Даниел Стийл
Дар (6)

Глава шеста

През следващата седмица Томи идваше в ресторанта всеки ден. Вечер я караше до дома й, а в неделя вечерта я заведе на вечеря, а след това — на кино. През следващия й свободен ден обаче, той отказа отново да я заведе на езерото. Вместо това предложи нещо много по-важно. Тайничко бе прегледал тефтера на майка си и внимателно си бе записал името и адреса на гинеколога й.

След смъртта на стария доктор, Томпсън Ейвъри Маклийн вече от години бе гинеколог на Лиз и бе изродил и двете й деца. Беше побелял господин на преклонна възраст, но идеите и методите, които използваше в работата си, бяха далеч по-модерни от маниерите му. Беше твърде вежлив и официален, но в работата си се придържаше към най-съвременните и напредничави теории и Томи знаеше, че майка му много го уважава. Освен това съзнаваше, че Мерибет трябва на всяка цена да отиде на лекар.

Обадил се бе да уговори час за госпожа Робъртсън, като се бе постарал гласът му да звучи като този на баща му. Опитал се бе да говори спокойно, като човек, уверен в себе си, макар че пръстите му стиснали слушалката силно трепереха. Когато го попитаха кой се обажда, той поясни, че е господин Робъртсън. Каза, че току-що са се преместили в Гринел — веднага след сватбата си — и съпругата му се нуждае от преглед. Сестрата сякаш му бе повярвала.

— Но какво да му кажа? — Мерибет бе обхваната от паника, когато той й разказа за стореното. — Той няма ли да разбере всичко от прегледа? Необходимо ли е да му казваш нещо?

Томи се опитваше да изглежда по-сигурен, отколкото се чувстваше, и по-информиран, отколкото беше в действителност. Все още имаше съвсем повърхностни познания по най-деликатните моменти на проблема й. За бременността знаеше само, че преди шест години майка му бе започнала да носи огромни рокли, а онова, което бе научил от „Аз обичам Луси“, който даваха по телевизията миналата година, беше повече от недостатъчно. В него главната героиня само бе обявила, че очаква дете.

— Искам да кажа… какво да му кажа… за бащата на детето.

Изглеждаше дълбоко загрижена и притеснена, но съзнаваше, че той е прав да настоява да я заведе на лекар. Много неща за състоянието й не й бяха ясни и Мерибет изпитваше необходимост да поговори с лекар.

— Просто му кажи онова, което си казала на момичетата в ресторанта.

Все още никой не знаеше за бебето, но тя бе положила основите с разказа си за измисления съпруг, убит в Корея.

Мерибет го погледна с препълнени от сълзи очи и го свари напълно неподготвен със следващия си въпрос.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Аз? Аз… ами… ами ако ме познае?

Томи се изчерви до корените на косата си само при мисълта за това. Ами ако започнеха да я преглеждат пред него? Ако очакваха от него да знае неща, за които той няма и ни най-малка представа? Изобщо не можеше да си представи какви чудеса се извършват в кабинетите на гинеколозите. А което бе още по-страшно, какво щеше да стане, ако кажеха на родителите му?

— Не мога, Мерибет… Просто не бих могъл…

Тя кимна, без да каже нито дума повече и една самотна сълза се търкулна по бузата й.

Сърцето му се късаше като я гледаше.

— Добре… добре… не плачи… Ще измисля нещо… Може пък да им кажем, че си моя братовчедка. Но в такъв случай те непременно ще се обадят на мама… Не зная, Мерибет, може би трябва да им кажем, че сме само приятели. Познавал съм съпруга ти и в името на старото приятелство просто съм те откарал до кабинета на лекаря.

— Мислиш ли, че ще заподозрат нещо? Дали ще разберат, че не съм омъжена?

Бяха като две хлапета, които се опитваха да измислят начин да се измъкнат от бъркотията, в която съвсем неразумно се бяха забъркали. Но бъркотията беше твърде голяма и нямаше измъкване от нея.

— Няма да разбере, ако не му кажеш — твърдо заяви Томи, демонстрирайки спокойствие, каквото не изпитваше.

Беше ужасен от перспективата да отиде при лекаря заедно с нея. Но не искаше да я подвежда. Вече й бе обещал, че ще го направи и сега просто не можеше да се откаже.

И двамата не бяха на себе си от притеснение, когато следобед тръгнаха към кабинета. Почти не разговаряха, а той изпитваше истинско състрадание към нея. Опита се да я поуспокои, докато й помагаше да слезе от пикапа, а после я последва към кабинета като се молеше да не се изчерви отново.

— Всичко ще бъде наред, Мерибет… Обещавам… — прошепна той, преди да влязат вътре и тя само кимна.

Томи бе срещал лекаря само веднъж, след раждането на Ани. Тогава той бе твърде малък, за да му позволят да се качи в отделението, и майка му бе застанала до прозореца на стаята си докато той стоеше на двора, махнала му бе с ръка и гордо му бе показала малката Ани.

