Даниел Стийл
Дар (8)

Глава осма

Един ден, късно следобед, докато работеха заедно върху едно есе по история, Лиз покани Мерибет да прекара Деня на благодарността^[1] с тях.

Есето беше много важно за подготовката на Мерибет за предстоящите изпити. Тя работеше по няколко часа всяка вечер след работа, а понякога оставаше будна до два или три часа сутринта. Но Мерибет искаше час по-скоро да приключи с изпитите, преди още да се е върнала у дома. Допълнителните задачи, които й възлагаше Лиз, бяха нейният пропуск към свободата й. Бе твърдо решена да завърши училище през юни, а после да се опита да си намери работа, за да се издържа в колежа. На баща й това никак нямаше да се хареса, разбира се, и точно заради това Мерибет смяташе да замине за Чикаго.

Лиз от своя страна проучи възможността Мерибет да се върне в Гринел, за да посещава тукашния колеж. Където и да решеше да кандидатства Мерибет, Лиз бе готова да й даде необходимите препоръки. Вече познаваше работата й добре и знаеше, че всяко учебно заведение би се гордяло с такава студентка. Истинско нещастие бе, че собственото й семейство няма никакво желание да й помогне да завърши образованието си.

— Баща ми просто не мисли, че на момичетата им трябва добро образование — каза Мерибет, след като привършиха заниманията. Тя бутна книгите настрана и стана да помогне на Лиз да приготвят вечерята. Това беше свободният й ден и дори бе помогнала на Лиз при проверката на няколко сравнително лесни контролни на първокурсниците. — Майка ми не е посещавала колеж. А мисля, че е трябвало. Тя обича да чете, обича да научава нови неща. Татко обаче се мръщи дори когато я види да чете вестник. Според него жените не бива да знаят много неща, защото те само ги объркват и ги отклоняват от задълженията им. Единственото, което се очаква от тях, е да знаят как да се грижат за децата си и да поддържат къщата си чиста. Постоянно повтаря, че жените нямат нужда от колежанско образование, за да се научат да сменят пелени.

— Съвсем просто и ясно — заяви Лиз, опитвайки се да прикрие яростта, предизвикана от подобен начин на мислене.

Според нея нямаше причина жените да не могат да съчетават и двете неща — да бъдат интелигентни и образовани, и да се грижат добре за съпрузите и децата си. Радваше се, че бе решила да се върне в училище. Бе забравила колко много й даваше работата й, какво удоволствие изпитваше от преподаването. Бе стояла твърде дълго у дома и спомените й бяха започнали да поизбледняват. Но сега, когато Ани вече я нямаше, работата запълваше огромната празнина, зейнала след смъртта й. Преподаването й позволяваше да запълни свободното си време, ако не друго, но не само това. Лиз обичаше да се вглежда в светналите, развълнувани лица на учениците си. Тяхната жизненост притъпяваше болката й, макар че никога не успя да я накара да забрави огромната загуба, белязала семейството им.

Тя и Джон все още не разговаряха за това. Всъщност, те почти не разговаряха помежду си. Нямаше какво толкова да си кажат, но думите, които си разменяха от време на време, вече не бяха толкова остри и язвителни. Понякога дори я докосваше по ръката, или пък я молеше за нещо с ласкав и любезен глас, който й напомняше за времето преди смъртта на Ани, която бе довела до пълното им отчуждаване. Струваше й се, че напоследък той се прибира у дома все по-рано, а тя на свой ред полагаше усилия да приготвя вечеря редовно. Запознанството им с Мерибет сякаш бе смекчило душите им, накарало ги бе да се вгледат в себе си, да се почувстват по-близки, да преодолеят поне част от бездната помежду им. Тя беше толкова уязвима, толкова млада… а двамата с Томи се обичаха силно и искрено. Лиз се улавяше, че понякога се усмихва само като ги наблюдава.

Докато приготвяха вечерята, тя отново повтори поканата за Деня на благодарността.

— Не искам да се натрапвам — промърмори Мерибет, убедена, че присъствието й щеше да им пречи.

