Даниел Стийл
Дар (11)

Глава единадесета

Следващите два дни бяха изпълнени с трескаво оживление и възбуда. Джон и Томи изнесоха старата люлка на Ани и я пребоядисаха, а Лиз стоя будна цялата нощ, за да я украси с километри розов тюл и атлазени панделки. Вадеха стари играчки, купуваха нови и по средата на цялата тази бъркотия Томи отиде на гроба на Ани и остана там дълго, загледан в елхата, която двамата с Мерибет й бяха занесли, потънал в мисли за бебето. Не можеше да се примири с мисълта, че Мерибет ще ги напусне и отново ще се върне при родителите си. Всичко беше станало твърде бързо. Толкова много неща се случваха едновременно. Някои бяха щастливи. Но други — твърде болезнени.

Майка му обаче беше щастлива както никога преди, а когато отиде да види Мерибет, я намери сериозна и притихнала. Бе разговаряла дълго с Лиз и Джон след раждането на бебето и те я бяха уверили, че ще я разберат, ако реши да промени решението си. Но тя категорично настоя да вземат бебето. Беше й мъчно, че трябва да се откаже от детето си, но сега повече от всякога беше убедена, че постъпва правилно.

На следващия ден Джон се обади на адвоката си и дадоха ход на процедурата по осиновяването.

По-късно й донесоха изготвените документи, адвокатът й разясни условията с най-големи подробности и тя ги подписа три дни след раждането на Кейт. Отказа се от законния срок на изчакване, подписа документите с трепереща ръка, а после силно прегърна Лиз. Помолиха сестрата да й донесе бебето и да й го остави през деня. Имаше нужда от време, за да се раздели с него.

Тази нощ Томи остана при нея. Тя беше необичайно спокойна, но тъжна и замислена. И на двамата им се искаше всичко да се бе случило по-иначе. Мерибет обаче съзнаваше, че просто не бе имала избор. Беше взела най-правилното решение. Особено за бебето.

— Следващия път всичко ще бъде различно. Кълна се — нежно промълви Томи и я целуна.

Бяха преживели твърде много и знаеха, че това, което ги свързва, не може да бъде унищожено или забравено. Тя обаче имаше нужда от време, за да си поеме дъх, да се възстанови от всичко преживяно. Лекарят й позволи да си тръгне от болницата в новогодишния ден и Томи, заедно с родителите си, дойде да я вземе.

Лиз отнесе бебето до колата, а Джон направи много снимки. Прекараха тих и спокоен следобед у дома, а всеки път, когато бебето изплачеше, Лиз се втурваше към него, докато Мерибет се преструваше, че не го чува. Не искаше да се приближава до дъщеря си. Тя вече не беше нейна майка. Трябваше да си наложи да стои далеч от нея. Знаеше, че винаги ще я носи в сърцето си, но никога няма да й бъде майка, няма да стои до нея в тъмните нощи, няма да бди над главата й, когато е болна, нито пък ще й чете приказки. В най-добрия случай можеха да станат приятелки, но нищо повече. И то само в случай, че животът ги събереше отново. Дори и в този момент Лиз щеше да бъде нейната майка, а не Мерибет.

Късно вечерта Лиз държеше бебето на ръце, загледана в заспалото личице, а Джон им се радваше и се усмихваше.

— Вече я обичаш, нали? — Тя кимна щастливо, неспособна да повярва, че той й бе позволил да направи това. — А сега следват две години без сън, предполагам.

— Ще ти се отразят добре. — Тя се усмихна, а той прекоси стаята и я целуна.

Бебето отново ги бе сближило. Дало им бе надежда, напомнило им бе колко сладък е всеки нов живот и каква радост носи на околните.

Раждането на Кейт сближи още повече и Томи и Мерибет. Тя сякаш изпитваше по-голяма нужда от него и постоянно мислеше за болезнената раздяла, която им предстои. Чувстваше се странно уязвима. Имаше усещането, че не би могла да се изправи пред света и да продължи напред без него. Ужасяваше се от мисълта, че ще трябва да се прибере вкъщи без него и непрекъснато отлагаше разговора с родителите си. От цяла седмица се канеше да им се обади, за да им каже, че е родила, но все не можеше да се реши. Все още не бе готова да се върне у дома.