Очите му се напълниха със сълзи при спомена за онзи ден и той стисна ръката на Мерибет не само за да я окуражи, но и за да утеши и себе си.

Веднага щом влязоха в чакалнята, сестрата вдигна поглед и ги изгледа над очилата си.

— Да? — Не можеше да си представи какво търсеха тези деца тук. Навярно имаха среща с майка си. И двамата бяха съвсем млади. — Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Мерибет Робъртсън — прошепна тя. Гласът й почти й изневери, докато произнасяше второто си име. Все още не можеше да повярва, че Томи я бе убедил да дойде тук. — Имам уговорен час при лекаря.

Сестрата се намръщи, погледна в книгата пред себе си и кимна.

— Госпожа Робъртсън. — Изглеждаше изненадана.

Може би момичето бе малко по-голямо, отколкото изглеждаше. Освен това беше невероятно нервна.

— Да. — Думата прозвуча като въздишка.

Сестрата ги помоли да поседнат в чакалнята и се усмихна на себе си, припомнила си обаждането му. Очевидно бяха младоженци, а и двамата бяха още съвсем деца. Не можеше да не се чуди дали не се бяха оженили по принуда.

Двамата седнаха в чакалнята като разговаряха тихичко и се опитваха да не гледат към бременните жени около тях. Томи никога не бе виждал толкова много жени с огромни кореми в една и съща стая. Чувстваше се напълно смутен и объркан, защото те бъбреха безспир за съпрузите и другите си деца, от време на време потупваха коремите си с ръце и пак продължаваха плетките си.

И двамата изпитаха истинско облекчение, когато доктор Маклийн ги повика в кабинета си. Обърна се към тях като към господин и госпожа Робъртсън, и Томи, парализиран от изненада, не се и опита да го поправи. Лекарят очевидно нямаше никаква причина да смята, че той не е съпруг на Мерибет. Попита ги къде живеят, от къде са и от колко време са женени.

Мерибет погледна лекаря и отрицателно поклати глава.

— Ние не сме… аз съм… това е… Томи е просто приятел… съпругът ми беше убит в Корея… — А после, съжалила за лъжата в момента, в който я бе изрекла, тя го погледна открито и очите й се напълниха със сълзи. — Не съм омъжена, докторе. Бременна съм в петия месец… и Томи реши, че трябва непременно да се консултирам с вас.

Лекарят се възхити на желанието й да предпази момчето и реши, че постъпката й е необичайно благородна.

— Разбирам. — Той се замисли върху казаното от нея и сериозно изгледа Томи, който му се струваше странно познат.

Чудеше се дали не е син на някоя от пациентките му. Сигурен бе, че го познава отнякъде. Всъщност, за последен път го бе видял на погребението на Ани, но в момента просто не можеше да се сети за това.

— Възнамерявате ли да се ожените скоро? — Погледна към тях, изпитвайки дълбока симпатия и към двамата.

Винаги бе съчувствал на децата, изпаднали в подобна ситуация. Но те и двамата отрицателно поклатиха глави. Изглеждаха стреснати и разочаровани, сякаш се бояха, че той всеки момент ще ги изхвърли от кабинета си, а Томи внезапно съжали, че изобщо бе предложил да дойдат тук.

— Ние сме просто приятели — твърдо заяви Мерибет. — Томи няма вина за случилото се. За всичко съм виновна аз.

Тя започна да плаче, а Томи се присегна и докосна ръката й.

Лекарят не сваляше поглед от тях.

— Мисля, че това няма никакво значение в този момент — топло рече той. — Защо ние двамата с теб не си поговорим насаме? След това ще те прегледам, а твоят… приятел — той се усмихна, развеселен от мисълта, че те очевидно смятаха, че могат да го заблудят — … твоят приятел ще се върне при нас след това. Съгласна ли си?

Искаше да я прегледа и да поговори с нея за случилото се. Искаше да разбере как са реагирали родителите й, какви са истинските й планове, какво смята да прави с бебето. Струваше му се, че те двамата се обичат силно и в края на краищата ще се оженят. Още повече, че бяха стигнали толкова далеч в отношенията си. Но семействата им вероятно ги тормозеха и лекарят искаше да им помогне с каквото може. Може би те просто се нуждаеха от съвсем слаб натиск в правилната посока.

Лекарят се изправи и изпрати Томи до вратата. Този път той се почувства още по-ужасно — съвсем сам в цяла стая с бременни жени. Молеше се само да не влезе някоя позната на майка му и да го завари тук.

Стори му се, че минаха часове, преди сестрата отново да го въведе в кабинета на лекаря.

— Помислих си, че би искал да се присъединиш към приятелката си, за да поговорим заедно за положението й — сърдечно заговори лекарят веднага щом Томи влезе в кабинета му.

