Даниел Стийл
Дар (5)

Глава пета

В неделя след работа Томи я заведе да гледат „От тук до вечността“ с Бърт Ланкастър и Дебора Кер. И двамата останаха очаровани от филма. Той седеше много близо до нея, обгърнал раменете й с ръка. Похапваха си пуканки и бонбони, а тя плака на всички тъжни моменти. После и двамата единодушно се съгласиха, че филмът е страхотен.

Той я откара у дома и по пътя се уговориха за разходката в сряда след обяд. После тя изведнъж се поинтересува как бе минала вечерта с родителите му. Бе забравила да го пита, макар че го бе видяла още на другия ден.

— Не беше много приятно — замислено промърмори той. — Всъщност, беше доста тягостно. Татко забрави да се прибере у дома. Предполагам, че е излязъл да се почерпи с колеги. Месото обаче се препече, докато го чакахме, мама побесня от гняв, а татко си дойде пиян. Не може да се каже, че вечерта мина успешно. — Той се засмя. Ужасно беше, че се опитваше да гледа философски на случилото се. — През повечето време те са доста ядосани един на друг. Предполагам, че се вбесяват най-вече от безсилието си да променят нещата… Изглежда не могат да си помогнат един на друг.

Мерибет кимна. Изглеждаше изпълнена със съчувствие и разбиране. Двамата поседнаха за малко на стъпалата пред къщата. Възрастната дама, която бе дала стаята под наем, бе много радостна, когато видеше, че Мерибет се забавлява. През цялото време й повтаряше, че е много слаба, но Мерибет знаеше, че скоро няма да е така. Не беше слаба дори и в този момент. Вече бе започнала да наддава на тегло, но все още успяваше да го прикрие, макар че престилката, която слагаше на работа, се издуваше повече отпреди.

— Какво ще правим в сряда? — попита я Томи, преливащ от щастие. — Пак ли ще ходим на езерото?

— Разбира се. Защо не ми позволиш този път аз да се погрижа за обяда? Мога дори да приготвя нещо сама.

— Добре.

— Какво искаш?

— Каквото и да е. Сигурен съм, че ще бъде вкусно!

Искаше само да бъде с нея. Седяха на стълбите един до друг, тялото й беше примамливо близо, но той, кой знае защо, все още не смееше да се наведе към нея и да я целуне. Всичко у нея го привличаше, изпитваше физическа болка всеки път, когато се приближеше до нея, но да я вземе в ръцете си и да я целуне, бе много повече отколкото можеше да си позволи. Тя усети напрежението, което го измъчваше, но го изтълкува погрешно и реши, че е притеснен заради родителите си.

— Може би всичко е въпрос на време — успокои го тя. — Минали са само седем месеца. Дай им още малко време. Може би нещата ще се пооправят, когато майка ти се върне на работа.

— Или ще се влошат още повече. — Изглеждаше угрижен. — Тогава тя изобщо няма да се прибира у дома. Докато Ани беше жива, мама работеше съвсем епизодично, за по няколко часа на ден. Предполагам, че сега смята, че не е необходимо да си седи у дома само заради мен. И е права. Та аз не се прибирам преди шест часа от училище.

— Мислиш ли, че някога ще имат друго бебе?

Не беше сигурна колко възрастни са родителите му и го погледна с интерес. Но той само отрицателно поклати глава. Беше си задавал същия въпрос, макар че не смяташе, че това е възможно.

— Мисля, че майка ми е вече стара за това. На четиридесет и седем години е, а и имаше много проблеми с раждането на Ани. Не съм сигурен дори, дали биха пожелали друго бебе. Никога не са говорили за това.

— Родителите не разговарят за тези неща с децата си.

Тя се усмихна, а той я погледна, леко смутен.

— Да, предполагам, че е така…

Уговориха се за сряда след обяд, а Томи обеща да вечеря в ресторанта в понеделник или във вторник.

Джули вече бе открила, че Мерибет излиза с него и й подхвърляше закачки при всяко негово идване в заведението. Думите й обаче бяха добронамерени и всички в ресторанта се радваха, че се е сближила с такова добро момче като Томи.

Той й пожела лека нощ като пристъпваше смутено от крак на крак, което му се случваше твърде рядко. Искаше всичко да е наред — не трябваше да прибързва, нито да си позволява волности, защото се боеше, че тя може да си помисли, че не я харесва. Моментът се проточи мъчително дълго. След това Мерибет внимателно затвори вратата и замислено тръгна по стълбите към стаята си, като не преставаше да се пита как в края на краищата щеше да му каже истината за себе си.