Вече бе решила да предложи на останалите сервитьорки да остане да дежури в ресторанта заради няколкото странници, които сигурно щяха да се отбият, за да си хапнат пуйка в този ден.

Повечето от другите момичета имаха семейства и деца, и искаха да си останат у дома. Мерибет нямаше къде да отиде и затова бе решила, че ще работи, за да помогне на колегите си. Сега изпитваше угризения, защото щеше да се наложи да се оправят без нея, ако тя приемеше поканата на Томи и родителите му.

Сподели притесненията си с Лиз, докато подреждаха масата.

— Вече си в твърде напреднала бременност, за да работиш толкова много — скара й се Лиз и сложи супника на масата. — Не трябва да стоиш права по цял ден.

До раждането оставаше още един месец и Мерибет изглеждаше огромна.

— Не ми пречи — тихичко се заоправдава тя, като се опитваше да не мисли постоянно за бебето. Само че това бе невъзможно. Усещаше допира на ръчичките и крачетата, които я ритаха и блъскаха, и понякога просто не можеше да скрие усмивката си и удоволствието, което изпитваше.

— Докога смяташ да работиш в ресторанта? — попита я Лиз и седна да отдъхне за няколко минути.

— До последния ден, предполагам. — Мерибет само сви рамене. Нямаше изход, парите й трябваха.

— Ще се наложи да спреш преди това — ласкаво заговори Лиз. — Дай си поне няколко седмици почивка. Зная, че си млада, но товарът е прекалено тежък, дори и за момиче на твоята възраст. Освен това, искам да съм сигурна, че ще разполагаш с достатъчно време, за да се подготвиш за изпитите.

Лиз се бе уговорила с ръководството на училището за средата на декември.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Мерибет и двете жени продължиха да бъбрят за други неща и да се занимават с вечерята.

Лиз тъкмо тръгна да намали печката, върху която бе наредена готовата вечеря, когато Томи и баща му се прибраха. Бяха разчели времето си съвсем точно и двамата бяха в чудесно настроение. Томи бе отишъл да помага на баща си след училище, а Джон, за пръв път от месеци насам, се бе обадил, за да пита в колко часа да се прибере за вечеря.

— Здравейте, момичета! Как я карате? — весело подвикна Джон.

Предпазливо целуна жена си, а после веднага се взря в лицето й, за да види реакцията й. Напоследък сякаш бяха почнали бавно да се сближават отново, но и двамата изглеждаха малко уплашени от това. Бяха живели разделени толкова дълго, че сега и най-малката проява на интимност им се струваше странна и необичайна.

После се обърна към Мерибет и топло й се усмихна. Томи вече се бе приближил до нея и хванал ръката й, тихичко й говореше.

Всички бяха прекарали деня добре, а Лиз остави на Томи да убеди Мерибет да приеме поканата им за Деня на благодарността. Той не срещна никакви трудности, докато разговаряха за това в пикапа на път за квартирата й. Тръгна да я изпрати веднага щом си написа домашните във всекидневната.

Напоследък Мерибет бе станала твърде чувствителна, твърде обичлива, измъчвана от носталгия и неоправдани страхове. Внезапно бе започнала да изпитва остра необходимост от присъствието му, искаше да го вижда постоянно около себе си и изпитваше истинско щастие и облекчение, когато той влезеше в ресторанта, в стаята й, или пък в кухнята на родителите му.

— Добре ли си — нежно я попита той, забелязал сълзите, които проблеснаха в очите й, когато му обеща, че ще прекара празника с тях.

— Да, нищо ми няма. — Избърса сълзите си и го погледна смутено. — Само дето се държа като глупачка. Не зная… започнах да плача толкова често… но те са толкова мили с мен, а дори не ме познават. Майка ти ми помогна с училището, с всичко… и двамата направиха толкова много за мен, а аз не зная как да им благодаря.

— Омъжи се за мен — сериозно заяви той, а тя се разсмя.

— Да, разбира се. Точно така. Тогава наистина ще им се отблагодаря за всичко. Страхотно ще се зарадват.

