Даниел Стийл
Дар (3)

Глава трета

Манастирът на „Сестри на милосърдието“ беше прихлупено, тъмно и мрачно място и Мерибет веднага разбра, че има още две момичета, дошли в манастира по същите причини. И двете бяха от съседни градове и тя с облекчение установи, че не ги познава. И двете всеки момент щяха да родят.

Всъщност, едното, нервно седемнадесетгодишно момиче, роди на втория ден след пристигането на Мерибет. Имаше момиченце, но бебето веднага бе предадено за осиновяване на чакащите бъдещи родители. Момичето така и не видя дъщеря си. А на Мерибет цялата процедура й се струваше абсолютно варварска. Тайната им сякаш беше толкова позорна, че трябваше да се крият от целия свят.

Другото момиче беше петнадесетгодишно и очакваше бебето всеки момент. Двете момичета се хранеха с монахините, посещаваха дневните и вечерните молитви в параклиса и можеха да разговарят помежду си само в определени часове. На третата нощ от пристигането си там, Мерибет с ужас научи от другото момиче, че баща на бебето й бе собственият й чичо. Момичето беше отчаяно и нещастно, и очакваше с ужас предстоящото раждане.

През петата си нощ в манастира Мерибет лежеше и слушаше писъците на другото момиче. Те продължаваха вече два дни, а монахините само се щураха насам-натам. Най-накрая я откараха в болницата, за да й направят цезарово сечение. Мерибет попита за момичето и й бе казано, че тя повече няма да се връща при тях, но бебето се е родило благополучно, а по-късно случайно разбра, че е било момче.

Мерибет остана сама с монахините и се почувства по-самотна от всякога. Надяваше се скоро да пристигнат нови грешници, защото нямаше с кого дори да разговаря.

Всеки път, когато можеше, четеше местния вестник и две седмици след пристигането си забеляза съобщението за сватбата на Пол и Деби. Почувства се още по-самотна. Знаеше, че те са на сватбено пътешествие, а тя гниеше в този затвор и изплащаше дълговете си заради онази нощ, прекарана на предната седалка на шевролета му. Тя трябваше да опере пешкира съвсем сама, а това й се струваше крайно несправедливо. И колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно разбираше, че не може да остане в манастира.

Нямаше къде да отиде, нямаше при кого да се подслони. Но просто не можеше да понася потискащата атмосфера в манастира. Монахините се държаха добре с нея и тя вече им бе платила сто долара. Разполагаше още със 700 и почти шест месеца, за да отиде, където си пожелае. Нямаше представа накъде да тръгне, но знаеше, че не може да стои заключена тук и да чака пристигането на нови затворнички като нея, не можеше да преживее по този начин месеците, които оставаха до раждането на детето й. Престоят й в манастира бе твърде висока цена за допуснатата грешка. Мерибет искаше да отиде някъде, да живее като човек, да си намери работа, да има приятели. Имаше нужда от чист въздух, от гласове и шум, имаше нужда от хора. Тук се чувстваше постоянно потисната, не можеше да се избави от чувството, че е грешница, която никога няма да получи прошка. Но дори и наистина да беше такава, и тя имаше нужда от малко слънце и радост в живота си, докато очакваше раждането на бебето.

Не знаеше защо й се бе случило всичко това, но може би трябваше да си извлече съответната поука, да приеме даровете, които животът имаше да й поднесе, да не пропилява този период от живота си. Защото случилото се едва ли бе чак толкова ужасно, колкото го представяха монахините.

На следващия ден Мерибет информира игуменката, че си тръгва, каза й, че отива при леля си и искрено се надяваше, че тя й повярва. Но дори и да бе усетила лъжата, Мерибет знаеше, че нищо повече не може да я задържи там.