Той дойде да я види в ресторанта още на следващия ден, а вечерта се върна отново, за да я закара до дома й след работа. Същото се повтори и във вторник. Рано сутринта в сряда, преди да отиде да я вземе, той мина през гробището, за да посети Ани.

Ходеше там от време на време, за да почисти гроба й и да събере опадалите листа. Беше посадил и малко цветя и редовно се грижеше за тях. Правеше го заради Ани, но и заради майка си. Знаеше, че тя се притеснява за гроба й, но не можеше да понесе мисълта да отиде там.

Понякога, докато говореше, той разговаряше на глас с Ани, а този път й разказа за Мерибет и за това колко много я харесва. Имаше чувството, че тя е седнала на някое дърво наблизо, гледа надолу към него, а той й разказва за последните си преживявания.

— Тя е страхотно момиче… никакви пъпки… дълги крака… Не може да плува, но тича много бързо. Мисля, че ще я харесаш.

После се усмихна, замислен за Мерибет и за малката си сестра. В някои отношения Мерибет му напомняше за това какво момиче би могла да бъде Ани, ако бе живяла достатъчно, за да стане на шестнадесет години.

И двете бяха изключително честни и откровени. Притежаваха добро чувство за хумор, бяха палави и закачливи.

Привърши работата си на гроба й, замислен върху думите на Мерибет, че някои хора се появяват в живота ни само за да ни донесат някакъв дар и специалната си благословия. Не на всички им е писано да останат на този свят за дълго, му бе казала тя и това бе първото разумно обяснение, което бе чул след смъртта на Ани. Може би тя просто бе дошла за малко… но само ако можеше да остане по-дълго…

Не след дълго малкото гробче под дебелата сянка изглеждаше чисто и подредено, но и този път сърцето му се сви от мъка, когато се изправи и прочете името й, Ан Елизабет Уитакър, на малкия надгробен камък. Върху него бе издълбано малко агънце и очите му се пълнеха със сълзи само като го погледнеше.

— Довиждане, детенце — прошепна той, преди да си тръгне. — Ще се върна скоро… Обичам те…

Все още мъчително и болезнено преживяваше отсъствието й, особено пък когато бе на гроба й, и затова бе твърде мълчалив, когато отиде да вземе Мерибет от квартирата й.

Тя веднага забеляза тъгата му.

— Нещо не е наред ли? — Погледна го и почувствала, че е разстроен, веднага се обезпокои. — Нещо лошо ли се е случило?

— Не. — Бе трогнат от загрижеността й, но му бе необходима цяла минута, за да й отговори. — Ходих да почистя… гроба на Ани… Ходя там от време на време… Мама се радва, че го правя, а аз и без това обичам да я посещавам… Пък и знам, че мама мрази да ходи там. — После се усмихна и я погледна. Отново бе навлякла една широка, раздърпана риза, но този път бе с шорти и сандали. — Разказах й за теб. Предполагам, че тя и без друго вече знае.

Отново почувства спокойствието, което го обхващаше винаги, когато бе с Мерибет. Обичаше да споделя тайните си с нея. Не изпитваше никакви колебания или срам. Тя беше едва ли не част от него самия, човек, с когото бе израснал и когото познаваше добре.

— Миналата нощ я сънувах — рече Мерибет и той я изгледа учудено.

— Аз също. Сънувах, че двете се разхождате около езерото. Почувствах се невероятно щастлив и спокоен — призна той и Мерибет кимна.

— В моя сън тя ме помоли да се грижа за теб и аз й обещах… Хората идват един след друг… Тя си тръгна и дойдох аз, а тя ме помоли да те наглеждам… Може би след мен ще се появи някой друг… а след това… Това е един вид вечно, безкрайно движение на хора, които осмислят живота ни… Мисля, че точно това се опитвах да ти кажа миналия ден. Нищо не е вечно, хората, които нахлуват в живота ни, се сменят непрекъснато… някои продължават с нас, а други не… Животът ни никога не стои на едно място… той тече напред… подобно на река. Налудничаво ли ти звучи това?

Погледна го, като се питаше дали философските й размишления не му се струват глупави, но се увери, че той разбира всичко. И двамата бяха твърде мъдри за възрастта си, но всеки един си имаше основателна причина за това.

