Даниел Стийл
Дар (4)

Глава четвърта

В петък баща му му позволи да напусне работа в единадесет часа и след половин час той мина край квартирата й да я вземе. Мерибет го очакваше, облечена в чифт стари дънки и маратонки, и широка риза, която преди принадлежеше на баща й. Дънките бяха навити почти до коленете й, а яркочервената й коса бе сплетена на плитки. Изглеждаше около четиринадесетгодишна, а широката риза прикриваше растящия й стомах. От няколко седмици вече не можеше да закопчава ципа на дънките си.

— Здрасти. Свърших по-рано, отколкото смятах. Казах на татко, че ще ходя за риба. Той одобри идеята и ме накара да тръгна веднага. — Помогна й да се качи в колата, а по пътя спряха в един малък магазин, за да си купят сандвичи за обяд. Томи си поръча с телешко печено, а тя — с риба тон. Сандвичите бяха големи, домашно приготвени, а освен тях си купиха шест кутийки кола и пакетче бисквити.

— Още нещо? — попита Томи, развълнуван от присъствието й.

Тя беше толкова красива и жизнена, а в същото време създаваше впечатлението, че е по-голяма и улегнала. Не живееше у дома си и вече работеше, а това я правеше да изглежда много по-зряла и самостоятелна.

Мерибет взе няколко ябълки и един шоколад, а Томи настоя да плати. Тя се опита да го накара да си поделят сметката, но той не й позволи. Беше висок, силен и строен, а докато вървеше към пикапа, натоварен с продуктите, не спираше да се възхищава от фигурата й.

— И как се случи така, че напусна дома си толкова млада? — попита я той, докато пътуваха към езерото. Все още не бе чул историята за убития й съпруг. Беше решил, че родителите й може би са починали, или пък се е случила някаква друга трагедия в семейството й. Младежите на нейната възраст не отпадаха просто ей така от училище. Нещо в държанието й подсказваше, че не му е казала цялата истина.

— Аз… ами… не зная. — Загледа се през прозореца, а после се обърна към него. — Това е доста дълга история…

Сви рамене, замислена за деня, в който напусна дома си и се премести в манастира. Това бе най-мрачното и тягостно място, което беше виждала, и Мерибет се радваше, че бе намерила сили да се махне от там. Тук поне се чувстваше жива, имаше работа, сама се грижеше за себе си, а сега бе срещнала и него. Вероятно можеха да бъдат приятели. Започваше да вярва, че за нея има място в този град. Бе се обаждала у дома няколко пъти, но майка й само плачеше и изобщо не й позволяваха да разговаря с Ноел. А последния път, когато позвъни, майка й й каза, че ще е по-добре, ако им пише, вместо да им се обажда по телефона. Увери я, че се радват, че е здрава и се справя добре, но баща й бил все още много ядосан и не желаел да разговаря с нея докато проблемът й не бъде разрешен. Майка й продължаваше да говори за бебето като за проблема на Мерибет.

Мерибет въздъхна, замислена за взаимоотношенията с родителите си, а след това погледна Томи. Той имаше красиво, добре оформено, изразително лице и беше много добър събеседник.

— Скарахме се жестоко с баща ми и той ме принуди да напусна дома му. Искаше да остана да живея в родния ми град, но след няколко седмици реших, че просто не мога да го направя. И тогава дойдох тук и си намерих работа. — Според думите й всичко бе съвсем просто и лесно. Не спомена нищо за мъчителната агония, която бе преживяла, премълча за ужаса и покрусата, които я съпътстваха в началото.

— Но нали смяташ да се върнеш? — Изглеждаше объркан.

Тя вече му бе казала, че ще се върне на училище след Коледа.

— Да. Трябва да продължа образованието си — безизразно заяви тя, докато той бавно следваше криволичещия към езерото път.

Рибарските му принадлежности бяха в каросерията на пикапа.

— Защо не ходиш тук на училище?

— Не мога — кратко рече тя, твърдо решена да не навлиза в подробности.

Искаше й се да смени темата и го погледна внимателно, като се питаше що за семейство беше неговото и защо той не желаеше да си стои у дома.

— Имаш ли братя и сестри? — нехайно го попита, когато пристигнаха, осъзнала за пореден път, че не знае почти нищо за него.

Той угаси двигателя и я погледна, и в колата се възцари продължително мълчание.

— Имах — тихичко рече той. — Ани. Беше на пет години. Почина точно след Коледа. — После, без да каже нито дума повече, скочи от пикапа и отиде да вземе въдицата си.