Излезе от манастира още на зазоряване. Носеше парите и малкия си куфар, а цялото й същество бе изпълнено със зашеметяващо чувство за свобода. Не можеше да се върне у дома, но целият свят беше пред нея, очакваше я. Никога преди не се бе чувствала толкова свободна и толкова силна. Изпитала бе огромна и непоносима болка, когато напусна дома си, но сега мислеше само за това, че трябва да намери място, където да остане и да роди детето си. Знаеше, че ще й е по-лесно, ако напусне града и затова се отправи към най-близката автогара и си купи билет до Чикаго. Трябваше да мине през Омаха, но Чикаго бе най-далечният град, в който би могла да отиде, а ако слезеше в някой град преди него, разликата в цената на билета щеше да й бъде изплатена веднага. В този момент искаше единствено да се махне от града и да си намери дом за следващите шест месеца.

Изчака на автогарата докато пътниците започнаха да се качват в първия за деня автобус до Чикаго. Гледаше как родният й град остава далеч зад нея, но не чувстваше никакво съжаление. Внезапно изпита истинско вълнение, замислена за бъдещето. Миналото, подобно на родния й град, не значеше много за нея. Нямаше приятели, за които да съжалява. Майка й и сестра й бяха единствените същества, които щяха да й липсват. Преди да тръгне бе изпратила и на двете по една картичка от автогарата и им бе обещала да им изпрати адреса си щом има такъв.

— За Чикаго ли, госпожице? — попита шофьорът, а тя се настани на мястото си и внезапно се почувства голяма и независима.

— Може би. — Погледна го и се усмихна.

Можеше да отиде навсякъде и да прави каквото си иска. Беше свободна. Не зависеше от никого, освен от себе си и от бебето, което растеше в утробата й.

Беше бременна на три месеца и половина и все още не й личеше, но тя усещаше как тялото й наедрява. Опита се да измисли нещо, което да каже на хората след пристигането си. Веднага щом разберяха, че е бременна, щеше да й се наложи да обясни защо е дошла, защо е съвсем сама. Ще трябва да си намери и работа. Не можеше да работи кой знае какво. Но би могла да почиства домове, да дежури в библиотека, да бави деца, а дори и да започне работа като сервитьорка. Беше готова да работи каквото и да е, стига да е осигурена финансово и да е в безопасност. А и все още разполагаше с парите, които баща й й бе дал за манастира.

Следобед спряха в Омаха. Беше горещо, ветрецът подухваше едва-едва, а тя беше уморена и й се гадеше от дългото пътуване с автобуса. Изяде един сандвич и се почувства малко по-добре. Останалите пътници непрекъснато слизаха и се качваха. Повечето пътуваха само до съседния град. Единствено тя бе останала от пътниците, които тръгнаха от началната автогара, когато късно вечерта спряха в един живописен малък градец, който изглеждаше чист и много красив. В града имаше колеж и ресторантът, в който спряха за вечеря, бе препълнен с млади хора. Заведението малко напомняше на вагон-ресторант, но беше по-уютно, а сервитьорката, която донесе на Мерибет чийзбургер и млечен шейк, имаше най-широката и сърдечна усмивка, която бе виждала.

Бургерът беше страхотен, а сметката — малка. От другите маси се носеха весели разговори и смях. Мястото изглеждаше гостоприемно и приятно, и Мерибет неохотно тръгна да се връща към автобуса, който оттук поемаше направо към Чикаго. На излизане от ресторанта я видя. Малка табела на прозореца, която предлагаше работа за сервитьори и помощник-сервитьори. Тя се поспря за момент, а после бавно се върна обратно, като се чудеше дали ще повярват на измислената й история или ще я помислят за луда.

Сервитьорката, която я бе обслужила преди малко, я погледна с усмивка, вероятно решила, че момичето е забравило нещо. Мерибет стоеше пред нея колебливо, а жената я чакаше търпеливо.

— Чудех се дали… аз… аз видях табелата… Чудех се за работата. Искам да кажа…

— Искаш да кажеш, че търсиш работа. — Другата жена се усмихна. — Няма нищо срамно в това. Плащаме по два долара на час. Шестдневна работна седмица, десетчасов работен ден. Успяваме така да въртим смените, че да ни остане малко време и за децата ни. Ти омъжена ли си?