— Не, никак. Просто не ми хареса тази част за непрекъснатото движение на хора, които идват при нас, а после изчезват от живота ни. Би ми харесало повече, ако всички те можеха да останат с нас завинаги. Иска ми се Ани да е все още тук и не искам някой друг след теб, Мерибет. Какво лошо има в това?

— Невинаги можем да останем при тези, които обичаме — промълви тя. — Понякога трябва да продължим напред. Като Ани. Невинаги имаме право на избор.

Но тя имаше избор. За момента бе обвързана с бебето, но един ден Мерибет щеше да продължи напред, а бебето щеше да заживее собствения си живот — в друг, различен от нейния свят, с други родители. Напоследък й се струваше, че нищо в живота й не е вечно и постоянно.

— Не ми харесва това, Мерибет. Все някога хората трябва да се спрат някъде, да останат завинаги.

— Някои го правят. Други не. Трети пък просто не могат. А ние трябва само да ги обичаме, докато имаме тази възможност, и да научим всичко онова, което е трябвало да ни кажат.

— Ами ние? — попита я той. Изражението му бе твърде сериозно за едно шестнадесетгодишно момче. Но и тя бе една много сериозна млада жена. — Мислиш ли, че и ние сме се срещнали, за да научим по нещо един от друг?

— Може би. Може би точно в този момент имаме нужда да бъдем заедно — мъдро отрони тя.

— Ти вече ме научи на много неща за Ани. От теб разбрах, че трябва да я обичам, независимо къде се намира сега, че трябва винаги да я нося със себе си.

— И ти ми помогна — сърдечно промълви Мерибет, но не обясни нищо повече и той учуден замълча.

Докато пътуваха към езерото, тя почувства, че бебето помръдна отново. Случваше се вече твърде често и усещането й бе познато и приятно. Никога не бе изпитвала нещо подобно преди и лекото помръдване на бебето я радваше и й доставяше удоволствие.

Когато стигнаха до езерото, Томи разстла одеялото, което бе донесъл, а Мерибет извади храната. Бе приготвила сандвичи с яйца, които Томи й бе казал, че обича, и шоколадов кекс. Носеше цяла чанта с плодове, бутилка мляко — напоследък и тя бе започнала да пие много мляко — и няколко соди. И двамата бяха гладни и решиха да похапнат веднага. След това се излегнаха на одеялото и дълго разговаряха, този път за училището, за някои от приятелите му, за родителите си, за плановете си. Томи й каза, че веднъж е бил в Калифорния с баща си, за да уредят доставката на някакви храни. Пътувал бе и до Флорида по същите причини. Мерибет не бе ходила никъде, но сподели, че би искала да види Ню Йорк и Чикаго. И двамата си признаха, че много искат да посетят Европа, но Мерибет мислеше, че едва ли някога ще й се отдаде подобна възможност. Животът й едва ли щеше да я отведе някъде другаде, и дори идването й в този град бе истинско приключение за нея.

Поговориха и за войната в Корея и за техни познати, които вече бяха намерили смъртта си там. И на двамата им се струваше истинска лудост да бъдат въвлечени в нова война толкова скоро след последната. И двамата си спомняха Пърл Харбър^[1], макар че тогава са били само четиригодишни. Бащата на Том бил твърде стар, за да участва във войната, но бащата на Мерибет се бе бил в Йоджима^[2]. Майка й бе живяла в постоянен страх за живота му, но той, за радост на всички, се бе прибрал у дома жив и здрав.

— Какво би направил, ако получиш повиквателна? — ненадейно попита Мерибет и той сякаш се смути от въпроса.

— Сега? Или когато стана на осемнадесет?

Дотогава оставаха само две години и ако военните действия в Корея се проточат, съществуваше съвсем реална възможност да го вземат в армията.

— Когато и да е. Ще отидеш ли?

— Разбира се. Ще бъда длъжен да го направя.

— Аз не бих отишла, ако бях мъж. Не вярвам във войната — твърдо заяви тя, а той се усмихна.

Понякога му се струваше много странна. Мненията й бяха толкова категорични, а някои от тях бяха доста чудати и откачени.

— Това е защото си момиче. Мъжете нямат избор.

— А може би би трябвало. Или пък някой ден ще го имат. Квакерите не участват във войни. Мисля, че са по-умни от всички останали.

— Може би просто се боят — рече той, защитавайки традициите, в които бе възпитан, но Мерибет отказваше да ги приеме.