— Искаш ли аз да се обадя? — попита я Лиз два дни след като я бяха изписали от болницата. — Не искам да те препирам, но мисля, че майка ти би искала да знае дали си добре. Сигурно много се притеснява.

— Защо? — нещастно промълви Мерибет. Беше размишлявала много през изминалата седмица и то все за родителите си. — Какво значение има един разговор сега, след като татко не й позволи да разговаря с мен цяла година? Тя не беше тук, когато имах нужда от нея. Ти беше до мен — горчиво заяви Мерибет.

И това беше самата истина. Вече не изпитваше любовта, която бе изпитвала към тях преди. Дори и към майка си. Само любовта й към Ноел бе все още жива и непопарена в сърцето й.

— Не мисля, че майка ти има някакъв избор — предпазливо рече Лиз и остави бебето в люлката. Току-що я бе нахранила. — Тя не е силна жена. — Преценката на Лиз бе много по-точна, отколкото тя можеше да предположи. Майката на Мерибет бе изцяло под властната тирания на баща й. — Не съм сигурна дали въобще разбира, че те е предала — тъжно отбеляза Лиз.

— Разговаряла ли си с нея?

Мерибет изглеждаше объркана. Как би могла Лиз да знае всичко това?

Лиз се поколеба за момент, преди да й отговори, а после реши да си признае всичко и Мерибет остана изумена от думите й.

— Джон и аз отидохме да се видим с тях след Деня на благодарността. Убедени бяхме, че ти го дължим. Тогава още не знаехме, че ще пожелаеш да ни дадеш бебето си, но аз исках да видя какво е семейството ти, преди да си се върнала при тях. Ти все още можеш да останеш при нас, ако искаш. Искам да знаеш това. Мисля, че те те обичат, Мерибет. Но баща ти е много ограничен човек. Той наистина не разбира защо искаш по-добро образование. Точно по този въпрос държах да поговоря с него. Исках да съм сигурна, че ще ти позволи да отидеш в колеж. Остават ти още само няколко месеца, докато завършиш училище и трябва да кандидатстваш някъде. С ум като твоя наистина заслужаваш добро образование.

— И какво каза баща ми?

Все още не можеше да асимилира новината, че Лиз се бе срещнала с тях. Двамата с Джон бяха пропътували двеста и петдесет мили, за да се срещнат с родителите, които се бяха отказали от нея през изминалите шест месеца.

— Той каза, че щом майка ти е напълно доволна да си седи у дома и да се грижи за децата, то и ти ще трябва да правиш същото — призна Лиз. Не й каза, че той беше добавил: Ако все още може да си намери съпруг, в което той очевидно дълбоко се съмняваше. — Той не разбира ползата от доброто образование, не знае какъв гений расте в семейството му. — Лиз се усмихна на момичето, което й бе дало толкова много. Тя искаше да направи същото за него. Двамата с Джон вече бяха говорили нашироко за това. — Той смята, че ние сме ти напълнили главата с всички тези щурави идеи за колежа. И аз се надявам, че наистина сме го направили. — Лиз се усмихна. — В противен случай ще бъда много разочарована. Всъщност… — Тя замълча и точно в този момент Джон влезе в стаята. — Ние искаме да поговорим с теб за нещо. Преди Ани да умре, бяхме заделили пари за образованието й. Сега ще трябва да направим същото и за Кейт, но все още разполагаме с много време за това. Парите за образованието на Томи също са подсигурени още преди много години. Затова искаме ти да получиш парите, които бяха предназначени за Ани, за да можеш да платиш таксите си в колежа. Можеш да се върнеш и да кандидатстваш тук или да отидеш където пожелаеш.

Мерибет изглеждаше като ударена от гръм, а Джон продължи вместо Лиз.

— Баща ти и аз обсъдихме всичко и се разбрахме, че ти ще се върнеш сега, за да завършиш училище, а след това можеш да отидеш където пожелаеш. Можеш да се върнеш тук и да останеш при нас.

