Даниел Стийл
Дар (10)

Глава десета

На следващия ден станаха рано сутринта и отидоха да купят елха. Томи взе и една по-малка елхичка, която постави в пикапа редом с голямата. Когато се прибраха у дома, той извади играчките и двамата прекараха по-голямата част от следобеда, украсявайки елхата. Очите му се пълнеха със сълзи само при вида на някои от украшенията. Особено ония, които майка му бе правила заедно с Ани.

— Мислиш ли, че ще е по-добре да не ги слагаме на елхата? — замислено попита Мерибет.

Майка му може би щеше да се разстрои като ги види. Но от друга страна, всички щяха да се натъжат, че играчките на Ани не са на елхата. Не можаха да измислят лесно разрешение на проблема и в края на краищата решиха да ги използват, защото без тях сякаш се отричаха от Ани.

Тя беше постоянно с тях, всички те я носеха в спомените си. По-добре беше да потъгуват и да приемат случилото се, отколкото да се преструват, че играчките на Ани никога не са съществували.

В три часа следобед привършиха с украсата и двамата единодушно се съгласиха, че елхата изглежда чудесно.

Мерибет приготви сандвичи с риба тон за обяд, а когато започнаха да прибират останалите играчки, Томи остави една малка кутийка настрана и погледна Мерибет по твърде особен начин.

— Нещо не е наред ли?

Той поклати отрицателно глава. Ясно беше обаче, че продължава да мисли за нещо.

— Не. Но трябва да отида на едно място. Искаш ли да дойдеш или си много уморена?

— Добре съм. Къде ще ходим?

— Ще видиш. — Облякоха си палтата, взеха кутията с играчките и излязоха.

Навън тъкмо започваше да вали сняг. Малката елхичка все още бе в каросерията на пикапа и Томи сложи играчките до нея. В първия момент Мерибет не разбра какво е намислил, но веднага щом видя накъде тръгват, проумя намеренията му. Отиваха на гробището. Томи искаше да занесе на Ани малката елхичка.

Той свали елхата от каросерията, а тя взе кутията с играчките. Бяха най-малките играчки, онези, които Ани обичаше най-много. Малки мечета, дребни войничета надули тръбите си, миниатюрни ангелчета. Имаше наниз мъниста и дълъг сребрист гирлянд. Томи тържествено закрепи елхата в малката дървена поставка до гроба, и те, редувайки се, започнаха да слагат играчките една по една. Това беше мъчителен и сърцераздирателен ритуал. Отне им само няколко минути. После се изправиха, загледани в елхата и Томи си припомни колко много бе обичала Коледа малката му сестричка. Беше разказвал на Мерибет за вълнението, което винаги я обхващаше преди Коледа, но в този момент не можеше да каже абсолютно нищо. Просто стоеше край гроба й, от очите му се търкаляха сълзи, а той си мислеше за силната обич, която бе изпитвал към нея, и за нечовешката болка, последвала смъртта й.

После погледна към Мерибет. Тя стоеше от другата страна на елхата, големият корем издуваше палтото й, очите й бяха ласкави и добри, а червената й коса се подаваше изпод вълнения шал, с който бе покрила главата си. Никога не я бе обичал толкова много колкото в този момент.

— Мерибет — тихичко заговори той, сигурен, че Ани щеше да одобри постъпката му. Точно тук трябваше да го направи. Сестричката му би искала да бъде част от живота му и от бъдещето му. — Омъжи се за мен… моля те… Обичам те…

— И аз те обичам. — Тя се приближи до него, хвана ръката му и се вгледа в очите му. — Но не мога… не сега… Не ме карай да правя това…

— Не искам да те загубя… — Томи погледна към малкия гроб, в който лежеше сестра му, точно под тях, близо до коледната елха, която й бяха донесли. — Изгубих нея… не искам да загубя и теб… Моля те, нека се оженим.

— Още е рано — промълви тя.

Искаше й се да му даде всичко, но ужасно се боеше, че може да не се справи и да го нарани. Беше твърде умна за възрастта си и в някои отношения бе много по-мъдра от него.

— Обещаваш ли да се омъжиш за мен по-късно?

— В този ден тържествено се заклевам, че ще те обичам вечно, Томи Уитакър!

Държеше на всяка дума, която произнасяше в този момент. От първия миг, в който го бе видяла, знаеше, че никога няма да забрави какво бе означавал за нея през тези няколко месеца. Но какво щеше да стане от тук нататък, накъде щеше да ги отведе животът им… никой не можеше да знае това в този момент. Тя искаше завинаги да остане част от живота му, но кой знае какво им готвеше съдбата.

— Обещаваш ли да се омъжиш за мен?

— Ако така трябва. Ако и двамата го искаме. — Както винаги бе напълно искрена с него.

— Аз винаги ще бъда до теб, ако имаш нужда от мен — тържествено заяви той и тя знаеше, че говори сериозно.

— Аз също. Винаги ще ти бъда приятелка, Томи. Винаги ще те обичам.

А ако имаха късмет, един ден можеше да стане негова съпруга. И тя отчаяно искаше точно това, но беше само на шестнадесет години и бе достатъчно мъдра, за да знае, че след време всичко може да се промени. Може би любовта им ще укрепне с годините, ще стане по-силна и по-всеотдайна от сега. А може би животът ще ги разпилее като сухи листа по света и те никога повече няма да се срещнат… Но тя се надяваше, че това няма да се случи.

— Готов съм да се оженя за теб в деня, в който пожелаеш това — увери я той.

— Благодаря ти — промълви тя и се наведе към него да го целуне.

Той също я целуна. Искаше му се да му бе обещала всичко, за което я бе помолил, но все пак беше доволен, че тя му даваше всичко, на което беше способна в този момент.

После мълчаливо се загледаха в малката елхичка, замислени за сестра му.