Мерибет му се усмихна. Изглеждаше засрамена, но по лицето й се четеше облекчение. Докторът бе чул тоновете на детето и я бе уверил, че по всичко личи, че ще роди едно голямо и здраво бебе. Мерибет му бе доверила, че вероятно ще даде детето за осиновяване и го бе помолила да я уведоми, ако намери подходящо семейство. Той й бе обещал, че ще помисли по въпроса. Нищо повече. За него сякаш бе много по-важно да сподели с Томи информацията, която вече й бе дал за състоянието и големината на бебето, за промените, които щяха да настъпят с тялото на Мерибет през следващите няколко седмици, за витамините, които трябваше да взима, за обедните дремки, които бяха желателни, в случай, че работният й график позволяваше това.

Каза им всичко това сякаш Томи беше бащата, и едва тогава той осъзна какво точно се бе случило. Доктор Маклийн очевидно смяташе, че двамата с Мерибет се опитват да скрият факта, че Томи е баща на бебето. Независимо от настойчивите уверения на Мерибет, че са само приятели, той съвсем определено не й вярваше. За него бе повече от ясно, че Томи е силно загрижен за нея и я обича искрено и дълбоко.

Най-накрая спомена и за хонорара, който трябваше да платят за прегледите му, и изведнъж в главата му нещо сякаш прищрака и внезапно, осъзнал кое е момчето, той изпита истинска радост, че Томи бе решил да доведе Мерибет точно при него.

— Ти си Том Уитакър, нали, синко? — ласкаво го попита той.

Не искаше да го плаши. Искаше просто да сподели тайната им. В момента никой не бе застрашен от непосредствена опасност и той нямаше причина да се обажда на родителите му.

— Да, аз съм — честно си призна Томи.

— Родителите ти знаят ли за това?

Томи поклати отрицателно глава и целият се изчерви. Беше му невъзможно да обясни, че бе откраднал тефтера на майка си, за да вземе телефонния номер на лекаря.

— Те не познават Мерибет.

Много би искал да им я представи, но при създалите се обстоятелства, това просто не бе възможно. Още повече, че отношенията му с родителите му и без друго бяха достатъчно трудни.

— Може би е време да ги запознаеш — мъдро предложи доктор Маклийн. — Не можеш да отлагаш дълго. Коледа ще дойде преди да си се усетил. — Оставаха още само четири месеца до термина й. — Струва ми се, че родителите ти са доста разбрани хора. Напоследък преживяха ужасни месеци и съм сигурен, че ще бъдат шокирани като им кажеш, но поне ще могат да ви помогнат. — Мерибет му бе казала, че е била прогонена от дома си и че Томи е единственият й приятел на този свят. — Това е твърде тежко бреме, за да го носите съвсем сами на младите си рамене.

— Ще се оправим — заяви смело Томи и затвърди убеждението на лекаря, че бебето е негово, въпреки упоритостта, с която Мерибет се опитваше да го убеди в противното.

Беше много благородно от нейна страна да го предпазва от всякакви обвинения и лекарят бе силно впечатлен от поведението й. Всъщност, беше впечатлен и от двамата и се радваше, че бяха дошли при него. Уточни часа за посещението й през следващия месец и им даде една много полезна книжка, в която се обясняваше какво да очакват през следващите четири месеца и по време на раждането. В нея нямаше снимки. Само няколко елементарни рисунки, но никой от двамата не бе виждал нещо подобно преди.

Четивото предполагаше определени знания, които те и двамата не притежаваха, а много от използваните термини им бяха напълно непознати. От книгата обаче Мерибет разбра как да се грижи за себе си, какво може и какво не бива да прави, научи кои са признаците за опасност, при появата на които трябва непременно да се обади на лекаря. И двамата останаха силно впечатлени от прочетеното.

Доктор Маклийн бе казал на Мерибет, че неговият хонорар за консултациите и израждането на бебето щеше да бъде двеста и петдесет долара, а болничните такси щяха да й струват нови триста. За щастие, тя все още разполагаше с парите, които баща й й бе дал, преди да я изпрати в манастира, и имаше достатъчно пари, за да плати. Но и двамата бяха сериозно загрижени от факта, че лекарят бе убеден, че Томи е баща на детето.

— Ами ако каже на майка ти? — ужасена го попита Мерибет.

Не искаше да му създава проблеми у дома.

И Томи беше притеснен, но кой знае защо бе останал с впечатлението, че лекарят няма да ги издаде. Беше много почтен човек и той бе почти сигурен, че няма да се обади на родителите му. Въпреки всички недоразумения около бащинството на бебето, сега беше доволен, че бе завел Мерибет при него.

— Не мисля, че ще го направи — успокои я неуверено. — Смятам, че наистина иска да ни помогне.

Томи му вярваше и бе сигурен, че има всички основания за това.

— Симпатичен е — съгласи се Мерибет и двамата излязоха да изпият по един млечен шейк.

