Даниел Стийл
Дар (7)

Глава седма

Дойде почивният ден на Мерибет и тя, облякла най-хубавата си рокля, се приготви да отиде в дома му и да се запознае с родителите му. Той дойде да я вземе след тренировката по футбол. Беше малко закъснял и изглеждаше доста нервен.

— Чудесна си — рече Томи, след като я огледа, а после се наведе и я целуна. — Благодаря ти, Мерибет.

Осъзнаваше, че тя се бе постарала и наистина искаше да изглежда добре за срещата с родителите му. Мерибет знаеше, че тази среща е много важна за него и не искаше да го кара да се чувства неловко заради нея. Достатъчно неудобно бе това, че е бременна почти на седем месеца. Никой друг, освен Томи не би я завел да се срещне с когото и да било, най-малкото пък с родителите му.

Мерибет бе облякла тъмносива вълнена рокля с малка бяла яка и черна папийонка, която бе купила със заплатата си, след като всички стари рокли й отесняха, а Томи започна да я извежда на вечеря през свободните й дни. Яркочервената й коса бе прибрана в стегната опашка, привързана с панделка от черно кадифе. Приличаше на малко момиченце, скрило голям балон под полата си, а Томи й се усмихна и й помогна да се качи в камиона на баща му. Мерибет изглеждаше чудесно и той се надяваше срещата с родителите му да мине гладко и без усложнения. Почти не бяха споменавали името й след дългия разговор миналата седмица. Само бяха потвърдили желанието си да се запознаят с нея. А Мерибет мълча през целия път, измъчвана от страхове и съмнения.

— Няма да се притесняваш, нали? — каза й той, когато спряха пред дома му, а тя се възхити от красивата и спретната къща. Очевидно бе прясно боядисана, а край нея имаше цветни лехи. По това време на годината нямаше цветя, но по всичко личеше, че къщата е много добре поддържана. — Всичко ще бъде както трябва — успокои я той, докато й помагаше да слезе от колата.

Влезе в къщата пред нея, хванал ръката й и веднага видя родителите си. Очакваха ги във всекидневната и той забеляза, че майка му внимателно наблюдава Мерибет, която бързо прекоси стаята, за да се ръкува първо с нея, а след това и с баща му.

Всички се държаха изключително внимателно и учтиво. Лиз я покани да седне, а след това й предложи чай или кафе. Мерибет предпочете една кола, а Джон остана да побъбри с нея, когато Лиз отиде в кухнята да погледне вечерята. Беше приготвила задушено месо и любимите на Томи картофени палачинки, гарнирани със сметана и спанак.

След малко Мерибет предложи да й помогне и бързо я последва в кухнята. Двамата мъже я изпратиха с поглед, а когато Томи се надигна, за да се присъедини към тях, Джон леко го дръпна за ръката, за да го спре.

— Остави я да поговори с майка ти, сине. Дай на майка ти време да я опознае. Изглежда ми добро момиче — честно призна той. — Красавица при това. Истински срам е, че точно на нея се е случило подобно нещо. Какво е станало с момчето? Защо не са се оженили?

— Той се оженил за някакво друго момиче, но Мерибет и без друго не пожелала да се омъжи за него. Тя твърди, че не го обича.

— Не съм сигурен дали постъпката й е умна, или пък много глупава. Бракът е доста труден понякога, дори и когато живеем с любимия човек. Но съм сигурен, че трябва много смелост и забележителен кураж, за да постъпи човек като нея. — Той запали лулата си и се вгледа в сина си. Томи бе пораснал много напоследък. — Родителите й постъпват много непочтено с нея. Не е честно да я изгонят от дома си по този начин.

Джон внимателно се взираше в сина си, опитвайки се да разбере какво означава това момиче за него.

По всичко личеше обаче, че е искрено и дълбоко влюбен в нея. Чувствата му бяха изписани на лицето му и баща му го погледна със симпатия и много любов.

Когато Лиз най-сетне ги извика за вечеря, двете с Мерибет сякаш бяха станали добри приятелки. Мерибет й помагаше да сервират масата, докато разговаряха за курса по цивилизация, който Лиз преподаваше в горните класове. Когато Мерибет спомена, че би искала да учи нещо подобно, Лиз я погледна със замислено изражение.

— Струва ми се, че бих могла да ти дам някои от материалите. Томи ми каза, че се опитваш да не изоставаш от съучениците си, като работиш заедно с него. Искаш ли да прегледам някои от темите ти?

Мерибет остана зашеметена от предложението.

— Ще ви бъда много задължена — с благодарност рече тя и зае мястото си между двамата мъже.

— Изпращаш ли работите си в старото училище или просто ги правиш за себе си?

— Най-вече за себе си, но се надявам, че ще ми позволят да се явя на изпит, след като се върна, за да ми признаят пропуснатия първи срок.

— Защо не ми позволиш да ги погледна? Може би ще мога да ги предложа в нашето училище, за да получиш някаква оценка за труда си. Разбрах, че пишеш всички домашни, които Томи получава в училище.

Мерибет бързо кимна в отговор, а Томи се настани между Мерибет и майка си и заговори вместо нея.

— Тя е много по-напред от мен, мамо. Вече привърши учебника ми по естествени науки и с историята на Европа. Разработила е и всички незадължителни теми.

Лиз изглеждаше впечатлена и Мерибет обеща да донесе всичките си разработки през уикенда.

— Всъщност, аз бих могла да ти давам и някои допълнителни задачи — каза Лиз, докато й подаваше задушеното. — Всичките ми материали са предназначени за ученици в горните курсове.