— Не… аз… да… ами, бях. Вдовица съм. Съпругът ми беше убит… в Корея.

— Съжалявам. — На лицето й се изписа искрено състрадание и тя внимателно се вгледа в Мерибет. Ясно й бе, че момичето наистина иска работата. А и освен това й харесваше. Изглеждаше твърде млада, но в това нямаше нищо лошо. Такива бяха и повечето им посетители.

— Благодаря ви… С кого трябва да разговарям за работата?

— С мен. Имаш ли някакъв опит?

Мерибет се поколеба, помисли си да излъже, а после отрицателно поклати глава, като се питаше дали трябва да й каже и за бебето.

— Аз наистина имам нужда от тази работа. — Ръцете й трепереха, стиснали чантата й, а тя отчаяно се надяваше, че ще получи работата.

Внезапно й се прииска да остане тук. Мястото изглеждаше подходящо. Градчето беше красиво и й допадаше.

— Къде живееш?

— Все още никъде. — Усмихна се. Беше толкова млада и сърцето на другата жена се сви от състрадание. — Току-що слязох от автобуса. Ако ме наемете на работа, ще си взема багажа и ще си потърся стая. Бих могла да започна още утре.

Другата жена се усмихна. Името й беше Джули, а Мерибет й харесваше. Момичето излъчваше някаква сила и издръжливост, приличаше на човек, който има принципи и куража да ги отстоява. Много необичайно качество за такова младо момиче, но тя съвсем определено създаваше добро впечатление.

— Иди и си свали чантата от автобуса. — Джули топло се усмихна. — Тази нощ можеш да останеш у дома. Синът ми е на гости при майка ми в Дулут. Можеш да спиш в стаята му, стига да не се уплашиш от бъркотията. Той е на четиринадесет години и е истински мърляч. Дъщеря ми е дванадесетгодишна. Разведена съм. А ти на колко години си? — на един дъх я попита тя.

Мерибет й извика през рамо, че е осемнадесетгодишна и се затича към автобуса, за да вземе чантата си. Върна се само след две минути, останала без дъх, но широко усмихната.

— Сигурна ли сте, че няма да ви затрудня много, ако прекарам нощта у вас? — Беше развълнувана и щастлива.

— Разбира се. — Джули й се усмихна и й подхвърли една престилка. — Ето, захващай се за работа. Можеш да ми помагаш с мръсните съдове, докато приключа работа в полунощ.

Оставаше само още един час и половина, но работата бе доста изтощителна. Таблите бяха големи, а каните — доста тежки. Мерибет бе изненадана, че е толкова уморена, когато приключиха. Имаше още четири жени, които работеха в заведението и няколко млади момчета, предимно ученици, които почистваха масите. Повечето от момчетата бяха на възрастта на Мерибет, а жените бяха между тридесет и четиридесетгодишни. Казаха й, че собственикът е претърпял сърдечен инфаркт и идвал в заведението само сутрин и следобед. Работата обаче вървеше добре, а синът му приготвяше по-голямата част от храната. Джули й каза, че няколко пъти излизала с него. Бил симпатичен мъж, но нищо повече не се получило между тях. Тя имаше твърде много задължения и отговорности и не й оставаше време за романтични срещи. Имаше две деца, а бившият й съпруг вече пет години не бе плащал издръжката им. Каза, че пести всяко пени, за да може да ги облича и обува, да плаща сметките за лекар и зъболекар, да не говорим за всички останали неща, от които имаха нужда или просто желаеха.