Той погледна към Лиз и тя кимна. Тримата вече бяха решили, че един ден ще кажат на Кейт, че Мерибет е тяхна приятелка, а не майка й. Може би някога като порасне, и ако сметнеха, че това е необходимо, биха могли да й кажат и истината. Но междувременно не бе нужно да знае това, а Мерибет не искаше да наранява никого — нито тях, нито бебето.

— Сега вече имаш парите, за да отидеш в колеж, Мерибет. Останалото зависи от теб. Не смятам, че ще ти бъде лесно, след като се прибереш при тях. Баща ти не е никак лесен, но мисля, че и той доста е размишлявал върху случилото се. Осъзнал е, че си допуснала грешка. Не мога да кажа, че е забравил, но мисля, че ще се радва, ако се върнеш у дома. Може би ще успеете да се помирите през тези няколко месеца, преди да заминеш в колежа.

— Самата мисъл, че трябва да се прибера у дома ми е неприятна — призна си тя, а Томи, който тъкмо бе влязъл в стаята, седна до нея и взе ръката й.

И той се плашеше от заминаването й и вече й бе обещал, че ще я посещава колкото е възможно по-често, въпреки голямото разстояние.

И двамата знаеха, че шест месеца не са кой знае колко много. Макар в този момент да им се струваха цяла вечност. На шестнадесет години времето тече твърде бавно.

— Ние не те принуждаваме да се върнеш там — намеси се Лиз. — Но мисля, че трябва да си отидеш за малко. Заради майка ти и заради теб самата. Имаш нужда от време, за да осъзнаеш случилото се. — А после й каза нещо, в което бе убедена, макар да бе обещала на Джон да не го прави. — Но не мисля, че трябва да останеш там за дълго. Ще те погребат жива, ако им го позволиш.

Мерибет се усмихна на точното сравнение. Когато беше с родителите си, постоянно имаше усещането, че се дави или се задушава от липса на въздух.

— Зная, че ще се опитат. Но сега вече не могат да постигнат нищо. Благодарение на вас.

Прегърна Лиз и я притисна към себе си, все още неспособна да повярва във всичко онова, което правеха за нея. Но тя също бе направила много за тях.

Продължиха да си говорят тихо, но изведнъж бебето се размърда и се събуди. После се разплака. Мерибет не се помръдна. Лиз я взе, а после я подаде на Томи. Подаваха си я един на друг подобно на малка кукличка. Всички я обичаха, радваха й се и си играеха с нея. А тя имаше нужда точно от това. Мерибет искаше да осигури на детето си точно такава любов и привързаност.

Наблюдаваше ги и бе уверена, че животът на Кейт ще бъде вълнуващ и очарователен. Нали точно за това се бе отказала от нея.

Томи я подържа известно време, а след това я подаде на Мерибет. Тя се поколеба за момент, а после изведнъж се реши и протегна ръце. Бебето инстинктивно се сгуши в нея и потърси гърдите й. Гърдите на Мерибет все още бяха пълни с млякото, което бебето й изобщо не бе опитало. А то миришеше толкова сладко, на бебешка пудра и сапун, че Мерибет побърза да го върне на Томи, завладяна от непреодолима тъга. Все още й бе много трудно да живее толкова близко до нея. Знаеше, че един ден, когато подреди собствения си живот, общуването с Кейт ще бъде много по-лесно. Дъщеря й тогава щеше да е пораснала, а дистанцията между тях щеше да е много по-голяма.

— Ще им се обадя тази вечер — рече тя, продължавайки разговора за родителите й.

Знаеше, че е време да се върне у дома. Поне за момента. Имаше нужда да се помири с родителите си, а после щеше да е свободна да продължи живота си.

Когато им се обади обаче осъзна, че нищо не се е променило. Баща й беше груб и рязък и веднага я попита дали се е отървала от него и дали се е погрижила за оная работа.

— Родих бебето, татко — студено отвърна тя. — Момиче е.

