теб може и да знаем, че е тъпак, но хората в Мисисипи не го знаят. Там го почитат като цар. Ако той подкрепи нашето момче, ще победим.

Карл се измъкна от сакото си и го метна на един свободен стол. Свали си ръкавелите, нави си ръкавите — след като нямаше кой да го види, — разхлаби вратовръзката и се отпусна на стола. Отпи от скоча и подхвърли:

— Знаеш ли онази история за сенатор Ръд и Агенцията за защита на околната среда?

Всъщност беше сигурен, че не повече от пет души са я чували.

— Не — отвърна Бари, като разхлаби собствената си вратовръзка.

— Преди седем, може би осем години, още преди да заведат първото дело, Агенцията за защита на околната среда пристигна в Баумор и започна да прави обичайните си бели. Местните се оплакваха от години, но бързата реакция не е най-силната страна на Агенцията. Почовъркаха наоколо, направиха няколко изследвания и се стреснаха — отначало малко, после повече. Ние ги наблюдавахме през цялото време. Бяхме сложили хора навсякъде. Дори вътре в самата Агенция, по дяволите. Може би сме заобиколили някой и друг закон с нашите отпадъци, не знам, но накрая бюрократите побесняха. Започнаха да говорят за наказателно разследване, за намеса на прокуратурата и прочие, все гадни неща, но все пак нищо не излизаше от Агенцията. Бяха обаче на ръба да изкарат всичко наяве и да поставят всякакви искания — почистване за космическа сума, ужасяващи глоби, може би дори затваряне на завода. Тогава директор на „Крейн Кемикъл“ беше някой си Габард; сега го няма, но беше свестен човек и знаеше как да убеждава. Изпратих го във Вашингтон с празен чек. С няколко празни чека. Той се срещна с нашите лобисти и заедно основаха политически комитет, който уж трябваше да защитава интересите на химическата и пластмасовата промишленост. Начертаха план, в който основната точка беше да привлекат сенатор Ръд на наша страна. В южните щати се страхуват от него и ако той реши, че трябва да разкара Агенцията за защита на околната среда, можеш да бъдеш сигурен, че това ще стане. Ръд отдавна е член на Комисията за разпределение на федералния бюджет, така че ако Агенцията заплаши да го атакува, той просто ще ги заплаши с орязване на бюджета. Сложна операция, но всъщност всичко беше много просто. Все пак говорим за Мисисипи, задния двор на Ръд, където никой друг няма повече контакти и влияние от него. И така, нашите хора от новия политически комитет се заеха да хранят и поят Ръд и той веднага разбра какво точно искат. Може да е тъпак, но толкова отдавна е в тази игра, че лично е написал повечето от правилата.

Донесоха им скариди и фиде, на които никой не обърна внимание. Двамата се заеха с новите си питиета.

— Най-сетне Ръд реши, че му трябват един милион долара за предизборния му фонд, и ние се съгласихме да преведем парите през обичайните фалшиви корпорации и подставени лица, каквито използвате и вие. Благодарение на Конгреса е законно, но всъщност си е жив подкуп. Ръд обаче поиска и нещо друго. Оказа се, че има някакъв леко слабоумен внук, който страда от странна мания по слоновете. Просто обожава слонове. Налепил е снимки в цялата стая. Постоянно гледа видеофилми за диви животни. И така, сенаторът поиска да го заведем на истинско луксозно сафари в Африка, за да може да вземе внука си и да му покаже слоновете. Няма проблеми. После обаче Ръд реши, че сафарито всъщност ще допадне на цялото семейство, така че се наложи нашите лобисти да го уредят веднага. Двайсет и осем души, два частни самолета, петнайсет дни в африканската пустош, на диета от „Дом Периньон“, омари и стекове — и, разбира се, хиляда слона на живо. Общата сметка излезе към триста хиляди, а сенатор Ръд дори не разбра, че аз съм я платил.

— Добра сделка.

— Абсолютно добра. Когато се върна от Африка, направо закопа Агенцията за защита на околната среда и те се разкараха от Баумор. Не можаха да ни пипнат. А на всичко отгоре сенатор Ръд стана и нещо като специалист по всички африкански въпроси. СПИН, геноцид, глад, човешки права — разбира от всичко, каквото се сетиш, защото е прекарал две седмици в саваната на Кения, наблюдавайки дивите животни от задната седалка на ландроувър.

Двамата се засмяха и нападнаха скаридите.

— Свърза ли се с него, когато започна делото? — попита Бари.

— Не. Адвокатите поеха всичко. Спомням си, че веднъж си говорих с Габард за сенатор Ръд, но тогава и двамата мъдро се съгласихме, че политиката никога не бива да се смесва с правораздаването. И двамата бяхме сигурни в това. Колко сме грешали!