Разговаряха шепнешком за книгата, която им беше дал, за напредването на бременността й, както и за някои от нещата, които лекарят бе споменал за родилните болки и раждането.

— Прозвуча ми доста страшничко — притеснено рече Мерибет. — Той спомена, че може да ми даде нещо, което да намали болките и да ме приспи… Мисля, че бих искала да го направи.

Изобщо не бе сигурна как точно протича раждането. Беше ужасно изпитание за едно шестнадесетгодишно момиче… и то заради бебе, което не желаеше да задържи и което нямаше да види никога повече. Твърде висока цена за онзи половин час на предната седалка на шевролета с Пол Браун. Понякога все още не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея. Но посещението при лекаря й помогна да види нещата в истинската им светлина. А също и загрижеността на Томи и фактът, че бебето изведнъж бе започнало да расте с дни.

Томи ходеше да я вижда в ресторанта почти всеки ден или пък отиваше да я вземе от дома й и я водеше да изпият по сода, на разходка или на кино. На първи септември обаче той започна училище и всичко стана много по-трудно. Имаше занятия до три часа след обяд, после следваха тренировки, а след това разнасяше вестници. Когато се отбиеше да я види рано привечер, бе изтощен от умора. Но това не намаляваше загрижеността му за нея. Всеки път, когато останеха сами, той я притискаше към себе си и нежно я целуваше. Понякога им се струваше, че вече са женени, увлечени в разговор за работата й, за училището му, за проблемите им. Страстта, която ги свързваше, бе твърде силна и дълбока, също като при женените двойки, макар че никой от двамата не позволяваше желанията им да ги отведат твърде далеч. Никога не минаваха отвъд целувките и нежните ласки.

— Не искам да забременея — дрезгаво промълви Мерибет една вечер, когато ръцете му погалиха наедрелите й гърди и те и двамата се разсмяха.

Мерибет не искаше да се люби с него, не и сега, когато бебето на Пол растеше в утробата й… А след това искаше всичко да бъде съвсем различно. Не желаеше кошмарът да се повтори отново. Не и преди да е готова да има деца. А това щеше да стане след много години. Трябваше първо да завърши училище, да отиде в колеж, да се омъжи за подходящия човек. И едва тогава щеше да роди децата му. Не искаше да избързват с Томи и да опорочат всичко между тях.

И той я разбираше, макар че на моменти просто полудяваше от желание по нея.

Понякога Томи пишеше домашните си при нея, или пък в ресторанта, скрит в някой ъгъл. Тя му носеше мляко и хамбургери, а от време на време дори му помагаше. А когато хазяйката й отсъстваше от дома, те заключваха вратата на стаята на Мерибет, излягаха се в леглото й и той започваше да й чете на глас, или пък тя пишеше домашните му по химия, по алгебра или по тригонометрия. Бяха в един и същи клас и две седмици след започване на учебната година, на него изведнъж му хрумна, че биха могли да учат по всичко заедно. Томи щеше да й препише учебната си програма, щеше да й дава учебниците си да се готви по тях и така тя щеше да върви в крак с материала, който пропускаше в училище, и после много по-лесно щеше да продължи образованието си.

— Ще ги помолиш да се явиш на изпит като се върнеш на училище и така няма да ти се наложи да пропуснеш цял срок.

Само че това беше нещо, за което той не обичаше да мисли. Не искаше Мерибет да се върне в Айова при родителите си. Искаше му се да остане тук, при него, но и двамата все още не знаеха какво ще се случи, след като бебето се роди.

За момента обаче, планът му се оказа изключително успешен. Срещаха се всяка вечер след училище или по време на работата й, и всеки един сам подготвяше уроците си. Тя пазеше всичко, което беше написала, и изпълняваше домашните, които Томи получаваше в училище. В действителност, Мерибет продължаваше обучението си и едновременно с това работеше в ресторанта, и Томи бе силно впечатлен от качеството на работата й. Въпреки отличните си оценки в училище, само за няколко дни той разбра, че всъщност тя е далеч по-добра ученичка от него.

— Страхотна си — с възхищение изрече Томи, докато сравняваше теста й по алгебра с този, който му бяха върнали в училище.

Беше изкарала пълни шестици на двата теста, които бяха правили през седмицата, а темата й за Гражданската война за часа по история бе най-доброто, което бе чел някога. Искаше му се да можеше да го покаже на учителката си по история.

Единственият проблем бе, че той се прибираше у дома чак в полунощ и в края на първия месец майка му започна да става подозрителна. Той й обясни, че има тренировки всеки ден и помага на един приятел, който има проблеми с математиката. Майка му обаче също работеше в училище и не бе никак лесно да я убеди, че в среднощните му закъснения няма нищо необичайно.