— Не е шега работа една жена сама да отглежда децата си — сериозно заяви тя, докато пътуваха с Мерибет към дома й. — Това трябва да го обясняват добре на всяка жена, решила да се развежда. Децата не бива да се отглеждат само от един родител, от мен да го знаеш. Може да те боли глава, може да си болен, може да си уморен — никой не го е грижа. Ти си всичко, което имат. Целият товар тежи на твоите рамене. Аз нямам никакви роднини тук… Добре че са момичетата от ресторанта да ми помогнат. Те седят при децата или ги вземат у дома си, ако имам някоя наистина важна среща. Съпругът на Марта води сина ми за риба всеки път, когато има възможност. А това означава много за мен. Човек не може да се справи съвсем сам. Господ ми е свидетел, че се опитвам. Но понякога си мисля, че всичко това ще ме убие.

Мерибет слушаше внимателно и добре разбираше мъдрите и поучителни думи на Джули. Още веднъж й се прииска да й каже за бебето, но не го направи.

— Много е лошо, че ти и съпругът ти не сте имали деца. — Джули сякаш четеше мислите й. — Но ти си млада. Ще се омъжиш отново. На колко години беше когато се оженихте?

— На седемнадесет, веднага след училище. Бяхме женени само една година.

— Много лош късмет, скъпа. — Тя потупа ръката на младото момиче и паркира на алеята. Живееше в малък апартамент в покрайнините, а малкото й момиченце вече спеше дълбоко, когато влязоха вътре. — Никак не обичам да я оставям сама. Пък и обикновено брат й е при нея. Съседите я наглеждат от време на време, а и тя е много самостоятелна. Понякога, когато съм в пълна безизходица, я взимам с мен в ресторанта, но на шефовете това никак не им харесва.

Мерибет се досещаше какво означава за една жена сама да се грижи за децата си, а от думите на Джули разбираше, че наистина не е никак лесно. Живеела сама вече десет години. Децата били на две и на четири години, когато се развела. В началото обикаляла насам-натам, но това градче й харесало и останала. Смяташе, че Мерибет също ще го хареса.

— Градчето е малко и приятно. Пълно е с добри деца и много свестни хора, които работят в колежа. Много от тях се хранят в „При Джими Д“. Веднага ще те харесат.

Посочи на Мерибет банята и стаята на сина си. Той се казваше Джефри и бе заминал за две седмици. Джули увери Мерибет, че може да остане при тях докато си намери квартира. Обеща й, че ако се наложи, ще вземе дъщеря си да спи при нея, след като Джеф се върне, и ще й даде стаята на Джесика. Смяташе обаче, че няма да се стигне до там, защото тук много хора предлагаха квартири заради студентите.

Оказа се права. До обяд на следващия ден Мерибет вече си бе намерила една прелестна малка стаичка. Цялата бе покрита с розова басма на цветя, беше малка, но много уютна и окъпана в светлина. А и наемът беше съвсем разумен. Намираше се само на шест преки от „При Джими Д“, където вече работеше.

Нещата сякаш започваха да се подреждат сами. В този град бе едва от няколко часа, а вече се чувстваше щастлива. Имаше усещането, че е била създадена, за да живее тук.

На път за работа изпрати на родителите си една картичка, за да им съобщи адреса си. Отново се сети за Пол, макар да знаеше, че няма смисъл да мисли за него. Чудеше се още колко ли време ще продължава да си спомня за него и да се пита къде ли живее и накъде ли ще замине детето им.

Когато пристигна в „При Джими Д“, една от другите сервитьорки й даде розова униформа с малки бели маншети и чиста бяла престилка. Още същия следобед започна да изпълнява поръчки. Много от момчетата се заглеждаха след нея, готвачът — също, но никой не се държеше грубо и невъзпитано. Всички бяха дружелюбни и учтиви, а тя знаеше, че останалите жени шепнешком бяха разнесли новината, че е вдовица. Всички й вярваха. Изобщо не им хрумваше, че историята й може да е измислена.

— Как я караш, малката? — попита я Джули късно следобед, силно впечатлена от издръжливостта й.

Бе работила упорито през целия ден, държеше се мило и възпитано и не беше трудно да се забележи, че клиентите я харесват. Няколко души попитаха за името й, а младежите искрено се радваха на присъствието й.