Двете развълнувано продължиха да обсъждат плановете си, а в края на вечерта вече бяха разработили чудесна система, според която щяха да се виждат за няколко часа в събота следобед, а Лиз щеше да й дава допълнителни домашни и задачи за през седмицата.

— Ще можеш да работиш върху тях, когато имаш възможност и да ми ги връщаш за проверка щом са готови. Томи ми каза, че работиш по шест дни в ресторанта и зная, че няма да ти е лесно. — Всъщност, Лиз бе изненадана, че тя има сили да работи по десет часа на ден като сервитьорка. — Колко още ще работиш, Мерибет?

Притесняваше се да я пита за бременността й, но въпросът просто не можеше да бъде избегнат. Коремът й вече беше огромен.

— До края, предполагам. Не мога да си позволя да напусна по-рано.

Парите, които баща й й бе дал, щяха да стигнат, за да плати за раждането, но тя имаше нужда от заплатата си, за да живее. Наистина не можеше да си позволи да напусне работа. Щеше да й е доста трудно да събере достатъчно пари, за да може да се издържа седмица-две след раждането. Средствата й бяха много ограничени, но за щастие тя не се нуждаеше от кой знае какво. А и след като не смяташе да задържи детето, нямаше нужда да му купува нищо, макар че момичетата в ресторанта непрекъснато й говореха, че ще я обсипят с подаръци за бебето. Тя се опита да ги разубеди, защото преживяваше болезнено всеки разговор на тая тема, но те нямаше как да знаят, че тя щеше да се раздели с детето си.

— Ще ти бъде много трудно да работиш до последния момент. — В гласа на Лиз се долавяше искрено съчувствие. — Аз постъпих така преди да родя Томи и накрая вече си мислех, че ще го родя в класната стая. С Ани си взех по-голяма почивка. — На масата изведнъж се възцари абсолютна тишина. Лиз вдигна очи към Мерибет, а младото момиче открито срещна погледа й. — Предполагам, че Томи ти е разказал за сестра си — тихичко промълви Лиз.

Мерибет кимна и очите й се изпълниха с любов към него и искрено съчувствие към родителите му.

Ани вече й се струваше съвсем истинска и реална.

Беше слушала толкова много за нея, сънувала я бе толкова често, че вече имаше чувството, че я бе познавала добре.

— Да, каза ми — внимателно изрече Мерибет. — Ани трябва да е била едно много специално малко момиченце.

— Такава беше — промълви Лиз.

Изглеждаше опустошена от мъка, а Джон мълчаливо протегна ръка през масата. Лекичко докосна пръстите й и Лиз го погледна с изненада. Правеше го за пръв път от доста време насам.

— Предполагам, че всички деца са специални — продължи тя. — Твоите също ще бъдат такива. Децата са чудесен, благословен дар.

Мерибет не й отговори, а Томи веднага я погледна, защото знаеше всичките й страхове и съмнения, свързани с това бебе.

После разговаряха за следващия футболен мач на Томи, а Мерибет тайничко си мечтаеше да можеше да отиде да го гледа заедно с тях.

Поговориха и за родния град на Мерибет, за училището й, за времето, което бе прекарала край езерото заедно с Томи. Говориха за всичко друго, освен за взаимоотношенията й със сина им и за бебето. В десет часа Томи най-сетне стана, за да я закара до тях. Тя целуна и двамата му родители преди да си тръгне, а веднага щом се качи в пикапа, изпусна дълга въздишка на облекчение и се облегна на седалката, сякаш бе съсипана от умора.

— Как мина? Никак ли не ме харесаха?

Беше трогнат от въпроса й. Наведе се към нея и нежно я целуна.

— Беше чудесна и те много те харесаха. Защо мислиш, че мама предложи да ти помага?

Томи изпитваше огромно облекчение. Родителите му се държаха не просто учтиво, те бяха много дружелюбни и открито изразяваха симпатията си към нея.

Всъщност, те останаха силно впечатлени от Мерибет и докато помагаше на Лиз с чиниите, Джон възторжено заговори за острия й ум и доброто й възпитание.

— Тя е страхотно момиче, не мислиш ли, Лиз? Как е могла да допусне да й се случи подобно нещо?

Поклати глава и избърса една чиния. За пръв път от месеци наред бе изпитал истинско удоволствие от вечерята и се гордееше с Лиз, която бе положила много усилия, за да бъде всичко наред.

— Не е виновна само тя…

Лиз леко се усмихна, но трябваше да признае, че Джон има право. Мерибет беше чудесно момиче и тя побърза да го каже на Томи, когато той се върна половин час по-късно. Беше изпратил Мерибет до стаята й, целунал я бе и си бе тръгнал веднага, защото Мерибет изглеждаше много уморена, а гърбът отново я болеше. Денят се бе оказал прекалено дълъг за нея, а през изминалите няколко дни бе започнала да се чувства много тежка и непохватна.

— Приятелката ти ми хареса — тихо каза Лиз и прибра последната чиния.

Джон току-що бе запалил лулата си и само кимна в знак на съгласие.

— И тя много ви хареса. Мисля, че е много самотна тук, а родителите и малката й сестричка й липсват ужасно. От това, което чувам от нея, не мисля, че са кой знае какво семейство, но предполагам, че тя е свикнала с тях. Баща й ми прилича на истински тиранин, а Мерибет твърди, че майка й никога не му противоречи. И въпреки това, мисля, че й е много трудно да живее напълно изолирана от тях. Майка й й писа няколко пъти, но баща й очевидно не желае дори да прочете писмата й. Освен това, изобщо не й позволяват да общува със сестра си. Поведението им ми се струва страшно тъпо.