— Не ме интересува. Отърва ли се от нея? — Остро продължи той и Мерибет усети, че всичко, което бе изпитвала към него някога се превръща в пепел.

— Беше осиновена от едни мои приятели.

Гласът й трепереше, но звучеше много по-уверено, отколкото се чувстваше тя в този момент, сграбила ръката на Томи. Нямаше никакви тайни от него, а сега повече от всякога се нуждаеше от подкрепата му.

— Ще си дойда у дома след няколко дни.

Отново стисна ръката на Томи, неспособна да понесе мисълта, че ще трябва да се раздели с тях. Беше твърде мъчително. Внезапно й се стори, че връщането й у дома ще бъде грешка. Трябваше непрекъснато да си напомня, че няма да е за дълго.

Но в този момент баща й я изненада.

— Двамата с майка ти ще дойдем да те вземем — грубо изръмжа той и Мерибет онемя от изненада.

Защо си даваха толкова зор? Нямаше откъде да знае, че семейство Уитакър бяха абсолютно непреклонни в това отношение. Смятаха, че Мерибет не бива да се прибира с автобус толкова скоро след раждането й за пръв път в живота си, а и майка й бе намерила сили да го помоли да отстъпи.

— Ще дойдем следващия уикенд, ако това те устройва.

— Може ли и Ноел да дойде с вас?

В гласа й се долавяше надежда.

— Ще видим — уклончиво отвърна той.

— Може ли да говоря с мама?

Той не каза нищо повече. Подаде слушалката и майка й избухна в сълзи веднага щом чу гласа на дъщеря си. Искаше да знае дали е добре, как е минало раждането, попита я дали бебето е хубаво и дали прилича на нея.

— Много е красива, мамо — отвърна Мерибет. Сълзите се затъркаляха по лицето й, а Томи нежно ги бършеше с пръсти. — Наистина е красива.

Двете жени поплакаха още няколко минути, а после Ноел грабна слушалката от майка си. По гласа й личеше, че е зажадняла за по-голямата си сестра. Разговорът им беше странна смесица от възклицания и накъсани, несвързани помежду си изречения. Вече беше ученичка в горния курс и с нетърпение очакваше завръщането на Мерибет. Беше силно впечатлена от новината, че Мерибет е вече в последния клас.

— Е, съветвам те да се държиш добре. Няма да те изпускам от погледа си — пошегува се през сълзи Мерибет, щастлива, че отново може да си поговори с нея.

Може би Лиз имаше право. Тя наистина трябваше да се прибере у дома, без значение колко тежко ще й бъде да заживее отново в къщата на родителите си след всичко, което се бе случило в живота й. Най-накрая затвори телефона и съобщи на Томи, че родителите й ще пристигнат следващия уикенд, за да я вземат.

Следващите няколко дни се изнизаха неусетно. Мерибет вече бе напълно възстановена, готова да се върне у дома. Лиз си бе взела отпуск, за да може да се грижи за бебето, а задълженията й сякаш нямаха край. Трябваше да се свършат безброй неща между храненията, къпането и огромните камари с пране. Мерибет се чувстваше изтощена само като я наблюдаваше и за последен път осъзна, че наистина нямаше да успее да се справи. Работата щеше да я погълне и задуши.

— Не бих могла да върша всичко това, Лиз — честно си призна тя, изумена от безкрайните грижи и задължения.

— Ще можеш, ако ти се наложи — отвърна Лиз. — Един ден и това ще стане. Ще си имаш други деца — увери я тя. — И тогава ще ти е лесно — в подходящ момент, с любим съпруг. Тогава вече ще си готова за всичко това.

— Но сега не бях — убедено заяви Мерибет.

Може би всичко щеше да бъде по-различно, ако детето беше на Томи. Но кой знае защо, винаги й се бе струвало погрешно да задържи детето на Пол и да обърка целия си живот. Понякога се чудеше дали щеше да успее да се справи сама. Но това вече нямаше значение. Сега трябваше да мисли единствено за заминаването си. А то щеше да бъде ужасно трудно и мъчително. Мисълта, че трябва да се раздели с Томи бе ужасно болезнена. Щеше да тъгува и за Джон, и за Лиз. Да не говорим за бебето.