— Сигурен съм, че тя също те обича — прошепна той. — Така ми се иска и сега да е между нас.

След това стисна ръката на Мерибет и я поведе към пикапа. Беше станало много студено и те и двамата мълчаха през целия път до дома. В отношенията им се бе настанило ново чувство — много силно, много чисто и искрено. И двамата знаеха, че след години може да се оженят, но може и да не го направят. Щяха да се опитат, щяха да бъдат заедно, ако това бе възможно. За две шестнадесетгодишни деца това бе твърде силна обич — много силна и дълбока, обич, каквато някои хора не споделят през целия си живот. Имаха надежди, мечти, искрени обещания. А това беше добро начало, благословен дар, който всеки бе направил на другия.

Мълчаливо седнаха във всекидневната и извадиха старите албуми, посмяха се на бебешките снимки — неговите и на Ани.

А когато родителите му се прибраха у дома, Мерибет вече бе приготвила вечерята. Лиз и Джон се радваха, че се връщат вкъщи при тях. Бяха силно развълнувани, когато забелязаха украсената елха. Лиз се поспря и напрегнато се загледа в познатите играчки, после вдигна очи към сина си и се усмихна.

— Радвам се, че сте ги сложили. Щяха да ми липсват, ако не бяха на елхата.

Това щеше да бъде опит да забравят за съществуването й, а Лиз не искаше да допусне това.

— Благодаря, мамо.

Беше доволен, че са постъпили правилно. После всички отидоха да вечерят в кухнята. Мерибет попита за пътуването им и Лиз отговори, че е минало добре. Не изглеждаше много възторжена, но Джон побърза да кимне в съгласие. Наистина бе минало добре… предвид дадените обстоятелства. Всички изглеждаха доволни и празнично настроени. Лиз обаче забеляза някаква промяна у Томи и Мерибет. Изглеждаха по-сериозни отпреди, по-притихнали и мълчаливи, а връзката между тях сякаш бе укрепнала през изминалите два дни.

— Мислиш ли, че са направили нещо докато ни нямаше, Джон? — попита го тя, когато се прибраха в стаята си и той я изгледа развеселен.

— Ако говориш за това, което си мисля, искам да ти кажа, че дори и едно шестнадесетгодишно момче не би могло да преодолее подобно препятствие. Бих казал, че страховете ти са напълно безпочвени.

— Не мислиш, че са се оженили, нали?

— Имат нужда от нашето разрешение, за да го направят. Защо питаш?

— Просто ми изглеждат по-различни. По-близки. Сякаш са се превърнали в едно цяло. Точно както става с женените хора. Или поне би трябвало.

Пътуването се бе отразило добре и на двамата. Бяха съвсем сами в хотелската стая и за пръв път от много време насам се почувстваха близки. Той я бе завел на вечеря, а освен това, горе-долу бяха постигнали целта на пътуването си.

— Мисля, че просто много се обичат. Трябва да приемем това — спокойно каза Джон.

— Смяташ ли, че наистина ще се оженят някой ден?

— Не би било лошо за нито един от двамата. И без друго вече преживяха твърде много неща заедно. В един момент може да се окаже, че им е дошло твърде много, а може и да ги свърже завинаги. Времето ще покаже. Но и двамата са добри деца и аз се надявам, че ще останат заедно.

— Тя настоява да изчакат. — Лиз я разбираше чудесно, а Джон се усмихна печално.

— Познавам този тип жени. — Но опитът му и времето доказваха, че те съвсем не са лоши. Не бяха винаги от най-лесните, но бяха добри. — Ако им е писано, те сами ще открият най-верния път, за да са заедно. Ако ли пък не, ще са преживели нещо, което повечето хора не преживяват за цял един живот. В определен смисъл, даже им завиждам.

Идеята да започнат всичко отначало, без старите проблеми, му се струваше привлекателна. Искаше му се да обърне друга страница, да започне с Лиз нов живот… макар че в някои отношения за тях вече бе прекалено късно…

— Не й завиждам за онова, което тепърва ще трябва да преживее — тъжно промълви Лиз.

— Имаш предвид раждането? — Изглеждаше изненадан.

Лиз никога не се бе оплаквала от ражданията си.

— Не. Имам предвид осиновяването. Няма да е лесно.

Той кимна, изпълнен със състрадание. Съчувстваше и на двама им заради всички болки, които трябваше да преживеят още непораснали, и при все това не можеше да не им завижда за чувствата, които споделяха, и надеждите, които хранеха за бъдещето — поотделно или заедно.

Лиз се притисна към Джон преди да заспи, а Мерибет и Томи още часове наред си говориха във всекидневната.

Лиз бе отгатнала съвсем точно. Те двамата се чувстваха много по-близки, сякаш се бяха слели в едно. Принадлежаха си напълно и безрезервно. И за пръв път в живота си Мерибет повярва, че я очаква добро бъдеще.

Часовникът ги събуди на следващата сутрин и Мерибет се изкъпа и облече навреме, за да помогне на Лиз със закуската. Лиз бе уредила Мерибет да се яви на специален изпит, за да й признаят първия срок на последната учебна година. На Томи също му предстояха изпити през този ден и те се превърнаха в главна тема на разговорите им по време на закуската.

Училищните власти бяха разрешили на Мерибет да положи изпита в специална стая в административната сграда, където ще е далеч от погледите на другите ученици. Лиз щеше да я чака там, за да проведат другите необходими тестове. Всички в училището се отнасяха с невероятно разбиране към проблемите на Мерибет, правеха всичко, което бе по силите им, за да й помогнат. И то все благодарение на Лиз.

Двамата с Томи се разделиха пред училището, той й пожела късмет и забързан пое към класната си стая.