Изглеждаше ядосан и майка му внимателно се вгледа в очите му. Лесно бе да забележи силната любов, която изпитваше към Мерибет, и желанието му да я пази и закриля.

— Семействата понякога взимат много глупави решения — каза майка му, изпълнена със състрадание към момичето. — Струва ми се обаче, че постъпката им няма да им дава мира още дълго, а може би и до края на живота им.

— Мерибет иска да се върне у дома и да завърши училище, а след това да се премести в Чикаго. Казва, че иска да посещава там колеж.

— Защо не тук? — предложи баща му и Лиз остана изненадана от лекотата, с която го каза.

В града им имаше колеж, който беше много добър. Ако Мерибет пожелаеше да учи тук и успееше да спечели стипендия, Лиз би могла да й помогне с кандидатстването.

— Никога не съм мислил за това, а съм сигурен, че и тя не се е сетила за подобна възможност. — Томи изглеждаше доволен от предложението. — Ще поговоря с нея, но ми се струва, че точно в този момент тя се притеснява само за бебето. Малко е уплашена. Не мисля, че знае какво я очаква. Може би… — Той колебливо погледна Лиз, радостен, че двете жени вече се познаваха. — Може би ти би могла да поговориш с нея, мамо. Тя наистина няма с кого друг да си поговори, освен с мен и с другите сервитьорки в „При Джими Д“. А те май само я плашат като заговорят за това.

От малкото, което знаеше, Томи също се чувстваше уплашен и притеснен. Целият процес на раждането му се струваше ужасяващо труден и мъчителен.

— Ще поговоря с нея.

Лиз веднага прие и малко след това всички си легнаха.

Лиз лежеше до Джон и изведнъж се улови, че мисли за Мерибет.

— Тя е приятно момиче, нали? Невъзможно ми е да си представя, че бих могла да преживея подобно нещо съвсем сама… Ще й бъде толкова трудно и тъжно… а и да се откаже от бебето…

Очите й се напълниха със сълзи само при мисълта за това. Припомни си как бе държала Ани в ръцете си, и Томи… Бяха толкова очарователни, толкова милички и обичани. Мисълта да ги даде на други хора веднага след раждането, би я убила. Но тя ги бе чакала и двамата твърде дълго. А и беше доста по-стара. Може би на шестнадесет години едно бебе бе прекалено непосилен товар, а Мерибет бе достатъчно мъдра, за да осъзнае, че бремето е твърде тежко, за да се справи сама.

— Мислиш ли, че Ейвъри ще успее да намери семейство за детето?

Внезапно започна да се притеснява за това. И тя, като Томи, не можеше да се примири с факта, че Мерибет няма към кого друг да се обърне за помощ.

— Сигурен съм, че го прави много по-често, отколкото предполагаме. Не е толкова необичайно, както знаеш. Но момичетата в нейното положение обикновено се крият някъде докато родят. Сигурен съм, че ще намери най-подходящите родители за това бебе.

Лиз кимна. Лежеше в тъмнината и мислеше за Мерибет и за сина си. Бяха толкова млади и толкова влюбени, и изпълнени с надежди. Все още вярваха, че животът би могъл да бъде добър и благосклонен, доверяваха се изцяло на онова, което им готвеше съдбата. Лиз вече не притежаваше тяхната воля, изстрадала бе твърде жестока болка след смъртта на Ани. Знаеше, че никога повече няма да повярва в съдбата. Тя беше прекалено жестока, безжалостна, донкихотовска.

Поговориха още малко за Мерибет, а после Джон се унесе в сън. Двамата с Лиз не бяха станали по-близки, но през последните няколко дни отчуждението между тях изглеждаше не толкова отблъскващо, а от време на време някой мил жест или блага дума стопляха душата й. Лиз полагаше малко повече усилия, а вечерята им заедно съвсем определено показа, че отново трябва да започне да готви за всички тях. Имаха нужда да са заедно вечер, да се докосват от време на време, да разговарят, да споделят проблемите си, да си върнат надеждите и мечтите. Бяха като изгубени твърде дълго и сега Лиз усещаше как бавно, един по един, излизат от мъглата, в която се бяха крили месеци наред. Чувстваше, че Джон се връща при нея, или поне иска да го направи. Само Томи си оставаше такъв, какъвто е бил винаги.

Само че сега Мерибет вече стоеше до него.

За пръв път от месеци наред Лиз се унесе в сън, завладяна от спокойствие и надежда. На следващата сутрин отиде в училищната библиотека, за да вземе някои книги за Мерибет и да й подготви допълнителни задачи за домашно.

Беше събрала всички необходими материали, когато Мерибет дойде в събота следобед и бе изненадана от качеството на темите, които момичето й подаде. Работата й беше по-добра от тази на повечето завършващи ученици.

Лиз се намръщи докато четеше и поклати глава. Мерибет веднага се паникьоса.

— Слаби ли са, госпожо Уитакър? Наистина нямам много време и ги пиша все нощем. Мога да поработя още малко върху тях. Освен това искам да напиша още една разработка върху „Мадам Бовари“. Не мисля, че това, което съм подготвила, е достатъчно добро.

— Не ставай смешна — сгълча я Лиз, вдигна поглед към нея и неочаквано се усмихна. — Това е изключително. Аз съм просто възхитена.

Работата на Томи изглеждаше твърде слаба в сравнение с нейната. Мерибет беше превъзходна ученичка.