— Аз наистина мисля, че ще се зарадват. Срещата ни с теб е най-хубавото нещо, което се е случвало в семейството ни от години. Родителите ми бяха престанали да разговарят помежду си. В продължение на една цяла година само си крещяха или се заяждаха задето единият забравил да зареди колата, а другият пропуснал да изведе кучето. А сега те обичат, Мерибет. Всички те обичаме.

— Но това не е причина да съсипвам живота ви. Това, че забърках такава каша със собствения си живот, не ми дава право да опропастявам и твоя. А те наистина са много добри хора.

— Аз също — прошепна той и силно я притисна към себе си. — След като се омъжиш за мен, ще започнеш да ме харесваш още повече.

— Ти си луд!

— Да — захили се той. — По теб. Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно.

— Аз и не искам. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя се разсмя заради обхваналата я слабост.

Сякаш бе попаднала в детско влакче на ужасите и емоциите й се сменяха една след друга. Доктор Маклийн я бе предупредил, че това е напълно нормално. Навлязла бе в последния месец на бременността си и я очакваха много и важни промени. На нейната възраст и в нейното положение можеха да се очакват и емоционални сривове и депресии.

Томи бавничко я изпрати до вратата и те се помотаха още малко на стълбите. Вечерта беше ясна и студена, а когато я целуна за лека нощ, Томи усети потръпването на тялото й, долови ударите на бебето и за кой ли път осъзна, че я иска завинаги. Отказваше да приеме мисълта, че тя може никога да не се ожени за него, че може да откаже да спи с него и да роди децата му. Искаше да сподели живота си с нея и знаеше, че никога няма да й позволи да си иде. Целуна я отново, а после забърза надолу по стълбите — красив и възбуден.

— Защо си толкова щастлив тази вечер? — попита го майка му, след като той се прибра у дома.

— Тя ще дойде за Деня на благодарността — отвърна Томи, но майка му чувстваше, че има още нещо.

Той живееше с мечтите, надеждите и вълненията на първата си любов. Понякога се прибираше след срещите си с нея толкова въодушевен и радостно възбуден, че се държеше почти като обезумял.

— Каза ли нещо друго? — Майка му внимателно го наблюдаваше. Понякога се безпокоеше за него. Знаеше, че е безумно влюбен в Мерибет. Но едновременно с това съзнаваше, че нейните проблеми са далеч по-сериозни. Раздялата с детето неминуемо щеше да остави отпечатък върху целия й живот. — Как се справя напоследък? Датата на раждането вече съвсем наближи.

Момичето бе силно и здраво, но в нейния случай проблемите се криеха другаде. Предстоеше й раждане, а тя нямаше нито съпруг, нито семейство. Трябваше да се прости с детето си и да се върне у дома, където я очакваха нови проблеми и неприятности. Мерибет бе непоколебима в решението си да напусне дома си през юни, но Лиз понякога се съмняваше дали ще успее да издържи толкова дълго. В продължение на пет месеца бе живяла съвсем сама, напълно свободна и независима от тях. Нямаше да й е никак лесно да се върне у дома и да търпи обидите, с които баща й щеше да продължи да я обсипва.

— Наистина ли сериозно е решила да даде бебето за осиновяване? — попита Лиз, докато бършеше чиниите, а Томи дъвчеше някаква бисквита.

Той обичаше да разговаря с майка си. Тя разбираше много неща, познаваше момичетата и живота. През изминалата година не бяха разговаряли кой знае колко, но сега, с всеки изминал ден, тя все повече заприличваше на себе си.

— Струва ми се, че да. Но мисля, че ще е луда, ако го направи. Тя обаче твърди, че не може да се грижи за бебето. Убеден съм, че никак не й се иска да се раздели с детето, но си мисли, че е длъжна да го направи, заради него самото.

— Най-великата саможертва — тъжно промълви Лиз.

Знаеше, че за една жена това бе непосилно решение и отчаяно мечтаеше да има още едно бебе.

— Аз непрекъснато й повтарям да не го прави, но тя не иска и да чуе.