Останалата част от седмицата се изниза неусетно. Дойде и последният уикенд преди Коледа. Лиз привърши с пазаруването и бе тръгнала да се прибира у дома, когато изведнъж се поколеба, а после зави обратно, решила да отиде да види Ани. Отлагаше това посещение от месеци, защото бе прекалено болезнено, но този ден чувстваше, че трябва да го направи.

Мина през портата на гробището и се отправи към мястото, на което я бяха оставили. Когато приближи гроба, изведнъж спря и зяпна от изненада. Видя малката елхичка, леко наклонена на една страна, зърна играчките, които подрънкваха на вятъра. Бавно се приближи до елхата и я изправи, пооправи гирляндите и се загледа в познатите играчки, които Ани слагаше по елхата им само преди година.

И в този момент си припомни всяка дума, всеки звук, всеки момент, всяка безмълвна болка и страдание от отминалата година и внезапно осъзна, че скръбта вече не е така ужасно болезнена и се остави на пороя от сълзи, надигнал се в душата й. Не помръдна от мястото си дълго време, окъпана в сълзи заради малкото си момиченце и загледана в елхичката, която Мерибет и Томи й бяха донесли. После докосна бодливите клонки и прошепна името й… а сърцето й отново се сви от болка.

— Обичам те, малкото ми момиченце… Винаги ще те обичам… сладка, сладка Ани…

Не можеше да й каже довиждане. Знаеше, че никога няма да може да го направи, а когато се върна у дома, бе изпълнена с тъга, но и с някакво странно успокоение и мир.

Никой още не се бе прибрал и тя въздъхна с облекчение. Седна във всекидневната и се загледа в елхата и в познатите играчки. Коледата без Ани щеше да бъде трудна и мъчителна. Както и всеки друг ден. Трудни бяха и закуските, и обедите, и вечерите, и разходките до езерото без малкото й момиченце. Трудно беше събуждането сутрин, пронизано от мисълта, че тя не е с тях. И въпреки всичко, Лиз съзнаваше, че трябва да продължат напред. Тя бе дошла при тях за съвсем кратко време, само че те не знаеха това. Но дори и да знаеха, какво биха могли да променят? Дали биха могли да я обичат повече? Да й купуват повече подаръци? Да прекарват повече време с нея? Бяха направили за нея всичко, което бе по силите им, но Лиз знаеше, че в този миг е готова да даде живота си за още една целувка, за още една ласка, за още един миг с дъщеря си.

Все още седеше на мястото си и мислеше за Ани, когато децата се прибраха, преливащи от жизненост, със зачервени от студа лица, готови да разказват къде са били и какво са правили.

Тя им се усмихна и Томи забеляза, че е плакала.

— Искам да ви благодаря на вас двамата — започна тя със задавен от сълзите глас, — че сте занесли елхата на… благодаря ви… — кротко довърши тя и бързо се отдалечи.

Мерибет и Томи не знаеха какво да й кажат. Мерибет също се разплака, докато събличаше палтото си и закачаше дрехите им на закачалката. Понякога й се искаше да направи нещо, за да облекчи мъката им. Те и тримата все още ужасно страдаха от загубата на Ани.

Баща му си дойде малко след това, целият натоварен с пакети, и завари Лиз в кухнята да приготвя вечерята. Тя вдигна очи да го погледне и му се усмихна. Напоследък между тях се усещаше по-голяма топлота и сърдечност и Томи изпитваше истинско облекчение, че вече не се карат както преди. Малко по малко, всички започваха да се възстановяват, макар че Коледа нямаше да бъде никак лесна.

Всички заедно отидоха на литургията в коледната нощ, а Джон започна лекичко да похърква, приспан от топлината в малката църква и уханието на тамян. Това напомни на Лиз за малката Ани, която често заспиваше между тях двамата… особено миналата година, когато се е разболявала, без те да знаят това.

Когато се прибраха у дома, Джон си легна веднага, а Лиз отиде да подреди подаръците. Тази година всичко бе по-различно. Нямаше писмо до Дядо Коледа, нито пък моркови за елените, нямаше сладки лъжи и преструвки, нямаше да има и писъци на възторг утре сутринта. Но поне все още пазеха приятелството и любовта помежду си.

Лиз се обърна да излезе от стаята и видя Мерибет, която се препъваше през антрето, натоварена с подаръци за тях, и се спусна да й помогне. Мерибет беше станала твърде непохватна, а движенията й бяха бавни и тромави. През изминалите няколко дни не се чувстваше особено добре, бебето беше паднало съвсем ниско и тя се радваше, че вече бе приключила с изпитите. Лиз подозираше, че бебето няма да чака още дълго.

— Ето, дай на мен — рече Лиз и й помогна да остави подаръците.

Мерибет се навеждаше все по-трудно.

— Вече не мога да правя нищо — добродушно се оплака тя. — Трудно сядам, а после се изправям едва-едва, не мога да се наведа, изобщо не мога да видя краката си.

— Всичко скоро ще свърши — окуражи я Лиз и Мерибет мълчаливо кимна.

А после я погледна. От няколко дни й се искаше да поговори с Лиз без Томи и баща му да са наоколо.

— Може ли да поговоря с теб няколко минути? — попита Мерибет.

— Сега? — Лиз изглеждаше изненадана. — Разбира се.

Седнаха във всекидневната, близо до елхата, само на една ръка разстояние от играчките на Ани. Лиз вече ги възприемаше по-спокойно. Приятно й беше да ги вижда всеки ден. Имаше чувството, че вижда нея или нещо, което не бе докосвала от много време. Беше почти като посещение от Ани.

— Много мислих за това, което ще ти кажа. — Мерибет изглеждаше смутена и притеснена. — Не зная какво ще си помислиш или кажеш, но… аз… аз искам да ти дам моето бебе.

Остана почти без дъх докато произнесе последните думи.