Тя не приемаше много неща. Освен онези, в които вярваше искрено и дълбоко.

— Не мисля, че се боят. Смятам, че се опитват да останат верни на себе си и на онова, в което вярват. Ако бях мъж, щях да откажа да отида на война — упорито повтори Мерибет. — Бойните са глупави и безсмислени.

— Не, нямаше да го направиш. — Томи се усмихна. — Щеше да се биеш като всички останали. Щеше да си длъжна да го направиш.

— Може би един ден мъжете ще престанат да вършат неща, само защото са длъжни да го направят. Може би ще започнат да мислят, да се съмняват, да оспорват чуждите решения, а не просто да изпълняват нечии заповеди.

— Съмнявам се. Ако го направят, ще настъпи истински хаос. Защо някои ще отидат да се бият, а други ще си останат у дома? И как ще го постигнат? Ще избягат? Или ще се скрият някъде? Невъзможно е, Мерибет. Остави войните на мъжете. Те знаят какво правят.

— Точно там е бедата. Не съм убедена, че знаят. Всеки път, когато се отегчат, те ни въвличат в нови войни. Помисли за сегашната. Тъкмо се възстановихме от последната война и отново сме в беда. — В гласа й се долавяше неодобрение и възмущение, и Томи се разсмя.

— Може би трябва да се кандидатираш за президент — подразни я той, макар да уважаваше идеите й и да се възхищаваше от смелостта, с която излагаше твърде напредничавите си, нестандартни убеждения. Цялото й същество излъчваше забележителен кураж и твърдост.

После решиха да се поразходят около езерото, а на връщане Томи я попита дали иска да поплуват. Тя отново отклони предложението, а той за пореден път се запита защо винаги му отказва. Навътре в езерото имаше дървен сал и той започна да я убеждава да стигнат до него с плуване, но тя просто не желаеше да се съгласи.

— Хайде, кажи ми истината! — най-сетне рече той. — Да не би да се боиш от водата? Няма нищо срамно в това. Трябва само да ми кажеш.

— Не, не е това. Просто не искам да плувам. — Беше добра плувкиня, но не можеше да съблече ризата на баща си. Нямаше начин.

— Тогава поне се потопи във водата.

Беше непоносимо горещо и Мерибет с удоволствие би се гмурнала в хладната вода, но знаеше, че не бива. Беше бременна. На цели четири месеца и половина.

— Просто влез във водата заедно с мен. Ще се почувстваш чудесно.

Тя се съгласи да погази заедно с него, но нищо повече. Езерото беше съвсем плитко в началото и те се бяха отдалечили доста от брега, когато дълбочината рязко се увеличи. Тя отказа да продължи и остана на мястото си, а той заплува до сала и обратно, като силно и уверено замахваше с дългите си ръце. Беше добър плувец и само след няколко минути се върна на мястото, където го чакаше.

— Страхотен плувец си. — В гласа й се долавяше възхищение.

— Миналата година участвах в училищния отбор, но капитанът се оказа пълен глупак. Тази година не желая да се включвам в отбора. — Започнаха да се връщат към брега, а той я погледна закачливо и я напръска с вода. — Ти си истинска пъзла, знаеш ли? Вероятно плуваш не по-зле от мен.

— Не е вярно — рече тя, като се опитваше да избегне водните пръски.

Но той продължаваше да се задява и тя не можа да устои на предизвикателството и се включи в играта. В следващия момент, и двамата, подобно на палави деца, започнаха да се заливат с пълни шепи. Мерибет скоро се измокри цялата. Извърна се рязко, за да се предпази от поредния душ, изгуби опора и цопна във водата. В началото изглеждаше изненадана, а после осъзна, че е мокра до кости и че ще й бъде невъзможно да излезе от водата без той да забележи изпъкналия й корем. Само че вече бе прекалено късно да направи каквото и да било. Мерибет протегна крак, спъна го и той падна във водата близо до нея. Тя побърза да се отдалечи с плуване, но Томи веднага я настигна и те продължиха да се пръскат, като се заливаха от смях.

Мерибет отказа да отиде с него до сала и след като поплуваха още малко наоколо, започна да мисли как да излезе от водата така, че той да не види корема й. Такъв начин обаче нямаше. Най-накрая му каза, че й е студено — което изобщо не бе вярно — и го помоли да отиде да й донесе хавлията. Той изглеждаше леко изненадан — водата беше топла, а следобедното слънце силно припичаше, но отиде за кърпата и й я подаде. Само че това не помогна кой знае колко. Тя все пак трябваше да излезе от водата и да се приближи до него. Искаше й се да му каже да се обърне, но не посмя, а продължи да лежи във водата със смутено и разтревожено изражение.