Беше написала една тема върху руската литература и друга за хумора в комедиите на Шекспир. Подготвила бе публицистична статия за войната в Корея, а всичките й домашни по математика бяха абсолютно верни и безупречно подредени. Лиз от години не бе попадала на толкова прецизна и задълбочена работа у някой ученик. Погледна момичето и огромния й издут корем, а после нежно стисна ръката й.

— Свършила си чудесна работа, Мерибет! Мисля, че трябва да ти си признае цялата година. Разработките ти всъщност са по-добри от тези на учениците в последния курс.

— Наистина ли мислите така? Смятате, че бих могла да ги представя в старото ми училище?

— Имам по-добра идея — рече Лиз и подреди папките в спретната купчинка. — Искам да ги покажа на нашия директор. Може би ще успея да ти издействам разрешение да положиш приравнителни изпити тук, а когато се върнеш у дома, ще можеш да се запишеш направо в последния клас.

— Мислите ли, че ще ми позволят да направя това?

Мерибет бе слисана и зашеметена от предложението на Лиз. Това означаваше, че би могла да прескочи една цяла година и може би дори да завърши през юни, което всъщност искаше. Знаеше, че предстоящите месеци у дома щяха да са твърде болезнени и мъчителни. Беше доказала, че може да се грижи сама за себе си, и ако искаше да се върне у дома, то бе само, за да види Ноел и майка си и за да завърши училище. Но Мерибет съзнаваше, че няма да е в състояние да остане твърде дълго. Беше стигнала далеч, пораснала бе твърде много, за да може да живее с родителите си още цели две години. Знаеше, че те никога няма да й позволят да забрави случилото се, особено пък баща й. Шест месеца до дипломирането през юни бяха повече от достатъчни. А след това щеше да се премести от дома, щеше да си намери работа, а един ден, ако има късмет, може да спечели и стипендия, за да отиде в колеж. Нямаше нищо против дори да учи вечерно. Готова бе да направи всичко, за да получи добро образование, макар и да знаеше, че семейството й никога няма да я разбере.

Лиз й даде няколко допълнителни задачи, обеща още веднъж да провери какво може да се направи в тяхното училище и каза на Мерибет, че ще я уведоми веднага щом получи някакъв отговор.

След това поговориха още малко, но не за училище, а за други неща — най-вече за Томи и за неговите планове. Лиз очевидно все още се безпокоеше, че той би могъл да се ожени за Мерибет, за да не се налага тя да оставя бебето си за осиновяване, но не каза нищо по този въпрос. Вместо това заговори за колежите, които би могъл да посещава, и за възможностите, които се откриваха пред него. Мерибет я разбираше чудесно. Знаеше какво се опитва да й каже Лиз и накрая не можа да се въздържи. Погледна я в очите и заговори съвсем тихо и откровено.

— Аз няма да се омъжа за него, госпожо Уитакър. Не и сега. Не бих му причинила подобно нещо. Той се държа чудесно с мен. Томи е единственият приятел, който имам, откакто се случи всичко това. Но ние и двамата сме твърде млади и един брак сега ще съсипе живота ни. Не съм сигурна, че той го разбира — тя тъжно въздъхна, — но аз съм убедена, че все още не сме готови да имаме дете. Поне аз не съм. Трябва да му дам твърде много… човек трябва да е винаги край децата си… трябва да е нещо, което аз още не съм… Трябва да е голям.

Очите й се напълниха със сълзи и Лиз усети, че сърцето й се свива от болка и съжаление към нея. Самата тя беше още почти дете, а вече носеше бебе в утробата си!

— На мен ми изглеждаш доста голяма, Мерибет. Може би не достатъчно, за да се справиш с всичко това… но мисля, че имаш какво да дадеш на детето си. Постъпи така, както е най-добре за теб… и за бебето. Аз просто не искам Томи да бъде наранен или да направи някоя глупост.

— Няма. — Мерибет се усмихна и избърса очите си. — Аз няма да му позволя. Понякога и на мен много ми се иска да задържа бебето. Но после какво? Какво ще правя след един месец? След една година? Ами ако не мога да си намеря работа? Ако няма кой да ми помага? А Томи как ще завърши училище с бебе на ръце? Няма да може. Нито пък аз. Зная, че става дума за моето бебе и не би трябвало да говоря по този начин, но аз искам да направя онова, което е най-добро и за бебето. То има право на много повече от това, което мога да му дам. Има право на родители, които го обичат и не се боят от грижите по него. Иска ми се да бъда с детето си, но зная, че не мога… и това ме плаши.

Сърцето й се късаше при мисълта за детето, особено сега, когато бебето беше толкова голямо и толкова истинско, и мърдаше през цялото време. Беше й трудно да го пренебрегне, а още по-трудно да се отрече от него. Но за нея любовта към детето й бе свързана с желанието да му осигури по-добър живот, а после да продължи пътя си напред, докато открие истинското си място в този свят.

— Доктор Маклийн каза ли ти нещо по въпроса с осиновяването? — попита Лиз. — Знаеш ли дали вече има някое семейство предвид?

Лиз беше любопитна. Познаваше няколко бездетни млади семейства, които биха били много щастливи да осиновят детето й.

— Не е споменавал нищо. — Мерибет изглеждаше загрижена. — Надявам се, че той разбира, че аз твърдо съм решила да оставя детето. Може би той смята, че Томи и аз… — Мерибет се поколеба докато търсеше подходящата дума и Лиз се разсмя.

— Мисля, че е точно така. Той дори ми го намекна преди известно време, когато възхваляваше Томи като чудесен младеж. Мисля, че Ейвъри е убеден, че бебето е на Томи. И аз си помислих същото, когато разбрах за вас. Признавам си, че ме изплашихте до смърт… Но предполагам, че можеше да бъде много по-лошо… Томи се справя чудесно, въпреки че детето не е негово, а това сигурно е още по-трудно.