Плачеше през цялото време, почти без повод, а Томи я извеждаше от къщи всеки ден щом се върнеше от училище. Разхождаха се с часове, или пък ходеха до езерото и през смях си спомняха за деня, в който Томи я бе бутнал във водата и след това бе открил, че е бременна. Отидоха и на гроба на Ани, за да свалят играчките от елхата й. Минаха по всички познати места, сякаш се опитваха да запечатат в спомените си всеки момент и всяко кътче, което обичаха.

— Знаеш, че ще се върна — обеща му тя.

А той я погледна, разкъсван от желание да върне времето назад, или да прескочи напред в бъдещето, но да се махне от жестокото, мъчително тъжно настояще.

— Аз ще те последвам, ако не го направиш. Това не е краят на нашата любов, Мерибет. Такъв никога няма да има. — И двамата вярваха в това с цялата си душа. Любовта им бе силна, можеше да свърже миналото и бъдещето им. Сега трябваше само да пораснат. — Не искам да си тръгваш — промълви той и се взря в очите й.

— И аз не искам — прошепна тя. — Ще кандидатствам в тукашния колеж.

Но и на други места. Все още не знаеше дали ще може да живее толкова близо до бебето. Но пък не искаше да изгуби Томи. Нямаше как да разберат какво им готви бъдещето, но точно в този момент те и двамата знаеха със сигурност, че любовта, свързала душите им, бе много ценна и незаменима.

— Ще идвам при теб — закле се той.

— Аз също — промълви Мерибет и за кой ли път през този ден се опита да се пребори със сълзите си.

Но времето течеше безжалостно и неумолимо. Родителите й пристигнаха с нова кола, която баща й бе стегнал в гаража. Ноел също беше с тях — възбудена до крайност, четиринадесетгодишна хлапачка с чисто нови скоби на зъбите. Мерибет се разплака веднага щом я видя и я притисна към себе си.

Двете сестри стояха прегърнати, щастливи, че отново са заедно и въпреки огромните промени настъпили в живота им, за тях двете всичко си беше както преди.

Семейство Уитакър ги поканиха да останат за обяд, но родителите й отклониха поканата. Маргарет се изправи пред дъщеря си, а очите й бяха пълни с мъка и неизречена скръб заради всичко онова, което не бе в състояние да й даде. Не бе намерила смелост да я защити и подкрепи, а сега се срамуваше до смърт от тези хора, които го бяха направили вместо нея.

— Добре ли си? — предпазливо попита тя.

Стоеше настрана сякаш се боеше да я докосне.

— Добре съм, мамо. — Мерибет изглеждаше много красива и много по-голяма. Беше пораснала. Приличаше на осемнадесетгодишно момиче. Вече не беше малко момиченце. Станала бе майка. — Ти как си? — попита Мерибет и майка й избухна в сълзи и попита дали може да види бебето.

Когато го видя, заплака още по-силно и каза, че много прилича на Мерибет като бебе.

Натовариха багажа на Мерибет в колата. Тя остана неподвижна на мястото си, сърцето й тежеше като камък в гърдите й. Върна се в къщата, влезе в стаята на Лиз, взе Кейт както си спеше и я притисна към себе си. Бебето така и не осъзна какво става около него, не усети, че един много важен човек напуска живота му, за да не се върне никога повече като негова майка… ако изобщо някога се върне.

Мерибет знаеше, че в този живот не можеше да разчита на никакви гаранции. Само обещания и надежди.

— Сега те оставям — прошепна тя, вперила поглед в спящото ангелче. — Никога не забравяй колко много те обичам. — Бебето изведнъж отвори очи и погледна към Мерибет, сякаш се опитваше да проумее думите й. — Когато се върна тук, вече няма да съм твоята майчица… Бъди добро момиче… Грижи се за Томи вместо мен.

После я целуна, здраво стиснала очите си. Макар че постоянно бе повтаряла, че не е способна да й даде нищо, че не е в състояние да й осигури живота, който заслужава… Дълбоко в душата й, в сърцето й, Кейт щеше винаги да си остане нейното бебе и тя винаги щеше да я обича с цялата си душа.