— Нещо не е наред ли?

Не знаеше какво да му каже и най-накрая кимна неохотно. Все още не искаше да му разкрива истината и не бе решила как точно да го направи. Но сега бе хваната като в капан.

— Мога ли да помогна? — Томи изглеждаше озадачен.

— Мисля, че не.

— Виж, Мерибет, просто излез от водата. Какъвто и да е проблемът, ще го разрешим заедно. Ела, ще ти помогна.

Протегна й ръка, а очите й мигновено се напълниха със сълзи. Той нагази във водата, приближи се до нея и я вдигна внимателно. Тя най-сетне се изправи пред него, позволи му да я изведе от водата, без да може да спре сълзите си, а той все още не разбираше защо плаче. Нежно я загърна с хавлията, а после погледна надолу и го видя. Коремът й беше издут — все още малък, но много твърд и заоблен и в него очевидно имаше бебе. Той все още си спомняше как изглеждаше майка му, когато бе бременна с Ани, а Мерибет бе твърде слаба, за да допусне нещо друго…

Томи я погледна с изумление.

— Не исках да разбереш — нещастно промълви тя. — Не исках да знаеш.

И двамата бяха до колене във водата, но никой не се помръдваше. Той изглеждаше така, сякаш току-що го бе ударила мълния, а тя приличаше на човек, който току-що бе преживял смъртта на близък приятел.

— Хайде! — тихо рече Томи, придърпа я към себе си и обгърна раменете й с ръка. — Хайде да отидем да поседнем.

Мълчаливо се върнаха на брега и се приближиха до одеялото. Тя свали хавлията и разкопча ризата на баща си. Под нея носеше горнище на бански костюм и шорти. Ризата вече бе напълно излишна. Тайната й бе излязла наяве.

— Как се случи? — най-сетне попита той като се опитваше да не гледа издутия й корем, макар че все още беше поразен от това разкритие.

Тя се усмихна тъжно.

— По обичайния начин, предполагам. Не знам кой знае колко по въпроса.

— Имала си приятел? Имаш приятел? — поправи се той, а сърцето му се сви от болка.

Тя обаче само поклати глава и се обърна настрана, но само след миг го погледна отново.

— Нито едното, нито другото. Просто постъпих страшно глупаво. — Реши да бъде напълно откровена. Не искаше да има никакви тайни от него. — Направих го само веднъж. С човек, когото почти не познавах. Дори не се срещах с него. Той дойде да ме изпрати след един бал, на който кавалерът ми се напи. Беше един от героите на горния курс. Предполагам, че съм била поласкана от желанието му да поговори с мен, а той се оказа много ловък и хитър за наивница като мен. Обсипа ме с ласкателства, заведе ме да хапнем по хамбургер с приятелите му и аз реших, че е неотразим. После, на път за дома, спря край парка. Не ми хареса особено, но реших, че няма смисъл да вдигам голям шум за нещо толкова дребно. Той ми предложи глътка джин, а след това… — Тя сведе поглед към корема си. — Можеш да си представиш останалото. Каза ми, че не мисли, че бих могла да забременея. Беше се скарал с приятелката си, или поне така ми каза, но в понеделник се върна при нея, а аз се оказах пълна глупачка. Но което е още по-лошо, съсипах живота си заради един тип, когото дори не познавах и който не даваше и пет пари за мене. Трябваше ми известно време, за да осъзная какво се бе случило, а междувременно той успя да се сгоди. Ожениха се веднага след като се дипломираха.

— Каза ли му за бебето?

— Да. Той ми обясни, че иска да се ожени за нея и че тя ще побеснее, ако разбере… Аз не исках да съсипвам живота му… нито пък моя. Не казах на родителите си кой е бащата на бебето, защото не исках татко да го принуди да се ожени за мен. Не искам да се женя за човек, който не ме обича. Аз съм само на шестнадесет. Един брак би означавал край на живота ми. Но от друга страна — тя въздъхна и го погледна унило — животът ми и без това не изглежда блестящ. Май се оказа, че това не беше най-умният ход от моя страна.