Мерибет гледаше след него и се питаше дали смъртта на сестра му обяснява болката, настанила се трайно в очите му, и нежеланието му да се прибере у дома при родителите си.

Тя слезе от кабината и го последва към езерото. Намериха едно тихо местенце на брега и той си събу дънките. Беше сложил банските си у дома и докато тя го наблюдаваше, Томи бързо разкопча ризата си. За част от секундата Мерибет си помисли за Пол, но между тях двамата нямаше никаква прилика. Ама никаква. Пол беше твърде опитен и хитър, едва ли не единственото момче в училище със светска изтънченост и житейски опит. А и освен това вече беше женен и принадлежеше към един съвсем различен живот. Цялото същество на Томи излъчваше непорочност и душевна чистота. Изглеждаше толкова наивен и невероятно красив, че Мерибет бе поразена от дълбоката симпатия, която изпитваше към него.

Седна наблизо и се загледа в ръцете му, докато той слагаше стръв на въдицата.

— Как изглеждаше тя? — Гласът й беше топъл и ласкав, но той не вдигна поглед от кукичката.

— Ани ли?

Погледна към слънцето, после за миг затвори очи и най-сетне се обърна към Мерибет. Не искаше да разговарят за това, но кой знае защо чувстваше, че би могъл да й се довери. Знаеше, че вече са приятели, но той искаше много повече. Тя имаше страхотни крака и чудесни очи, усмивката й го караше да се разтапя от удоволствие, а фигурата й предизвикваше чувствена наслада в душата му. Но това не бе просто физическо привличане. Томи искаше да й бъде истински приятел. Искаше да й помага, да бъде до нея, когато има нужда от помощ, а той усещаше, че сега моментът е точно такъв, макар че все още не знаеше защо.

— Беше най-сладкото хлапе, което някога се е раждало под слънцето. С огромни сини очи и светлоруса, почти бяла коса. Приличаше на малкия ангел, който слагаме на върха на коледната елха… а понякога се държеше като истинско дяволче. Имаше навика да ме дразни и постоянно да върви подире ми. Направихме си един голям снежен човек точно преди да умре… — Очите му се напълниха със сълзи и той поклати глава. За пръв път говореше с някого за сестра си. Беше му невероятно тежко и мъчително. И Мерибет добре разбираше това. — Наистина много ми липсва — призна си той с прегракнал от сълзите глас, а Мерибет нежно докосна ръката му с топлите си пръсти.

— Добре е да си поплачеш… Сигурна съм, че много ти липсва. Дълго ли боледува?

— Два дни. Мислехме си, че се е разболяла от грип, или просто е настинала. Оказа се менингит. Лекарите не можаха да направят нищо. Тя просто си отиде. След смъртта й започнах да си мисля, че трябваше аз да умра вместо нея. Искам да кажа… защо точно тя! Защо трябваше да умре едно толкова малко дете? Та тя беше само на пет години! Не бе направила нищо лошо, не бе наранила или обидила някого. Носеше радост и щастие на всички у дома. Аз бях десетгодишен, когато тя се роди. Беше толкова смешна… мъничка и пухкава като малко кученце.

Той се усмихна, замислен за Ани, премести се по-близо до Мерибет и остави въдицата на топлия пясък до себе си. Колкото и да бе странно, разговорът за Ани го накара да се почувства по-добре. Сякаш за един съвсем кратък миг спомените му отново я върнаха при него. Той вече не говореше за нея с никого. Никой от приятелите му не я споменаваше, а Томи знаеше, че не би могъл да каже на родителите си каквото и да било.

— Майка ти и баща ти сигурно са го понесли много тежко — рече Мерибет с неприсъща за годините й мъдрост. Говореше така, сякаш вече ги познаваше добре.

— Животът ни сякаш замря, когато тя умря. Родителите ми спряха да разговарят помежду си, та дори и с мен. Никой не продумва дума. Никой никъде не излиза. Никой не се усмихва. Те никога не разговарят за нея. Всъщност, не разговарят за нищо. Мама почти не готви вече, а татко никога не се връща от работа преди десет часа. Сякаш нито един от нас не може да понесе мисълта, че трябва да продължим да живеем без нея. През есента мама се връща на работа. Ани вече я няма и ние като че ли се отказахме от всичко, умряхме и ние заедно с нея. Вкъщи атмосферата е толкова мрачна и угнетяваща, че вече мразя да минавам покрай стаята й. Цялата къща е празна, безлюдна, опустяла…

Мерибет го слушаше мълчаливо, после пъхна ръка в неговата и двамата се загледаха в езерото.