— Той е просто фантастичен — възкликна Мерибет.

Чувстваше се много по-близка с майка му, отколкото със собствената си майка. Лиз беше сърдечна, любяща и интелигентна, и сякаш бе започнала да възвръща предишната си жизненост и енергия след кошмарната година, която бе преживяла. Беше тъгувала и страдала прекалено дълго и го осъзнаваше.

— Какво ще правиш през следващите два месеца? — Лиз й наля чаша мляко и й предложи малко сладки.

— Ще продължа да работя, предполагам. Ще се занимавам с домашните, които ми даваш. Ще чакам раждането на бебето. Трябва да се роди по Коледа.

— Това е съвсем скоро. — Лиз я погледна ласкаво. — Искам да знам, ако мога да ти помогна по някакъв начин.

Искаше да помогне и на двамата, на Мерибет и на Томи.

Мерибет си тръгна късно следобед, а Лиз отново й обеща да провери какви са възможностите в училище. Самата мисъл за това я изпълни с неописуемо вълнение и тя едва изчака Томи, за да му разкаже всичко. Той дойде да я вземе малко по-късно вечерта и я заведе на кино.

Отидоха да гледат „Дяволът от Буана“ и трябваше да си сложат цветни очила, за да могат да се насладят на триизмерните ефекти. Това беше първото кино от този тип и двамата останаха възхитени от него. След това Мерибет му разказа за времето, което бе прекарала с майка му.

Тя изглежда изпитваше огромно уважение към нея, а Лиз, на свой ред, с всеки изминал ден се привързваше все повече към момичето. Беше я поканила на вечеря следващия уикенд. А когато Мерибет му спомена за това, Томи заяви, че когато тя е със семейството му, той се чувства почти женен. Изчерви се, докато произнасяше думите, но усещането очевидно му харесваше. Напоследък мислеше много за това, особено сега, когато раждането на бебето наближаваше.

— Не би било много лошо, нали? — попита той, когато я заведе до дома й. Опитваше се да говори нехайно и безгрижно. — Няма да е никак лошо да се оженим.

Изглеждаше толкова млад и невинен. Но Мерибет вече бе обещала пред майка му, а и пред себе си, че няма да му позволи да направи това.

— Да, докато ти писне от мен. След година-две, или когато наистина много остарея и стана на двадесет и три — подразни го тя. — Помисли си за това. Има още седем години до тогава. Можем да си родим осем деца, ако я карам с това темпо.

Постоянно се шегуваше със себе си, а и с него, но този път съзнаваше, че на Томи не му е до шеги.

— Бъди сериозна, Мерибет!…

— Сериозна съм. Точно тук е бедата. И двамата сме твърде млади и ти го знаеш.

Но той бе твърдо решен да поговорят за това отново. Нямаше да й позволи да го разубеди. Все още оставаха цели два месеца до раждането, но той искаше да й направи сериозно предложение за женитба преди това.

Тя продължаваше да избягва този разговор и през следващата седмица, когато той я заведе да карат кънки. Беше паднал първият сняг и езерото блестеше на слънцето. Томи не можа да устои на импулса да отидат да се позабавляват. А и мястото му напомняше за Ани и за дните, когато се бяха пързаляли заедно.

— През уикендите често идвах тук с нея. Доведох я да се пързаляме седмицата преди… преди да умре. — Наложи си да произнесе думите, без значение колко силно го нараняваха в този момент. Знаеше, че е време да се примири с факта, че нея вече я няма, но въпреки това не му беше никак лесно. — Липсват ми постоянните й закачки. Вечно ме тормозеше и ми досаждаше заради момичетата… Сигурно щеше да ме подлуди заради теб. — Той се усмихна, замислен за малката си сестра.

При едно от посещенията си в дома им Мерибет бе видяла стаята й. Търсеше банята и съвсем случайно се озова в стаята. Всичките й вещи бяха по местата си. Малкото й легло, куклите й, люлката, в която ги е люлеела, библиотеката с книжките й, възглавницата й, малкото й розово одеялце. Мерибет усети, че сърцето й се свива от мъка. Но не спомена пред тях, че е била там. Имаше чувството, че е попаднала в светилище и отново почувства огромната скръб, която изпитваше цялото им семейство.

Но сега се смееше, докато Томи й разказваше най-различни истории за момичетата, които Ани не бе одобрила, най-вече защото били твърде тъпи или твърде грозни.

— Аз може би също нямаше да се класирам — каза Мерибет докато се плъзгаше с него по леда и се питаше дали е много уместно да го прави в сегашното си състояние. — Особено пък в този си вид. Сигурно щеше да ме помисли за слон. Защото аз съвсем определено се чувствам точно така. — Все още обаче изглеждаше елегантна на леда, нахлузила кънките, които бе заела от Джули.

— Мислиш ли, че е разумно да се пързаляме — попита я той, измъчван от съмнения и страхове.

— Няма страшно — спокойно каза тя. — Стига да не падна. — После се завъртя няколко пъти, за да му покаже, че невинаги е била непохватна дебелана.

Той изглеждаше впечатлен от лекотата, с която тя се плъзгаше по леда. Правеше осморки без никакви усилия, докато изведнъж се подхлъзна и тупна тежко на леда. Томи и още няколко души, които бяха наблизо, извикаха от изненада и се втурнаха към нея. Беше си ударила главата и бе останала почти без дъх. Трима мъже едва успяха да я изправят, а тя изглеждаше почти припаднала. Томи я измъкна от леда, а всички наоколо ги гледаха сериозно угрижени.