— Може би е права. За себе си. Тя най-добре от всички знае какво може и какво не може точно в този момент. Много е млада и няма кой да й помага. Родителите й не ми приличат на хора, които биха направили нещо за нея. Едно дете е ужасно тежък товар за само момиче и ако го задържи, може да съсипе и нейния, и неговия живот.

Не можеше да си представи как се чувства Мерибет в този момент, но съзнаваше, че положението й е повече от сложно.

— Точно това казва и тя. Непрекъснато повтаря, че осиновяването е единственото правилно решение. Мисля, че затова избягва да говори за бебето и не купува бебешки дрешки. Не иска изобщо да се привързва към него.

Но той продължаваше да настоява да се ожени за нея и да задържат детето. Според него това бе правилното решение. Готов бе да поеме не само собствените си задължения и отговорности, но и нейните. Както и тези на истинския баща. Родителите му го бяха възпитали добре и той бе изключително човечен и почтен.

— Трябва да се вслушаш в желанията й, Томи — предупреди го Лиз. — Тя знае кое е най-добро за нея, независимо от мнението ти по въпроса. Не се опитвай да я принудиш да постъпи иначе… — Погледна го многозначително. — … не се нагърбвай с нещо, с което после няма да можеш да се справиш. И двамата сте много млади. Бракът и бащинството са твърде сериозни неща. Не ги подценявай и не се впускай прибързано в семейния живот, само защото искаш да й помогнеш. Намеренията ти са добри и почтени, но цената е твърде висока. Ако нещата между вас не потръгнат, а това често се случва, и двамата трябва да сте много силни и умни, за да си помогнете и да закрепите брака си. Не бихте могли да направите това на шестнадесет години.

… Нито дори на четиридесет или петдесет… Двамата с Джон не бяха направили нищо, за да си помогнат през изминалата година. Едва в този момент Лиз осъзна колко нещастни и самотни са били, напълно неспособни да се утешат взаимно и да си подадат ръка, да се обединят срещу скръбта.

— Обичам я, мамо — искрено прошепна той и сърцето му се сви само при мисълта за нея! — Не искам да преживее всичко това сама.

Бе напълно откровен с майка си, а и тя го познаваше добре. Разбираше какво се опитва да направи за Мерибет, но въпреки че намеренията му бяха наистина благородни, а Мерибет — изключително момиче, Лиз не искаше те двамата да се оженят. Не още, не и в този момент. Не и поради тези причини.

— Тя не е сама. Ти си до нея.

— Зная. Но не е същото. — В гласа му се долавяше тъга.

— Тя трябва да вземе решението сама. Става дума за нейния живот. Остави я да намери най-верния път за себе си. А ако ви е писано да сте заедно, един ден неминуемо ще се съберете.

Той кимна. Искаше му се да успее да ги убеди, че тя трябва да задържи бебето и да се ожени за него, но знаеше, че нито Мерибет, нито родителите му ще се съгласят с това. Всички изведнъж станаха невероятно упорити и неотстъпчиви.

В Деня на благодарността обаче четиримата изглеждаха като едно щастливо семейство. Лиз бе постлала най-хубавата дантелена покривка за маса, която бе получила от бабата на Джон като сватбен подарък, и бе извадила порцелана, който използваха само при специални поводи. Мерибет бе облечена в тъмнозелена копринена рокля, която бе купила за празниците, а гъстата й червена коса се спускаше на вълни по раменете й. Големите й зелени очи блестяха като на малко момиченце и въпреки огромните си размери, тя изглеждаше невероятно красива. Лиз се бе пременила в светлосиня рокля, а по бузите й се забелязваше и малко руж. Мъжете бяха с официални костюми, а обстановката в къщата бе весела и тържествена.

Мерибет бе донесла цветя за Лиз — големи златисти хризантеми — и кутия бонбони, които Томи лакомо унищожаваше.