Джими също я хареса. Бе наминал да ги види през деня и остана доволен от работата й. Мерибет беше умна и спретната, и според Джими от пръв поглед си личеше, че е честна и почтена. Беше и много красива, а той обичаше в заведението му да работят млади и симпатични хора. Никак не понасяше стари, раздърпани сервитьорки, които с трясък поставяха кафето пред клиента, а целият им вид говореше, че работата никак не им допада. Джими държеше всичките му сервитьорки, млади и не толкова млади, да се усмихват и да изглеждат щастливи. Изискваше от тях да се държат така, че клиентите да се отпуснат спокойно и да се почувстват добре. Точно както правеха Джули и останалите. А сега и Мерибет. Тя полагаше истински усилия, а и работата очевидно й харесваше. Беше очарована, че може да работи с тях.

Мерибет обаче, бе направо капнала от умора, когато късно през нощта се прибра в новата си стая. Въпреки това не спираше да си повтаря, че е истинска късметлийка. Вече имаше и работа, и квартира. Сега можеше да продължи живота си. Би могла дори да взема книги от библиотеката и да продължи обучението си. Нямаше да позволи една грешка да съсипе живота й. Вече бе решила да не се предава. Тези няколко месеца не бяха нищо повече от едно временно забавяне, но тя бе твърдо решена да не се отклонява от избрания път, да поддържа вярната посока.

Бе поела смяната си на следващия ден и обслужваше масите, когато в заведението влезе един сериозен младеж и си поръча руло с месо. Джули й каза, че той често вечерял при тях.

— Не зная защо — замислено добави тя, — имам чувството, че не обича твърде да се прибира у дома. Не разговаря с никого, не се усмихва. Но винаги е много учтив. Добро момче е. Всеки път, когато дойде, ми се иска да го попитам какво търси тук и защо не се прибере у дома за вечеря. Може би си няма майка. Нещо се е случило у тях. Има най-тъжните очи, които съм виждала. Защо не отидеш да му вземеш поръчката и да го поободриш?

Тя леко побутна Мерибет към него. Той едва-едва погледна менюто и веднага реши. Беше опитвал вече всичко, което предлагаха, и си имаше любими ястия, които винаги си поръчваше с удоволствие.

— Здравейте. Какво ще обичате? — свенливо попита Мерибет, докато той я разглеждаше с прикрито възхищение.

— Ястие номер две. Руло и пюре от картофи. — Изчерви се.

Харесваше червената й коса и се опитваше да не се заглежда във фигурата й.

— Салата, царевица, или спанак? — Тя говореше съвсем делово.

— Царевица, благодаря.

Момчето не сваляше поглед от нея. Не беше я виждал преди, а той посещаваше заведението доста често. Вечеряше тук три или четири пъти седмично, понякога дори и през уикендите. Храната, която предлагаха, беше в голямо количество, много вкусна и евтина. Когато майка му престана да готви, това се оказа единственото място, където можеше да получи свястна вечеря.

— Кафе?

— Не, мляко. А за десерт ябълков пай. — Говореше бързо, сякаш се боеше, че паят всеки момент ще свърши, и тя се засмя.

— Ще можете ли да изядете всичко това? Тук сервираме големи порции.

— Зная. — Той се усмихна в отговор. — Храня се тук доста често. А вие сте нова, нали?

Тя кимна и за пръв път от постъпването си на работа се изчерви и притесни. Беше симпатично момче и тя подозираше, че е някъде на нейната възраст и кой знае защо си мислеше, че той също го знае.

— Да, нова съм. Току-що започнах.

— Как се казваш?

Беше много прям и директен. Но Джули беше права. В погледа му бе стаена такава огромна мъка и болка, че тя сякаш се боеше да се вгледа в очите му. Знаеше обаче, че трябва да го направи. Нещо в това момче я привличаше. Искаше да разбере кой е и да научи повече за него.

— Казвам се Мерибет.

— Аз съм Том. Радвам се да се запозная с теб.

— Благодаря. — Тя се отдалечи, за да поръча вечерята му, и се върна с чаша мляко.