— Най-добре е да я заведете в болницата — тихичко предложи една майка, която бе довела децата си да се пързалят. — Може да започне да ражда. — Тя му помогна да я качи в пикапа, а само миг по-късно Томи подкара с пълна скорост към кабинета на доктор Маклийн, като не преставаше да я обвинява, а и себе си, за проявената глупост.

— Как можа да направиш подобно нещо? — кресна той. — А и защо ли ти позволих?… Как се чувстваш? Добре ли си?

Томи целият се тресеше от нерви и страх. Мерибет нямаше родилни болки, но главата й се цепеше от болка.

— Добре съм — рече тя и го погледна глуповато. — Зная, че беше тъпо от моя страна, но ужасно се уморих да бъда дебела, тромава и непохватна.

— Не си. Ти си просто бременна. И трябва да изглеждаш точно такава, каквато си. Това, че не искаш бебето, не означава, че трябва да го убиеш.

Тя се разплака от думите му, а когато стигнаха до кабинета на доктор Маклийн, и двамата бяха ужасно разстроени. Мерибет продължаваше да плаче, докато Томи ту й се извиняваше, ту отново започваше да й крещи.

— Какво се е случило? Какво се е случило? Господи, какво става тук!

Лекарят не можеше да разбере нищо от спора им. Успя да чуе само, че Мерибет си е ударила главата и се опитала да убие бебето. Тогава тя се разплака отново и най-накрая си призна, че бе паднала на леда, докато карала кънки.

— Кънки? — Лекарят изглеждаше изумен. Никоя от другите му пациентки не би си и помислила за подобно нещо. Но те и двамата бяха само шестнадесетгодишни и останаха силно впечатлени от кратката му лекция. Вече никакво яздене, никакви кънки, никакви велосипеди и ски. — И никакъв футбол — добави с усмивка той и Томи се изхили. — Трябва да се държите като възрастни! — А после добави още един спорт, който трябваше да отпадне от заниманията им. — И никакви полови контакти, докато не се роди бебето.

Нито един от двамата не си направи труда да му обясни, че такива между тях изобщо не е имало и че Томи е все още девствен.

— Мога ли да ти имам доверие, че повече няма да караш кънки? — многозначително попита лекарят и тя го погледна глуповато.

— Обещавам.

А когато Томи отиде да докара колата, тя му напомни, че не смята да задържи бебето и че го моли да намери подходящо семейство, което да го осинови.

— Сериозно ли искаш това? — Лекарят изглеждаше изненадан. Момчето на Уитакър очевидно бе силно влюбено в нея и по всичко личеше, че е готов да се ожени веднага. — Сигурна ли си, Мерибет?

— Да… така смятам… — изрече тя, опитвайки се да говори като възрастна. — Аз просто не мога да се грижа за това бебе.

— А семейството му няма ли да помогне?

Докторът знаеше, че Лиз Уитакър иска друго бебе. Но може би не одобряваха намерението на сина си да стане баща толкова рано, и то без да е женен. Верен на обещанието си към децата, той изобщо не бе разговарял с родителите му.

Но Мерибет държеше на решението си.

— Не бих искала те да се грижат за детето. Не е честно. Това бебе има право на истински родители, а не на по-големи деца, които да се грижат за него. Как могла да го гледам и да ходя на училище? С какво ще го издържам? Родителите ми няма дори да ми позволят да се прибера у дома заедно с него.

Очите й се напълниха със сълзи, докато му обясняваше ситуацията.

Малко след това Томи се върна, а лекарят я потупа по ръката, изпълнен със състрадание. Беше твърде млада, за да носи толкова тежък товар.

— Ще видя какво мога да направя — тихичко рече той, а след това заръча на Томи да я държи два дни в леглото. Никаква работа, никакви забавления, никакъв секс, никакво пързаляне.

— Да, сър.

Томи я поведе към колата като я държеше здраво, за да не се подхлъзне на заледените участъци.

После я попита за какво разговаряха с лекаря. И двамата му се сториха много сериозни, когато влезе в кабинета, за да я вземе.

— Обеща, че ще ми помогне да намеря семейство за бебето.

Не му каза нищо повече, но бе много изненадана като разбра, че пътуват не към квартирата й, а към къщата му.

— Къде отиваме? — попита го тя.

Все още изглеждаше уплашена и разстроена. Мисълта, че трябва да се откаже от бебето си, не я правеше никак щастлива, макар да бе убедена, че това е вярното решение. Още отсега знаеше, че раздялата с детето й щеше да е много болезнена и мъчителна.

— Обадих се на мама — обясни Томи. — Лекарят ми каза, че можеш да ставаш само за да се храниш. През останалото време трябва да лежиш. Затова попитах мама дали можеш да прекараш уикенда у дома.

— О, не… Не биваше да правиш това… Не бих могла… Къде ще…

Беше ужасно притеснена и объркана. Не искаше да им се натрапва, но вече всичко бе уредено. Майка му не се бе поколебала нито за секунда. Само бе ужасена от глупавото им хрумване да отидат да се пързалят.

— Всичко е наред, Мерибет — успокои я Томи. — Тя каза, че можеш да се настаниш в стаята на Ани.

Гласът му трепна едва забележимо. Никой не беше влизал в тая стая от единадесет месеца, но майка му я бе предложила сама, а когато пристигнаха, леглото вече бе оправено, чаршафите бяха сложени, а на масата я очакваше димяща чаша топъл шоколад.