— Случва ли ти се понякога да я усещаш до себе си? Когато мислиш за нея, например? — попита го тя, усетила дълбоката му болка. Имаше чувството, че едва ли не е познавала сестра му. Представяше си красивото малко момиченце, което той бе обичал толкова много, и разбираше колко опустошен и съсипан бе след смъртта й.

— Понякога. От време на време, късно нощем, разговарям с нея. Може би е глупаво от моя страна, но понякога имам чувството, че тя може да ме чуе.

Мерибет кимна. И на нея й се бе случвало да разговаря с баба си след смъртта й, а всеки такъв разговор я караше да се чувства по-добре.

— Обзалагам се, че те чува, Томи. Обзалагам се, че те наблюдава през цялото време. Може би сега е щастлива… Може би на някои хора просто не им е писано да останат сред нас за дълго. Може би те просто преминават през живота ни… Може би изпълняват предназначението си на тази земя по-бързо от всички нас. Не им е необходимо да живеят сто години, за да изпълнят всичките си земни дела. Те се справят изключително бързо… сякаш… — Опитваше се да намери най-точните думи, за да му обясни какво чувства. Тя мислеше често за това, особено пък напоследък. — Някои хора сякаш се появяват в живота ни само за да ни донесат нещо — дар, благословия, урок, който трябва да научим… Идват при нас с точно определена цел. Обзалагам се, че Ани те е научила на нещо… за любовта, за всеотдайността, за привързаността… Това е бил нейният дар за теб. Помогнала ти е да научиш всичко това и си е тръгнала. Може просто да не е било необходимо да остава повече. Дала ти е подаръка си, а после е била свободна да продължи напред… Тя е била много специална душа… а ти ще запазиш благословения й дар завинаги.

Той кимна, опитвайки се да проумее всичко, което му бе казала. Звучеше му сравнително разумно, но все още го болеше дяволски силно. Разговорът с Мерибет обаче му се отразяваше добре. Тя сякаш наистина разбираше какъв ад бе преживял.

— Иска ми се да бе останала по-дълго. — Той въздъхна. — Достатъчно дълго, за да се запознае с теб. — А след това се усмихна. — Тя все щеше да намери какво да каже за това дали те харесвам или не, веднага щеше да прецени колко си красива, щеше да те сравни с другите момичета, които познава, щеше да ми обясни дали ме харесваш. Тя имаше мнение абсолютно за всичко и много държеше да го сподели. През повечето време направо ме влудяваше.

Мерибет се разсмя като го слушаше. И на нея й се искаше да я бе познавала, докато е била жива. Но пък тогава може би изобщо нямаше да се срещне с брат й. Той нямаше да се храни на ресторант три-четири пъти седмично, а щеше да вечеря у дома, със семейството си.

— Какво ли щеше да каже за нас? — подразни го Мерибет.

Играта бе започнала да й харесва. И той й харесваше и тя се чувстваше спокойна и доволна, седнала на пясъка до него. През изминалите месеци бе научила няколко тежки и неумолимо жестоки уроци, свързани с това на кого може и на кого не бива да вярва. И макар да се бе заклела пред себе си, че никога вече няма да се довери на когото и да било, дълбоко в душата си бе убедена, че Томи Уитакър е съвсем различен от повечето й познати и заслужава доверие.

— Щеше да каже, че те харесва. — Той се усмихна глуповато и тя за пръв път забеляза луничките, осеяли носа му. Бяха ситни и изглеждаха почти златисти на ярката слънчева светлина. — И щеше да е напълно права. Макар че обикновено грешеше. — Ани обаче моментално щеше да усети, че той харесва Мерибет изключително много. Тя беше не само по-зряла и по-уравновесена от момичетата, които познаваше в училище, но бе и най-красивото, момиче, което някога бе виждал. — Мисля, че наистина щеше да те хареса. — Усмихна се ласкаво, излегна се на пясъка и се загледа в Мерибет с неприкрито възхищение. — Ами ти? Имаш ли си приятел там, у дома? — Беше решил, че трябва да я попита, за да се ориентира в ситуацията, а тя се поколеба само за миг.

Помисли си да му разкаже измислицата за младия съпруг, загинал във войната в Корея, но не можа. Реши, че ще му обясни всичко по-късно. Когато, и ако се наложи.

— Не. Всъщност, не.

— Но си имаш някой, нали?

Тя рязко поклати глава.

