Джон Гришам
Обжалването (16)

16

Късно сутринта в събота съдия Маккарти влезе в кабинета си, където нямаше никого. Прегледа пощата, докато включваше компютъра си. После провери служебната си електронна поща, където имаше само обичайните съобщения от съда. Накрая отвори и личната си поща. Имаше съобщение от дъщеря й, която потвърждаваше поканата за вечеря в дома й в Билокси. И две съобщения от двама различни мъже — с единия беше излизала, а другият все още си чакаше реда.

Беше облечена с джинси, маратонки и кафяво сако от туид, което й беше оставил бившият й съпруг преди много години. Във Върховния съд нямаше правила за облеклото през уикендите, защото тогава идваха само служители.

Асистентът Пол безшумно се появи отнякъде и поздрави:

— Добро утро.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя.

— Обичайното. Чета документи.

— Има ли нещо интересно?

— Не.

Той подхвърли едно списание на бюрото й и добави:

— Но се задава това. Може да излезе интересно.

— За какво става дума?

— Голямата присъда от окръг „Тумор“. Четирийсет и един милиона долара глоба за компанията. Делото от Баумор.

— А, да — каза тя и взе списанието.

Всички адвокати и съдии в този щат твърдяха, че познават някого, който знае нещо за присъдата по делото „Бейкър“. Пресата също се занимаваше подробно с процеса — особено след присъдата. Пол и другите служители често говореха за нея. Така че вече очакваха документите по обжалването да пристигнат след няколко месеца.

Статията в списанието подробно описваше токсичните отпадъци в Баумор и съдебния процес срещу отговорната за това компания. Имаше снимки от града — изглеждаше запустял, а витрините на магазините по главната улица бяха запечатани с дъски. Имаше снимки на Мери Грейс, застанала пред оградата от бодлива тел пред завода на „Крейн Кемикъл“ и седнала с Джанет Бейкър под едно дърво, всяка с бутилка вода в ръка. Имаше и снимки на двайсет от предполагаемите жертви — чернокожи, бели, деца и старци. Но главният герой в статията определено беше Мери Грейс, на която в течение на текста се придаваше все по-голямо значение. Това беше нейното дело, нейната кауза. Баумор беше нейният роден град, където умираха нейни приятели.

Шийла прочете статията докрай и изведнъж реши да не стои в кабинета си. До Билокси имаше три часа път с кола. Тя си тръгна, без да се обади на никого, и пое на юг. Спря за бензин в Хатисбърг, а после импулсивно зави на изток, към окръг „Тумор“, за да задоволи любопитството си.

 

 

Когато беше съдия по някое дело, Шийла Маккарти често ходеше тайно до мястото на процеса, за да го види със собствените си очи. Неясните подробности около злополуката с цистерна на претъпкан мост се изясниха, след като прекара един час на моста — сама, посред нощ, на точното място на катастрофата. Защитата на обвиняем, който твърдеше, че е убил човек при самозащита, изведнъж рухна, след като тя лично мина по тясната уличка, където беше открито тялото. От един прозорец на стената блестеше лампа, която осветяваше мястото. По време на процес за загинал на железопътен прелез човек тя няколко пъти мина с колата си през същия прелез, през деня и през нощта, два пъти спира да изчака преминаващите влакове и накрая се убеди, че шофьорът сам си е виновен. Разбира се, в един процес истинността на фактите се преценява от съдебните заседатели, а не от съдията, но у нея често се проявяваше необяснимо любопитство, което я привличаше към местопрестъплението. Искаше да знае истината.

Баумор беше точно толкова мрачен, колкото беше описан в статията. Тя паркира зад една църква на две пресечки от главната улица, за да се разходи пеш из града. Не беше много вероятно да срещне друго червено беемве кабрио, а със сигурност не искаше да привлича внимание.