Но той обичаше да бъде с Мерибет. Понякога разговаряха с часове след като привършеха с уроците. Говореха за мечтите и идеалите си, за човешките ценности, стремежи и морал, и неизбежно стигаха до бебето, до надеждите, които тя хранеше за бъдещето му, до живота, който се стремеше да му осигури. Искаше то да има много повече от нея самата. Искаше то да получи възможно най-доброто образование и родители, които да му помогнат да напредне в живота, без да го ограничават със страховете и невежеството на предишните поколения. Мерибет знаеше каква битка й предстои у дома, за да може един ден да отиде в колеж. Родителите й никога нямаше да я разберат. За тях стремежите й да продължи образованието си бяха несериозни и напълно излишни. Но Мерибет не искаше да се задоволи с работа, подобна на тази, която имаше в момента. Знаеше, че би могла да постигне много повече, но само ако успееше да получи съответното образование.

Учителите й от години се опитваха да убедят родителите й, че тя може да стигне далеч, но те просто не го разбираха. А сега баща й повтаряше, че тя е същата като лелите си и че бе успяла да ги опозори с бременността си без мъж и венчило. Мерибет знаеше, че никога няма да се отърве от упреците им и дори и да остави детето, те никога няма да й позволят да го забрави.

— Защо тогава не го задържиш? — все по-често я питаше Томи, но тя само отрицателно клатеше глава.

Знаеше, че това също не бе верният отговор. Независимо от всичко, което бе изтърпяла, въпреки чувствата, които изпитваше към това дете, тя знаеше, че не може да се грижи за него, а и дълбоко в себе си съзнаваше, че няма и желание за това.

В началото на октомври Мерибет трябваше да признае на момичетата в ресторанта, че е бременна. Те вече го бяха разбрали сами и бяха силно развълнувани, въобразявайки си, че бебето е последният дар от мъртвия й съпруг, прекрасен дар, който щеше винаги да й напомня за него. Нямаше как да знаят, че бебето й напомняше единствено за Пол Браун, който имаше осемнадесетгодишна съпруга, вероятно също бременна, и който не даваше и пет пари за детето на Мерибет.

Не можеше да им каже, че иска да се откаже от бебето, и те й носеха малки подаръчета за него, които винаги я караха да се чувства ужасно виновна.

Редовно посещаваше доктор Маклийн, който бе много доволен от нея и постоянно я разпитваше за Томи.

— Толкова добро момче! — усмихваше й се той, сигурен, че грешката им ще доведе до щастлив край.

И двамата бяха чудесни хлапета. Тя беше много красива и лекарят бе убеден, че семейство Уитакър ще я приемат веднага щом разберат за бебето.

По средата на октомври Лиз Уитакър се отби в кабинета му за редовния си медицински преглед. А малко преди да я изпрати доктор Маклийн се сети да й спомене, че има чудесен син.

— Томи? — Лиз изглеждаше изненадана, че той изобщо си спомня сина й. Беше го видял за последен път преди шест години, след раждането на Ани. Тогава Томи бе застанал пред болницата и махаше с ръка към прозореца й. — Той е добро момче — съгласи се тя, все още озадачена от забележката му.

— Сигурно сте много горди с него — с разбиране продължи лекарят.

Искаше му се да й каже повече за двамата влюбени, които му бяха направили такова силно впечатление, но знаеше, че не бива. Беше обещал и на двамата, че няма да го направи.

— Наистина се гордея — отвърна тя, притеснена, че закъснява за училище.

По-късно, на път за дома, тя отново си спомни думите му и се зачуди къде ли се бяха срещали с Томи. Може би е изнасял лекция в училище, или пък има дете в класа на Томи, или… Лиз помисли още известно време върху това, но скоро забрави за случилото се.

На следващата седмица обаче, една от колежките й спомена, че срещнала Томи с някакво изключително красиво момиче, и съвсем небрежно допълни, че момичето й се сторило в твърде напреднала бременност.

Лиз бе ужасена от думите й, а после изведнъж, обхваната от паника, си припомни неочакваната похвала от страна на доктор Маклийн. Мисли върху това през целия ден и реши, че вечерта непременно трябва да поговори с Томи.

Но той се прибра чак в полунощ.

— Къде беше? — строго го попита майка му веднага щом той си дойде.

Тя седеше и го чакаше в кухнята.

— Учих с едни приятели — нервно отговори той.

— Какви приятели? — Лиз познаваше почти всичките му съученици, особено пък сега, когато преподаваше в горния курс. — Кои по-точно? Искам да знам имената им.

— Защо? — Томи внезапно застана нащрек, а когато баща му влезе в стаята, той забеляза странния поглед, който родителите му си размениха.

Откакто майка му бе започнала работа, враждебността между тях бе понамаляла, но отчуждението им изглеждаше по-голямо от всякога. Лиз не бе споменала пред Джон за момичето, с което бяха видели Томи, но той бе чул разговора им и се зачуди какво става. Напоследък все по-ясно осъзнаваше факта, че Томи изобщо не си стои у дома и рядко се прибира преди полунощ.

— Какво има? — Той се обърна към Лиз, която изглеждаше доста разтревожена.