— Излизах с едно момче, защото смятах, че го харесвам, но се оказа, че съм се заблуждавала. А и той току-що се ожени.

Томи изглеждаше заинтригуван. Приятел, по-възрастен от нея.

— Това притеснява ли те? Говоря за женитбата му.

— Не. Никак. — Притесняваше я единствено бебето, което й беше направил. Бебе, което не можеше да задържи и което всъщност не желаеше. Ето кое я притесняваше ужасно, но тя не спомена нито дума за това.

— Между другото, ти на колко години си?

— На шестнадесет.

Веднага след това установиха, че рождените им дни са само през една седмица. Бяха на една и съща възраст, но животът им бе съвършено различен. Колкото и безполезни да бяха родителите му в момента, той все още беше част от семейството им, имаше дом, а наесен отново щеше да тръгне на училище. Тя нямаше нито едно от тези неща, но за сметка на това, след по-малко от пет месеца, щеше да си има бебе. Щеше да роди детето на един мъж, който никога не я бе обичал. Всичко това ужасно я плашеше и потискаше.

След малко той нагази в езерото и тя го последва. Застанаха един до друг докато той се опитваше да лови риба. Скоро се отегчи, върна се на брега, остави въдицата си и се гмурна във водата. Този път Мерибет не го последва. Остана да го чака на пясъка, а когато излезе от водата, той веднага я попита защо не бе влязла с него да поплува. Тя би се присъединила към него с удоволствие. Беше невероятно горещ слънчев ден и хладната вода щеше да й се отрази добре. Би изпитала истинска радост от плуването, но не искаше той да види издутия й корем. През цялото време не свали ризата на баща си. Само събу дънките си, преди да нагази във водата.

— Можеш ли да плуваш? — попита я той и тя се разсмя, почувствала се изведнъж много глупава.

— Да. Но днес просто не ми се плува. Винаги малко съм се бояла да плувам в езера. Никога не знаеш на какво можеш да налетиш във водата.

— Но това е тъпо! Защо не влезеш? Няма никаква риба. Нали видя, че не хванах нищо.

— Може би следващия път — измърмори тя и започна да чертае с пръст разни фигурки по пясъка.

Изядоха обяда си под сянката на едно огромно дърво, разговаряха за семействата си, припомняха си спомени от детството си. Тя му разказа за Райън и Ноел. Разказа му и за баща си, който смяташе, че синовете могат да получат всичко, но на момичетата не им трябва нищо друго, освен семейство и деца. Призна му, че един ден иска да стане учителка, или адвокат, или поне писателка… довери му, че не иска веднага след гимназията да се ожени и да народи няколко деца.

— Говориш също като майка ми. — Той се усмихна. — Накарала е баща ми да я чака шест години след гимназията. Завършила колеж, работила две години като учителка и едва тогава се оженили. След това минали още седем години, преди да се родя аз, и още десет до раждането на Ани. Мисля, че доста са се измъчили, докато най-сетне си родят деца. Но образованието е изключително важно за мама. Обича да повтаря, че единствените ценности, които човек притежава, са умът и образованието му.

— Ще ми се и майка ми да мислеше по същия начин. А тя прави всичко, което й нареди баща ми. Смята, че на момичетата не им трябва колеж. И двамата ми родители не желаят да ме изпратят в колеж. Може би щяха да позволят на Райън, ако беше пожелал, но той реши, че предпочита да работи в гаража заедно с татко. Би заминал и за Корея, но е негоден за военна служба. Баща ми обаче твърди, че брат ми е страхотен механик. Знаеш ли… — Опитваше се да му обясни неща, които не бе споделяла с никой друг. — Винаги съм се чувствала по-различна от тях. Винаги съм искала неща, за които никой в семейството ни не го е грижа. Искам да ходя на училище, искам да науча много неща, искам да бъда интелигентна и способна. Не мога да мечтая за това как ще пипна някой мъж и ще му народя няколко деца. Искам да постигна много повече. Само че всички, които ме познават, просто ме смятат за луда. — Но не и Томи. Той произхождаше от семейство, в което разсъждаваха също като нея. Струваше й се, че се бе родила в неподходящо семейство и бе обречена цял живот да се сблъсква с невежеството и неразбирането на околните. — Мисля, че и сестра ми в края на краищата ще постъпи като всички останали. Постоянно се оплаква от баща ми, но иначе е добро дете. Само на тринадесет е, а вече лудее по момчетата. — От друга страна, не Ноел беше тая, която бе забременяла от Пол Браун на предната седалка на колата му и затова Мерибет реши, че изобщо не й прилича точно тя да говори така за сестра си.