Движението по главната улица беше слабо дори за съботен ден. Половината витрини на магазините бяха запечатани, а от останалите само половината бяха отворени: аптека, магазин за стоки с намалени цени и няколко други малки магазинчета. Шийла спря пред кантората на „Ф. Клайд Хардин и съдружници“. Името на този адвокат също се споменаваше в статията.

Както и кафене „Бейбс“, където Шийла седна на бара с идеята да научи нещо повече за случая. И нямаше да остане разочарована.

Беше почти 2:00 ч. следобед и на бара нямаше никой друг. Двама механици от сервиза на „Шевролет“ бяха седнали за късен обяд в едно сепаре до витрината. В кафенето беше тихо и прашно, всичко имаше нужда от боядисване и ремонт и очевидно си беше същото, каквото е било преди десетилетия. Стените бяха покрити със стари програми на футболното първенство от 1961 г. насам, снимки на випуски от гимназията, пожълтели статии от вестници и всякакви други неща, които някой беше искал да покаже на хората. Имаше и голям надпис, който обявяваше: ИЗПОЛЗВАМЕ САМО БУТИЛИРАНА ВОДА.

Бейб се появи зад бара и дружелюбно се обърна към нея:

— Какво да ти донеса, скъпа?

Беше облечена с колосана бяла униформа, безупречно чиста престилка в бургундско червено с розов бродиран надпис „Бейб“, бял чорапогащник и бели обувки — сякаш беше излязла от някакъв филм от петдесетте. Всъщност сигурно наистина беше оттогава, макар че косата й беше ярко боядисана. Цветът на косата почти съвпадаше с цвета на престилката й. Очите й бяха обградени от ситна мрежа бръчици, като на стар пушач, но бръчките нямаха никакви шансове срещу дебелия слой фон дьо тен, с който ги покриваше всяка сутрин.

— Само вода — отвърна Шийла.

Стана й любопитно за водата.

През повечето време Бейб работеше, без да откъсва замечтания си поглед от витрините на кафенето и улицата навън. Взе една бутилка и подхвърли:

— Не си оттук, нали?

— Само минавам — отвърна Шийла. — Имам роднини в окръг Джоунс.

Това наистина беше вярно. В съседния окръг Джоунс живееше нейна далечна леля, която може би още беше жива.

Бейб сложи пред нея малка бутилка с вода и обикновен етикет с надпис „Бутилирана за Баумор“. После подхвърли, че тя също има роднини в окръг Джоунс. Преди да се впуснат в обсъждане на генеалогията, Шийла бързо смени темата. В щата Мисисипи рано или късно се оказва, че всички са роднини помежду си.

— Какво е това? — попита тя и погледна бутилката в ръката си.

— Вода — отвърна неразбиращо Бейб.

Шийла вдигна бутилката, за да прочете етикета. Бейб продължи:

— Водата в Баумор винаги е бутилирана. Карат я с камион от Хатисбърг. Водата от нашия водопровод не става за пиене. Замърсена е. Ти откъде си?

— От крайбрежието.

— Не си ли чувала за водата в Баумор?

— Не, извинявай. — Шийла отвори бутилката и отпи. — Има си вкус на вода.

— Трябва да пробваш другата.

— Защо, какво не е наред с нея?

— Божичко, скъпа! — възкликна Бейб и се озърна, за да провери дали някой друг е чул въпроса. Нямаше никой, така че тя си отвори диетична безалкохолна напитка и се настани на бара срещу Шийла, преди да продължи:

— Не си ли чувала за окръг „Тумор“?

— Не.

Бейб отново я погледна невярващо.