Джули бе успяла вече да я подразни за разговора им, уверявайки я, че той не е разговарял с никой друг толкова дълго.

— Откъде си? — попита, когато Мерибет отново се приближи до масата му и тя му каза. — Кое те накара да се преместиш тук? Или може би не трябва да питам?

— Много неща. Тук ми харесва. Хората са много добри. Ресторантът е страхотен. А аз си намерих една много хубава стаичка съвсем наблизо. Нещата сякаш се подредиха сами.

Тя се усмихна, изненадана от лекотата, с която разговаряше с него. А когато се върна с вечерята му, той прояви много по-голям интерес към нея самата, отколкото към храната.

Доста време се забави с пая, а след това си поръча още едно парче и още една чаша мляко — нещо, което не бе правил никога преди. Разговаряха за много неща и той спомена, че често ходи за риба наблизо, после я попита дали някога е била на риболов.

Беше ходила с баща си и брат си преди няколко години, но не беше особено добра. Харесваше й повече да стои на брега и да чете или пък просто да размишлява, докато те се занимават с въдиците.

— Можеш да дойдеш с мен някой път — рече той и после се изчерви, изненадан от самия себе си. От момента, в който влезе в ресторанта и я видя, просто не можеше да свали поглед от нея.

Остави й щедър бакшиш, а после несръчно се изправи до нея на бара.

— Е, благодаря за всичко. Ще се видим следващия път. — И побърза да излезе от заведението.

Мерибет забеляза, че е много висок и слаб. Беше симпатичен, но сякаш не го осъзнаваше… А и изглеждаше много млад. Възприемаше го по-скоро като брат, отколкото като интересен младеж и дори да не го видеше никога повече, тя се радваше, че бе успяла да си поговори с него.

Той дойде отново на следващия ден, и на по-следващия, и бе дълбоко разочарован, че това бе почивният й ден и не успя да я види. След уикенда се появи отново.

— Липсваше ми последния път — каза й той и си поръча пържено пиле.

Имаше добър апетит и винаги си поръчваше обилна вечеря. Изглежда, че харчеше повечето си джобни пари за храна. Ядеше по много, а Мерибет се чудеше дали живее с родителите си. Най-накрая се реши да го попита.

— Сам ли живееш? — Погледна го внимателно, подаде му вечерята и напълни отново чашата му с мляко.

Не вписа допълнителната чаша в сметката му. И без друго доливаха кафето безплатно. Джими едва ли щеше да се разори от чаша мляко за един толкова редовен клиент като Томи.

— Не съвсем. Живея с родителите си. Но… те… ами… всеки се занимава само със себе си. А и мама вече не обича да готви. Тази есен отново започва работа. Учителка е. Няколко години подред само заместваше от време на време, но сега започва редовна работа в средното училище.

— Какво преподава?

— Английски език, обществени науки, литература. Много е добра. Винаги ми възлага някаква допълнителна работа. — Той изразително завъртя очи, но в действителност сякаш нямаше нищо против.

— Ти си късметлия. Аз трябваше да прекъсна обучението си за известно време и зная, че страшно ще ми липсва.

— Гимназия или колеж? — с интерес я попита той.

Все още се опитваше да отгатне възрастта й. Изглеждаше му по-голяма, но не можеше да се отърве от усещането, че му е почти връстница.

Тя се поколеба само за миг, преди да му отговори.

— Гимназия. — Той предположи, че най-вероятно е в последния клас. — Смятам да се занимавам сама, а след Коледа ще се върна на училище. — Изрече думите сякаш се оправдаваше за нещо, а той се зачуди защо е трябвало да прекъсва, но реши да не я пита.

— Мога да ти дам назаем някои учебници, ако искаш. Мога дори да взема материали от майка си. Тя с радост ще ти услужи. Убедена е, че всички трябва да са в състояние да изучават учебния материал самостоятелно. Обичаш ли да ходиш на училище?