Томи беше добро момче и никога досега не им бе създавал проблеми. Може би просто си бе намерил приятелка.

— Напоследък чувам разни странни неща за Томи — загрижено каза майка му. — Искам да разбера истината от него.

Томи я погледна и веднага разбра, че тя знае нещо.

— Какви странни неща? — попита Джон. Това съвсем не бе типично за Томи.

— Кое е момичето, с което се виждаш — направо попита Лиз, а баща му седна на един стол, без да сваля поглед от тях.

— Просто приятелка. Нищо специално…

Но това беше лъжа и Лиз я усети веднага. Мерибет бе нещо повече от обикновена приятелка. Беше влюбен в нея до уши, опитваше се да й помага да не изостава с уроците и бе дълбоко загрижен за бебето й.

Майка му обаче не смяташе да го остави на мира.

— Бременна ли е?

Томи изглеждаше така, сякаш току-що бе получил силен и неочакван удар в диафрагмата, а баща му имаше вид на човек, който всеки миг ще падне от стола.

Лиз напрегнато се взря в Томи в настъпилата тишина.

— Е, бременна ли е?

— Аз… не… аз… о, мамо… не зная… аз не бях… ами… о, боже. — Прекара ръка през косата си, обхванат от паника и ужас. — Не мога да обясня. Но не е това, което изглежда.

— Тя е просто дебела? — с надежда попита баща му, а Томи го погледна печално.

— Не съвсем.

— О, боже — прошепна майка му.

— По-добре седни — каза му Джон и Томи се отпусна на един стол, а Лиз остана права и продължи да се взира в него, изпълнена с ужас.

— Не мога да повярвам — измъчено промълви тя. — Момичето е бременно… Томи, какво си направил?

— Нищо не съм направил. Ние сме просто приятели. Аз… добре… не сме само приятели… но… о, мамо… ще я харесаш.

— Мили боже! — Майка му отново въздъхна и този път седна и тя. — Коя е тя? И как се случи това?

— По обичайния начин, предполагам — мрачно обясни Томи. — Казва се Мерибет. Запознахме се през лятото.

— Защо не си ни казал?

Но как би могъл да им каже каквото и да е! Те вече не разговаряха с него. Нито пък помежду си. Съвместният им живот бе приключил след смъртта на Ани, а сега всеки се носеше по течението, подобно на плаващи останки от потънал кораб в безлюден океан.

— В кой месец е? — попита майка му, сякаш това имаше някакво значение.

— Вече е на шест месеца и половина — спокойно отговори той.

Може би бе по-добре, че родителите му щяха да узнаят истината. От доста време насам му се искаше да помоли майка си да й помогне с уроците и беше убеден, че тя щеше да я хареса.

Но в този момент Лиз изглеждаше още по-ужасена.

— На шест месеца и половина? И кога започна всичко това? — Отчаяно се опитваше да пресметне сама, но бе твърде разстроена, за да го направи.

— Кое кога е започнало? — Томи изглеждаше объркан. — Казах ти, че се запознах с нея през лятото. Тя се премести в нашия град през юни. Работи в ресторанта, в който се храня.

— Кога си ходил на ресторант? — Баща му изглеждаше по-разстроен и от майка му.

— Много пъти. Мама вече почти не готви. Не го е правила от месеци. Използвам част от парите, които печеля като разнасям вестници, за да си плащам вечерите.

— Страхотно! — язвително изрече баща му и прикова върху Лиз обвинителния си поглед. После отново се обърна към сина си, още по-объркан и смутен. — На колко години е това момиче?

— На шестнадесет.

— Не разбирам — прекъсна ги майка му. — Дошла е тук през юни, а е бременна на шест месеца и половина… Това означава, че е забременяла през март, или там някъде. Очевидно сте се срещали извън града и след като е забременяла, тя се е преместила тук. Къде си ходил, Томи?

Тя поне не знаеше той да е пътувал извън града. Но както се оказа току-що, те не знаеха нищо и за честите му вечери в ресторанта. Нито пък за бременната му приятелка. Шест месеца и половина! Бебето щеше да се роди съвсем скоро.

Лиз се разтрепери само като си помисли за това. Какво смятаха да правят? Защо той не им бе казал нищо?

Докато мислеше върху това, Лиз започна бавно да проумява случилото се. Всички бяха толкова отчуждени и самотни след смъртта на Ани, особено тя и Джон. Нищо чудно, че Томи се бе забъркал в такива неприятности. Никой от тях не му обръщаше внимание.

Томи обаче най-накрая бе схванал същността на въпросите им.

— Тя не е бременна от мен, мамо. Забременяла е у тях, в Анауа, а баща й я принудил да напусне дома им докато не роди бебето. Тя отишла в някакъв манастир, но не могла да издържи там и така дошла тук. През юни. Тогава се запознах с нея…

— И през цялото това време си излизал с нея? Защо не ни каза?