— Ами това сме ние. В този окръг броят на раково болните е най-висок за страната, защото питейната вода е замърсена. Преди тук имаше химически завод, „Крейн Кемикъл“, някакви баровци от Ню Йорк. В продължение на много години — двайсет, трийсет, четирийсет, зависи на кого вярваш — изхвърляха всякакви токсични мръсотии, с извинение, в няколко ями зад завода. Стотици, хиляди варели, цели тонове отпадъци, които в крайна сметка се просмукаха в подземното водохранилище, което градът, управляван от истински тъпаци, построи в края на осемдесетте. Така че питейната вода първо посивя, а после пожълтя. Сега вече е кафява. Отначало започна да мирише странно, после да вони. Цели години се борихме с градската управа да вземат мерки, но те не ни обръщаха внимание. Както и да е, въпросът с водата стана много сериозен, а после дойдоха и истинските проблеми. Хората започнаха да умират. Ракът се разпространи като чума. Всичко живо измираше. И още умират. Инес Пърдю почина през януари. Мисля, че беше шейсет и пета поред. Нещо такова. Всичко се изясни на процеса.

Бейб спря да огледа двама минувачи отвън на тротоара. Шийла бавно отпи от водата си и попита:

— Какъв процес?

— И за процеса ли не си чувала?

Шийла невинно сви рамене и повтори:

— Аз съм от крайбрежието.

— Божичко! — възкликна Бейб и премести тежестта си от левия на десния лакът. — Слушай тогава. С години се говореше за съдебен процес. Тук идват всички адвокати да пият кафе и да си говорят, а тях очевидно никой не ги е научил да шепнат. Така че чувах всичко. И още чувам. Дълго време за нищо друго не говореха. Канеха се да съдят „Крейн Кемикъл“ за какво ли не, но отначало нищо не се случваше. Според мен просто се уплашиха да атакуват голяма химическа компания с много пари и много скъпи адвокати. Така че нашите спряха да говорят за това, но ракът не спря. Децата умираха от левкемия. Хората имаха тумори в бъбреците, черния дроб, жлъчката, стомаха — беше ужасно, скъпа. „Крейн Кемикъл“ направиха цяло състояние от пестицид, наречен „Пиламар 5“, който е забранен от двайсет години насам. Забранен е в Щатите, но не и в Гватемала и други подобни места. Така че те го произвеждаха тук, изнасяха го в банановите републики, а там го използваха за плодовете и зеленчуците и в крайна сметка ги внасяха обратно при нас. Това също излезе наяве на процеса и доколкото разбрах, точно този факт е разгневил съдебните заседатели. Няма спор, че накрая побесняха.

— Къде се гледаше делото?

— Ти сигурна ли си, че нямаш роднини тук?

— Сигурна съм.

— И нямаш приятели в Баумор?

— Не.

— И не си репортер, нали?

— Не. Само минавам.

След като се увери в искреното й любопитство, Бейб дълбоко си пое дъх и продължи:

— Добре, значи накрая преместиха делото да се гледа в Хатисбърг, което беше умно от тяхна страна, защото, ако се гледаше в Баумор, съдебните заседатели щяха да поискат смъртна присъда за „Крейн Кемикъл“ и мошениците, които я управляват. Съдия беше Харисън, един от любимите ми. Окръг Кеъри е в неговия район и той от години се храни тук. Доста обича жените, но няма проблеми. И аз обичам мъжете. Както и да е, дълго време адвокатите само си приказваха, но никой не посмя да се изправи срещу „Крейн Кемикъл“. После обаче едно местно момиче, млада жена, представи си, от нашите хора, реши да рискува и заведе дело. Мери Грейс Пейтън — израснала е на два километра от града. Завърши с отличие местната гимназия. Помня я още от малка. Баща й, мистър Труман Шелби, още минава от време на време. Много го обичам това момиче. Мъжът й също е адвокат, двамата работят заедно в Хатисбърг. Та те заведоха дело от името на Джанет Бейкър, една сладурана, която загуби и мъжа си, и малкото си момче — и двамата починаха от рак в рамките на осем месеца. „Крейн Кемикъл“ се бориха яростно. Ако се съди по колите им, сигурно бяха довели стотина адвокати. Процесът продължи с месеци и чух, че семейство Пейтън едва не са фалирали. Но накрая спечелиха. Съдебните заседатели наказаха „Крейн Кемикъл“. Четирийсет и един милиона долара. Не мога да повярвам, че не си чувала за това. Всички са чували. Преди Баумор все едно го нямаше на картата! Искаш ли нещо за хапване, скъпа?