— Какво казаха родителите ти? — Томи беше зашеметен от думите й, стъписан от безчувственото равнодушие на онзи тип, изумен от куража й да отстоява желанията си дори и в подобен момент на изпитание.

— Баща ми каза, че трябва да напусна дома ни. Заведе ме в манастира при монахините. Трябваше да живея при тях докато родя. Но просто не можах да издържа. Останах там няколко седмици, но обстановката беше толкова тягостна и потискаща, че реших, че предпочитам да гладувам, но да не живея там. Напуснах манастира, качих се на един автобус и дойдох тук. — Изглеждаше уязвима и невероятно млада… и много красива. Томи я наблюдаваше, изпълнен с нежност и възхищение. — Баща ми каза, че мога да се прибера у дома след Коледа, след като родя бебето. Тогава ще се върна на училище — нерешително завърши тя, опитвайки се да представи нещата в по-добра светлина, но дори и за нея самата думите й прозвучаха тъжно и унило.

— Какво ще правиш с бебето? — попита той, все още потресен от всичко, което се бе случило с нея.

— Ще го дам… ще го дам за осиновяване. Искам да намеря добри хора, които да го вземат. Не мога да се грижа за него. Аз съм на шестнадесет години. Не мога да гледам бебе… Не мога да му дам нищо… Не зная как да се грижа за него… Искам да се върна на училище… Искам да отида в колеж. Ако задържа бебето, ще бъда принудена да си остана у дома… Но което е по-важно, аз просто нямам какво да му предложа. Искам да намеря семейство, което наистина да желае дете. Монахините казаха, че ще ми помогнат, но това беше у дома… Тук все още не съм направила нищо по въпроса.

Изглеждаше неспокойна и несигурна, а той просто не вярваше на ушите си.

— Сигурна ли си, че не искаш да го задържиш? — Не можеше да си представи, че човек може да се откаже от собственото си дете. Подобна мисъл му се струваше ужасна.

— Не зная. — Точно в този момент бебето се размърда, сякаш се бореше за право на глас в решаването на съдбата му. — Просто не виждам как бих могла да се грижа за него. Родителите ми няма да ми помогнат. А аз не мога да печеля достатъчно пари, за да го издържам… Няма да е честно по отношение на бебето. А и аз не искам дете точно сега. Наистина ли ти се струва толкова чудовищно?

Очите й се напълниха със сълзи и тя го погледна с отчаяние. Чувстваше се ужасно да признае, че не иска това бебе, но наистина беше така. Не обичаше Пол и не искаше да има дете и да носи отговорност за още един живот. Едва успяваше да контролира собствената си съдба. Беше едва шестнадесетгодишна.

— О, Мерибет! Имаш толкова много грижи. — Томи се приближи, прегърна я отново и я придърпа към себе си. — Защо не ми каза нищо? Можеше да споделиш всичко с мен още в началото.

— О, да, сигурно… Здрасти, казвам се Мерибет, бременна съм от един тип, който се ожени за друга, а родителите ми ме изхвърлиха от дома… А ти имаш ли нещо против да ме заведеш на вечеря?

Той се разсмя на думите й, а тя му се усмихна през сълзи. В следващия момент изведнъж се озова в прегръдките му като плачеше от ужас и срам, но и от облекчение, че вече му бе казала всичко. Риданията й я оставиха без сили, а той я притискаше към себе си докато плачът й най-сетне утихна.

Томи изпитваше истинско и дълбоко състрадание към нея и бебето.

— Кога ще се роди? — попита той, след като тя отново се успокои.

— Към края на декември.

Но дотогава оставаха само четири месеца, а те и двамата знаеха, че времето ще се изниже неусетно.

— Била ли си на лекар тук?

— Не познавам никого в този град. — Тя поклати глава. — Не посмях да кажа на момичетата в ресторанта, защото се боях, че Джими ще ме уволни. Казах им, че съм била омъжена, но съпругът ми е убит в Корея, така че те няма да са прекалено изненадани, когато разберат, че съм бременна.

— Много умно от твоя страна. — В очите му проблеснаха весели искрици, а после отново я погледна въпросително. — Беше ли влюбена в него, Мерибет? В бащата на бебето?

За Томи беше изключително важно да разбере дали го е обичала. Изпита истинско облекчение, когато тя поклати глава отрицателно.