Продължиха да се хранят, но без особено желание.

— Нашето момче се казва Рон Фиск — съобщи Бари и подаде на събеседника си голям кафяв плик. — Вътре са основните факти. Има няколко снимки и биография, общо по-малко от осем страници, както поиска.

— Фиск, така ли?

— Точно така.

Майката на Бриана беше дошла на гости — правеше го два пъти в годината — и както винаги в такива случаи Карл настоя двете с дъщеря й да използват имението в Хамптънс и да го оставят сам в града. Майката на Бриана беше с две години по-млада от Карл и си въобразяваше, че е достатъчно привлекателна за него. Той прекарваше в нейната компания по-малко от един час годишно, но всеки път се хващаше, че се моли Бриана да има по-различни гени. Ненавиждаше тази жена. Майката на лъскавата съпруга не означава автоматично лъскава тъща, която обикновено не крие повишения си интерес към парите. Карл мразеше всичките тъщи, които беше имал. Мразеше самата мисъл, че има тъща.

И така, двете заминаха. Мезонетът на Пето Авеню остана само за него. Бриана натовари в една каравана Садлър Макгрегър, бавачката рускиня, личната си асистентка, диетоложката си и една-две камериерки и всички заминаха за чудесната къща на острова, готови да я превземат и да започнат да измъчват обслужващия персонал.

Карл слезе от личния си асансьор, озова се лице в лице с „Малтретираната Имелда“, изруга по неин адрес, не обърна внимание на личния си камериер, освободи останалия персонал и когато най-сетне остана сам в спалнята, с огромно удоволствие се преоблече в пижама, халат и дебели вълнени чорапи. После си взе една пура, наля си малцово уиски и излезе на балкона, който гледаше към Пето Авеню и Сентръл Парк. Навън беше студено и ветровито — идеално.

Райнхарт го беше предупредил да не се занимава с подробностите от предизборната кампания.

— Не ти трябва да знаеш всичко — повтаряше той. — Повярвай ми. Това е моя работа, а аз съм много добър в работата си.

От друга страна, Бари Райнхарт никога не беше губил един милиард долара. Според една статия във вестника, посветена лично на Карл, само шест души в историята бяха губили един милиард в рамките на един ден. Бари никога нямаше да разбере унижението да паднеш толкова бързо и толкова отвисоко в този град. Приятелите му изведнъж започнаха да се крият. Вече никой не се смееше на остроумията на Карл. Голяма част от социалните кръгове сякаш се затвориха за него (макар че Карл знаеше колко временно е всичко това). Дори собствената му съпруга сякаш охладня и престана да го глези толкова. А най-вече, започнаха да го избягват хората, които наистина имаха влияние — банкерите, директорите на финансови фондове, инвестиционните гурута, елитът на Уолстрийт.

Лицето му поруменя от вятъра, докато бавно разглеждаше сградите по Пето Авеню. В много от тях живееха милиардери. Дали някой го съжаляваше, или всички се радваха на падението му? Карл знаеше отговора, защото самият той беше изпитвал голяма радост всеки път, когато някой друг се препънеше.

Посмейте се, момчета, помисли си той и отпи голяма глътка уиски. Смейте се колкото искате, защото аз, Карл Трюдо, вече имам ново тайно оръжие. Казва се Рон Фиск, млад и чудесен наивник, когото купих наистина евтино.

На три пресечки на север, на последния етаж на сграда, която Карл почти не виждаше, се намираше апартаментът на Пит Флинт — един от многобройните му врагове. Две седмици по-рано Пит се беше появил на корицата на влиятелното финансово списание „Хедж Фънд Рипортс“, издокаран в костюм на известен дизайнер, който не му стоеше добре. Очевидно беше започнал да напълнява. Статията възхваляваше Пит и неговия инвестиционен фонд и най-вече впечатляващите му финансови резултати за последното тримесечие на миналата година, които се дължаха основно на навременното му решение да се освободи от акциите на „Крейн Кемикъл“. Пит твърдеше, че е спечелил половин милиард долара благодарение на блестящата си прогноза, че делото срещу „Крейн Кемикъл“ ще завърши с обвинителна присъда. Името на Карл не се споменаваше в статията; нямаше нужда. Вече всички знаеха, че е загубил един милиард долара, а Пит Флинт твърдеше, че е прибрал половината от тях. Унижението беше повече от болезнено.

Но мистър Флинт не знаеше нищо за мистър Фиск. А когато чуеше за него, вече щеше да е твърде късно и Карл щеше да си е върнал всичко. И щеше да спечели много повече.