— Добре ли си? — попита я Лиз, искрено загрижена за състоянието й.

Беше преживяла няколко спонтанни аборта и не искаше нещо подобно да се случи и с Мерибет, особено пък сега.

— Как можа да постъпиш толкова безразсъдно? Имаш късмет, че не е изгубила бебето. — Лиз се развика срещу Томи.

Но те и двамата бяха толкова млади и приличаха на виновни деца докато смирено слушаха упреците й.

Облечена в розовата нощница, която Лиз й бе заела, сгушена в тясното легло в стаята на Ани, Мерибет повече от всякога приличаше на малко момиченце. Яркочервената й коса бе сплетена в дълги плитки, а всичките кукли на Ани сякаш я наблюдаваха, разпръснати из цялата стая. Проспа почти целия следобед. Накрая Лиз влезе в стаята и прокара пръсти по бузата й, за да се увери, че няма температура. Лиз се бе обадила на доктор Маклийн и се бе поуспокоила, след като той я бе уверил, че бебето не е пострадало при падането.

— Те са толкова млади. — Лиз усети, че лекарят се усмихва, докато разговаряше с нея. После спомена, че е изненадан от решението на Мерибет да даде бебето за осиновяване, но не се впусна в подробности. Не искаше Лиз да си помисли, че се натрапва в живота им. — Тя е много добро момиче — замислено добави той, а Лиз се съгласи, затвори телефона и отиде да я види.

Мерибет обаче все още се чувстваше виновна, че лежи в стаята на Ани. Никак не й се искаше да ги разстройва и натъжава.

Но Лиз бе изненадана от самата себе си, когато осъзна, че се чувства чудесно в стаята на Ани. С удоволствие седна на ръба на леглото и се загледа в големите, зелени очи на Мерибет. Беше толкова мъничка… Не изглеждаше много по-голяма от Ани.

— Как се чувстваш? — тихичко я попита Лиз.

Беше спала почти три часа. Томи бе отишъл да поиграе хокей през това време и я бе поверил на грижите на майка си.

— Малко понатъртена и схваната, но вече съм по-добре. Толкова се изплаших като паднах. Наистина си помислих, че може да убия бебето… а и то спря да се движи за известно време… Томи ми се разкрещя… Беше ужасно.

— Той просто е бил много уплашен. — Лиз кротко й се усмихна и отново я зави. — И двамата сте се стреснали. Не остана още много. Според доктор Маклийн остават още седем, а може би дори само шест седмици. — Лиз познаваше огромната отговорност, която изпитва всяка жена, скътала в тялото си още един човешки живот. — Аз ужасно се вълнувах преди да родя децата си… Приготвях абсолютно всичко предварително… — Лиз натъжена замълча, осъзнала изведнъж, че при Мерибет всичко щеше да бъде съвсем различно. — Съжалявам.

Погледна я с насълзени очи, но Мерибет се усмихна и докосна ръката й.

— Няма нищо… Благодаря, че ми позволихте да остана тук… Стаята много ми харесва… И колкото и да изглежда странно, аз много обичам Ани, макар че никога не съм я виждала. Понякога я сънувам. Често мисля за всичко онова, което Томи ми е разказвал за нея. Чувствам се така, сякаш тя все още е тук… в нашите сърца и в мислите ни.

Надяваше се, че Лиз няма да се натъжи от думите й, а по-възрастната жена само се усмихна и кимна.

— И аз изпитвам същото. Тя винаги е с мен. — Лиз вече изглеждаше много по-спокойна и уравновесена. Джон също. Може би най-накрая бяха започнали да се борят със скръбта. Може би все пак щяха да успеят да победят. — Томи ми каза, че ти смяташ, че някои хора се появяват в живота ни за малко, само за да ни дарят с благословията си… Тази идея ми харесва… Тя беше с нас съвсем за кратко… пет години, които сега ми се струват като един миг… но ни даде толкова много… И аз съм безкрайно щастлива, че беше с нас. Тя ме научи на толкова много неща… за смеха, любовта, всеотдайността.

— Точно това исках да кажа — тихо промълви Мерибет и двете жени стиснаха ръцете си върху завивката.

— Научила те е на много неща… дори и аз, която никога не съм я виждала, научих от нея много за Томи… Бебето ми също ще ме научи на нещо, макар че ще остане при мене само няколко дни… или само няколко часа… — Очите й се напълниха със сълзи. — А аз искам да му дам най-скъпия дар на света… хора, които да го обичат.

Затвори очи и сълзите се затъркаляха по бузите й, а Лиз се наведе и я целуна.

— Ще го направиш. А сега се опитай да поспиш още малко… И ти, и бебето имате нужда от почивка.

Мерибет кимна, неспособна да каже каквото и да било, а Лиз тихичко излезе от стаята. Знаеше, че Мерибет я очакват много трудности и изпитания, но освен тях предстояха и много щастливи мигове, благословени дарове и откровения.

Томи се прибра късно след обяд и веднага щом влезе, попита за Мерибет. Майка му побърза да го успокои.

— Добре е. Сега спи.

Той надникна в стаята. Мерибет спеше дълбоко в леглото на Ани, прегърнала една от куклите й, и приличаше на ангел.

Върна се в стаята, погледна към майка си и изведнъж й се стори много пораснал и възмъжал.

— Много я обичаш, нали, сине?

— Един ден ще се оженя за нея, мамо — заяви той с увереност, която не допускаше никакви съмнения в намеренията му.

— Не бързай да правиш планове. Никой от вас не знае накъде ще ви отвее животът.