Тя кимна, и по погледа й той разбра, че е съвсем искрена. В очите й се четеше истински глад за знания, ненаситна жажда, която сякаш не можеше да бъде напълно задоволена. През свободния си ден бе посетила библиотеката, за да си вземе книги, които да й помогнат да не изостава с учебния материал.

— Кой предмет ти харесва най-много? — попита го тя, докато прибираше мръсните чинии.

Този път си бе поръчал за десерт пай с боровинки. Пайовете бяха най-вкусното нещо в менюто им и той ги обожаваше.

— Английски — отвърна той. Мерибет постави чинията с пая на масата и почувства тъпа болка в гърба. Но тя обичаше да стои до него и да си говорят. Винаги имаха да си кажат толкова много неща. — Английска литература, часовете за съчинения. Понякога си мисля, че бих могъл да стана журналист или писател. На мама би й харесало. Татко, обаче, очаква от мен да се включа в семейния бизнес.

— И какъв е той? — с интерес попита тя.

Той беше умно симпатично момче, а в същото време бе толкова самотен. Никога не идваше с приятели, никога не бързаше да се прибере у дома. Мерибет се чудеше какво му е, защо е все сам и толкова тъжен.

— Търговия с хранителни продукти — обясни й. — Дядо ми е основал компанията. Всички преди него били фермери. Но после започнали да продават храни от цял свят. Интересно е, но писането ми харесва повече. Може пък да стана учител. Като мама. — Сви рамене и отново й се стори много млад.

Обичаше да разговаря с нея и с готовност отговаряше на въпросите й. И той имаше няколко въпроса към нея, но реши да й ги спести. А преди да си тръгне тази вечер, я попита кога отново ще има почивен ден.

— В петък.

Той кимна, като се чудеше дали ще я шокира много, ако я покани на разходка или пък ако й предложи да отидат да поплуват заедно извън града.

— Искаш ли да отидем някъде в петък следобед? Сутринта трябва да помагам на татко. Но мога да мина да те взема към два. Той ще ми позволи да взема пикапа. Можем да отидем на плувния басейн или на езерото. Можем да отидем и за риба, ако искаш.

Погледна я с надежда, сякаш нейното съгласие в този момент бе жизненоважно за него.

— С удоволствие. Ти реши къде ще отидем. — После, без да се колебае нито за миг, му даде адреса си. Само малко сниши гласа си, за да не я чуят останалите. Сигурна бе, че той е човек, на когото може да се довери. С него се чувстваше спокойна и в пълна безопасност. Само от разговорите им инстинктивно бе усетила, че Томи Уитакър е неин приятел и не би направил нищо, което да я нарани или обиди.

— Май току-що си уговори среща с него, а? — Джули се усмихна и я погледна с любопитство веднага щом той си тръгна.

Едно от другите момичета го бе чула да кани Мерибет на риболов и сега всички си шушукаха, подхилваха се и се губеха в догадки. Тя все още беше такова хлапе, но те всички много я обичаха. Харесваха и него. Беше се превърнал в загадка за тях още с появата си в ресторанта през зимата. Никога не разговаряше с никого. Просто влизаше и си поръчваше вечеря. Но с идването на Мерибет бе възвърнал жизнеността си и двамата постоянно си говореха за нещо.

— Разбира се, че не съм — отвърна Мерибет в отговор на въпроса на Джули. — Не се срещам с клиентите ни — остро заяви тя, но Джули не й повярва нито за миг.

— Знаеш, че можеш да правиш каквото си искаш. Джими няма да има нищо против. А момчето е много симпатично и наистина те харесва.

— Той е просто приятел, това е всичко. Казва, че майка му мрази да готви и затова идва тук на вечеря.

— Е, той май вече ти е разказал всичко за себе си?

— О, за бога! — Мерибет се усмихна и влезе в кухнята да вземе хамбургерите, които една група студенти бяха поръчали преди малко. А докато вървеше между масите с тежкия поднос, тя се усмихна на себе си, замислена за предстоящия петък.