След обяда всички насядаха около камината и повече от всякога заприличаха на едно семейство. Това беше първият голям празник след смъртта на Ани, и Лиз бе изпитвала истински ужас, че този път ще го посрещнат без нея. През целия ден неведнъж си бе спомняла за нея, но спомените не бяха толкова болезнени и мъчителни сега, когато Мерибет и Томи бяха постоянно около нея.

След обяда Лиз и Джон отидоха на дълга разходка, а Томи изведе Мерибет с пикапа. Макар че бе предложила да остане на работа, от ресторанта й бяха дали свободен ден и тя можа да остане през целия ден с Томи и родителите му.

— И никакви кънки повече — извика Лиз след тях, а после бавно тръгна след Джон и кучето.

Щяха да се отбият у едни приятели, а след два часа щяха да се срещнат с Томи и Мерибет у дома, за да отидат заедно на кино.

— Какво искаш да правиш? — попита я Томи, докато пътуваха към езерото, но странното желание на Мерибет го завари напълно неподготвен.

Беше силно изненадан, но и искрено облекчен от думите й. През целия ден му се искаше да направи точно това, но се боеше, че тя може да го помисли за луд.

— Имаш ли нещо против да спреш на гробището за няколко минути? Помислих си… Днес имах чувството, че съм заела мястото й, но не беше така. През цялото време си мислех, че би било чудесно, ако и тя беше с нас, за да могат родителите ти отново да бъдат щастливи. Не зная… просто ми се иска да спрем и да я поздравим.

— Да — промълви той. — И на мен също.

И той бе изпитал подобни чувства по време на обяда, макар че в този ден родителите му изглеждаха много по-добре, а връзката помежду им сякаш ставаше все по-здрава.

Спряха колата и купиха цветя. Малко розови и жълти диви рози и зеленика, привързани с дълга розова панделка, които внимателно поставиха на гроба й, близо до белия мраморен надгробен камък.

— Здравей, детенце — тихичко промълви Томи, замислен за големите сини очи, които постоянно блестяха от щастие. — Мама приготви чудесна пуйка днес. Но плънката нямаше да ти хареса. Имаше стафиди.

Поседяха край гроба известно време без да разговарят. Държаха се за ръце и мислеха за нея. Трудно им беше да повярват, че я няма вече почти година. От една страна им се струваше, че си е отишла само преди миг, но от друга страна, така болезнено усещаха отсъствието й, че сякаш я бяха изгубили преди цяла вечност.

— Довиждане, Ани — нежно рече Мерибет, преди да си тръгнат, но и двамата знаеха, че я вземат със себе си. Щеше да ги придружава навсякъде. Щеше да остане завинаги в спомените на Томи, в стаята, в която бе пренощувала Мерибет, в погледа на Лиз…

— Беше такова чудесно дете — обади се Томи и гласът му леко потрепери. — Не мога да повярвам, че си отиде.

— Не е — ласкаво изрече Мерибет. — Ти просто не можеш да я видиш, Томи. Но тя е винаги с теб.

— Зная. — Той сви рамене. В този момент изглеждаше точно на шестнадесет години. И нито ден повече. — И въпреки това, ужасно ми липсва.

Мерибет кимна и се притисна към него. Празниците й напомняха за семейството й, а след разговора за Ани, тя още по-остро почувства отсъствието на Ноел. Не беше говорила с нея от деня, в който напусна дома си, а майка й й бе споменала в един телефонен разговор, че баща й не позволява на Ноел да чете писмата й. Добре че поне скоро щеше да я види… Ами ако нещо й се случеше през това време… както на Ани…

Потрепери само при мисълта за това.

Мерибет бе странно притихнала, когато се прибраха у дома и Томи разбра, че нещо я безпокои. Чудеше се дали постъпи разумно като я заведе на гроба на Ани. Може би това бе твърде мъчително преживяване за нея.

— Добре ли си? Искаш ли да полегнеш?

— Добре съм — измърмори тя, опитвайки се да се пребори със сълзите си.

Родителите му все още не се бяха върнали у дома. Той и Мерибет се бяха прибрали по-рано. И тогава тя отново го изненада.