— Ти какво? — Лиз я изгледа недоумяващо, сякаш не можеше да осъзнае чутото. Съзнанието й отказваше да приеме значимостта на току-що изречените думи. — Какво искаш да кажеш? — Лиз продължаваше да се взира в нея. Бебетата не бяха коледни подаръци, за да се раздават на приятелите просто ей така.

— Искам двамата с Джон да го осиновите — твърдо повтори Мерибет.

— Защо?

Лиз беше стъписана. Изобщо не бе мислила да си осиновява дете. Да си роди да, но не и да си осинови. Изобщо не можеше да си представи как би реагирал Джон на подобна идея. Бяха разговаряли по този въпрос преди години, още преди раждането на Томи. Но Джон никога не се съгласи на такава стъпка.

— Искам да ви дам бебето, защото ви обичам и защото сте чудесни родители — обясни тихо Мерибет. Това беше най-скъпият подарък, който можеше да даде на тях или на бебето. Все още трепереше цялата, но гласът й звучеше по-спокойно. Беше абсолютно убедена в това, което вършеше. — Аз не мога да се грижа за детето. Съзнавам, че всички ме смятат за луда, задето искам да го оставя, но аз знам, че не мога да му дам онова, от което се нуждае. А вие можете. Ще го обичате и ще бъдете винаги до него, ще се грижите за него така, както сте се грижили за Ани и Томи. Може би един ден и аз ще мога да правя това, но сега не мога. Няма да бъде честно спрямо нито един от нас, независимо от всичко, което казва Томи. Искам вие да вземете бебето. Никога няма да си го поискам обратно, никога няма да ви безпокоя с присъствието си, ако вие не желаете това… Но винаги ще знам, че бебето е щастливо с вас и че вие се грижите за него добре. Точно такива родители искам за моето бебе.

Вече бе започнала да плаче, а Лиз, която също плачеше, се пресегна и хвана ръцете й.

— Това не е просто подарък, който искаш да дадеш на някого, Мерибет. Не е някакъв предмет или играчка. Става дума за човешки живот. Разбираш ли това?

Искаше да е сигурна, че Мерибет знае какво прави.

— Зная това. Всичко разбирам. През изминалите девет месеца мислих само за това. Повярвай ми, зная какво правя.

Говореше така, сякаш наистина разбираше всичко, но Лиз все още бе шокирана и изумена. Ами ако след време променеше решението си? Ами синът им? Как щеше да се почувства той, ако осиновяха бебето на Мерибет или кое да е друго бебе? Ами Джон?

Главата на Лиз започна да бучи от вълнение.

— Ами отношенията ви с Томи? Сериозни ли са намеренията ти спрямо него?

Как би могла да знае това на шестнадесет години? Как би могла да вземе подобно решение?

— Сериозни са. Но не искам да започваме по този начин. Това бебе беше грешка. Дори нямам чувството, че то е предназначено за мен. Непрекъснато си мисля, че моята мисия е само да го износя, да бъда с него известно време и да го оставя на най-подходящото място, при най-подходящите хора. Аз не съм подходяща за него. Искам да се омъжа за Томи някой ден, искам да имаме наши деца… но без това бебе. Няма да е честно спрямо Томи, макар че той все още не го осъзнава.

Лиз мислеше по същия начин, но бе силно впечатлена да го чуе от устата на Мерибет. Тя беше убедена, че ще трябва да започнат съвсем отначало, ако нещата между тях потръгнат някой ден, само че никой не можеше да знае това от сега. Но да започнат на шестнадесет, с дете на ръце, и то от друг мъж, бе твърде непосилно изпитание.

— Дори и да се оженим, аз няма да се опитам да си взема бебето от вас. Няма да е необходимо то да знае, че аз съм истинската му майка. — Мерибет плачеше, умоляваше я да вземе детето й, да му осигури любовта и живота, които то заслужава, а тя знаеше, че те с Джон могат да направят това. — Имам чувството, че това бебе е предопределено да бъде ваше. И точно затова се озовах в този град… така е трябвало да стане… заради случилото се… — Тя се задави от ридания и очите на Лиз се напълниха със сълзи. — Заради Ани.

— Не зная какво да ти кажа, Мерибет — честно си призна Лиз, а сълзите се затъркаляха по бузите й. — Това е най-скъпият подарък, който някой би могъл да ми поднесе. Но не зная дали е правилно. Никой не взима просто ей така бебето на друга жена.

— Ами ако това е, което тази жена иска? Ако тя е убедена, че трябва да го даде? Единственото, което искам, е да осигуря на това бебе бъдеще, живот с хора, които могат да му го дадат и да го обичат. Не е справедливо да изгубите малкото си момиченце. Но не е справедливо и моето бебе да расте без бъдеще, без надежда, без дом, без пари. Какво мога да му дам? Родителите ми няма да ми позволят да го занеса у дома. Няма къде да отида. Единственото, което мога да направя, е да работя в „При Джими Д“ през остатъка от живота си, а със заплатата си няма да мога дори да плащам на детегледачка.

Разплакана се вгледа в очите на Лиз, умолявайки я да вземе бебето й.

— Би могла да останеш тук — тихичко рече Лиз. — Ако няма къде да отидеш, можеш да останеш при нас. Не е необходимо да даваш бебето си, Мерибет. Не бих те накарала да направиш това. Можеш да останеш при нас като наша дъщеря и ние ще ти помогнем. Не е нужно да се разделяш с бебето, за да му осигуриш по-добър живот.

Не искаше да насърчава момичето да се откаже от детето си, само защото не може да го издържа. Струваше й се неправилно и погрешно, а ако изобщо го вземеше, то щеше да е само защото Мерибет наистина искаше от нея точно това.