— Бях поласкана от това, че иска да излиза с мен. Това е всичко. Бях невероятно глупава. А и да ти кажа истината, той е пълен негодник. Искаше единствено да се махна от главата му и да не казвам на Деби. Предложи ми дори да махна бебето. Не съм съвсем сигурна как го правят, но мисля, че просто убиват бебето. Никой не пожела да ми каже как става, но всички повтаряха, че е много опасно и скъпо.

Томи я гледаше с мрачно и сериозно изражение. Бе чувал за абортите, но и той не бе много наясно какво всъщност означава тази дума.

— Радвам се, че не си приела.

— Защо?

Думите му я изненадаха. Какво значение имаше за него? Нещата щяха да са далеч по-прости и за тях двамата, ако тя не беше бременна.

— Защото не мисля, че е редно. Може би бебето е едно от ония неща, които си имат своята причина и обяснение… Като Ани.

— Не зная. И аз съм мислила много за това. Опитвах се да проумея защо се случи точно с мен, но не мога. Всичко сякаш е въпрос на неописуемо лош късмет. Един-единствен път. Предполагам, че е повече от достатъчно.

Той кимна колебливо. Познанията му за секса бяха по-повърхностни и от нейните. И за разлика от Мерибет, той никога не бе правил секс.

След това изведнъж я погледна странно и тя разбра, че умира да й зададе някакъв друг въпрос.

— Какво? Хайде… каквото и да е… питай…

Вече бяха истински приятели, обвързани от дружба, която — и двамата бяха сигурни в това — щеше да продължи до смъртта им. Той вече бе част от тайната й. И щеше да си остане такъв завинаги.

— Как беше сексът? — попита я той, изчервен до ушите и смутен до смърт. Въпросът му обаче не й се стори ужасен. Чувстваше го като брат, като истински приятел, дори като нещо повече. — Сигурно е било страхотно…

— Не. Не и за мен. Може би за него. Но мисля, че може да бъде наистина прекрасно… Много е вълнуващо. Кара те да се чувстваш замаян и унесен, преставаш да мислиш за всичко останало, не разсъждаваш разумно, забравяш за това кое е правилно и кое не. Също като експресен влак, втурнал се по релсите. А може би причината бе в глътката джин… Мисля си обаче, че преживяването би било наистина неповторимо, ако се прави с любимия човек. Не зная. Всъщност, дори не желая да опитам отново. Не и докато не намеря подходящия човек. Не искам да се любя отново, не искам пак да постъпя като глупачка.

Той кимна, заинтригуван от думите й. Очакваше нещо подобно и се възхищаваше на решението й. Но изпитваше съжаление, че той все още не бе изпитал това, което тя вече познаваше.

— Тъжното е, че случилото се не означаваше нищо в онзи момент. А би трябвало. А сега ще имам бебе, което никой не желае. Нито баща му, нито аз. Никой.

— Може би ще промениш решението си, след като го видиш — замислено изрече той.

Сърцето му се бе разтопило от обич в момента, в които бе видял Ани.

— Не съм сигурна, че ще го видя. Двете момичета, които родиха в манастира преди да си тръгна, така и не видяха бебетата си. Монахините ги взеха веднага след раждането им. Струва ми се странно и неестествено… Да го носиш в утробата си през цялото време, а после да го дадеш на други… Но не по-малко неестествена ми изглежда и възможността да го задържа при себе си. Не за един ден, завинаги. Бих ли могла да се справя с това? Ще мога ли да бъда майка през всичкото това време? Не мисля. А после започвам да се плаша, че нещо в душата ми не е съвсем наред. Защо не искам да задържа това бебе при себе си? Ами ако го поискам, след като го видя… Какво ще правя тогава? Как ще го издържам? Томи, не зная какво да правя…

Очите й пак се напълниха със сълзи и той отново я притисна към себе си и този път, без да се колебае, се наведе към нея и я целуна. Това беше целувка, сбрала възхищението и нежността, и състраданието, и цялата любов, която бе започнал да изпитва към нея. Това бе истинска целувка. Целувката на един мъж с любимата жена. За пръв път в живота си и двамата осъзнаха какво означава истинската целувка, за пръв път изпитаха силата й, мощта й, почувстваха огромното й значение. Това бе целувка, която лесно можеше да премине в нещо повече, само че никой от двамата не би допуснал това да се случи точно тук, и точно в този момент.

— Обичам те — промълви той, заровил лице в косата й. Искаше му се бебето, което тя носеше в утробата си, да бе негово, а не на онова момче, което никога не бе обичала. — Толкова много те обичам… Няма да те изоставя… Винаги ще бъда до теб, за да ти помагам.