— Може ли сандвич със сирене?

— Естествено. — Бейб подхвърли две филии бял хляб на скарата, без да прекъсва историята си. — Сега „Крейн Кемикъл“ ще обжалват и аз всяка нощ се моля семейство Пейтън да спечелят. А адвокатите отново се появиха и започнаха да търсят нови жертви. Чувала ли си за Клайд Хардин?

— Не, никога.

— Кантората му е през седем входа вляво от кафенето, винаги си е била там. Пие кафе в осем и половина сутринта. Той е окей, но жена му е мръсница. Както и да е, Клайд не смее да влиза в съда, така че се свърза с някакви големи мошеници от Филаделфия — голямата Филаделфия в щата Пенсилвания, не нашата в Мисисипи — и заедно са подали колективен иск от името на голям брой безделници, които също искат да се включат в шоуто. Носят се слухове, че един от така наречените им клиенти дори не живее тук. Просто търсят начин да спечелят малко пари.

Бейб разпечата две парчета сирене чедър за сандвичи и ги сложи върху хляба.

— Искаш ли майонеза?

— Не.

— А пържени картофи?

— Не, благодаря.

— Така или иначе, градът вече е разделен. Хората, които наистина са болни, се ядосват на новите жертви, които само се преструват. Парите много променят, да знаеш. Всеки се опитва да спечели нещо на чужд гръб. А някои от адвокатите смятат, че „Крейн Кемикъл“ накрая ще се предаде и ще предложи извънсъдебно споразумение, за да се отърве. Някои хора ще забогатеят. Някои адвокати ще забогатеят още повече. Но други смятат, че компанията никога няма да се предаде. Досега не са се отказвали от нищо. Преди шест години, когато се заговори за процеса, един уикенд просто затвориха завода и избягаха в Мексико, където могат да си изхвърлят каквото си искат и никой не им пречи. Мексиканците сигурно мрат като мухи. Това, което направи „Крейн Кемикъл“, е престъпление. Унищожиха този град.

Когато хлябът се изпече почти до черно, Бейб сложи двете филии една върху друга, сряза ги по диагонал и ги сервира с резенче кисела краставичка.

— А какво стана с работниците в „Крейн Кемикъл“? — попита Шийла.

— Прецакаха ги. Много ясно. Повечето от тях заминаха да си търсят работа. Тук няма много работни места. Някои бяха добри хора, други знаеха какво става и си мълчаха. Страхуваха се да не ги уволнят, ако се разприказват. Мери Грейс успя да убеди някои от тях да свидетелстват на делото. Някои казаха истината. Други излъгаха, но доколкото разбрах, Мери Грейс ги разкъсала на парчета. Не съм гледала делото, но почти всеки ден ми разказваха. Целият град беше на нокти. Имаше един тип, Ърл Крауч, който дълги години управляваше завода. Изкарвал добри пари и се говори, че „Крейн Кемикъл“ го подкупили, когато решили да избягат. Крауч е знаел всичко за токсичните отпадъци, но не си призна. Излъга, без да му мигне окото. Това беше преди години. После казаха, че изчезнал при загадъчни обстоятелства. Мери Грейс не можа да го открие, за да свидетелства. Няма го. Безследно изчезнал. Дори от „Крейн Кемикъл“ не можаха да го намерят.

Бейб остави последните си думи да се носят във въздуха, докато провери дали монтьорите от сервиза на „Шевролет“ не искат нещо. Шийла се зае със сандвича си, като се преструваше, че не се интересува чак толкова от цялата история.

— Как е сандвичът? — попита Бейб, когато се върна.

— Страхотен. — Шийла отпи глътка вода и зачака продължението на разказа.

Бейб се приведе към нея и заговори по-тихо.