— Аз искам да го дам на теб — повтори Мерибет. — Искам ти да го вземеш. Не мога да направя това, Лиз — тихичко прошепна тя, като плачеше безспир, а Лиз я взе в ръцете си и я прегърна. — Не мога… Не съм достатъчно силна… Не зная как… Не мога да се грижа за това бебе… моля те… помогни ми… направете го ваше… никой не разбира какво изпитвам в този момент… Зная какво е нужно за бебето, но осъзнавам, че не мога да му го осигуря. Моля те. — Погледна я, разкъсвана от отчаяние, и двете жени разплакани се притиснаха една към друга.

— Знаеш, че винаги би могла да се върнеш тук. Не искам да стоиш далеч от този дом, ако ние вземем бебето. Никой не трябва да знае, че бебето е твое… и то не трябва да го научи… само ние… Ние те обичаме, Мерибет, и не искаме да те загубим. — А и Лиз отлично знаеше какво означава за Томи това момиче. Не искаше нейният егоизъм и жажда за още деца да съсипе живота му. Това беше изключителна възможност, невероятен подарък и тя имаше нужда от време, за да осмисли всичко. — Нека първо да поговоря с Джон — тихичко довърши тя.

— Моля те, кажи му колко много искам да го направите — проплака Мерибет, вкопчила се в ръцете на Лиз. — Моля те… Не искам бебето ми да попадне при непознати. Ще бъде чудесно, ако остане тук, при вас… моля те, Лиз…

— Ще видим — кротко кимна Лиз, притисна я към себе си, опитвайки се да я успокои и утеши.

Нервите й бяха изопнати до краен предел от този разговор.

Лиз й приготви чаша горещо мляко след това, поговориха още малко, а после Лиз я зави в леглото на Ани, целуна я за лека нощ и се прибра в спалнята си.

Изправи се край леглото, загледана в Джон, като не преставаше да се пита как ли ще реагира той. Чудеше се дали идеята все пак не е твърде налудничава. А трябваше да помислят и за Томи. Ами ако той не е съгласен? Съществуваха стотици подробности, които трябваше да се вземат предвид. Но сърцето й туптеше като обезумяло само като си помислеше за предложението на Мерибет… Това беше безценен подарък… подарък от живота, който й се струваше толкова несправедлив… Още едно бебе.

Джон леко се размърда, когато тя се настани до него и на Лиз й се прииска да го събуди, но той продължи да спи. Само я обгърна с ръце и я придърпа към себе си, така както правеше преди и двамата да окаменеят след сполетялата ги трагедия. Лиз остана да лежи в прегръдките му, като не преставаше да мисли за това, което чувстваше и желаеше, за онова, което бе добро за всички тях. Аргументите на Мерибет бяха силни и убедителни, но как би могла да е сигурна, че това е най-вярното решение, че не е готова да го приеме само защото отчаяно иска друго дете.

Лежеше до Джон, неспособна да заспи, молеше се той да се събуди и най-накрая, сякаш почувствал трескавото й вълнение, той отвори очи и я погледна. Беше полузаспал, но забеляза изражението й.

— Нещо не е наред ли? — прошепна той в мрака.

— Какво ще кажеш, ако те попитам дали искаш да си имаме още едно бебе?

Беше напълно будна, макар да съзнаваше, че той е полузаспал.

— Ще кажа, че си луда. — Джон се усмихна, затвори очи и отново се унесе в сън.

Но това не беше отговорът, който Лиз искаше.

Остана будна до него през цялата нощ. Задряма само за половин час преди зазоряване. Беше прекалено възбудена, за да заспи, прекалено притеснена и изнервена, измъчвана от безброй въпроси, ужаси, грижи и копнежи. Най-накрая стана, отиде по нощница в кухнята и си направи чаша кафе. Седна, загледана в чашата, като от време на време отпиваше по малко, а в осем часа вече знаеше какво иска. Знаеше го от доста време насам, но не бе сигурна дали ще намери достатъчно смелост и кураж, за да го направи. Беше убедена обаче, че трябва да го направи сега — не само заради Мерибет и детето, но и заради себе си и Джон, а може би и заради Томи.

Беше им предложен скъп дар и те не можеха да откажат да го приемат.

Тя взе чашата с кафето, върна се в спалнята им и го събуди.

Той се изненада, като я видя. Тази година не бе нужно да стават толкова рано, нямаше защо да бързат да видят какво е оставил Дядо Коледа под елхата във всекидневната. Можеха да си поспят по до късно. А и Томи и Мерибет още не бяха станали.

— Здрасти. — Тя го погледна и се усмихна.

Срамежлива и свенлива усмивка, която не бе виждал на лицето й от дълго време и която му напомни за годините, когато бяха много млади.

— Приличаш ми на жена с мисия.

Усмихна се, обърна се по гръб и се протегна.

— Така е. Мерибет и аз имахме снощи дълъг разговор.

Лиз се приближи до леглото и седна до Джон, като се молеше да не й откаже. Нямаше начин да посмекчи нещата, да му каже всичко с деликатни увъртания и недомлъвки. Трябваше да говори направо, а самата мисъл за това я ужасяваше. Това беше толкова важно за нея. Така силно желаеше това дете, че отчаяно се молеше и той да изпита същото, макар да се боеше, че няма да се получи.

— Тя иска ние да вземем бебето — кратко заяви Лиз.

— Всички ние? — Джон изглеждаше стреснат и поразен от изненада. — И Томи? Иска да се омъжи за Томи? — Джон седна в леглото. Беше сериозно угрижен. — Боях се, че това все пак ще се случи.

— Не, не всички ние. А и тя не иска да се омъжва за него. Поне не сега. Става дума за теб и мен. Мерибет иска да осиновим бебето.

— Ние? Защо?

Изглеждаше повече от шокиран. Беше просто неадекватен, загубил ума и дума.

— Защото тя смята, че сме добри хора и чудесни родители.

— Ами ако промени решението си? А и ние какво ще правим с това бебе?