— Наистина трябва да поговориш с майка ми някой ден, Мерибет. Струва ми се, че ще я харесаш.

— Сигурно. — А после го погледна с любопитство. — Тя дали ще ме хареса? Майките обикновено са доста подозрителни към момичетата, които синовете им харесват.

Особено пък към момичета в нейното положение! Не, невъзможно бе да се срещне с госпожа Уитакър. След още един месец вече няма да е в състояние да прикрива бременността си, а тогава ще спре да се вижда дори и с Томи.

Все още не бе решила какво ще му каже, но в края на краищата щеше да й се наложи да измисли нещо, ако той дойдеше да я потърси в ресторанта. Ще трябва да му разкаже измислицата за младия съпруг, загинал в Корея, макар че тя вече й звучеше твърде глупаво. Много й се искаше да му каже истината, но не можеше. Постъпката й беше твърде ужасна и безотговорна и прекалено шокираща. Сигурна бе, че ако знаеше истината, той никога не би я поканил отново на разходка. След няколко седмици ще трябва да спре да се вижда с него. Ще му каже, че излиза с друг. А и той вече ще е започнал училище тогава и сигурно ще е много зает. Нищо чудно дори да се влюби в някоя първокурсничка в училище, някоя клакьорка на отбора му, може би… някое съвършено момиче, което родителите му познават…

— Ей… за какво се замисли? — прекъсна мислите й той. Мерибет беше на милиони мили от тук, замислена за всички хубави момичета, в които той щеше да се влюби. — Изглеждаш толкова тъжна, Мерибет. Нещо не е наред ли? — Усещаше, че нещо я измъчва, но нямаше как да знае какво е то. Познаваха се съвсем отскоро, но той с удоволствие би й помогнал.

Благодарение на нея, за пръв път от месеци насам не тъгуваше така болезнено по Ани и много му се искаше да направи и той нещо за нея, за да й върне услугата.

— Нищо… просто се бях замислила… Няма нищо особено…

Само едно бебе, което расте в утробата ми. Това е всичко! Не е кой знае какво!

— Искаш ли да се поразходим?

Повървяха малко около езерото. На места се катереха по камъните, другаде нагазваха във водата, или просто вървяха по песъчливия бряг. Езерото беше малко и много красиво, а веднага щом излязоха на един равен участък по брега, той я предизвика да се надбягват. Не можа да го надбяга дори и с нейните дълги, елегантни крака. Най-накрая се строполиха един до друг на пясъка и останаха да лежат, загледани в небето, като се опитваха да си поемат дъх.

— Много си добра — великодушно призна той и Мерибет се разсмя.

В някои отношения се държеше също като по-голям брат.

— Почти те настигнах, но се спънах в оня камък.

— Не е вярно… Беше много назад.

— Да, но ти тръгна преди мен… На практика ме излъга почти с осем фута… — Тя се смееше от сърце, а лицето му бе съвсем близо до нейното и той с възхищение се взираше в нея.

— Не е вярно! — защити се Томи.

Отчаяно желаеше да я целуне.

— Напротив, направи го. Следващия път ще те победя…

— Да… сигурно… Обзалагам се, че можеш и да плуваш… — Харесваше му да я дразни, да лежи до нея, да бъде заедно с нея.

Често се питаше какво ли изпитва един мъж, когато се люби с жена. Много му се искаше да узнае… да открие това с нея… Но тя изглеждаше толкова женствена и в същото време толкова невинна, че той не смееше да я докосне. Вместо това се обърна и легна по корем, за да не може тя да забележи силното му желание. Тя остана да лежи до него по гръб и внезапно изражението й странно се промени. Бе почувствала необяснимо потръпване, сякаш някаква пеперуда размахваше крилца в корема й. Усещането беше абсолютно непознато, но в следващия момент тя вече знаеше какво е… първите признаци на живот на нейното бебе.

— Добре ли си? — Той загрижено се вгледа в нея.

За момент се бе променила неузнаваемо. Изглеждаше стресната и поразена… и много уплашена.

— Добре съм — тихичко промълви тя, стъписана от случилото се.

Старият кошмар отново я връхлетя. Бебето вече бе съвсем истинско, съвсем живо, а времето летеше неумолимо бързо, независимо дали това й харесваше. Беше си помислила, че трябва да отиде на лекар, за да се увери, че всичко с бебето е наред, но не познаваше никой в този град, а и не можеше да си го позволи.