— Не зная. — Той въздъхна. — Исках да го направя, защото наистина смятах, че ще я харесате, но се боях, че няма да одобрите приятелството ни. Тя е чудесна. И е съвсем сама. Няма си никой, който да й помага.

— Никой, освен теб. — Майка му изглеждаше огорчена, но баща му съвсем определено изпитваше истинско облекчение. — А това ме подсети да те питам още нещо. — Лиз продължаваше да разнищва историята. — Водил ли си я при доктор Маклийн?

Томи се сепна от въпроса й.

— Защо? Той ли ти каза нещо?

Не би трябвало да е той! Лекарят им бе обещал да не го прави!

Лиз само отрицателно поклати глава без да сваля поглед от сина си.

— Всъщност, той не ми каза нищо. Само спомена, че си чудесно момче, а аз останах много изненадана, че те помни. Минаха шест години… И тогава една от учителките те видяла с нея миналата седмица и тя ми каза, че приятелката ти е в напреднала бременност. — Лиз вдигна очи към шестнадесетгодишния си син, като се питаше дали той възнамерява да се ожени за момичето. Дали я обичаше, или просто се опитваше да се държи като истински мъж? — Тя какво смята да прави с бебето?

— Още не е съвсем сигурна. Не мисли, че би могла да се грижи за него. Иска да го даде за осиновяване. Смята, че така ще е по-честно спрямо бебето. — Искаше му се да им обясни всичко наведнъж, да ги накара да я заобичат като него. — Тя е убедена, че някои хора се появяват в живота ни за съвсем кратко време, също като Ани, за да ни донесат благословията си или пък някакъв специален дар… Изпитва нещо подобно и по отношение на бебето. Струва й се, че нейното предназначение е само да му даде живот, но не и да остане с него завинаги. И това не е само теория. Тя силно вярва, че трябва да постъпи точно така заради самото дете.

— Това е твърде тежко решение за едно толкова младо момиче — тихо рече Лиз. Изпитваше съжаление към момичето, но бе силно обезпокоена от очевидното увлечение на Томи. — Къде е семейството й?

— Не желаят да разговарят с нея и не й позволяват да се прибере у дома, докато не се освободи от бебето. Според думите й, баща й май е истински негодник, а майка й не смее изобщо да му противоречи. Мерибет е съвсем сама. Няма си никого.

— Освен теб — тъжно допълни Лиз.

Това беше ужасен товар за едно шестнадесетгодишно момче. За разлика от нея, Джон, който се бе успокоил, че детето не е на Томи, сякаш вече изобщо не се тревожеше.

— Бих искал да се запознаеш с нея, мамо…

Тя се поколеба за момент. Не бе сигурна дали иска да узакони връзката им, като се срещне с момичето, или просто желае да му забрани да се среща с нея. Но това не й се струваше честно. Мълчаливо погледна към съпруга си, който само сви рамене, за да й покаже, че не възразява.

— Може би наистина трябва да се срещнем…

Имаше странното усещане, че го дължат на Томи. Щом той държеше толкова много на това момиче, може би си струваше да се запознаят с нея.

— Тя отчаяно иска да ходи на училище. Всяка вечер работя с нея, давам й копия на всичко, което правим в час, а тя използва учебниците ми, за да се подготвя. Вече започна да ме изпреварва. Освен това пише много повече есета и чете доста странична литература.

— Защо тогава не ходи на училище? — В гласа на майка му се долавяше неодобрение.

— Трябва да работи. Не може да ходи на училище, докато не се върне у дома.

— И тогава какво? — Майка му продължаваше да го притиска, но дори и Томи не знаеше всички отговори. — Ами ти? Връзката ви сериозна ли е?

Томи се поколеба. Не му се искаше да й казва всичко, но знаеше, че трябва.

— Да, мамо… сериозна е. Аз я обичам.

Чул отговора му, баща му изведнъж се паникьоса.

— Ти няма да се ожениш за нея, нали? Или да задържите детето? Томи, вие сте само на шестнадесет години и не знаете какво правите. Щеше да е достатъчно лошо, ако бебето беше твое, но то не е. Не е необходимо да правиш това.

— Зная. — Отговори на баща си като истински мъж. — Аз я обичам. Бих се оженил за нея и бих задържал бебето, но тя не желае нито едното, нито другото. Иска да се върне в училище, а после, ако може, да отиде в колеж. Мисли, че би могла да продължи да живее с родителите си, макар че аз не съм сигурен в това. От всичко, което ми е разказвала, не мисля, че баща й ще й позволи да продължи образованието си. Но тя не желае да се жени, докато не приключи с обучението си. Мерибет не се опитва да ме впримчи в брак, татко. Ако се оженим, то ще е, защото аз съм настоял да го направим.

— Е, не го прави! — Баща му си отвори една бира и отпи.

Самата мисъл, че Томи би могъл да се ожени на шестнадесет години го изнервяше.