Изглеждаше ужасен и Лиз му се усмихна. Бе успяла да го изкара от равновесие и то толкова рано сутринта.

— Същото, което правихме и с другите две. Ще стоим будни по цяла нощ в продължение на две години и ще копнеем за деня, в който ще можем да поспим, а после ще сме дяволски щастливи с тях до края на живота ни… или живота им — тъжно добави тя, сетила се за Ани. — Това е дар, Джон… за един миг, за една година… толкова, колкото ни отпусне съдбата. И аз не искам да го отхвърлям. Не искам отново да се откажа от мечтите си… Никога не съм си мислила, че ще имаме друго дете… а и доктор Маклийн ми каза, че не мога… Но ето че това момиче нахлу в живота ни и предлага да ни върне мечтите.

— Ами ако тя си го поиска след няколко години? Когато порасне? Или пък когато са омъжи? Или пък ако се омъжи за Томи?

— Предполагам, че всичко може да се уреди по законен, юридически път, а и тя твърди, че няма да го направи. И аз й вярвам. Мисля, че тя е твърдо убедена, че животът на бебето ще е по-добър, ако ни го даде. Знае, че не може да се грижи за него. И ни умолява да го вземем.

— Почакай докато го види — цинично заяви той. — Нито една жена не може да носи детето си девет месеца, а после да го даде просто ей така.

— Някои могат — сухо го прекъсна Лиз. — И смятам, че Мерибет ще го направи. И то не защото не я е грижа за детето й, а защото го обича твърде много. Това е най-възвишеният израз на любовта й към бебето — да се откаже от него и да ни го даде. — Сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите й и тя погледна съпруга си. — Джон, искам го. Искам го повече от всичко друго на света… моля те, не казвай не… Моля те, нека да го вземем!

Той я изгледа дълго и продължително, докато тя се опитваше да прогони мисълта, че ще го намрази, ако не й позволи да го направи. Не можеше да повярва, че той би могъл да си представи дори всичко, което бе преживяла. Не мислеше, че би могъл да разбере колко отчаяно иска това бебе — не за да замени Ани, а за да им върне отново радостта, смеха и любовта, да озари живота им подобно на малка ярка светлинка. Това бе всичко, което искаше, но не вярваше, че Джон би могъл да я разбере. Знаеше обаче, че ще умре, ако той не й позволи да го направи.

— Добре, Лиз — тихичко промълви той и хвана и двете й ръце. — Всичко е наред, скъпа… разбирам… — Сълзите се затъркаляха по бузите й още по-бързо и тя осъзна колко несправедлива е била към него. Той знаеше. И всичко разбираше. Той все още си беше същият мъж, в който се бе влюбила и когото в този момент обичаше повече от всякога. Бяха преживели толкова страдания и бяха оживели. — Ще й кажем, че сме съгласни. Но мисля, че първо трябва да поговорим с Томи. Трябва да сме сигурни, че и той е съгласен.

Лиз се съгласи, макар че едва се сдържаше да не отиде да го събуди.

Той стана след цели два часа, но Мерибет все още спеше. Томи бе стъписан от изненада, когато майка му му обясни какво им бе предложила Мерибет. Но напоследък и той бе започнал да разбира, че Мерибет е твърдо решена да остави детето и че е дълбоко убедена, че това е най-справедливото решение и за нея, и за бебето.

А сега, когато бе започнал да се притеснява, че може да я изгуби, той се почувства по-спокоен, че вече не му се налага да я моли да се оженят и да задържат бебето. Всъщност, за него това беше идеалното разрешение на проблема. Надяваше се един ден двамата с Мерибет да имат собствени деца, но за това бебе това бе най-добрият вариант. А и по очите на майка си разбираше колко много означава това за нея. Родителите му изглеждаха много по-близки помежду си докато разговаряха с него, а баща му, силен и спокоен, седеше до Лиз и държеше ръката й. В определен смисъл, предстоеше им нещо твърде вълнуващо. Всички те щяха заедно да се погрижат за един нов живот.

Когато Мерибет стана, тримата я чакаха, за да й съобщят решението си. Всички се бяха съгласили единодушно да осиновят бебето. Тя ги погледна и се разплака от облекчение. После им благодари подред, прегърна ги и се разрева още по-силно. Вече всички плачеха, заслепени от силното вълнение. Моментът беше неповторим — на искрени и дълбоки чувства, на споделена надежда и любов, на безкористна подкрепа и всеотдайност. Момент, от който животът им започваше отначало.

С безценния дар на Мерибет.

— Сигурна ли си, че това искаш? — попита я Томи, когато излязоха на разходка този следобед.

Тя само кимна. Изглеждаше абсолютно убедена. През цялата сутрин се бяха занимавали с подаръците, а после обядваха. Сега останаха сами за пръв път през целия ден и имаха възможност да поговорят.

— Искам точно това — заяви тя.

Чувстваше се много спокойна и много силна.

Извървяха целия път до заледеното езеро и обратно, който беше няколко мили. Но тя каза, че никога преди не се е чувствала по-добре. Струваше й се, че вече би могла да направи всичко. Убедена бе, че бе изпълнила онова, заради което бе пристигнала в този град. Беше им дала подаръка, предопределен за тях. А сега животът на всички щеше да стане по-щастлив и богат, благодарение на благословения дар, който ги свързваше.

Опита се да му обясни всичко това, докато се връщаха към къщата, и на него му се стори, че започва да разбира. Но понякога му беше много трудно да я слуша. Беше толкова сериозна и напрегната, толкова красива, че чак го разсейваше. Спряха се на стълбите пред къщата и той я целуна. Усети как тялото й се напряга, тя го сграбчи за ръката и се сгъна на две, докато той опитваше да я задържи.

— О, боже! Мили боже! — извика той, внезапно изпълнен с ужас и внимателно й помогна да седне на стъпалата.