— Винаги ще те обичам — прошепна тя прилепила устни в меката косица, а после я остави в люлката, погледна я за последен път напълно съзнаваща, че никога вече няма да бъде толкова близка с детето си. Това беше последният им миг заедно като майка и дъщеря. — Обичам те!

Мерибет се обърна и се сблъска с Томи, който стоеше зад нея. Той я бе наблюдавал през цялото време и мълчаливо бе плакал заедно с нея.

— Не е необходимо да се отказваш от нея — промълви той през сълзи. — Аз исках да се оженя за теб. И все още искам.

— И аз искам. Обичам те! Но така е по-добре и ти го знаеш. И за тях е по-добре… а ние с теб имаме цял един живот пред себе си. — Тя се притисна към него й той обгърна с ръце разтрепераното й тяло. — О, господи, как те обичам! И нея обичам, но и те заслужават малко щастие. А аз? Какво мога да направя аз за Кейт?

— Ти си чудесен човек — рече й той и я притисна с все сила към себе си, сякаш искаше да я предпази от кошмара на преживяното, който щеше да я съпътства през целия й живот.

— И ти си чудесен — отрони през сълзи тя, а после заедно излязоха от стаята, в която остана бебето й.

Беше на края на силите си, когато излезе от къщата заедно с него. Лиз и Джон се разплакаха, докато те се сбогуваха, а Томи настойчиво я молеше да обещае, че ще им се обажда и ще ги посещава.

И тя искаше точно това, но се боеше да не би да си помислят, че се старае да стои близо до Кейт. Мерибет обаче имаше нужда от тях и от Томи. Бяха й нужни много повече отколкото предполагаха. А и тя все още отчаяно желаеше да сподели бъдещето си с Томи.

— Обичам те — яростно произнесе Томи, сякаш се опитваше за пореден път да я убеди в чувствата си.

Знаеше всичките й страхове, усещаше колебанието й, нежеланието й да се натрапва в живота им, но той нямаше да й позволи да си иде завинаги.

А за нея това беше истинско облекчение. Мерибет знаеше, че той ще бъде до нея винаги, щом тя пожелаеше това… а за момента тя го желаеше отчаяно и се надяваше, че винаги ще е така.

Но всички те вече знаеха горчивата истина за това колко несигурно и непрогледно е бъдещето. Нищо не се случваше така както го искаха или го бяха планирали. И през ум не им бе минавало, че Ани ще ги напусне толкова рано и така изведнъж. Не се надяваха и на благословената поява на Кейт или на срещата с Мерибет, дошла в живота им като ангел на любовта. Единственото, което със сигурност знаеха в този момент, бе, че могат само да се надяват и че нямат право да разчитат на кой знае какво.

— Обичам те толкова много — прошепна Мерибет и отново се притисна към Томи, неспособна да се отдели от него.

В този момент почувства една необичайно нежна и ласкава ръка, която я стисна за рамото. Беше баща й.

— Хайде, Мерибет. Време е да си вървим. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Много ни липсваше през тези месеци.

После й помогна да се качи в колата. Може би той не беше грубиянът, когото си спомняше, а само един човек със собствените си слабости и изкривени представи.

Може би и родителите й бяха пораснали — всеки по свой начин.

Може би вече бе крайно време да го направят.

Томи и родителите му се взираха в отдалечаващата се кола и се надяваха Мерибет да се върне при тях. Знаеха, че ако животът е благосклонен към всички тях, тя ще се върне — на гости или завинаги. Бяха благодарни за срещата с нея. Бяха си разменили скъпоценни подаръци — любов, познание, цял един живот. Тя бе върнала смисъла на живота им, а те й бяха осигурили мечтаното бъдеще.

— Обичам ви — прошепна Мерибет, вперила поглед в тях през задното стъкло на отдалечаващата се кола.

Те стояха пред къщата, докато тя не се скри от погледа им, а после влязоха вътре при безценния дар, който им бе оставила.