— Мислиш ли, че родителите ти ще имат нещо против, ако се обадя у дома? Помислих си, че може би… може би на празника… Просто искам да ги поздравя за Деня на благодарността.

— Разбира се… Чудесно. — Сигурен бе, че родителите му няма да имат нищо против. Но дори и да възразяха, той щеше да плати разговора от собствените си пари. Томи излезе от стаята, а тя даде номера на оператора и зачака.

Майка й първа вдигна телефона в дома им. Беше задъхана и запъхтяна, а около нея се чуваше силна врява. Мерибет знаеше, че лелите и семействата им винаги им гостуваха в Деня на благодарността, а те и двете имаха малки деца. Къщата кънтеше от писъците им, а майка й не чуваше нищо.

— Кой?… Престанете!… Нищо не чувам. Кой се обажда?

— Аз съм, мамо. — Мерибет започна да говори малко по-високо. — Мерибет. Искам да те поздравя с Деня на благодарността.

— О, боже! — Майка й моментално се обля в сълзи. — Баща ти ще ме убие.

— Исках само да те поздравя, мамо. — Внезапно й се прииска да я докосне и да я притисне към себе си. До този момент не бе осъзнала колко много й липсва майчината ласка. — Липсващ ми, мамо. — Очите й се напълниха със сълзи, а Маргарет Робъртсън едва не заплака на глас, като я слушаше.

— Добре ли си? — шепнешком попита тя, като се надяваше, че никой няма да я чуе. — Роди ли вече?

— Чак след един месец. — От другата страна изведнъж се чу сърдит глас и след кратък спор телефонната слушалка бе измъкната от ръката на майка й и острият глас на баща й долетя по линията.

— Кой се обажда? — излая той, макар да се бе досетил, забелязал сълзите на жена си.

— Здравей, татко. Исках само да те поздравя за празника. — Ръката й силно трепереше, но тя отчаяно се опитваше да говори спокойно.

— Свърши ли? Знаеш какво имам предвид. — Гласът му беше брутален и безмилостен и тя едва сдържаше сълзите си.

— Не още… аз просто… исках да…

— Казах ти да не се обаждаш, преди да свършиш всичко. Ела си у дома, след като се погрижиш да се освободиш от проблемите си. А до тогава не ни се обаждай! Чуваш ли?

— Чувам. Аз… Татко, моля те…

Чуваше майка си, която плачеше край него, стори й се, че чува и гласа на Ноел, която му крещеше, че не може да направи това, но той го направи. Затръшна телефонната слушалка, а телефонистката се обади на разплаканата Мерибет, за да я пита дали е свършила с разговора.

Мерибет плачеше прекалено силно, за да й отговори. Тя само затвори телефона и остана на мястото си, като не спираше да ридае. Приличаше на изгубено, изоставено от всички дете. Томи се върна в стаята и остана ужасен от състоянието, в което я завари.

— Какво стана?

— Той… не ми позволи… да говоря с мама… — ридаеше тя. — Каза ми да не се обаждам повече, преди да съм се отървала от бебето. Той… аз…

Не можеше дори да му каже какво изпитва в този момент. Не бе и необходимо. Той и сам можеше да се досети. Мерибет бе все още разстроена, когато родителите му се прибраха половин час по-късно. Томи я бе накарал да легне, защото тя плачеше толкова силно, че той се притесни да не започне да ражда.

— Какво се е случило? — загрижено попита майка му.

— Обади се на родителите си, но баща й й затвори телефона. Предполагам, че е разговаряла с майка си, но той е грабнал слушалката и й казал да не се обажда повече, преди да се е отървала от бебето. Това е ужасно, мамо! Как изобщо би могла да се върне при тези хора?

— Не зная — промърмори Лиз. Изглеждаше обезпокоена. — Очевидно той не е от най-добрите бащи. Но тя изглежда силно привързана към майка си… пък и ще остане там само до юни… — Лиз обаче чудесно разбираше, че на Мерибет няма да й е никак лесно, след като се върне при родителите си.

Тихичко влезе в стаята на Ани и седна на леглото до Мерибет, която продължаваше да плаче.