Тя придържаше корема си с две ръце и се опитваше да си поеме дъх след острата болка. Той изтича вътре, за да повика майка си, а когато Лиз излезе навън, Мерибет седеше на мястото си с широко отворени очи и изглеждаше силно изплашена.

Родилните болки бяха започнали. И бяха много по-силни, отколкото очакваше.

— Всичко е наред! Всичко ще се оправи. — Лиз се опита да ги успокои и двамата и изпрати Томи да извика баща си. Искаше да внесат Мерибет вътре и да се обадят на лекаря. — А вие къде бяхте? Да не ходихте чак до Чикаго?

— Само до езерото и обратно — и се задъха от следващата болка. Контракциите бяха дълги и много болезнени и тя не разбираше какво става. — Нали в началото трябва да са съвсем слаби? — обърна се тя към Лиз, докато двамата с Джон й помагаха да влезе вътре, а Томи гледаше нервно отстрани. — Сутринта ме болеше стомах, но после ми мина — продължи тя, неспособна да повярва в случилото се. Всичко започна така внезапно, без никакво предупреждение.

— Усещаше ли някакви спазми? — ласкаво я попита Лиз. — Или болки в гърба?

Не беше никак трудно човек да се заблуди относно първите признаци на раждането.

— През цялата нощ ме боля гърбът, а сутринта имах и спазми, но си помислих, че е от храната.

— По всяка вероятност болките ти са започнали още миналата нощ — нежно рече Лиз.

А това означаваше, че трябва час по-скоро да я закарат в болницата. Дългата разходка очевидно е ускорила нещата. Терминът й беше за следващия ден и раждането бе започнало тъкмо навреме. Бебето явно не искаше да губи нито минута повече. Сякаш по някакъв мистериозен начин бе разбрало, че семейство Уитакър ще го осиновят и спокойно можеше да дойде на белия свят.

Нямаше вече връщане назад.

Веднага щом влязоха вътре, Лиз се зае да измери интервала между болките, а Джон отиде да се обади на лекаря. Томи седна до нея и я хвана за ръката. Изглеждаше нещастен и уплашен. Не можеше да понесе мисълта, че Мерибет изпитва толкова силни болки, но никой от родителите му не изглеждаше притеснен, макар да бяха много внимателни и изпълнени със съчувствие, а Лиз не се отделяше от нея нито за минута. Болките се редуваха през три минути и бяха много силни и продължителни.

Джон се върна и съобщи, че доктор Маклийн е наредил да тръгват веднага. Щял да ги чака в болницата след пет минути.

— Трябва ли да тръгвам вече? — попита Мерибет. Изглеждаше много млада и уплашена и непрекъснато местеше поглед от Лиз към Томи и Джон. — Не можем ли да почакаме още малко?

Вече почти плачеше, а Лиз я увери, че не могат да се бавят повече. Време беше да тръгват.

Томи нахвърля някои неща от първа необходимост в една чанта и след пет минути вече бяха на път. Лиз и Томи седнаха с нея на задната седалка и я поставиха между себе си, а Джон караше възможно най-бързо по заледените пътища.

Една сестра и доктор Маклийн я чакаха в болницата. Веднага я прехвърлиха на един стол и сестрата започна да я бута по коридора, а Мерибет отчаяно се вкопчи в Томи.

— Не ме оставяй — умоляваше го тя, стискаше го за ръката и плачеше с все сила.

Доктор Маклийн се усмихна като ги видя. Всичко щеше да бъде наред. Тя беше млада и здрава, а и дотук всичко вървеше добре.

— С Томи ще се видите след малко — увери я лекарят. — Ти и бебето.

Но тя само започна да плаче още по-силно, а Томи се наведе и я целуна нежно.

— Не мога да дойда с теб, Мерибет. Няма да ми позволят. Сега трябва да си много смела. Но следващия път ще бъда до теб.

Той я пусна бавно, за да позволи на сестрата да я отведе. Мерибет обаче обърна ужасените си очи към Лиз и я попита дали може да дойде с нея.

Лекарят веднага се съгласи.

Сърцето на Лиз биеше до пръсване, когато ги последва в асансьора, а после и в предродилната зала, където съблякоха момичето и го прегледаха, за да разберат докъде е стигнало раждането. Мерибет беше полуобезумяла от страх и сестрата й сложи една инжекция, за да я успокои. След това се почувства по-добре, макар да изпитваше силни болки.

След като я прегледа, лекарят я увери, че остава съвсем малко. Вече имаше пълно разкритие и напъните щяха да започнат всеки момент.

Закараха я в родилната зала, а Мерибет не пускаше ръката на Лиз и я гледаше с големите си, изпълнени с доверие очи.

— Обещай ми, че няма да промениш решението си… Ще го вземеш, нали, Лиз? И ще го обичаш… винаги ще обичаш моето бебе…

— Обещавам. — Лиз бе зашеметена от безграничното й доверие и от любовта, която изпитваха помежду си. — Винаги ще го обичам… И теб обичам, Мерибет… благодаря ти…

После болките отново погълнаха момичето и следващите няколко часа бяха много трудни и мъчителни. В един момент се оказа, че бебето е застанало неправилно и трябваше да използват форцепс. Поставиха маска на лицето на Мерибет и й подадоха упойващ газ. Тя вече беше изтощена, замаяна, разкъсвана от болки, но Лиз не пускаше ръката й.

Минаваше полунощ, когато от родилната зала долетя бебешки плач и сестрата свали маската от лицето на Мерибет, за да може да види дъщеря си. Тя все още бе замаяна и полузаспала, но се усмихна, като видя малкото, розово личице, а после погледна към Лиз и очите й се изпълниха с радост и облекчение.

— Имаш едно малко момиченце — прошепна тя.