Твърде смели обещания за едно шестнадесетгодишно момче. Но изминалата година бе направила от него истински мъж.

— И аз те обичам — предпазливо прошепна тя и избърса сълзите си с голямата хавлия.

Не искаше повече да го товари с всичките си проблеми.

— Трябва да отидеш на лекар — заяви той.

В гласа му вече се долавяха истински бащински чувства и загриженост.

— Защо? — Независимо от всичко, което бе преживяла, в някои моменти тя си оставаше истинско дете.

— Трябва да си сигурна, че бебето е здраво. Докато беше бременна с Ани, мама редовно ходеше на лекари.

— Да, но тя е била по-стара.

— Мисля, че въпреки това трябва да отидеш. — А после му хрумна нещо. — Ще взема името на лекаря на майка ми и може би ще успеем да измислим нещо, за да те прегледа. — Изглеждаше доволен от идеята, а тя се изсмя.

— Ти си луд. Той веднага ще си помисли, че бебето е твое и ще каже на майка ти. Не мога да отида на лекар, Томи.

— Ще измислим нещо — успокои я той. — Може би лекарят на мама би могъл да ти помогне да намериш някой, който да осинови бебето. Мисля, че лекарите се занимават и с това. Те би трябвало да познават хората, които искат деца, но не могат да си родят. Мама и татко също мислеха за осиновяване, преди да се роди Ани, но след това се отказаха. Ще разбера името му и ще ти уредим час.

Беше застанал до нея и както никой друг от близките й, бе готов да поеме част от бремето й. После отново я целуна дълго и настоятелно, а след това много нежно и внимателно постави ръка върху корема й, за да почувства движенията на бебето. То бе започнало да мърда непрекъснато и тя попита Томи дали го усеща. Той се съсредоточи за миг, а после кимна с усмивка. Беше едва забележимо потрепване, сякаш коремът й живееше свой собствен живот. Което в действителност си беше точно така.

Късно следобед отново влязоха във водата и този път Мерибет плува до сала заедно с него, а когато се върнаха на брега, се почувства много изморена. Излегнаха се на одеялото и дълго останаха там, обсъждайки бъдещето й. Сега, когато Томи беше до нея, то не й се струваше чак толкова зловещо и страшно, макар че случилото се все още я плашеше. Ако решеше да задържи бебето, то щеше да остане при нея през целия й живот. Ако пък се откажеше от него, един ден може би щеше да се разкайва за това. Трудно й беше да прецени кое е най-правилното решение, макар да продължаваше да мисли, че за детето и за нея самата ще е много по-добре, ако то бъде осиновено от други родители. Някой ден тя щеше да има и други деца и сигурно винаги щеше да съжалява и да се разкайва заради първото си бебе, но сега нито времето, нито мястото бяха подходящи за деца, а при създалите се обстоятелства тя просто не можеше да се справи.

Той я държеше в прегръдките си и те се целуваха и се притискаха един към друг, но нищо повече. И двамата изпитваха необяснимо спокойствие, когато се върнаха в квартирата й, за да се преоблече, преди да отидат на вечеря и на кино.

Отношенията между тях се бяха променили напълно през този следобед. Струваше им се, че вече си принадлежат един на друг. Тя бе споделила тайната си с него, а той я бе разбрал и бе застанал твърдо до нея. Мерибет знаеше, че Томи няма да я подведе. Имаха нужда един от друг и тя просто не би могла да се справи без подкрепата му. Без много думи и обещания, между тях двамата бе възникнала дълбока привързаност, особен съюз, който никой не можеше да разруши.

— До утре — каза й Томи, когато я остави пред дома й в единадесет часа.

Знаеше, че вече не би могъл да стои далеч от нея. Изпитваше необходимост да знае, че е добре. На следващия ден щеше да я закара до тях след работа, макар че бе обещал на майка си да се прибере за вечеря.

— Грижи се за себе си, Мерибет…

Усмихна й се, а тя му махна с ръка, усмихна се в отговор и тихо затвори вратата след себе си.

Легна си, като не преставаше да мисли за големия си късмет. Да се запознае точно с него! Той бе приятелят, който никога не бе имала, братът, който Райън никога не би могъл да бъде, любовникът, който Пол не беше. За момента, той бе всичко за нея.

Унесе се в сън и още веднъж сънува Ани.