— Ще я намеря. Няма да й позволя да си иде. Обичам я… а също и бебето… — В гласа му се долавяше отчаяна решителност.

— Ще й бъде много трудно да се откаже от бебето — рече Лиз.

Безпокоеше се и за двамата. Бяха им се струпали твърде много изпитания. На Мерибет — от глупост, а Томи се бе нагърбил с всичко съвсем доброволно. От любов.

— Зная, мамо…

Каквото и да мислеше по въпроса, очевидно не желаеше да го сподели.

Когато вечерта Мерибет бавно излезе от стаята на Ани, Томи седеше до кухненската маса и приготвяше домашните си.

— Как се чувстваш? — попита я той и се усмихна.

Мерибет изглеждаше освежена и по-красива от всякога.

— Май съм станала много мързелива.

Тя с извинение погледна към майка му, която тъкмо привършваше с вечерята. Лиз готвеше често напоследък и Томи бе много доволен от това.

— Сядай веднага, млада госпожице! Никакво разхождане насам-натам. Чу какво каза лекарят. В леглото, или поне в удобен стол. Томи, накарай приятелката си да седне, ако обичаш. И утре в никакъв случай не й позволявай да кара кънки.

И двамата се усмихнаха като палави деца, а тя им връчи по една прясно изпечена шоколадова бисквита. Харесваше й, че в къщата им отново има млади хора. Радваше се, че Томи бе решил да я доведе в дома им. Забавно й беше да гледа младото момиче около себе си. И макар да й напомняше, че нейната Ани никога няма да стане на шестнадесет, присъствието на Мерибет й доставяше истинско удоволствие.

Джон изпитваше същите чувства. Почувства се истински щастлив, когато ги завари събрани в кухнята, след като се прибра от един неочакван съботен ангажимент в офиса.

— Какво става тук? Да не би да правите събрание? — подразни ги той, развълнуван от празничната атмосфера в кухнята, която вече месеци наред тънеше в мрачно мълчание.

— Карам им се. Томи се опитал да убие Мерибет днес. Завел я да се пързалят на езерото.

— О, за бога… Защо не е опитал с футбол?

Погледна към сина си и за кой ли път си помисли, че и двамата са още твърде млади. Но тя сякаш се бе отървала без усложнения.

— Смятаме утре да опитаме с футбол, татко. След като поиграем и малко хокей.

— Чудесен план. — Той се усмихна, щастлив, че не се бе случило нищо лошо.

След като се навечеряха, всички седнаха да играят на думи. Мерибет състави две седембуквени думи, а след това Лиз заговори за решението на училищното ръководство. Бяха готови да я допуснат до приравнителни изпити и ако бе готова да се яви на четири изпита до края на годината, ръководството щеше да й признае не само тази учебна година, но и първия срок от следващата. Разработките и есетата, които бе представила, бяха отлични и ако се представеше добре и на изпитите, щеше да й остане само още един срок, преди да се дипломира.

— Успя, детенце — поздрави я Лиз, горда с постиженията й.

— Не, не бях аз — засия Мерибет. — Всичко това е възможно благодарение на теб.

А след това изписка от удоволствие и побърза да напомни на Томи, че вече е в последния клас.

— Не бързай да се главозамайваш! Мама все още може да те скъса. Стига да реши. А и без това е доста строга със завършващите ученици.

Тази вечер всички бяха в приповдигнато настроение. Дори и бебето. Беше си възвърнало енергията и яростно риташе в корема на Мерибет на всеки пет минути.

— Сигурно ти е много ядосано — рече Томи по-късно вечерта, седнал на леглото до нея и усетил ударите на бебето. — И предполагам, че има пълното основание за това. Беше наистина много глупаво от моя страна… Съжалявам…

— Недей, беше много забавно. — Мерибет се усмихна. Все още бе възбудена от добрите новини от училището.

— Това означава много за теб, нали? — попита я той, без да свали очи от лицето й, докато разговаряха за плановете й.

— Искам просто да стоя у дома колкото се може по-малко. Дори и тези шест месеца до дипломирането ще ми се сторят цяла вечност.

— Ще идваш ли на гости? — тъжно попита той.

Мразеше мисълта, че ще трябва да се разделят.

— Разбира се — веднага отвърна тя, но думите й не прозвучаха много убедително. — Ще се опитам. — Но и двамата подозираха, че баща й няма да го посрещне по начина, по който неговите родители се отнасяха към нея. И те, като Томи, бяха влюбени в нея. Не им беше трудно да разберат защо Томи я обича толкова много. — Може би ще мога да ти погостувам следващото лято, преди да замина за Чикаго.

— Защо Чикаго? — възнегодува той. Не искаше да се задоволи само с летните ваканции. — Защо не се запишеш в тукашния колеж?

— Ще кандидатствам и тук — съгласи се тя. — Но не зная дали ще ме приемат.

— С твоите оценки ще те молят да се запишеш тук.

— Едва ли. — Тя се засмя и той я целуна.

Скоро и двамата забравиха за оценките, за училището, за колежа, та дори и за бебето, което не преставаше да рита докато той я притискаше към себе си.

— Обичам те, Мерибет — напомни й той. — И теб, и бебето. Никога не го забравяй…

Тя кимна, а той я притисна силно към себе си. Останаха дълго така, седнали върху тясното легло на сестра му, потънали в разговор за жизненоважни за тях неща. Родителите му вече си бяха легнали. Знаеха, че той е в стаята й, но му имаха пълно доверие. Накрая Мерибет започна да се прозява, Томи й се усмихна и се прибра в стаята си, замислен за бъдещето им.