Дори и под влияние на упойката не забравяше чие беше вече това бебе.

— Това е твоето малко момиченце — поправи я лекарят, усмихна й се, а после подаде бебето на Лиз.

Мерибет бе твърде изтощена, за да го държи.

Лиз погледна надолу към малкото личице, видя меката руса косичка и невинните очички и цялата се разтрепери от щастие.

— Здравей — прошепна тя, докато държеше детето, което щеше да бъде нейно, и го гледаше със същата любов, с която бе поела след раждането и собствените си деца. Знаеше, че никога няма да забрави този миг и й се искаше и Джон да е до нея в този момент.

За Лиз бе изключително вълнуващо да наблюдава раждането й, да види внезапната й поява, да чуе първия й писък, с който сякаш ги поздравяваше, уверяваше ги, че всичко е наред. Бяха я чакали толкова дълго…

Сложиха на Мерибет още една инжекция и тя се унесе в сън, а Лиз занесе бебето в детското отделение, където го изкъпаха и го претеглиха. Лиз остана до бебето през цялото време, като не изпускаше от ръката си тънките му пръстчета. След няколко минути видя Джон и Томи, които се изправиха пред остъклената стена пред залата за новородените.

Сестрата й позволи отново да вземе бебето и тя го вдигна и го показа на Джон. А той се разплака в момента, в който видя дъщеря им.

— Не е ли красива? — само с устни изрече Лиз и той внезапно осъзна, че в този момент може да мисли единствено за жена си и за всичко, което бяха преживели. Трудно му бе да не си спомня раждането на Ани, но това бебе беше съвсем различно и вече бе тяхно.

— Обичам те — прошепна той от другата страна на стъклото, а Лиз кимна и му отвърна същото.

И тя го обичаше, а в този момент с ужас и благодарност разбра, че едва не бяха съсипали живота си. Но все пак бяха успели да се справят забележително добре, благодарение на Мерибет и на подаръка, който им беше дала, благодарение на любовта, която винаги бяха изпитвали един към друг, макар че почти я бяха забравили.

Томи изглеждаше развълнуван, когато видя бебето и изпита истинско облекчение, когато Лиз най-после излезе при тях и той можа да я попита за Мерибет. Лиз го увери, че е добре, че се е държала много смело, а сега спи.

— Наистина ли беше толкова ужасно, мамо? — попита той, притеснен за нея и силно впечатлен от всичко, което беше направила.

Бебето тежеше 4 паунда и 8 унции^[1]. Твърде голямо бебе за всяка жена, да не говорим за едно шестнадесетгодишно момиче, което дори не знаеше какво я очаква. Лиз я бе съжалила неведнъж, но лекарят й бе поставил доста щедра упойка. Следващият път щеше да й е по-лесно. А наградата след това щеше да е далеч по-голяма.

— Това е тежка работа, сине — тихичко заговори Лиз, все още под въздействието на случилото се. — Особено пък ако я вършиш заради някой друг… и му даваш детето си.

— Тя ще се оправи ли? — Очите му бяха пълни със стотици въпроси, които не му бяха съвсем ясни.

Но майка му побърза да го успокои.

— Ще се оправи. Обещавам.

Свалиха я в стаята й един час по-късно. Все още бе полузаспала и замаяна, но веднага забеляза Томи и се вкопчи в ръката му, като му повтаряше колко много го обича и се възхищаваше на красивото бебе. Лиз ги гледаше и внезапно усети как я облива вълна на ужас, по-страшна от всичко, което бе преживяла до този момент. Ами ако Мерибет промени решението си? Ако в края на краищата реши да се омъжи за Томи и да задържи бебето?

— Видя ли я? — развълнувано попита Мерибет.

Лиз погледна към Джон, който взе ръката й в своята и я стисна, опитвайки се да я успокои. Знаеше какво си мисли тя в този момент, защото и той изпитваше същия ужас и страх.

— Красива е — отвърна Томи, наведе се и я целуна, силно притеснен от пребледнялото й лице. Тя все още бе с неестествен белезникав тен, предизвикан от етера. — Прилича на теб — рече той, макар бебето да имаше руса косичка, съвсем различна от огнената й коса.

— А аз мисля, че прилича на майка ти.

Тя се усмихна на Лиз. Усещаше, че двете ги свързва нещо, което — Мерибет бе сигурна в това — никога повече няма да се повтори. Двете заедно бяха изстрадали раждането на нейното бебе. И тя бе убедена, че не би могла да се справи без Лиз.

— Как ще я кръстите? — попита Мерибет, преди отново да се унесе в сън и Лиз усети, че я залива вълна на облекчение.

Може би все пак тя нямаше да промени решението си. Може би това наистина щеше да бъде тяхното бебе. Беше й трудно да го повярва. Дори и в този момент.

— Как ти се струва Кейт? — попита Лиз, тъкмо когато Мерибет отново притвори очи.

— Харесва ми — прошепна тя и се унесе в сън, все още стиснала ръката на Томи. — Обичам те, Лиз… — промълви едва чуто с плътно затворени очи.

— И аз те обичам, Мерибет!

Лиз я целуна по бузата и даде знак на другите, че трябва да си тръгват. Мерибет бе преживяла много трудна нощ и имаше нужда от сън. Беше вече три часа сутринта.

Бавно се върнаха в коридора и се спряха пред остъкления прозорец на детската стая. А тя си лежеше там, топло завита в розово одеялце и гледаше към тях, взираше се в Лиз, сякаш я бе чакала твърде дълго. Сякаш появата й на този свят бе предназначена за тях. Подарък от едно момче, което никой от тях не познаваше, и едно момиче, появило се в живота им като ярка дъга.

И тримата се взираха в нея с възторг и умиление, а после Томи погледна родителите си и се усмихна. Сигурен бе, че Ани също щеше да я обича, ако все още беше между тях.