— Не прави нищо, за което по-късно ще съжаляваш, Томи — обади се и майка му, като се опитваше да изглежда по-спокойна, отколкото се чувстваше. Но след всичко, което бе чула, просто не можеше да спре треперенето на ръцете си. — И двамата сте много млади. Ще съсипете живота си, ако сега допуснете грешка. Тя вече е сгрешила веднъж. Недейте да прибавяте към случилото се още една грешка.

— Мерибет разсъждава по същия начин. Точно затова иска да даде бебето за осиновяване. Смята, че ако го задържи, ще допусне грешка, за която ще трябва да плащат всички. Но аз мисля, че греши. Сигурен съм, че един ден ще съжалява за детето. Тя обаче е убедена, че бебето заслужава по-добър живот от този, който тя може да му осигури.

— Може би е права — тъжно изрече майка му.

Трудно й бе да повярва, че в живота може да има нещо по-тъжно от това да се откажеш от собственото си дете… освен, може би, да го изгубиш завинаги, особено пък ако си го обичал прекалено много. Но да се отречеш от детето, което си носил в утробата си девет месеца, й се струваше истински кошмар.

— Има много чудесни семейства, които мечтаят да си осиновят дете… хора, които не могат да имат собствени деца и които биха се грижили чудесно за бебето й.

— Зная. — Той внезапно й се стори много уморен. Беше един и половина след полунощ, а те вече час и половина седяха в кухнята и обсъждаха проблемите на Мерибет. — Само че е много тъжно. А за нея какво ще остане?

— Бъдещето. Може би то е по-важно — мъдро рече майка му. — Животът й ще бъде напълно опропастен, ако още шестнадесетгодишна се обвърже с бебе, без да има дори семейство да й помага. Същото ще стане и с теб, ако се ожениш за нея. Това не е живот за две деца, които още не са завършили училище.

— Просто се срещни с нея, мамо. Поговори с нея. Искам да я опознаеш. Може би ще е добре да й дадеш някои материали от училище. Тя се справя по-добре от мен и аз не зная какво повече да й предложа.

— Добре. — Родителите му се спогледаха. Изглеждаха разтревожени, но и двамата кимнаха в съгласие. — Доведи я следващата седмица. Ще приготвя вечеря. — Каза го така сякаш щеше да направи изключителна жертва.

Вече мразеше да готви, но го правеше, когато се налагаше. А в този момент се чувстваше по-виновна от всякога, разбрала, че бе принудила сина си да се храни по ресторанти като сираче.

Опита се да му каже нещо по този въпрос, след като загасиха осветлението в кухнята и се запътиха по коридора към стаите си.

— Съжалявам… аз съжалявам, че напоследък не ти обръщах много внимание. — Очите й се напълниха със сълзи и тя се изправи на пръсти, за да го целуне. — Аз те обичам… предполагам, че не бях съвсем на себе си през изминалите десет месеца.

— Не се безпокой за мен, мамо — ласкаво рече той. — Аз съм добре.

И наистина беше, благодарение на Мерибет. Тя му бе помогнала, повече отколкото той на нея — всеки беше за другия истинска утеха и подкрепа.

Томи се прибра в стаята си, а Лиз влезе в спалнята, погледна Джон и тежко се отпусна на леглото. Изглеждаше съсипана и много уморена.

— Не мога да повярвам на ушите си. Знаеш ли, той ще се ожени за нея, ако му позволим.

— И ще постъпи като истински глупак — сърдито заяви Джон. — Тя вероятно е някоя малка уличница, успяла да забременее още на шестнадесет години, а сега се опитва да го залъгва с разни приказки за колеж и образование.

— И аз не зная какво да мисля. — Лиз отново го погледна. — Сигурна съм само, че и двамата се държахме като обезумели през изминалата година. Ти пиеше, а аз се бях отнесла нанякъде и скрита в собствените си мисли, се опитвах да забравя случилото се. А по това време Томи се е хранил по ресторанти и се е влюбил в бременно момиче, за което иска да се ожени. Бих казала, че успяхме да превърнем живота си в пълна неразбория.

Лиз изглеждаше стъписана от всичко, което бе чула тази вечер, и душата й се разкъсваше от чувство на вина.

— Може би това е нормално за хора, преживели такова голямо нещастие — каза Джон и седна на леглото до нея. За пръв път от много време насам се приближаваше толкова до нея и Лиз изведнъж осъзна, че този път не е ядосана, а само разтревожена и объркана. — Мислех си, че ще умра, когато… — тихо изрече Джон, неспособен да довърши собственото си изречение.

— Аз също… даже мисля, че почти го направих — призна си тя. — Чувствам се така, сякаш съм преживяла последната година в кома. Дори не съм сигурна какво точно се е случило.

Той я прегърна и я притисна към себе си, а когато по-късно си легнаха, никой от тях не каза нито дума. Той само още по-силно я притисна към себе си.