— Не можеш да му позволяваш да те разстройва по този начин — спокойно рече тя и взе ръката на Мерибет в своята. Започна нежно да гали пръстите й, точно както правеше на времето с Ани. — Тези вълнения се отразяват зле както на теб, така и на бебето.

— Защо трябва да бъде толкова подъл! Защо не ми позволи да поговоря поне с мама и Ноел!

Изобщо не желаеше да разговаря с Райън. И той бе същият като баща й.

— Той смята, че така ги предпазва от грешката ти. Не разбира добре случилото се. И вероятно е силно объркан и смутен.

— Аз също. Но това не променя чувствата ми към тях.

— Не мисля, че той разбира това. Но ти си истинска късметлийка, Мерибет. Имаш остър ум и голямо сърце. Пред теб има бъдеще, Мерибет. Но не и пред него.

— Какво бъдеще имам аз? Всички в града ще ме одумват. Всички ще разберат. Въпреки че се махнах от града, хората няма да спрат да клюкарстват. Все ще се намери някой да им каже. Всички ще ме презират. Мъжете ще ме мислят за леснодостъпна, а жените — за евтина. Татко никога няма да ми позволи да отида в колеж. Ще се опита да ме принуди да работя при него в гаража или пък да си остана вкъщи да помагам на мама. Ще ме погребе жива, така както е направил с мама.

— Не е необходимо да постъпваш като нея — тихичко изрече Лиз. — Не е необходимо да повтаряш грешките й. Ти знаеш коя си. Знаеш, че не си нито леснодостъпна, нито евтина. Ще завършиш училище и ще решиш какво искаш да правиш след това… и ще го направиш.

— Той няма да ми позволи да разговарям с тях. Никога повече няма да мога да поговоря с мама.

Отново започна да хлипа като малко дете, а Лиз я прегърна и я притисна към себе си. Не можеше да направи за нея нищо повече. Можеше само да се опита да я утеши. Сърцето й се късаше при мисълта, че това чудесно момиче ще трябва да се върне при ония ужасни, окаяни хора. Сега вече разбираше защо Томи толкова настоява да се ожени за нея. Смяташе, че това е единственият начин да й помогне. На Лиз също й се искаше да я задържи при себе си — далеч от родителите й, защитена от грубостта и презрението им. Но от друга страна съзнаваше, че те с Томи и Джон не са истинското й семейство и Мерибет, по свой начин, изпитваше болка и тъга по близките си. Тя постоянно говореше, че ще се върне у дома, след като роди. Искаше да се прибере при тях дори и когато все още не бе решила как да постъпи с детето.

— Той ще започне да се държи по-добре, когато се върнеш у вас. — Лиз се опита да я успокои, но Мерибет само поклати глава и издуха носа си в кърпичката на Лиз.

— Не, няма. Ще стане още по-лош. Ще ми напомня за случилото се постоянно. Точно както постъпва и с лелите ми. Непрекъснато ги поставя в неудобно положение със забележките за женитбите им. Или поне едната от тях. Нея винаги я докарва до сълзи. Другата обаче, намери сили да му се противопостави. Каза му, че съпругът й ще го пребие от бой, ако само още веднъж спомене за това. И в края на краищата той престана да се заяжда с нея.

— Може би това е един твърде поучителен урок — каза Лиз, замислена върху чутото. — Може би трябва ясно да му дадеш да разбере, че не смяташ да се примиряваш с отношението му.

Но тя беше само едно шестнадесетгодишно момиче. Как би могла да се опълчи срещу баща си! Най-големият й късмет бе, че бе попаднала на семейство Уитакър. Без тях щеше да е съвсем сама в това изпитание.

Лиз й помогна да стане и й направи чаша чай, докато двамата мъже разговаряха пред камината. След това все пак отидоха на кино, а когато се върнаха у дома, Мерибет вече бе в много по-добро настроение. Никой не спомена родителите й отново и тази вечер всички си легнаха рано.

— Толкова ми е мъчно за нея — промълви Лиз, след като легна до Джон в леглото им.