— В Пайн Гроув живее едно семейство, казват се Стоун. Опасни личности. Постоянно влизат в затвора за кражби на коли и други подобни. Не са хора, с които искаш да имаш проблеми. Преди четири-пет години едно от техните момчета се разболя от рак и умря. Семейство Пейтън им станаха адвокати. И така, доколкото разбрах, братята Стоун са открили мистър Ърл Крауч, който се криел някъде в Тексас, и му отмъстили. Това е само слух, разбира се, и никой не знае подробности. Но няма да се изненадам, ако е вярно. Никой не се закача със семейство Стоун. Хората са бесни. Споменеш ли „Крейн Кемикъл“ в този град, всеки налита на бой.

Шийла нямаше такива намерения. Освен това не смяташе и да продължава проучването си. Монтьорите се изправиха, протегнаха се, взеха си по една клечка за зъби и се отправиха към касата. Бейб ги посрещна, за да им вземе парите (по 4 долара на човек) и да ги обсипе с шеговити обиди. Защо работеха в събота? Какво си мислеше техният шеф, че ще забогатее ли? Шийла успя да изяде около половината от сандвича си.

— Искаш ли още един? — попита Бейб, когато се върна на мястото си.

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам.

В кафенето се появиха двама тийнейджъри и се настаниха на една маса. Шийла плати сметката, благодари на Бейб за интересния разговор и обеща пак да мине. После се върна в колата и половин час кръстосва из града. В списанието пишеше за Пайн Гроув и пастор Дени От. Шийла бавно обиколи църквата и остана шокирана от състоянието й. Описанието в статията беше твърде меко. След това тя продължи към изоставената индустриална зона и завода на „Крейн Кемикъл“ — мрачен и призрачен, скрит зад оградата от бодлива тел.

След като прекара два часа в Баумор, Шийла си тръгна, като се надяваше никога повече да не дойде отново. Вече разбираше гнева, който беше довел до тази присъда, но съдиите не биваше да се поддават на емоциите си. Нямаше почти никакво съмнение, че „Крейн Кемикъл“ бяха извършили лоши неща, но въпросът беше дали може да се докаже връзката между техните действия и раковите заболявания. Съдебните заседатели от процеса сигурно са смятали така.

И съвсем скоро съдия Маккарти и осемте й колеги от Върховния съд трябваше да решат дали са били прави.

 

 

Движението й беше проследено до дома й. Съдия Маккарти живееше на три пресечки от залива Билокси. Тя остана в дома си шейсет и пет минути, после отиде с колата си до къщата на дъщеря си на Хауард Стрийт. След дълга вечеря с дъщеря си, зет си и двете си малки внучета тя се прибра вкъщи и прекара вечерта очевидно сама. В десет сутринта в неделя се срещна на ранен обяд с приятелка в „Гран Казино“. Проверката на регистрационния номер на колата на приятелката показа, че тя е известен бракоразводен адвокат, така че двете сигурно се познаваха отдавна. След обяда Маккарти се върна в дома си, преоблече се в джинси и отново излезе, с голям сак. Потегли към Джаксън с колата си и пристигна в апартамента, който държеше там, в 4:10 ч. следобед. Три часа по-късно един мъж, който се казваше Кийт Крисчън (бял, четирийсет и четири годишен, разведен, преподавател по история) се появи с голямо количество китайска храна. Той остана в апартамента на съдийката до седем часа на следващата сутрин.

Тони Закари състави доклада лично, като с отвращение го напечата на лаптопа си. Мразеше да пише на клавиатура още отпреди появата на интернет и оттогава чувствата му не се бяха променили особено. Но тези подробности не можеха да бъдат поверени на никой друг — нито на асистент, нито на секретарка. Темата беше строго секретна. Освен това докладите не биваше да се изпращат нито по електронната поща, нито по факса. Мистър Райнхарт настояваше да му ги изпращат чрез „Федерал Експрес“.