— Понякога изглеждаш на милиони мили разстояние от мен — рече той, като се питаше непрекъснато за какво би могла да мисли в тези мигове. Много му се искаше да узнае всичко за нея.

— Просто си мисля за най-различни неща… за нашите у дома… за сестра ми.

— Обаждаш ли им се? — Беше заинтригуван. Тя все още бе пълна загадка за него. Срещите му с нея бяха толкова вълнуващи, толкова необичайни.

— Пиша им. Така е по-добре. Баща ми все още побеснява от гняв всеки път, когато се обадя по телефона.

— Май наистина си го разгневила много силно.

— Това е дълга история. Ще ти я разкажа някой ден. Може би следващия път.

При положение, че има следващ път.

— Кога е следващият ти свободен ден? — С нетърпение очакваше деня, в който отново щеше да излезе с нея. Обичаше да е с нея, харесваше аромата на косата й, погледа в очите й, копринения допир на кожата й, когато я хванеше за ръка или я докоснеше случайно, допадаха му нещата, които говореше, уважаваше идеите, които споделяха. Всичко у нея го изпълваше с възхищение.

— Ще имам няколко свободни часа в неделя следобед. А след това ще почивам чак в сряда.

— Искаш ли да отидем на кино в неделя? — попита я той, изпълнен с надежда, а Мерибет се усмихна.

Никой преди него не я бе канил да излизат заедно. Повечето момчета в училище не проявяваха никакъв интерес към нея, с изключение на навлеците като Дейвид О’Конър. Никога преди не бе излизала на среща с момче… даже и с Пол… Преживяванията й с Томи бяха съвсем нови и непознати… И много й харесваха.

— С удоволствие.

— Ще те взема от ресторанта, ако това те устройва. А ако искаш, в сряда можем пак да дойдем тук, или пък да измислим нещо друго, ако езерото ти е омръзнало.

— Тук ми харесва. — Тя се огледа наоколо, а после го погледна.

Наистина й харесваше.

Тръгнаха си чак в шест, когато слънцето започна да се спуска надолу по небето, и бавно се прибраха в града. На Томи му се искаше да я заведе на вечеря, но бе обещал на майка си да й помогне да сглобят новата библиотека. Освен това, тя бе настояла да сготви нещо за вечеря, което се случваше съвсем рядко напоследък. Бе й казал, че ще се прибере към седем часа.

В седем без двадесет той спря пред малката къщичка, в която живееше Мерибет, и тя със съжаление слезе от пикапа. Не искаше да се разделят.

— Благодаря за страхотната разходка. — Това беше най-щастливият й следобед от години насам, а той бе най-добрият приятел, който някога бе имала. Струваше й се, че появата му в живота й точно в този момент бе пръст на провидението. — Наистина много се забавлявах.

— Аз също. — Той се усмихна, застанал до нея и се вгледа в искрящите й зелени очи. Тя сякаш бе обгърната от някакво сияние, което го хипнотизираше. Стоеше до нея и изпитваше почти непреодолимо желание да я целуне. — Утре вечер ще се храня в ресторанта. По кое време свършваш работа?

— В полунощ — със съжаление изрече тя.

Искаше й се да е свободна, за да може да ходи навсякъде с него… поне до края на лятото. След това нещата и без друго щяха да се променят. Но в този момент тя все още можеше да се престори, че всичко ще бъде наред. Макар че, след като бе усетила бебето да се движи в утробата й, вече знаеше, че дните им заедно са преброени.

— Утре вечер ще те закарам до вас след работа.

Родителите му нямаха нищо против излизанията му, а и той можеше да им каже, че е бил на кино. На последната прожекция.

— Чудесно. — Усмихна му се, а после се изправи на стълбите и му махна с ръка.

Той запали колата и потегли с широка усмивка на лицето си. Беше най-щастливото момче на света. Все още се усмихваше, когато се прибра у дома в седем без пет.

— Какво се е случило с теб? Да не си хванал кит в езерото днес? — Майка му тъкмо привършваше с подреждането на масата и го посрещна с усмивка. Бе приготвила телешко печено, любимото ястие на баща му, и Томи остана със странното чувство, че тя полага специални усилия да му угоди.

— Не… нямаше риба… само слънце, пясък и малко плуване.

Къщата ухаеше чудесно. Майка му бе приготвила и сладкиши, имаше още картофено пюре и сладка царевица. Любимите храни на всеки един от тях, та дори и на Ани. Тази вечер обаче, познатата болка при мисълта за нея не бе толкова остра и мъчителна. Разговорът му с Мерибет за нея бе помогнал и му се щеше да сподели това с майка си, но знаеше, че е невъзможно.