Двамата бяха започнали да се държат по-приятелски помежду си и разговаряха по-открито и свободно. В спалнята им вече не цареше оная зловеща, мрачна тишина.

— На Томи също му е мъчно — отвърна той. — Жалко, че е допуснала да забременее.

Това бе точно така, но Лиз бе силно притеснена заради родителите й.

— Не ми харесва мисълта, че ще се върне при тях, но кой знае защо тя иска да направи точно това.

— Те са всичко, което има. А и е много млада. Но това няма да продължи вечно. Мерибет иска да отиде в колеж и баща й няма да успее да се пребори с нея.

— Тя го описва като истински тиранин. Никой не смее да му излезе насреща. Може би ако някой поговори с него… — замислено продължи Лиз. — Тя има нужда от някаква алтернатива, от резервен вариант, за да може да отиде някъде другаде, ако нещата в дома й не потръгнат.

— Не искам Томи да се ожени за нея — твърдо заяви Джон. — Или поне, не сега. И двамата са прекалено млади. Тя е допуснала огромна грешка и има нужда от време, за да се съвземе. Товарът е прекалено тежък за него, макар че той е готов да се нагърби с всичко.

— Зная това — рязко го прекъсна Лиз.

Понякога Джон продължаваше да я дразни. Никой от двама им не искаше Томи да се ожени сега, но тя не бе готова да изостави Мерибет просто ей така. Сигурно имаше някакъв умисъл в срещата им… а и тя беше забележително момиче. Лиз нямаше да й обърне гръб. Щеше да направи всичко възможно, за да й помогне.

— Мисля, че трябва да стоиш настрана. Тя ще роди бебето и ще се прибере при родителите си. Ако има проблеми, винаги може да ни се обади. Сигурен съм, че Томи ще продължи да поддържа връзка с нея. Той е луд по това момиче. Няма да я забрави, след като се разделят. Макар че разстоянието между двата града ще бъде истинско предизвикателство за романтичното им приятелство.

— Искам да поговоря с тях — внезапно заяви Лиз и той поклати глава. — Искам да се видя с родителите й.

— Не се намесвай в живота им.

— Не става дума за техния живот, а за нейния. Тези хора са я изоставили да решава проблемите си съвсем сама и то в момент, когато има най-голяма нужда от тях. Оставили са я да си троши главата сама. А така както аз виждам нещата, те вече нямат право да й диктуват условията си. Просто защото са отказали да я подкрепят в труден за нея момент.

— Те може би не го разбират по същия начин. — Той се усмихна.

Понякога се възхищаваше от постоянната й загриженост, от готовността й да се нагърби с чуждите проблеми, а друг път просто се вбесяваше от упоритостта й. От доста време не бе проявявала интерес и загриженост към каквото и да било, и се радваше, че по някакъв начин Мерибет бе успяла да пробуди борбената й натура. Всъщност, тя бе пробудила много позабравени чувства. У всички тях. В определен смисъл и той изпитваше бащинска загриженост и привързаност към нея.

— Искам само да ме уведомиш какво си решила. — Той отново се усмихна и загаси лампата.

— Ще дойдеш ли с мен, ако отида да се срещна с тях? — направо го попита тя. — Искам да се видя с тях преди тя да се е върнала у дома — заяви Лиз, преизпълнена с майчина любов към Мерибет.

Може би един ден тя ще й стане снаха. Но каквото и да им готвеше бъдещето, Лиз нямаше намерение да я изостави да се справя сама с безчувствените си родители.

— Всъщност, много бих искал. — Той се захили в тъмнината. — Мисля, че истински ще се забавлявам от ситуацията. Сигурен съм, че ще му дадеш да се разбере. — Той се изхили и тя се разсмя. — Само ми кажи кога искаш да тръгнем — тихо рече той и тя кимна.

— Ще им се обадя утре — замислено каза Лиз, а после се обърна и се вгледа в съпруга си. — Благодаря ти, Джон.

Отново бяха приятели. Но и това бе нещо.