— Къде е татко?

— Каза, че ще се прибере в шест. Предполагам, че някой го е задържал. Но всеки момент вече трябва да си дойде. Казах му, че вечерята е в седем.

Час по-късно обаче, той все още не се бе прибрал, а никой не отговаряше и на телефона в офиса му. Телешкото вече се бе препекло, а майка му бе стиснала уста в яростна гримаса.

В осем и петнадесет тя и Томи вечеряха, а баща му си дойде в девет. Веднага стана ясно, че е пийнал малко повече, но за сметка на това бе в превъзходно настроение.

— Добре, добре! Малката ми женичка е решила да приготви вечеря за разнообразие — весело рече той и се опита да я целуне, но не можа да уцели ни една от бузите й. — Какъв е поводът?

— Ти каза, че ще си дойдеш в шест часа — мрачно му напомни тя. — А аз пък ти казах, че ще вечеряме в седем. Просто си помислих, че е време това семейство отново да започне да се храни заедно.

Томи се паникьоса, като чу думите й, но по всичко личеше, че този опит няма да се повтори, поне не в скоро време, и той реши да не се притеснява предварително.

— Предполагам, че съм забравил. Вече не си спомням откога не си готвила.

Не беше особено разкаян, а когато седна до масата, направи усилие да изглежда малко по-трезвен, отколкото бе в действителност. Много рядко му се случваше да се прибере пиян у дома, но през последните седем месеца животът му бе толкова безрадостен и празен, че с облекчение прие поканата на двама от подчинените си да се почерпят с уиски.

Лиз му сервира вечерята, без да каже нито дума повече и той я погледна с изненада.

— Месото е доста препечено, нали, скъпа? Знаеш, че го обичам по-сурово.

Тогава тя грабна чинията му, изсипа всичката храна в боклука и тресна празната чиния в мивката. Беше дълбоко разочарована.

— Опитай се да се прибираш у дома преди девет часа. Месото беше недопечено преди два часа, Джон — измърмори тя през здраво стиснатите си зъби, а той унило се облегна назад.

— Извинявай, Лиз.

Тя се извърна от мивката и го погледна, напълно забравила за присъствието на Томи. Напоследък те все забравяха за него. Сякаш и той си бе отишъл заедно с Ани. Неговите нужди и желания вече не бяха от значение. Те самите бяха прекалено отчаяни и обезумели от мъка, за да могат да му помогнат.

— Предполагам, че това вече няма значение, нали, Джон? Нищо няма значение. Дори и всички ония любезности и мили жестове, които ни се струваха толкова важни навремето. Вече напълно сме се предали.

— Не трябва да се предаваме — тихо се обади Томи. Този следобед Мерибет му бе вдъхнала надежда, ако не нещо повече, и той искаше да я сподели с тях. — Ние все още сме тук. А на Ани никак не би й харесало това, което става с нас. Защо не се опитаме отново да прекарваме повече време заедно? Не е необходимо да е всяка вечер. Само от време на време.

— Кажи го на баща си — студено заяви Лиз.

Обърна им гръб и започна да мие съдовете.

— Твърде късно е, сине. — Баща му го потупа по рамото и изчезна в спалнята им.

Лиз изми чиниите, а после, здраво стиснала устни, заедно с Томи сглоби новата библиотека. Щеше да й трябва за учебниците й през есента. Почти не разговаря със сина си. Спомена му само за някакъв проект, върху който работели в училище, а после му благодари и се прибра в спалнята. Беше се променила неузнаваемо през изминалите седем месеца. Душата й сякаш се бе превърнала на камък. Нямаше ги топлотата и нежността, които Томи помнеше отпреди. Сега в очите й се четеше само отчаяние, болка и скръб. Очевидно бе, че никой от тях не можеше да се справи със смъртта на Ани.

Джон бе заспал с дрехите си. Тя влезе в стаята, изгледа го продължително, а после се обърна и затвори вратата след себе си. Това, което ставаше между тях, може би не бе чак толкова важно. Преди няколко месеца Лиз бе ходила на лекар и той й бе казал, че повече не може да има деца. Нямаше смисъл да опитват. Раждането на Ани бе предизвикало твърде много увреждания. А и тя беше вече на четиридесет и седем години. Винаги бе имала проблеми със забременяването, дори и когато беше много по-млада. Този път лекарят веднага й призна, че е безнадеждно.

Между нея и съпруга й вече не съществуваше никаква връзка. Не беше я докосвал от нощта, в която Ани се разболя… онази нощ, в която се убеждаваха един друг, че тя просто е настинала. Все още се обвиняваха за случилото се, а мисълта, че може отново да се люби с него, я отвращаваше. Лиз не искаше да се люби с никого, не искаше да се привързва към никого, не искаше да обича толкова силно… и да скърби толкова силно, когато загуби хората, които обича. Стоеше надалеч дори от Джон и Томи. Беше се изолирала от тях, държеше се студено и безразлично, но леденото й отношение само прикриваше силната й болка.

Скръбта на Джон бе много по-очевидна. Истинска агония разяждаше душата му. Липсваше му не само обичното му малко момиченце, но и съпругата и сина му. Нямаше с кого да сподели чувствата си, нямаше кой да го изслуша и утеши. Би могъл да й изневери досега, но не желаеше секс с кого да е. Искаше да станат такива каквито бяха преди. Стремеше се към невъзможното, искаше да върне предишния им живот.

Той се размърда докато Лиз се движеше из стаята. Тя влезе в банята и си облече нощницата, а после го събуди, преди да е загасила лампата.

— Иди и си сложи пижамата — му рече.

Сякаш говореше на дете или на напълно непознат човек. Гласът й прозвуча като на медицинска сестра, която се грижи за него, а не като на жена, която го бе обичала някога.

Джон седна на ръба на леглото, опитвайки се да събере мислите си, а след това я погледна.

— Съжалявам за тази вечер, Лиз. Просто забравих. Може да съм се изплашил от това, че трябва да се върна у дома и да започнем всичко отначало. Не зная. Не исках да омаловажавам усилията ти, нито да съсипвам вечерта.

Но го беше направил така или иначе. Животът бе съсипал много неща. Ани я нямаше. И никога вече нямаше да се върне при тях. Никога вече нямаше да видят тяхната малка Ани.

— Няма нищо — неубедително изрече тя. — Ще го направим някой друг път.

По думите й обаче личеше, че не възнамерява да повтори този опит.

— Наистина ли? Чудесно! Твоите вечери ужасно ми липсват…

Всички бяха отслабнали през тази година. Изминалите седем месеца бяха ужасно мъчителни и за двамата и им личеше. Джон бе остарял, Лиз изглеждаше изпита и нещастна. Особено пък напоследък, когато бе разбрала със сигурност, че никога вече няма да има друго бебе.

Той влезе в банята да си облече пижамата. Когато се върна да легне до нея, ухаеше на сапун и изглеждаше съвсем прилично. Но тя вече му бе обърнала гръб. Тялото й беше сковано и неподвижно.

— Лиз? — Той заговори в потъналата в мрак стая. — Мислиш ли, че някога ще ми простиш?

— Няма какво да ти прощавам. Не си направил нищо. — Гласът й прозвуча съвсем безжизнено.

И двамата приличаха на мъртъвци.

— Може би ако бяхме извикали лекаря още вечерта… Ако не ти бях казал, че е просто настинка.

— Доктор Стоун каза, че и това не би помогнало.

Сякаш обаче не бе съвсем убедена в думите му.

— Съжалявам — продума той със задавен от сълзи глас и постави ръка на рамото й. Но тя не се обърна. Скованото й тяло сякаш се напрегна и отдалечи още повече след докосването му. — Съжалявам, Лиз…

— И аз — също тъй тихичко рече тя, но пак не се обърна към него.

Не го погледна. Не го видя да плаче мълчаливо на лунната светлина, нито пък той забеляза сълзите, които безшумно попиваха във възглавницата й. Бяха като двама души, които плуваха съвсем сами — всеки в своя си океан.

Томи лежеше в стаята си и си мислеше за тях. Струваше му се, че вече няма никаква надежда отново да станат семейство. Очевидно бе, че случилото се бе твърде мъчително, болката — твърде силна, а скръбта — прекалено голяма, за да могат да я понесат и превъзмогнат.

Бе загубил не само сестра си, но и дома си и двамата си родители. Единственото нещо, което го ободряваше, докато лежеше и мислеше за тях, бе предстоящата среща с Мерибет… Той си представи дългите й крака и червената коса, спомни си старата риза, с която бе облечена, надбягването им по брега на езерото… припомни си хиляди дребни подробности, а после се унесе в сън и сънува Мерибет, която вървеше по брега на езерото, хванала Ани за ръка.